Арне Дал
Мистериозо (6)

6.

Беше първи април. Пол Йелм седеше в стаята за разпит и потъркваше ръце, без да спира. Часовникът на стената показваше десет часа и тридесет и четири минути. Щяха ли да го оставят да се поизпържи малко? Или всичко беше една първоаприлска шега?

Вече не знаеше какво да отговаря. Напълно се беше затворил в себе си. Може би Грундстрьом имаше право. Може би наистина трябваше да дадат пример. Та нали познаваше настроенията в полицията, нали ги споделяше, нали бяха част от него.

Вратата бавно се отвори. Представи си посърналата физиономия на Грундстрьом, без да можеше да прецени дали наистина съжалява, или беше само поза:

Съжалявам, Йелм. Рано тази сутрин взехме решението. Оставката ти трябва да лежи на бюрото на комисар Брюн най-късно до три следобед. Тъй като напускаш доброволно, естествено, няма да получиш обезщетение или компенсация за безработица.

Вместо него на вратата се появи съвсем непознато лице.

Мъжът го погледна в продължение на няколко секунди. Клонеше към шестдесетте, доста обикновено, прилежно облечен, гладко избръснат, плешив. Носът му беше забележителен. Продължи да го гледа още миг, проучваше го съвсем равнодушно и му подаде ръка.

— Казвам се комисар Ян-Улув Хюлтин. Разбирам, че чакаше друг.

— Пол Йелм — отвърна сковано.

Как не се сети. Беше дошъл шефът. Правомощия, йерархия. Макар и трудно да си представяше някой да командва Грундстрьом. Значи така изглеждаше малко или много тайният шеф на Отдела за вътрешни разследвания.

— Къде е Грундстрьом? — произнесе Йелм. Не можеше да разпознае гласа си.

— Ами — отговори комисар Ян-Улув Хюлтин, — остана в спомените.

Издърпа раздела за новини от двата стокхолмски сутрешни вестника в куфарчето и задържа по един в ръка. Снимката, направена преди десет години, красеше двете първи страници. Заглавието в „Дагенс нюхетер“^[1] гласеше: Заложническа драма в Халунда, а подзаглавието: Полицай спасява трима. „Свенска дагбладет“^[2] пишеше: Героят от Норшборг и добавяше: Криминален инспектор Пол Йелм спасява положението.

Звучеше като груба подигравка, инсценирана от особено садистичен режисьор.

— Видя ли ги? — попита Хюлтин.

— Не.

Отговор, който можеше да бъде кратък и стегнат, но вместо това прозвуча недодялано.

Хюлтин сгъна вестниците и продължи:

— Не трябваше да използват тези заглавия. Не ме разбирай погрешно, радвам се, че изглеждат така. Това означава, че все още при нас не изтича информация. Факт е, че нещо много, много голямо е на път да се случи в града.

Объркване засега предизвикваше само първото име на Пол Йелм.

Ян-Улув Хюлтин постави чифт полукръгли очила за четене на масивния си нос и запрелиства досие с името на Йелм, което ясно се четеше върху кафявата подвързия на папката.

— Как си могъл да останеш в този тежък район толкова години, без да оставиш следа? Никакви уведомления, никакви награди, нищо. Рядко съм виждал такива празни листове в толкова старо досие. Какво ти стана преди ден?

Йелм седеше като вкаменен. Хюлтин го гледаше с любопитство. Вероятно не очакваше отговор. И все пак го получи.

— През тези години създадох и издържах семейство. Не всички полицаи могат да се похвалят с това.

Полицаят с големия нос се засмя високо. Както на събеседника, така и на себе си. После реши да хвърли картите на масата:

— Рано тази сутрин създадохме чисто нов отряд в Националната полиция. За начало ще се казва, макар и нелепо, отряд А. Структуриран е като пълна противоположност на групата, разследваща убийството на Улоф Палме^[3]. Без гръмки имена, без непрекъсната смяна на шефовете, без излишна йерархическа суета. Съвсем нов тип отряд: малък, стегнат, с назначения отвън, опит за разширяване, но и леко свиване на Националната полиция. Млади, но кадърни полицаи от цялата страна ще бъдат ядрото. Аз съм шефът и те искам в отряда. Когато медиите разберат, ще се нуждаем от благоразположението им, спечелено с постъпката ти. При това смятам, че си действал страшно смело. Запознах се с материала на вътрешните разследвания и така да се каже, ги освободих от по-нататъшни действия. Новият отдел е с най-голям приоритет, а когато и висшето ръководство е замесено, то дори и вътрешните трябва да се подчинят.

— Бях на крачка от уволнение само преди няколко секунди…

Хюлтин го погледна внимателно.

— Забрави го, вече е минало. Въпросът е дали си в достатъчно добра форма, за да се превърнеш в част от добре смазана машина, която работи постоянно. Изглеждаш малко уморен.

Йелм се изкашля и понапери. За момент му се стори, че се почувства щастлив.

— Прекарах доста ужасни дни. Но ако ми дадете работа, по дяволите, ще си скъсам задника. Не се шегувам.

— Но не си и чак толкова сериозен, надявам се — каза Хюлтин и изчака, преди да продължи. — Нужна ни е малко от смелостта ти, която показа в офиса на Миграционните власти. Но без да прекаляваш. Трябват ми работещи хора с фантазия и съвест. Бележките на Грундстрьом и записите показват, че си крил този характер някъде зад празните страници на досието си през всичките години. Мисля, че това е шанс да се изявиш, но също и риск да бъдеш затрупан с работа.

— За какво става дума?

— Серийно убийство. И то не на малки момченца или малки момиченца, или проститутки, или холандски къмпингуващи, както обикновено. Не, съвсем различно е, и по всичко личи, че е само в началото.

— Политици?

Хюлтин леко се усмихна и кимна, но отрече:

— Не. Но почти отгатна. Свързано е с, как да го наречем, каймака на бизнес средите. Вечерта преди ти така геройски да нахлуеш в офиса на Миграционните власти, мъж на име Кюну Дагфелт е бил застрелян в дома си в Дандерюд. Още тогава по всичко е личало, че няма да приключи току-така. Изключителната точност, хладнокръвието намекват или за професионализъм, или за пълно отчаяние. Двата варианта изключително си приличат. Дагфелт е оставил след себе си две по-големи фирми, съпруга, две деца и шест жилища в Швеция и в чужбина. Късно снощи е станало друго убийство. Този път на „Страндвеген“, в един от по-малките мезонети, осемстаен с балкон, където директор Бернхард Странд-Юлен е бил убит по идентичен начин. Два изстрела в главата, куршумите са извадени от стената с клещи или с по-големи пинцети. Без никакви следи. Обикновен деветмилиметров калибър, само това е ясно засега. Освен че става дума и за истинска огнестрелна мощ: всичките четири куршума са минали направо през черепите. Все още не знаем как извършителят е влязъл и излязъл. Личните контакти между Дагфелт и Странд-Юлен са колкото си искаш и те трябва, естествено, да се проследят; движели са се в едни и същи среди, участвали са в няколко общи сдружения, членували са в един и същ яхтклуб, играли са голф в един и същ голф клуб, служили са на един и същ орден, седели са в няколко общи управителни съвета и т.н., и т.н. Нищо странно или необичайно на повърхността.

— Специален отряд е доста решителна мярка. Какво мисли стокхолмската полиция за това, че я изместваме?

— Все още не знаем. Ще продължим да си сътрудничим. Разбира се, че мярката е сериозна. Съществува риск за значително изсмукване на главни артерии на шведския бизнес, а и малко неприятни признаци за организирана престъпност. Изключителен професионализъм, невиждан досега в Швеция. Умно постъпваме, като се подготвяме отрано. Както никога досега. — Хюлтин направи пауза. — Разбира се, някак зловещо е да сформираш специален екип на първи април…

— По-добре от петък, тринадесети, предполагам…

Хюлтин леко се усмихна, гледайки скришом часовника. Йелм разбра, че е ужасно стресиран, но не го показва по никакъв начин. Стана и му протегна ръка. Йелм я пое.

— Среща още този следобед в петнадесет часа, сградата на полицията, новата част. Входът на „Полхемсгатан“ тридесет. Какво ще кажеш?

— Ще бъда там — отвърна Йелм.

— Добре тогава — зарадва се Хюлтин. — Продължавам към „Гамла Вермдьовеген“, за да взема и някой си Гунар Нюберг от участъка в Нака. Познаваш ли го? Страхотен полицай. Като тебе.

Йелм поклати глава. Не познаваше почти никого извън полицията в Худинге. Застанал на вратата, Хюлтин добави:

— Имаш малко повече от четири часа да се сбогуваш с колегите си за неизвестно докога и да си събереш нещата. Ще успееш, нали?

Изчезна, но се появи отново точно когато Йелм седна и си отдъхна:

— Може би не се разбира от само себе си, но засега всичко остава в най-дълбока тайна…

— Разбира се — успокои го Пол Йелм. — Ясно е като бял ден.

 

 

Помисли си да звънне на Сила и да й каже, но се отказа. Мислеше за извънредните часове, за лятото, за отпуската, която най-вероятно щеше да остане невзета, и за местенцето на Даларьо, което наемаха евтино за цялото лято. Първо щеше да се наслади малко на мисълта.

Най-накрая влезе в стаята на персонала, без да може да сдържи радостта си.

Вътре седяха четирима и се тъпчеха с нездравословните си сандвичи: Андерш Линдблад, Анна Вас и Юхан Брингман. А също и Сванте Ернстсон. Погледнаха го с изненада. Може би изражението на лицето му беше някак по-различно.

— Дойдох да се сбогувам — каза съвсем сериозно.

Брингман и Ернстсон се надигнаха.

— Какво, по дяволите, каза? — попита Брингман.

— Хайде, разкажи — подкани го Ернстсон. — Нима искаш да кажеш, че тези шибаняци са те уволнили?

Седна до тях и посочи обяда на Сванте Ернстсон.

— Хамбургер в микровълновата. Казах ти, че е по-вкусен, когато сосът е топъл.

Ернстсон се засмя с облекчение.

— Значи не са те уволнили! Хайде, разказвай, де.

— Всъщност дойдох да се сбогуваме. Може да се каже, че ме повишиха.

— Ами Вътрешният?

— Това изпитание приключи. Чака ме Националната полиция, рамо до рамо със самия шеф.

— Значи са сметнали, че е добре да те махнат от мизерията на южните предградия и ордите от чернилки?

— Нещо такова, може би. Строго секретно е… както каза шефът. Скоро ще го прочетете във вестниците. Но точно сега всичко е само шушу-мушу.

— Кога започваш?

— Още този следобед. В три.

— Супер, мамка му. Ще те закарам до Ишмет, за да купиш най-скъпата, напоена с мед, торта за сбогуване.

 

 

Брюн всмукваше кафявия дим на черната пура и се смееше така, че цялата му брада, покриваща значителна част от лицето, се движеше. Вдигна ръце нагоре и тихо изръмжа. Прашинки от пепел се полепиха по посивялата му, червеникава грива.

— Хм, значи съм създал още една голяма клечка в Националната полиция — каза с безкрайно задоволство. — Знаеш, че влезеш ли там веднъж, няма излизане. Освен в подходящ ковчег. С печат „Национална полиция“.

Йелм взе полицейската карта и служебното оръжие от бюрото на Брюн и закопча кобура през рамото.

— Още една? — учуди се той.

— Хюлтин беше тук в края на седемдесетте, не знаеше ли? Адски скапан футболист. Хюлтин с дървените крака. Най-лошият център-нападател в града. Никакъв усет за топката. Специалист по разбиване на вежди.

Нещо бавно се разля по вените на Йелм. Не съвсем неприятно.

— Каза, че е чел за мен във вестника. Добра репутация в средствата за масова информация.

— Да, да, Хюлтин, който обича да чете вестници.

— Поддържаш ли връзка с него все още?

— Случва се да се обадя понякога, за да му напомня за стари услуги. Мисля, че все още играе в отбора на ветераните на Стокхолмската полиция. Когато има време, разбира се, което не е много често. Представям си как разбива веждите на полупенсионираните си колеги. Гледката не е за изпускане.

Йелм набра смелост и попита без заобикалки:

— Да не би случайно ти да си бил този, който…?

Брюн загърби за миг божествената гледка на посивели, окървавени вежди и го погледна хитро.

— Чист късмет си е, че решиха да сформират нов отдел точно сега. Най-потайният отряд А. Иначе няма как да се заобиколи Вътрешният… Каквото повикало, такова се обадило. Дървеният крак е винаги в мислите ми. — Брюн допуши пурата. — Няма да ме посрамиш, нали? Не искам да се връщам към тази лайняна история още веднъж.