Арне Дал
Мистериозо (18)

18.

Слънчевата пролетна сутрин не можеше да проникне в Централата за бойна готовност. Тук достигаха само ръцете на отряд А, които засега бяха като вързани на гърба.

Някой се беше издънил, но никой не пое отговорността. Всички се споглеждаха подозрително, докато мъглата се разсее.

Хюлтин влезе и пльосна мобилния си телефон на масата.

— В случай че Нурландер реши да докладва от Талин — обясни, за да избегне въпросите.

Някой се оригна.

— Окей. Разследването се закучи. Свикнали сме с това, нали, опитни и отбрани полицаи? Keep your spirit up^[1].

Вчерашният ден беше преминал като в мъгла. В пълно бездействие, всеки се местеше като в забавен каданс. Освен Нурландер, разбира се.

— Сеньор Чавес? — Хюлтин започна редовното си препитване.

Чавес изпъна гръб.

— Продължавам с МЕМАБ. Ако изобщо може да се нарече следа. Въпреки че съм убеден, че ще излезе нещо…

Мобилният телефон звънна. Хюлтин даде знак с ръка и отговори:

— Вито? Ти ли си?

Лек шепот се разнесе из стаята.

— Как е акустиката в „Мария Магдалена“? — попита Шещин Холм.

— Блестяща — отговори Гунар Нюберг. — Missa papae Marcelli^[2].

— Божествена е — каза мечтателно Холм.

— Какво, по дяволите, е това на бузата ти? — беше Чавес.

— Пъпка — отвърна Йелм. За пореден път.

— Да — говореше Хюлтин в слушалката, а със свободната ръка им ръкомахаше да мълчат. И те млъкнаха.

Шефът се завъртя и се вторачи в стената, докато произнасяше „да“ за втори път. После онемя за няколко минути. По гърба му, може би по наведената и изкривена поза, разбраха, че нещо се беше случило. Останаха като заковани по местата си. Накрая Хюлтин каза още едно „да“ и затвори. В този момент щракна факсът на малката маса и започна да „плюе“ лист след лист. Лицето на комисаря остана концентрирано, но лишено от емоция, докато изчака машината да пусне купчината хартия. Зачете се и за миг притвори очи. Случило се беше нещо ужасно.

— Виго Нурландер е разпънат на кръст. — Гласът му изневери за секунда. Събра сили и продължи: — Руско-естонската мафия го е приковала за пода на изоставена къща в най-опасния квартал на Талин.

Спогледаха се. Все още липсваше най-важната информация. Не закъсня.

— Жив е — успокои ги Хюлтин. — Обади се комисар Калю Лайкмаа от талинската полиция. Нурландер очевидно се е впуснал в наистина ужасна лична вендета с мафията. В крайна сметка се е озовал закован на пода. Лайкмаа е наредил на хората си да го наблюдават, защото е допускал, че може да има проблеми. Когато екипът му, така наречената Команда К, е нахлула в къщата, Виго е лежал със забити пирони в ръцете и краката почти около час. Бил е в безсъзнание. На един от пироните през ръцете е било закрепено следното съобщение, написано на шведски. Ще го прочета: До шефа на криминален инспектор Виго Нурландер, Стокхолм. Ние сме групата, известна като Виктор Х. Нямаме нищо общо с убийства на бизнесмени в Стокхолм. Грубото насилие го практикуваме, както виждате, у дома. Ще си получите обратно Самотния отмъстител дори без счупен крак. Пироните ще разкъсат само плътта.

Следваше подпис Виктор Х и послепис: Ако така действа персоналът ви, разбираме защо случаят не е разрешен. Все пак, успех. В наш интерес е бързо да приключите.

— Какво, по дяволите, го е прихванало? — избухна Чавес.

Хюлтин поклати глава и продължи:

— Все пак се е добрал до няколко улики. Състоянието му е критично, но ни изпраща чрез Лайкмаа информация, че голяма шведска медийна компания, известна зад граница като Грайм Беър Пъблишинг, е сериозно рекетирана от Виктор Х и че част от контрабандистите на алкохол на последния вилнеят из Швеция. Известни са като Игор & Игор. Опитайте се да откриете тези господа и проверете какво представлява шибаната Грайм Беър.

Йелм и Нюберг си размениха погледи. Игор & Игор. Звучеше им познато.

Шефът добави само още:

— Казал е да ни предадат, че повече няма да се прави на Рамбо.

 

 

Йелм придружи Нюберг до Сьодермалм; до малък подземен ресторант на „Сьодерманнагатан“ и апартамента точно над него. И преди бяха ходили там. Позвъниха дванайсетина пъти, докато се показа сънлива физиономия, която се разсъни за части от секундата при вида на Гунар Нюберг.

— Не ме убивайте — каза мъжът покрусен.

Йелм не можеше да съчетае заплашителната „техника на извисяване“ на Нюберг с дълбокия басов глас в „Missa рарае Marcelli“.

— Не ставай смешен, Берт — каза Нюберг. — Нужна ни е малко повече информация за Игор & Игор. Какво точно купи от тях?

— Нали ви разказах предишния път — едва се чу през отвора на вратата.

— Направи го пак.

— Шестдесетпроцентова водка „Естония“ от Ливико. Четири пратки по различно време миналата зима.

— Кога и колко?

— Първият път беше през… ноември, мисля, последният — в началото на февруари. Оттогава не сме се чували.

— А трябваше ли?

— Пристигнаха през ноември, декември, януари, февруари. Но не и през март. Всеки път купувах по няколко сандъка. Харчи се. Освен това можеш доста да я поразредиш с вода, без да се усети. Превърнала се е в любимата водка на постоянните клиенти; малко странно е, че е естонска, но какво от това. Вече нямам запаси, а не са се обаждали. За съжаление. Продават доста евтино.

— Идваш с нас в полицията, за да погледнеш няколко снимки на братята Игор — заповяда Нюберг.

Не особено героичното трио си запроправя път от Сьодер към Кунгсхолмен.

 

 

Хюлтин чукна няколко пъти по масата и най-накрая вдигна две класически полицейски скици. Дясната изобразяваше слаб мъж с несъмнено славянски черти и точно толкова несъмнено руски мустак. На лявата, мъжът беше гладко избръснат, дебел и як, не много различен от Нюберг.

— Това са двама от контрабандистите на алкохол на Виктор Х в Швеция — започна Хюлтин оперативката в 15:00. — Казват се Игор & Игор. Фотографските снимки не се получиха, лошо качество като при Палме, затова трябваше да доведем стария художник от музея. Скиците са направени по описание на господин Берт Гунаршон, собственик на ресторант в Сьодер. Купувал е контрабандна водка от тях няколко пъти през миналата и тази година. Отново се свързах с Талин и Калю Лайкмаа. Той ги идентифицира незабавно. Никой от тях не се казва Игор. Слабият е Александър Брюсов, дебелият — Валери Трепльов, дребни руски гангстери, действали в Естония до преди половин година, когато очевидно са се пренесли в Швеция, за да са в услуга на Виктор Х. Фактът, че са прекъснали контакта с Гунаршон през март, може да ни доведе до нещо.

— Нима ще приемем шибаното официално обяснение за стигмата на Нурландер? — попита Сьодерстет.

— Стигма? — повтори Били Петершон.

— Раните на Исус при разпъването на кръста — поясни дидактически Шещин Холм.

— Обяснението със сигурност не трябва да доминира над разследването — каза Хюлтин. — Да се абстрахираме от него дори и да допуснем, че е вярно. И вместо това, да се опитаме да открием господата Игор. Те са единствената конкретна връзка с Виктор Х.

 

 

Времето започна да минава някак различно, по-спокойно, по-бавно.

Публикуваха лицата на Игор & Игор във всички вестници, макар и без резултат. Господата Александър Брюсов и Валери Трепльов си останаха рисунки.

Въртяха се около следните хипотези:

1. Само Дагфелт е истинската жертва, останалите са за заблуда на врага.

2. Само Странд-Юлен е истинската жертва, останалите са за заблуда на врага.

3. Само Карлбергер е истинската жертва, останалите са за заблуда на врага.

4. Дагфелт и Странд-Юлен са истинските жертви, Карлбергер е за заблуда на врага.

5. Странд-Юлен и Карлбергер са истинските жертви, Дагфелт е за заблуда на врага.

6. Дагфелт и Карлбергер са истинските жертви, Странд-Юлен е за заблуда на врага.

7. И тримата са истински жертви.

Спряха се на шестата, предвид на новопоявилата се следа Грайм Беър. Медийната компания, наричана в чужбина Грайм Беър Пъблишинг, всъщност беше голямата, мощна и забогатяла Ловиседал АД, която очевидно имаше проблеми с мафията на бившия Съветски съюз.

Дагфелт и Карлбергер членували едновременно в борда на директорите й от 1991 до 1993 година, но не и Странд-Юлен. Можеше например да се допусне, че Дагфелт и Карлбергер са убити, защото Виктор Х е искал да наложи на пазара концерна Ловиседал. Голямата медийна фабрика беше започнала да се разраства извън страната; бе създала бизнес вестник на руски и наченала сондирането, както много други шведски компании, на терена в Прибалтика. Свободният пазар срещаше друг, още по-свободен, излагаше се на ежедневни заплахи и ежедневна разруха и разчиташе на частни руски охранителни фирми, състоящи се от обучени от съветските власти борци с мафията. Шведският бизнес финансираше една мини гражданска война между бивши съветски предприемачи. Мнозина използваха друг глагол: подпомагаше.

Чавес следеше Ловиседал паралелно с МЕМАБ: разговаря с всички членове на борда на директорите от онова време и се опита да позвъни на потенциални заподозрени. Но нямаше кой знае какъв успех. В колата често го придружаваше Йелм. Медийният герой беше попаднал в истински вакуум. Житието му се въртеше около червената пъпка на лявата буза. Тя растеше бавно, но сигурно. Сила, медицинска сестра по професия, я пренебрегна с двусмислен смях. Вече беше стигнала квадратен сантиметър, така че сериозно започна да мисли за фаталната диагноза. Рак. Меланом. И дума не ставаше обаче да отиде на лекар.

Шещин Холм почти не беше разговаряла с него от странния разговор в ресторанта. Беше се отдала на записите си, а координацията им с интервютата със съседи и служители бе възложила на повече от недоволната стокхолмска полиция.

Джордж Хумелстранд, най-видният противник на отцепничеството от Ордена Мимир, изглежда, в противоречие с думите на съдията Франсен, се отнасяше доста иронично към Ордена Шидбладнир. Като цяло той смяташе, че историята е доста нелепа. Говореше почти като съпругата си Анна-Клара, вмъкваше похотливи реплики и постоянно намекваше за еротични отношения с чужди жени. Подчертаваше непрекъснато колко свободна и френска бе връзката му с Анна-Клара. Отначало Холм си мислеше, че я сваля, после бързо се убеди, че най-вероятно Хумелстранд беше импотентен. Накрая с облекчение зачеркна съпрузите Хумелстранд от дневния ред.

Сьодерстет, Петершон и Флорен все повече се потапяха в собствен свят от одитни доклади и борсови посредници, фирми фантоми и псевдобизнес, тайни дивиденти и нови емисии. Дори и когато седеше в ресторанта и говореше за конвертируеми записи на заповед, така че все едно изнасяше публична лекция, Сьодерстет не успяваше да прикрие натежалата умора. Понякога „финансовата група“ се появяваше на оперативките с все по-непонятни диаграми и схеми, в сравнение, с които натруфените драсканици на Хюлтин им се струваха чудо на прецизността. Сьодерстет прогресивно се отчуждаваше от безспорния ентусиазъм на двамата финансови полицаи да картографират бизнеса на мъдрото трио: Дагфелт, Странд-Юлен, Карлбергер. И му се искаше отново да си бъде обикновено ченге.

Нюберг се беше заровил като къртица в подземния свят. Въпреки изпробваната методика, не стигна до никакъв резултат. Той беше и първият, който започна да се колебае. Или правеха някаква фундаментална грешка, или бяха изправени пред ново убийство, като това на Палме. Никой в съмнителния свят на дребните престъпници, винаги пълен със слухове и клюки, нямаше и най-малка идея кои бяха извършителите или пък потърпевшите. И двете категории като че бяха безкрайно отдалечени от подземния свят в класическия му смисъл. Грубото насилие се упражняваше от други групи, преди всичко в семейството, където се коренеше общественото зло; кражбите се извършваха главно от наркомани, а грабежите от странни паравоенни организации, често расистки, за да финансират собствената си дейност. Измамите в днешно време се числяха към сектора на услугите. Бранш като всички останали. Старите престъпници стояха и гледаха, и се чувстваха поласкани. Отчаяние и недоволство процъфтяваха както никога досега в общество, в което орди от младежи бяха отстранени от пазара на труда, без дори да са го помирисали. Нюберг искаше отпуска.

Какво точно вършеше и мислеше Хюлтин, беше точно толкова мистериозно, колкото вратата му в Централата за бойна готовност — винаги заключена, ако на някого му се приискаше да го последва. На въпросите отговаряше само със смях.

 

 

Йелм, който беше решил да се затрупа с работа, за да потуши настъпващата криза, изведнъж се оказа доста свободен. Взираше се в самотното си отражение в огледалото и мразеше растящата пъпка на бузата.

Кой е този мъж? Опитваше се да не си задава този въпрос, въпреки че той не излизаше от главата му.

В края на април се отдаде на изненадваща грижа за семейството. Дане беше отвратен, Тува — смаяна, а мнението на Сила така и не разбра. Странното преживяване в кухнята все още лежеше като незараснала рана помежду им. Дали изобщо щеше да зарасне, или щеше да се възпали?

В началото на май се преместиха отчасти в малката къщичка, която успяха да наемат на Даларьо. Островът, който съвсем не беше остров, а цял рояк от острови. Сила прекарваше там почти цялото си време. Пътуваше до болницата в Худинге, докато дългата й, спестена отпуска започна през юни и продължи през цялото лято. Децата ходеха през уикендите. Очевидно Дане имаше планове да се скрие от света през последното си детско лято. Пол успя да се измъкне за една събота и неделя в началото на май и прекара два незабравими дни в прегръдката на пролетното слънце, на семейството и на Сила. Жена му лежеше върху одеяло на пустия кей. Залезът беше кървавочервен. Празна бутилка вино се търкаляше насам-натам. Беше мълчалива и тъжна след това. Напълно недостъпна. Безумната красота на залеза се беше впила в нея. Тъмночервен пласт плуваше върху застиналата повърхност на морето. Контурите му ясно се разграничаваха на фона на падащия мрак и бавно се сливаха с него; изпаряваща се локва кръв върху бездна. След миг остана само бездната. Сила трепереше, дълбок, неистов трепет. Дълго я гледа през падащия здрач. Опита се да сподели преживяванията й, да види каквото тя виждаше, да почувства каквото тя чувстваше. Не успя. Заревото го нямаше. Само мракът. Опита се да я накара да го последва към къщата, но тя не реагира. Остави я съвсем сама със самотното си преживяване. Легна си и не мигна цяла нощ. Рано сутринта се върна при кея. Тя все още седеше там, увита в одеялото. След миг пое обратно към къщата.

В чисто професионален план не се случи почти нищо преди преместването на Даларьо. Беше настъпило времето за обединяване и изпипване на детайлите. Освен работата с Чавес и Нюберг на „горния и долния свят“, довърши и две стари начинания, второто по-важно от първото.

Първо се обади на 071 и се съживи с малко телефонен секс. Една жена нареждаше, пъшкайки и със затруднен говор, какво си мечтаеше да направи с члена му. Тъй като споменатият орган остана доста вял, щеше да се затрудни с всички акробатични упражнения. После звънна и на фирмения регистър в Патентната служба, но не откри друг адрес на шантавата фирма ТДЮС, освен този с номера на пощенската кутия в Брома, публикуван в обявите на вечерните вестници. Не му оставаше нищо друго, освен да паркира до пощата на „Бромаплан“ и просто да чака. Седна така, че да вижда пощенските кутии през прозореца, изпуши няколко цигари в непоносимата за сезона жега, открадната със сигурност от юли и август, и зачака. Почти три часа не изпусна кутия 1414 от очи, докато приличащ на лисица мъж около четиридесетте не пъхна ключ в нея и не я отвори. Полицаят обаче вече беше истински изморен и нямаше сили да осъществи плана си. Мислеше да проследи Юхан Стаке, за да провери дали помещенията, които отговаряха на номер 071, бяха изряден бордей. Вместо това се запъти право към него и каза:

— Стаке?

Мъжът не се поколеба за секунда. Плъзна се покрай Йелм и хукна да бяга. Ченгето елегантно го спъна. Лицето на нещастника полетя към стъклената врата и се озова пред краката на малък, добре поддържан пудел, който стоеше вързан до вратата и възмутено се разлая. Йелм дръпна мъжа за краката. Горната му устна се беше цепнала. Кръвта капеше върху гривата на виещото куче.

— Напълно излишно — каза полицаят, сложи му белезници и го завлачи към колата. Надяваше се, че Стаке няма да я нацапа с кръв. Вече беше започнал да живее в нея.

 

 

Хорхе Чавес присъстваше на разпита. Проведоха го неформално в стаята си.

— Имам много въпроси относно обявите за номер нула седемдесет и едно. В едни по-добри времена те покриваха цели страници на вечерните вестници — започна Йелм да опипва почвата. — Защо е добавен и адресът? Така ли изглежда сводническият бизнес в момента?

— Има закон — отговори Юхан Стаке нахално, като опипа залепената си устна. — Не го ли знаете? Какво, по дяволите, търся тук всъщност? Нямате никакво законно право…

— Официално си задържан за оказване на съпротива на полицай.

— В такъв случай имам право на адвокат. Определянето на защитник предхожда разпита.

— Изглежда, разбираш от съдебна система. Проблемът е, че съществува и значително по-сериозна причина. Свързана с проституция. Сводничество с малолетни момчета.

Стаке изглеждаше втрещен.

— Тогава наистина настоявам за адвокат.

— В такъв случай прокуратурата ще трябва да нареди задържане и да повдигне обвинение. Съществува и друга възможност обаче.

— Чакайте малко. Не разполагате с никакви доказателства. Трябва да ме пуснете.

— Откъде знаеш, че не разполагаме с доказателства?

Стаке мълчеше. Йелм продължи спокойно:

— Рано тази сутрин арестувахме младеж на име Йорген Линден. Тъкмо се качваше на първия влак за Гьотеборг. Носеше голям сак, сякаш че бягаше от някого. Не мисля, че от полицията. В момента се намира в ареста и преди има-няма десет минути беше готов да свидетелства. Криминален инспектор Чавес го разпита блестящо, но не мина и без… как да кажа, малко тупаник.

Чавес се запъти към кафе-машината и си наля кафе, за да скрие изненаданата си физиономия. Имаше няколко секунди да се съвземе и да се обърне с мачо изражение. Отлично, помисли си Йелм. Истинските лъжи трябваше винаги да съдържат и най-малките подробности. Тогава звучаха убедително.

Юхан Стаке изглеждаше убеден. Мълчеше и размишляваше. Казаното не му се струваше толкова невъзможно.

— Но — повтори Йелм — съществува и друга алтернатива.

Стаке мълчеше. Вече не настояваше за адвокат. Йелм продължи да атакува:

— Крачка по пътя към незабавно освобождаване — разкажи за Бернхард Странд-Юлен.

Мъжът се изкашля и започна да се гърчи на стола.

— Ще ми гарантирате ли, че ще си тръгна?

— Никой освен нас не знае, че си тук. Няма официално уведомление. Свободен си в момента, в който изплюеш всичко, което искаме да разберем. Занимаваме се с доста по-важни неща от бордеите ти. Ще пуснем и теб, и Йорген, ако окажеш съдействие. Това е първата крачка.

— Странд-Юлен… Намирах му момчета. Екипаж за яхтата, както упорито ги наричаше. Здрави, руси, около шестнайсетгодишни, с атлетичен външен вид. По две или три наведнъж. Винаги различни. Лятото, почти през уикенд. Но никога през зимата. Тогава спеше в бърлогата си.

— Крачка номер две — услугите ти някога ползвани ли са от Кюну Дагфелт или Нилс-Емил Карлбергер?

— Карлбергер — бързо отговори Стаке, като че очакваше въпроса. — Странд-Юлен му беше дал номера ми. Преди шест месеца. Звучеше адски нервно, когато се обади да поръча малко момче. Останах с впечатление, че му е за пръв път. Опит да разшири мирогледа си, може би, невинна любов с момченца ала Сократ. Знам ли?

— Полюбопитства ли как се е справил?

— Говорих с момчето. Беше леко… надрусано. Смееше се високо. Карлбергер се беше държал като дете, без всякакъв опит, сто процента хетеросексуален или сто процента импотентен. Но беше платил добре.

— Това ли е всичко? Никакъв Дагфелт?

— Не.

— Нищо повече за Странд-Юлен или Карлбергер? Помисли си.

Стаке си помисли и каза:

— Не, съжалявам. Това е всичко.

Оставиха го да си тръгне.

— Можеше да ме предупредиш — упрекна го Чавес и глътна малко кафе.

— Тогава щеше ли да се съгласиш?

— Не.

Посмяха се малко — и двамата бяха странни типове. После Йелм зачеркна Юхан Стаке от разследването. Два часа по-късно сводникът се обади и го похвали. Сторило му се странно. Току-що бил разговарял с Йорген Линден, който нищо не разбирал. Поздрави Йелм за впечатляващата лъжа и затвори. Полицаят дълго остана с телефон в ръка.

 

 

В началото на май Йелм реши почти окончателно, че броят на жертвите ще си остане три. Време беше да довърши и второто начинание. Тръгна за голф игрището „Шевинге“. Беше сутрин и валеше за първи път през това подранило лято. Игрището пустееше. Безлюдна беше и сградата на клуба. Само Лена Хансон стоеше на рецепцията. Отначало не го разпозна, но когато все пак се сети кой е, направи физиономия, която малко го обнадежди. Моментално вкара тежката артилерия:

— Защо премълчахте, че сте били кади на трите трупа на седми септември деветдесета година?

Жената го погледна спокойно. Беше го очаквала да се появи. Цял месец. Отговори бавно:

— Не бяха трупове. Напротив. Бих казала, живееха си доста добре. Охолно.

— Макар и не толкова порядъчно?

— Да, не толкова порядъчно.

— Ще седнем ли за миг? Липсата на клиенти е повече от забележима.

— И забележителна — допълни Лена Хансон. Прозвуча по-възрастна, отколкото беше.

Запъти се към затворения ресторант и седна на една маса. Йелм я последва. Тя се заигра с изгоряла свещ в малък свещник. Полицаят започна с въпросите:

— Били сте три кадита, нали?

— Да. Бяха дали заявка. Момче, което се казваше Карл-Густаф фон… някой си, не си спомням точно, мога да проверя, и приятелката ми Лота. Лота Бергстрьом. Тя беше истински разстроена. Именно заради нея не ви разказах.

— Какво имате предвид?

Йелм си позволи да запали цигара в изисканата атмосфера. Или по-скоро табелката „Пушенето забранено“ го провокира.

— Лота беше… излязла от равновесие много преди това. Тежко детство. Още по-тежък пубертет. Намирах й работа. Тогава бяхме на по седемнадесет. В един клас в гимназията. Изпитвах вина. Тя… да, самоуби се през деветдесет и втора. Не знам дали имаше нещо общо със случката. Вероятно не. Но го чувствам като своя вина.

— Какво се случи?

— Хм, онзи Карл-Густаф фон… някой си, не можеше да повярва на очите си. Беше от старо аристократично семейство, такова, в което все още се живее по етикет, не само като роля на представителни вечери, но по принцип — в ежедневието и в бизнеса. Бе възпитан, с остарял морал, като че инжектиран в гените. Беше общителен и много приятна компания. Усмихваше се любезно и смутено до първите четири дупки, после млъкна и се остави на онзи Странд-Юлен да го тормози през следващите четири; в продължението постави чантата за голф точно по средата на деветата дупка, така че Странд-Юлен удари в нея. И си тръгна. Никога повече не съм го виждала. Ако беше истински джентълмен, щеше да ни вземе със себе си.

Карл-Густаф фон… записа Йелм в паметта си и попита:

— Но Лота и ти останахте?

— Седемнадесетгодишни, добре възпитани, беззащитни: какво друго можехме да направим? Когато Карл-Густаф си тръгна, започнаха да разказват новобогаташки вицове за старата, консервативна аристокрация. Правеха го от завист към родените аристократи, които сякаш генетично имаха всичко, към което те самите се бяха стремили през целия си живот, и го бяха постигнали, но под някаква изкуствена форма. В лицето на аристокрацията виждаха собствената си недодяланост. Точно като татко.

— Може ли да бъдете малко по-конкретна? Какво направиха?

— Пийнаха си порядъчно за загрявка в ресторанта. Изглеждаха, не знам, нервни, като че бяха смръкнали кокаин в тоалетната или нещо такова.

— Или в таксито на път за клуба — прекъсна я Йелм непрофесионално.

— Във всеки случай започнаха с мръсни шеги и намеци, и то на такова ниво, че само Карл-Густаф можеше да се включи в смеха им. Ние бяхме смутени. Нямаше почти никого наоколо, така че крещяха на воля. Малко след началото Странд-Юлен започна да се заяжда с Карл-Густаф, така че ние можехме да си отдъхнем. Подиграваше го за големината на аристократичния му пенис. Но когато той героично си тръгна, ние двете бяхме на прицел. И то какъв. Никой през живота ми не се е държал с мен толкова лошо, а и никой повече няма да го направи. Обещах си го.

— Какво направихте?

— Какво имате предвид?

— Застреляхте ли ги?

Девойката се засмя високо, пискливо и адски неестествено.

— Как ли пък не — каза най-накрая и изтри бликналите сълзи. — Но не мога да кажа, че се натъжих, когато чух, че са застреляни. И тримата, един след друг, точно те. Беше направо чудесно. Вълшебно, като в приказките. Неизвестният отмъстител. Но за бога, никога през живота си не съм държала оръжие.

— Но сигурно някой ваш близък е.

Млъкна за малко и се замисли.

— Не мисля — каза доста тихо. — По-скоро някой от близките на Лота. По-вероятно е. Вбесих се, ама истински, гневът ми никога няма да изчезне, макар и да не бях сериозно наранена. Но тя беше. Преди това, а след случката още повече.

— Добре, какво стана?

— Започнаха леко да ни опипват на десетата, единадесетата дупка. Щом стигнахме до гората, прекалиха. Бяха ужасно превъзбудени — може би от наркотиците — и сериозно зашариха с ръце. Съблякоха блузата на Лота и Дагфелт, мисля, й скочи. Карлбергер седеше до тях и гледаше. Странд-Юлен беше награбил мен. Да, спомням си го като днес. Успях да се отскубна, взех един стик и праснах Дагфелт по врата. Той се прекатури, издърпах Лота и се опитах да я утеша. Дагфелт се гънеше наоколо, като че отзад главата му кървеше. Другите двама стояха заковани по местата си и мислеха. Навярно търсеха изход от ситуацията. Изтрезняха на секундата. Започнаха да се извиняват, да съжаляват и да ни предлагат пари, за да си държим езика зад зъбите. И успяха да купят мълчанието ни. Излезе им доста скъпо. Няколко хиляди. При това настояхме да запазим работата си. Е, Лота бе уволнена, направи трети опит за самоубийство няколко седмици по-късно, вече имаше два зад гърба си. Седмият в крайна сметка бе успешен, години след случката. Не знам дали заради нея. Не знам и колко зле й се беше отразила. Но съм го премисляла много. Шибани задници! Радвам се, че са мъртви.

— След това и тримата продължиха да играят тук?

— Да. Иначе сигурно щяха да загубят прекалено важни контакти. Но никога повече заедно.

— Предишния път казахте за убитите вече Дагфелт и Странд-Юлен цитирам: Винаги поздравяваха, когато идваха, поспираха се, за да поговорим. Не беше така, нали?

— Не. Излъгах. Не мисля, че някой от тях оттогава ме беше поглеждал в очите. Изглеждаха леко притеснени, когато се преместих на рецепцията. Но мисля, че дълбоко в себе си бяха убедени, че са затворили устата ми с парите.

— Прави ли бяха? На никого ли не сте разказали? На любовника ви например, как се казваше, секретарят на клуба? Аксел Вифстранд?

— Видстранд. Не, най-малко пък на него. Щеше да го изтълкува… погрешно.

— Да се ядоса?

— Напротив. Щеше да си помисли, че лъжа. Не, не съм разказвала на никого. Купиха мълчанието ми. Но не знам дали успяха да купят това на Лота.

— Тя имаше ли приятел, брат, баща?

— Ако правилно бях разбрала, именно в баща й — Бенг-Егил — се коренеше проблемът. Първо: тя никога нямаше да му каже, второ: той никога нямаше да отмъсти за нея. А приятел не съм запомнила да е имала. Това беше другият й проблем. Но пък беше близка с брат си — Густен. Густен и Лота бяха неразделни.

— Дали той е знаел?

— Престанахме да се виждаме, когато тя се разболя сериозно. Не знам. Но ако Густен стои зад всичко това, съм му благодарна. Ще го посещавам в пандиза.

— Густен ли е истинското му име?

— За съжаление, да.

Йелм се замисли. Густен Бергстрьом.

— Може ли да проверим точното име на Карл-Густаф фон…? После ще ви оставя на мира, завинаги. Поне се надявам.

Лена Хансон стана и се протегна.

— Поддържайте гнева си — изплъзна се от езика му.

В отговор получи само ироничен поглед.

Граф Карл-Густаф фон Силверблад се беше преместил през 1992-ра в семейното имение в Дорсет, Англия. Веднъж налудувал се, трябваше да получи прилично образование в Оксфорд, като баща си и дядо си. Оттогава не се беше връщал в Швеция и вероятно никога нямаше да го направи.

Йелм си блъскаше ума как англичаните произнасяха името му.

Густен Бергстрьом беше на двайсет и осем; няколко години по-голям от възрастта, на която щеше да е сестра му Лота, ако не се беше самоубила. Живееше в апартамент на „Гамла Бругатан“, в центъра, и работеше като компютърен оператор в железниците. Точното му работно място се намираше на Централна гара, в отдела за експедиция на влаковете на далечно разстояние.

Не му е далече до работата, помисли си Йелм и натисна звънеца на вратата. Живееше няколко етажа над стария магазин за обувки „Унос“.

Видя, че някой погледна в шпионката. Не беше виновен, че се намираше точно до прозореца.

— Полиция — извика и чукна на вратата.

Мъжът, който отвори, беше като щека; като че с тупе на главата, макар и да не беше сигурен, и носеше очила с дебели стъкла. Приличаше едновременно на тийнейджър хакер и счетоводител на средна възраст.

Йелм погледна разочаровано Густен Бергстрьом. Не беше никакъв убиец, можеше да заложи живота си.

— Криминална полиция — повтори и показа служебната си карта.

Младежът го пусна да влезе, без да пророни нито дума. Апартаментът беше доста оскъдно обзаведен. Стените — в студени тонове. В единствената стая се мъдреше компютър. Преди Бергстрьом да успее да минимизира екрана, полицаят зърна гола жена на цветния екран, досущ като истинска. Нима и на компютъра можеш да гледаш порно? — мина му през ума и се почувства стар.

— Заповядайте, седнете — покани го учтиво домакинът.

Йелм седна на някакъв уж античен диван, а Бергстрьом на подобен, ако можеше да се нарече фотьойл.

— Бих искал да поговорим за сестра ви — предпазливо започна полицаят.

Младежът стана като ужилен и отиде до библиотеката, където се намираше компютърът. Взе снимка в златиста рамка от рафта и я подаде на Йелм. Момиче в разцвета на младостта си се усмихваше насреща му. Удивително приличаше на брат си.

— Това е Лота, преди да се влоши — тъжно поясни братът. — На седемнадесетия си рожден ден.

— Много е симпатична — каза Йелм и се почувства ужасно. Снимката беше приблизително от периода на голф инцидента.

— Защо сте дошли? — попита Бергстрьом и вдигна очилата на челото си.

— На тази възраст е работила като кади на игрището за голф „Шевинге“. Спомняте ли си?

Братът кимна леко.

— Някога разказвала ли ви е за работата си?

— Не — въздъхна. Нещо в него беше безвъзвратно пречупено.

— Нищичко?

Младежът го погледна в очите за пръв път. И двамата търсеха нещо у другия.

— Защо сте дошли? — повтори. — Сестра ми е мъртва от няколко години. Защо говорите за нея, като че е жива? Вече бях свикнал с мисълта, че е мъртва. Мъртва, завинаги.

— Била е уволнена от игрището за голф през есента на деветдесета. Спомняте ли си?

— Получавам странни отговори на въпросите си — обезпокоен заключи домакинът.

— Аз също. И все пак моя работа е да питам.

Бергстрьом въздъхна тежко, отворени бяха много зараснали рани. Изчака отговорите да дойдат от само себе си.

— Да, помня. Сезонът беше свършил. Щяха да затварят за зимата. Все още ходеше на училище. Не беше голяма катастрофа да загуби сезонната си работа.

— Но не си спомняте нищо, което е разказвала за игрището за голф?

— Беше се уредила чрез една приятелка, не се сещам как се казваше. Не харесвам Дандерюд, честно казано. Не познавах никого там. А и тя не познаваше. Беше ужасен период. Толкова нещастен.

— Малко след края му се е опитала да се самоубие за трети път, нали?

— Много сте тактичен, няма що — отбеляза с неприязън братът. — Да, опита се. Бръснарско ножче — за пръв и последен път. Когато успя, беше с няколко таблетки „Алведон“. Знаете ли, че една опаковка „Алведон“ и малко алкохол са достатъчни, за да блокират работата на черния дроб и бъбреците? Лота го е знаела. Без предупреждения, заплахи, викове за помощ и подобни глупости. Наистина опита да се самоубие седем пъти. Беше като… Като че никога не е трябвало да се ражда.

— Знаете ли защо?

— Не знам и не разбирам нищо — отвърна глухо Бергстрьом. — Нищо не разбирам и никога няма да разбера.

— Чули ли сте за убийствата на трима бизнесмени тук в Стокхолм?

Бергстрьом се беше отнесъл. Трябваше му малко време, за да се съвземе:

— Били са неизбежни.

— Вие ли сте ги убили?

Младежът го погледна изненадан. Странна искра блесна в погледа му, като че закърнелите дробове току-що бяха поели глътка въздух. Силен дух, немощна плът, помисли си Йелм богохулно.

— Да — гордо отговори Густен Бергстрьом. — Аз ги убих.

Йелм гледаше грейналата фигура. Нещо беше на път да се случи в сивото ежедневие на очилаткото. Лицето му щеше да е по първите страници на вестниците. Хората щяха да му обръщат внимание за пръв и последен път в живота му.

— Престанете — отсече Пол Йелм и мъжът до него помръкна.

Братът потъна в твърдия фотьойл. Полицаят наля масло върху пламъците на разочарованието:

— И защо убихте Кюну Дагфелт, Бернхард Странд-Юлен и Нилс-Емил Карлбергер?

— Защо? — повтори Бергстрьом и вдигна прегърбените си рамене. — Ами, защото бяха… богати…

— Значи нямате ни най-малка представа какво тримата господа са причинили на сестра ви на „Шевинге“ На седми септември деветдесета година, месец преди третия й опит за самоубийство, довел до първото й затваряне в психиатрична болница „Бекомберия“?

— За какво, по дяволите, говорите?

Густен стана рязко и потърси нещо, за което да се хване. Но не го откри. Пръстите му сграбчиха въздуха.

— Убитото трио се е опитало на споменатата дата да изнасили сестра ви, която е вървяла редом с тях като кади.

Бергстрьом разпери пръсти. Като че отново недохраненият компютърджия се изпълни с част от предишния заряд. Стоеше точно по средата на осветен облак от прашинки, които се лутаха наоколо в непроветрената боксониера и пречупваха падащите под диагонал слънчеви лъчи. Болката му беше особено изразителна.

— Ако знаех — изрече ясно, — щях да ги убия. Нямаше да доживеят досега, заклевам се.

— Но не знаехте?

— Не — отговори и седна. После стана отново. — Сега разбирам — каза и грейна за последно. — Сега разбирам всичко.

— Какво разбирате?

— Лота е. Самата тя е отмъстила за себе си! Подала е ръка от царството на мъртвите за няколко дни. После се е върнала в по-добрия свят.

Бергстрьом се запъти възбуден към библиотеката и взе стара, разкъсана книга, вдигна я и я разтърси.

— Знаете ли кои са ериниите? — попита, без да чака отговор. Така и не го получи. — Най-ужасните същества в гръцката митология, но и най-почитаните. Ръката на висшето правосъдие. Преследват жертвата си ден и нощ чак докато гробът се отвори пред нея. Нека ви прочета малка част: В същността си ериниите не са нищо друго освен духа на убития, който, ако няма друг отмъстител, се залавя с отмъщението сам, неумолимо и безмилостно, каквито са духовете на мъртъвците в гнева си.

Взря се предизвикателно в Йелм. Той мълчеше.

— Не разбирате ли! — извика братът. — Не е имало отмъстител, затова го е направила тя. Чакала го е, но не е дошъл. Всичко съвпада! Отнела е с един замах години по-късно живота на тримата, които са я наранили. Та това е прекрасно! Убиецът е духът на убития! Богинята на отмъщението!

Йелм за момент се замисли върху излиянията на Бергстрьом. Симетрията беше поразителна. Безследно изчезналият отмъстител. Божественият отмъстител от царството на мъртвите. Но мисълта за куршума от Казахстан в стената в Юршхолм го върна към горчивата действителност:

— Ериниите навярно са имали материален посредник, натиснал спусъка. Знаете ли дали сестра ви би могла да разкаже за случката на голф игрището на някого?

— Бяхме само ние! Не разбирате ли? Само тя и аз, само Лота и Густен. Густен и Лота.

— На татко, на мама, на някого в болницата?

— На татко? Как ли пък не! — засмя се братът. — Беше прекрачил границата. Мама? Нямата, глухата и сляпата? Трите злини в едно. Да не повярваш! Някой в лудницата? Където всички стоят по ъглите и си клатят оная работа часове наред? Разбира се! Там се крие хладнокръвният убиец! Мъжът от „Бекомберия“! Прецизният убиец от лудницата!

Йелм почувства, че е време да си върви; да остави Густен Бергстрьом на мира със скръбта, която го унищожава. При други обстоятелства щеше да се приближи до компютъра, да увеличи екрана и да избухне в смях от сексуалната страст на компютърните фигури.

 

 

Йелм прекара следващите дни по следите, тръгнали от игрището за голф. Посети болницата „Бекомберия“ и разговаря с персонала. Стремеше се да открие приятелски кръг. Но такъв не съществуваше. Единственият служител, останал от началото на деветдесетте, беше строг болногледач; спомняше си Лота като самотница. Болезнено затворена, напълно самовглъбена. Единственият, на когото би могла да разкаже за случката, бил брат й, но очевидно не го беше направила. Освен ако Густен Бергстрьом не беше най-добрият актьор, който бе виждал. Така се насочи към семейството и приятелите на Лена Хансон. Но и там нищо не откри. Тя наистина бе позволила на Дагфелт и компания да купят мълчанието й. Единствената възможност, останала след дни на безплодно търсене, беше Лена Хансон да е наела професионален убиец. Остави я да узрее в главата му.

Точно тогава получи призовка за делото срещу Дритеро Фракула. Не изгаряше от желание да се яви в съда. Няколко седмици след като Фракула беше взел заложници в Миграционната служба в Халунда, миграционната политика изведнъж бе променила характера си и стотици заплашени с отзоваване косовски албанци бежанци бяха получили разрешение да останат. Сред тях и семейството на Дритеро Фракула. След отчаяния му опит да ги спаси обаче, те все пак щяха да напуснат страната, след като той излежи присъдата си. Действията му бяха постигнали напълно противоположен ефект. Йелм гледаше на иронията на съдбата като на подценяване на фактите.

Седеше на стола в съдебната зала в кметството и даваше показания. Стремеше се да бъде възможно най-точен и обстоятелствен. Опита се да игнорира пресата преди, по време на и след процеса, но не можа да избегне мрачния поглед на Дритеро Фракула от обвиняемата скамейка. Без укор, по-скоро отчаяно, напълно отчаяно. Ръката му все още висеше на превръзка.

Йелм не можеше да се отърве от чувството за вина. Смяташе, че Фракула го вини не за това, че бе стрелял по него, а за това, че не го бе убил. Ако го беше убил, семейството му щеше да остане; сега покорно трябваше да го последват обратно при сърбите след няколко години. Това чувство извикваше мрачният поглед на Фракула. Придружаваше и смущаваше всяка негова дума, всеки отговор, който даваше на любезните въпроси на прокурора и обвинителните на адвоката.

Служебният защитник на Фракула беше възрастен господин. Въпросите му попадаха право в целта: защо не беше изчакал специалните части? Защо Отделът за вътрешни разследвания не бе изяснил случая? Явно Брюн, Хюлтин и Мьорнер бяха заличили всички следи от разпита на Грундстрьом и Мортенсон. И все пак атаките на адвоката не бяха нищо в сравнение с упорития поглед на Фракула.

Когато слезе от свидетелския стол и закрачи по пътеката между редовете, срещна очите на малко момченце. Гледаха досущ като тези на бащата.

Мина доста време, преди Пол Йелм да може да се върне към разследването.

Няколко дни по-късно Виго Нурландер изненадващо влезе в Централата за бойна готовност по време на следобедната оперативка. Все още беше в болнични, но дойде накуцвайки, с патерици. Изглеждаше доста плах. Нещо беше угаснало в и без това доста посърналия му поглед. Ръцете му бяха бинтовани.

Поздравиха го сърдечно; Шещин Холм се втурна, за да вземе букета, купен с общи средства, който мислеха да му подарят същата вечер. Нурландер изглеждаше истински развълнуван и седна на обичайното си място.

То беше свободно. Никой не го беше заместил.

В болницата в Талин и после в Худинге беше убеден, че Хюлтин го е извадил от разследването и че може би Вътрешните са по петите му. Когато се настани на стола, разбра, че са му… простили. Не намираше друга дума. Не скри сълзите си.

Изглеждаше съсипан. Всички се чудеха дали ще може да продължи да работи, но когато ги погледна със зачервените очи, видяха скритото в сълзите щастие.

На излизане от Централата Йелм видя с крайчеца на окото си Сьодерстет, който се бе запътил към Нурландер. Потупа го с ръка и му каза нещо. Виго Нурландер се засмя високо и от сърце.

Вътре не говориха много, липсваше и минимален напредък. Ръководеха се главно от хипотезата, че вълната от убийства е приключила и шведският бизнес е загубил само трима представители: Кюну Дагфелт, Бернхард Странд-Юлен и Нилс-Емил Карлбергер.

Но грешаха.