Алън Кол, Крис Бънч
Краят на империята (40)

40.

Стен се хвърли ниско, опря рамо на пода, преметна се и в този момент Императорът стреля. Облицованият с АМ2 куршум остави неравна дупка в металния под. Стен изрита Вечния император и го отхвърли назад. Императорът омекоти падането си с ръка, като продължаваше да търси целта. Стен кръстоса крака в ножица и пистолетът отхвърча настрани. Императорът се претърколи два пъти и скочи, кръстосвайки инстинктивно ръцете си, за да отбие удара с нож. Блокът улови ръката на Стен, той изгуби равновесие и отскочи назад.

Стен се хвърли отново… и Императорът се метна по гръб през масата. Преобърна се във въздуха и падна на крака.

Финт… замахване…

Ножът на Стен облиза рамото на Императора и… първата кръв беше пролята.

Императорът се дръпна, стиснал в ръка отломък от строшената маса. Беше назъбен и дълъг поне четирийсет сантиметра. Държеше го ниско, до десния си хълбок. Стен отклони за миг поглед от лицето на Императора и машинално отбеляза, че хватката му говори за опит в боя с ножове.

Двамата кръжаха един около друг с почти безшумни стъпки. Стен постепенно осъзна, че го направляват в определена посока, и почти веднага разкри целта на Императора. Пистолетът. Императорът замахна към него с нож и Стен се дръпна назад… встрани от удара… успя да отвърне, не уцели и възстанови равновесие.

Очите на Императора светнаха, издавайки намерение за следваща атака, и ръката на Стен не беше там, където се намираше допреди миг. Бавен си, помисли си Стен. Отдавна не ти се е налагало да се биеш.

Но същото важеше и за него самия.

Стен рискува с дързък прийом — прехвърли ножа от едната ръка в другата и в този момент Императорът премина в атака. Стен едва не изпусна ножа, наклони се назад и изруга тихо под нос, проклинайки се, задето си бе позволил да подцени противника. Замахна, направи финт към китката на Императора, завъртя се, замахна отново, острието му се заби в тъканта на дрехата, другата му ръка се стрелна към мястото, където трябваше да е пистолетът, напипа го, вдигна го и в този момент Императорът се хвърли напред и ножът му се забоде в рамото на Стен. Мускулите се свиха спазматично при удара, пистолетът изхвърча от ръката му и се изтърколи встрани.

После мрак.

И нечий спокоен глас:

— Определих, че организмът нашественик е по-опасен за изпълнение на моите функции, отколкото създаденият на място. Премахването му ще бъде приоритетно.

Божичко, как болеше само! Стен стисна кристалното острие на своя нож със зъби и измъкна ножа на Императора от рамото си. Вълни от болка. Кръв по пръстите му. Опипа раната. Кървеше ли? Слабо. Опасна ли е. И да е, сега не бе моментът да мисли за това. Болката?

Стен зашепна мантрата, която бе запаметил преди много години, още във времето, когато се обучаваше за гвардията и тялото му забрави болката. Просна се на пода. Затършува бавно с пръсти наоколо, търсейки пистолета. Не можеше да е далече.

Тропот в другия край на помещението.

Пукот от лазерен изстрел. Попадението беше високо. Горе и вляво.

Пръстите на Стен напипаха нещо.

Дръжката на пистолета.

По дяволите! Значи императорът имаше резервен пистолет.

— Стойте на място — обяви гласът. — Локализирах организма нашественик. Пригответе се за огън.

Блеснаха ярки светлини и Стен стреля два пъти. Експлозия, мрак, ответна стрелба на Императора и куршумът му се заби там, където Стен бе лежал допреди миг.

Стен се съсредоточи върху мястото, откъдето идваше светлината, и прати пет бързи изстрела в района. Претърколи се, завъртя се и отново стреля.

Не разбра дали Императорът е отвърнал на огъня, тъй като в този момент помещението се разтърси от оглушителен трясък и завиха всички аларми. Стори му се, че чува някакъв вик. Странният глас, за който смяташе, че е на кораба? Императорът? Не знаеше. Отнякъде бълваше дим, чуваше се пукот на разгарящи се пламъци. Наблизо се плъзна врата и Стен стреля нататък, после се хвърли в отвора.

Хукна след Императора, опитвайки се да го спре, преди да се добере до поредната лоша изненада, която му бе подготвил. Спря, прокле се какъв е глупак и се върна за скафандъра. Нахлузи го, но остави шлема и ръкавиците на колана. Преди да го закопчае, активира аптечката отпред. Машинката изписука, затрака тихо и инжектира в тялото му обезболяващи и противовъзпалителни за раната. За всеки случай я напръска с дезинфектант, сетне се закопча.

Не бързай, рече си. По-добре беше да му отпусне малко преднина, отколкото да се спъне в него.

— Кораб — рече той задъхано, чувствайки се като пълен глупак.

Гласът не отговори.

Стен пусна още два изстрела към най-близкия кратер в стената. Още аларми, трепкащи пламъци и съскане на пожарогасители.

— Кораб! Няма да ти причиня вреда — излъга Стен. — Можеш да продължиш с мисията си.

Равен глас:

— Не се приема. Всички организми, освен създаденият тук, са враждебни и трябва да бъдат унищожени. Заповед на основната програма.

Добре, опитай се да ме убиеш, помисли си Стен. Ако можеш.

Изстрел и в рамката на вратата до него се заби подсилен с АМ2 куршум.

Той прати два бързи изстрела надолу по коридора, колкото да подсили суматохата, и продължи нататък. Тъкмо се готвеше да ускори крачка, когато го споходи нова мисъл.

Спря, върна се обратно при полуразрушеното помещение и изстреля пет внимателно прицелени изстрела в дупката в стената. Блеснаха искри от метал, огънят се разгоря наново, алармите зазвучаха още по-истерично АУУУАУУУУУАУУУУУ…

Този нов звук му беше добре познат. Стандартна аларма за пробойна в стената и загуба на вътрешна атмосфера.

Тъпанчетата му изпукаха от промяната в налягането. Протегна ръка към шлема. Нахлузи го и тъкмо се приготви да спусне лицевото стъкло, когато налягането се върна към нормалното. Корабът беше затворил пробойната. След като му намери по такъв начин занимание поне за известно време, Стен се втурна по коридора след Императора.

Нямаше представа какво е предназначението на помещенията, в които надникваше. Някои бяха съвсем тесни, натъпкани с апаратура и инструменти. Други бяха просторни и сравнително празни.

Още в първото от тях корабът се опита да го убие. Маклийновите генератори внезапно се изключиха и Стен литна към тавана, а после гравитацията го смъкна главоломно надолу. Но той не дочака сблъсъка, претърколи се с пъргавината на котка и се изправи. Пусна два куршума право в пода. Не се безпокоеше, че ще му свършат амунициите — зарядната тръба съдържаше петстотин подсилени с тънък слой АМ2 патрона в тяхната облицовка от Империум X.

Ог изстрелите на пода зейна дупка и Стен надзърна през нея на долното ниво. Припомни си бързо тримерния модел на кораба. Императорът навярно бе някъде по-нататък на тази палуба. Така че, ако се спусне долу и заобиколи отзад… Шмугна се през дупката.

— Организмът нашественик е на палуба Голф — обяви гласът. — Продължава към медицинската станция.

По дяволите! Огледа се, сякаш се надяваше да зърне някоя камера, която да простреля. Нищо.

Лоша идея. Най-добре да се върне обратно. Хрумна му нещо. Застана точно под отвора и подведен от движението му, корабът внезапно промени посоката на гравитацията, пращайки го „нагоре“. Стен продължи да се издига, носейки се към следващата палуба, и пътьом метна една граната. Чу металическо изщракване, после гръм. Малко след това гравитацията се върна към нормалната и Стен се приземи на пода.

Зачака, но гласът не каза нищо за завръщането му. Дали гранатата го бе объркала? Малко вероятно.

Сега какво? Императорът можеше да е навсякъде на този огромен кораб-полигон. Навярно държеше тук и свой космически кораб, с който да пътува обратно.

Това бе неговата къща и той знаеше как да я защитава.

Следователно:

Връщане към първоначалния план. Само дето не би искал сега да преустановиш доставките на АМ2.

Центърът за управление беше… Стен се ориентира… една палуба нагоре. И малко назад. Добре, ще се промъкне там, но ще внимава да не попадне в открити пространства, където корабът отново може да си играе на „горе и долу“. Ако това беше най-лошото, което можеше да го сполети, не бе кой знае колко страшно. Стен се зачуди защо ли не бяха построили някакви въоръжени роботи или нещо от тоя род — но после си даде сметка, че за кораба би било самоубийство да стреля по собственото си „тяло“. Ала въпреки това не можеше да е сигурен дали този последен бастион не разполага и с други средства за защита.

Само след няколко секунди корабът предприе първата си истинска атака.

Коридорът беше дълъг. На равни интервали от двете страни имаше затворени врати. Стен предполагаше, че някъде в дъното ще стигне стълба, водеща към мостика. Чу звук, като от едновременно затваряне на стотина ключалки. И тогава забеляза, че далечната стена на коридора се приближава към него. Както и тази зад него, установи той, когато погледна през рамо. Натисна вратата, наистина беше заключена. Следващата също. Стен се подпря на коляно, стисна оръжието с две ръце и прати четири куршума в четирите ъгъла на приближаващата се стена.

Взрив, дим, огън… но нищо повече. „Менгемето“ продължаваше да се затваря.

Империум X. Използван като бронирано покритие. Защо не? Ако разполагаш с достатъчно материал…

Движещите се стени едва ли бяха предназначени за самозащита — по-скоро за да изолират изгубили херметичност отсеци.

Значи корабът импровизираше в използването на своите ресурси, превръщайки ги в оръжия.

Стен стреля в близката врата, когато стената бе само на няколко метра от него, и хлътна вътре. Помещението беше празно. Отвън, в коридора, стените спряха от двете страни на вратата.

Беше като в капан. Корабът би могъл да го държи тук до края на живота му. Беше доста задушно. Вероятно корабът бе изключил и вентилацията. Би могъл да спусне лицевото стъкло на шлема и ще спечели — колко — пет-шест часа?

Подаде се през вратата, насочи пистолета и стреля в отсрещната стена.

Последва оглушителна експлозия и стакато от рикошети в помещението. Кратер. Не дупка. Взривът бе погълнал още повече кислород. Стен се закашля от дима. Колко пъти още трябваше да стреля, докато успее да си пробие път? Не знаеше, но със сигурност отломките щяха да го довършат преди това.

Дали да не използва ножа, за да си прокара път? Вероятно, ако разполага с достатъчно време.

Там горе. Вентилационната шахта.

Твърде е малка.

Но още докато си го мислеше, ръката с ножа машинално откачи решетката.

Шахтата беше тясна, никога не би могъл да се пъхне в нея. Докато я оглеждаше, темето му опираше в горната част, а брадичката в долната. Не само, че беше много тясна, но и след известно разстояние свиваше под прав ъгъл.

Дланите му бяха плувнали в пот.

Той скочи обратно и започна да се съблича. Свали всички дрехи и остави пистолета до себе си.

Какво пък, винаги можеше да се застреля.

Извил глава на една страна, той се напъха в шахтата. Протегна ръка, плъзгайки длан по гладкия метал, и се придърпа силно напред. Краката му се отделиха от пода. Успя да се напъха около три сантиметра. После още три. И още.

И тук се заклещи.

В гърдите му се надигна паника. Престани, рече си той. Не може да се заклещиш. Винаги можеш да се върнеш обратно и да започнеш отначало. Винаги можеш да изпълзиш от нещо, в което си пропълзял.

Това беше психологическа измама.

Не се дърпай. Не ускорявай дишането. Издишай. Извий се. Издишай отново. Дробовете са празни. Не, по дяволите, не са! Ако се предадеш сега, Императорът ще спечели. Майната му на Императора. Той се дръпна отново напред, изви се в завоя, сгърчен в тясната метална кутия, опитвайки се да не мисли за нищо, и после изведнъж се озова в широка шахта, където можеше да повдигне коляно и глава, после шахтата се разшири още и вече можеше да ходи приведен, да се изправи, такива бяха шахтите, които използваха за придвижване на Вулкан, а там не беше толкова зле, нали? Бил си и на по-тесни местенца, лъжливо копеле, и сега е моментът да го признаеш, нали? Искаш ли да стигнеш центъра за управление, или не?

Беше принуден да се съгласи със себе си. Доближи друга решетка, зад която имаше празна стая и преряза решетката. После скочи долу.

Това беше кухня и столова. Имаше маси. По-нататък бе печката.

И тогава го чу.

Приличаше на глас.

Стен се облече бързо и тръгна по посока на гласа.

Вечният император стоеше в средата на голямо, празно помещение. Пред него имаше празен басейн. Отсрещната стена бе изпълнена от огромен екран, на който трепкаха цветовете/нецветовете на N-пространството.

Беше обърнат с гръб към Стен, не държеше нищо в ръце.

С кого говореше? Със себе си? С кораба?

Стен вдигна пистолета, но се поколеба. Не го направи заради някакво объркано чувство за честна игра — беше убивал и без предупреждение.

Но…

— В моя край — произнесе Императорът — е моето начало.

Стен пристъпи напред. Императорът се разсмя, но не се обърна.

— Разбира се, въпросът е ще има ли друго начало? — продължи Императорът почти монотонно. — Или следващият ще е поредното неудачно копие, което ще бъде върнато в първичния материал, за да се започне процесът отначало? Дори и корабът да сполучи, какъв път ще избере? Дали той… дали моят… да го наречем, моят син… ще намери сам своя път? Ще успее ли да премахне бомбата от тялото си, без да я задейства — както направих аз? Въпрос, на който никога няма да бъде отговорено, нали? И в двата случая… — Императорът внезапно се обърна и зае бойна стойка. Стен едва сега осъзна, че всичко това е било клопка. Ръката на Императора се стрелна към пояса, измъкна пистолета оттам, рефлексивно прицелване…

Стен стреля, проекцията пред него трепна, холографското изображение угасна и тогава иззад ъгъла се подаде истинският Император, твърде близо до него и с истински пистолет в ръка. Стен изрита ръката му. Чу се болезнен вик и в този миг Стен осъзна, че е изпуснал своя пистолет. Ножът се стрелна навън от калъфа и после всичко се разви много бавно.

Десният крак на Стен се плъзна напред, на сантиметри над пода. Той успя да намери стабилна опора, на около половин метър вляво, измести рязко таза си напред, ръката му се издигна нагоре и острието на ножа се забоде право в гърлото на Вечния император. Хъркане. Бликнала кръв.

Стен се отдръпна. Императорът се олюля, изви се назад и падна по гръб, през времето и пространството. Тялото му се блъсна в пода с глух тътен.

Стен направи две крачки към него.

На лицето на Вечния император бе изписано объркване.

Постепенно чергите се смекчиха, потъвайки в забравата.

И тогава устата, която бе произнасяла толкова много смъртни присъди, се сгърчи. Усмивката на смъртта. Очите, които бяха виждали толкова много години и твърде много зло, сега надзъртаха в нищото, извити нагоре, към тавана на помещението.

А може би виждаха всичко.

Времето отново възвърна нормалния си ход и Стен се раздвижи. Наведе се за пистолета и приклекна. Започна да стреля, отново и отново, като обезумял. В празния басейн, в екрана на стената и навсякъде наоколо.

Краят…

… и никога няма да има друго начало за Императора.

Огън бликна от стените, последван от разноцветен дим.

Корабът нададе вик.

Тревожен вой на аларми… скърцане на разкривен метал… самоунищожаваща се кибернетика и електроника…

Може би.

Но корабът изкрещя.

И Стен се затича към центъра за управление.

 

 

Стен притичваше, стиснал в ръка дистанционното на зарядите. Един тук… два тук… три тук… четири тук… пет тук… шест тук… седем заряда тук.

Един резервен.

Огън.

… Екранът му съобщи, че първият заряд е задействан, взривът, поставен в центъра за управление, на който Стен бе задал петнайсетминутно забавяне, докато се носеше към метеорната пробойна и своя кораб.

Експлозия — и роботизираните миньорски кораби, събиращи АМ2 някъде в далечината, щяха да преустановят дейността си. Но можеха да бъдат програмирани наново, стига да пожелае. По-късно.

Стен забоде пръсти в копчетата като пианист, подхващащ акордите на адския огън.

Седем снабдени с ядрени глави ракети „Гоблин XII“ излетяха от тръбите на такткораба и — игнорирайки смущенията на N-пространството, заливащи електронните им уреди — се насочиха право към императорския кораб родилка и гробница.

Корабът на Стен бе твърде близо, когато те попаднаха в целта.

Всички екрани угаснаха, преминаха на резервно захранване, угаснаха отново и после, вероятно защото бяха настроени да показват увеличен образ на N-пространството, продължиха да чернеят.

Най-сетне едно радарно изображение се пробуди и настрои образа на програмата за увеличаване.

Цветове/нецветове.

Нищо друго.

Сякаш огромният декахедрон никога не бе съществувал.

Вечният император беше изчезнал.

Стен остана дълго загледан в пустошта, може би съжаляваше за много неща, които така и не се бяха случили, или за да се увери, че вакуумът няма да приеме някаква форма.

Накрая се наведе над пулта.

Зададе обратен курс и премина на максимална тяга право към непоследователността.

И към дома.

Свърши се.