Арне Дал
Мистериозо (33)

33.

Беше късно вечерта.

Йелм се взираше през прозореца на дома си в Норшборг. Не спираше да вали като из ведро. Пролетта като че беше изчезнала от шведския климат. Юни все още не беше настъпил, а му се струваше, че е есен.

Въпреки това децата щяха да пътуват за Даларьо през уикенда. При Сила. Самият той нямаше къде да отиде. Самотата се загнезди в него.

Беше толкова необичайно да се мотае из къщи. Още повече, без да чува гласа на Сила наоколо. След двата месеца в затворената стая се затрудняваше да излиза. Дали изобщо някога щеше да го направи пак с лекота?

Липсваше му Шещин. Липсваше му и Сила.

Пиеше бира и се опитваше да насочи мисълта си към дългата отпуска, която го очакваше. Понякога сравняваше почивката с голяма, зееща дупка. От прекалено натоварване към пълно бездействие за няма и денонощие. Труден преход. Може би не трябваше да се отдава на мързела, както винаги. Нима нямаше с какво да се занимава? А и чак сега започна да се чувства изоставен. Трябваше да свикне и с това.

Изпи бирата и отиде в тоалетната. Стоеше и се облекчаваше в тъмнината, дълго, дълго. Когато миризмата на урина го лъхна от тоалетната чиния, започна да различава контурите на банята. Видя се в огледалото, мижава лента светлина, ограждаща тъмнината. Като шлем, помисли си. Защитен шлем. Изчака, докато лицето изплува от мрака. Изпитваше страх от това, което щеше да застане насреща му. Не се появиха ериниите, нито Йоран Андершон, а собственото му безизразно лице, прав нос, тънки устни, тъмноруса, късо подстригана коса, тениска. Няколко посивели косъма. Както и червеното петно на бузата. Шлемът беше свален.

Леко погали петното. Преди, когато заставаше пред огледалото, си мислеше: никакви особени белези, изобщо никакви белези. Сега вече имаше един. За пръв път не изпита омраза към дефекта на лицето си, никаква. Петното, което ме прави различен, помисли си.

За момент дори му се стори, че бе добило формата на сърце.

Все пак видя себе си, а не Йоран Андершон. И за миг видяното дори му хареса.

Затвори очи и пак стана тъмно.

Натрупаната от два месеца умора като че извираше от мрака. За пръв път от толкова дълго време си позволи да чувства. Мислеше за Йоран Андершон, за тънката граница помежду им и за това, колко лесно можеше да я прекрачи, без да може да се върне обратно. Мисълта му бе потънала в големия, всепоглъщащ мрак. Но той самият все още стоеше извън него.

Някой звънна на вратата, кратко и ясно.

Когато отвори, тя стоеше под дъжда.

Погледът й беше същият, като онзи в кухнята. Или като онзи на кея. Изоставен. Безкрайно сам. Но излъчващ по-голяма сила от неговия.

Остави я да влезе, без да промълви и дума. Тя също мълчеше. Трепереше. Заведе я до дивана и й наля чаша уиски. Ръката й се тресеше, когато вдигна чашата към устата си.

Гледаше жизненото й, малко личице на слабата светлина — леко запъхтяна, на път да угасне. Малкият пламък живот.

Постла й на дивана и се качи в спалнята. Всичко трябваше да почака. Най-накрая щеше да има утре.

Постави уокмена на нощното шкафче, сложи касетката, пропълзя в разхвърляното легло и за секунда се замисли за милионите акари^[1], с които живееше.

Всеки човек е един свят, унасяше се, пъхна слушалките и пусна записа.

Когато пианото започна мързеливо да се лута нагоре-надолу, напред-назад, тя влезе в стаята. Пропълзя до него. Ръката му обгърна тялото й. Гледаха се. Еднакви погледи в безвъзвратно разделени светове. Чувстваше дъха й на гърдите си. Чу саксофонът да акомпанира на пианото.

Мистерията изчезна, но мъглата остана.

Мистериозо.

Дуетът свърши. Саксофонът се развихри.

Прекрасна музика, мислеше си в дълбока дрямка. Чувстваше, че цял един свят му се беше изплъзнал. Може би беше време да го потърси.

Светлината угасна.

Беше стигнал до нулата.

Оставаше само краят.