Алън Кол, Крис Бънч
Краят на империята (32)

32.

Хотско остави на своята заместничка да управлява кораба, докато се прокрадваха към Първичен свят. Беше прекарвала контрабандно толкова много неща от и за Първичен, че за нея това вече не представляваше предизвикателство. А и заместничката от известно време настояваше да получи свой кораб. Всъщност истинската причина беше, че Хотско имаше по-важни занимания. Както и Марл. Както и Алекс. Докато наближат имперската столица, последният вече се радваше, че е в отлична форма и произхожда от планета със силна гравитация.

Хотско се оказа права — културата на Марл се отличаваше с някои много интересни, дори причудливи обичаи. Алекс неволно се зачуди какво ли би си помислила майка му, ако заведе тези двете у дома и й ги представи. Хм. Това би изисквало някои предварителни приготовления.

Освен това най-вероятно ще загине на Първичен свят, припомни си той.

Когато корабът на Хотско, „Ръм Роу“, приближи първия от множеството щитове на Първичен свят, Хотско пое управлението.

Стен би се нуждаел от доста сериозна диверсия, за да се промъкне с „Виктори“ на Първичен и да спаси Хайнис и останалите, но не и Хотско. Тя прелетя като призрак покрай огромните метални съоръжения, наподобяващи ръждясали преградни стени, покрай сложните патрулни станции, които изглеждаха като разпръснати острови и дори веднъж недалеч от кръстосващ имперски разрушител.

Навлезе с кораба в атмосферата и го приземи дръзко посред нощ в една от най-дълбоките долини на река Уай, преминаваща през средата на голямата, затворена долина Уай.

Алекс се измъкна през люка на кораба, облечен в скафандър, и доплува до брега. „Ръм Роу“ опираше в дъното на реката, на около седем метра под водата. Не достатъчно, но тъмните води щяха да прикриват кораба отгоре. Разбира се, ако над Уай премине патрулен кораб със сензори, той неминуемо ще засече нарушителя.

Но защо да мисли за потенциалните неприятности?

Той зарови скафандъра в меката почва край брега, откъдето можеше бързо да го извади, и се насочи право към Ашли на Уай, малко градче в центъра на долината, където се надяваше да устрои първата си база. Градчето изглеждаше изоставено. Тихи, покрити с калдъръм улички. Само от един от баровете се чуваха приглушени гласове, звън на чаши и провлачени песни. Килгър игнорира жаждата си и продължи.

„Синият бор“ тънеше в мрак.

Килгър се спотаи зад един храст и зачака утрото. Приятелят му бе или заминал, или банкрутирал, а може би арестуван от агентите на Вътрешна сигурност.

Малко преди зазоряване от страничната врата на странноприемницата се показа Крис Фрай, бивш агент на „Богомолка“, фанатичен рибар, умел готвач и пияч. В ръката си държеше въдичарска пръчка.

Той мина покрай храста и застина. Пристъпи от крак на крак, сетне бръкна в рибарската си чанта, сякаш да провери дали не е забравил нещо.

— Остави тоз театър — обади се Алекс иззад храстите. — Тъкмо се питах кога ще забележиш знака, дето съм го сложил.

Фрай се наведе и вдигна малката метална катарама, въргаляща се в тревата. Алекс се показа иззад храста.

— Успокой се, Килгър. Старите рефлекси не умират лесно. Какво правиш на Първичен свят? Ти и твоят прословут приятел трябваше да сте мъртви, ако може да се вярва на тъпите пропагандни предавания, с които ни заливат.

— Слуховете за мойта смърт са малко преувеличени — подсмихна се Алекс. — Как е положението тук?

— От лошо по-лошо — отвърна тихо Фрай. — Всеки, който някога е имал нещо общо с Меркурий или „Богомолка“, не се смята за благонадежден гражданин. Още никого не са прибрали, но ми намирисва, че скоро и това може да стане. Чух го от разни приятели, които наминават да ме видят. Тук в долината хората не ме познават, нито имат идея кой и какъв съм бил в миналото. Трябва да ти призная, Алекс, не знам какво е станало с Императора, но като че ли не е същият. Когато застреляха Махони, а после Стен избяга и развя знамето на бунта, почти бях готов да зарежа всичко и да дойда при вас. Единственото, което ме спираше, бе неудържимият страх и напредналата възраст.

Двамата се оглеждаха. Бяха минали доста години от времето на „Богомолка“, когато „Синият бор“ беше нещо като тайна квартира, откъдето Стен разследваше опита за покушение срещу Вечния император.

— Изглеждаш остарял и посивял — отбеляза Фрай.

— Не е ли тъй за всички нас, друже? — попита Алекс. — Как е общественият живот?

— Вратите си остават отворени — бизнесът на Фрай се състоеше в предлагане на храна, подслон, закуски и напътствия за гостуващите рибари. Естествено, той не вземаше нищо от приятелите, които го навестяваха доста често.

— Предполагам, че искаш нещо?

— Не много. Само място, където да остана с няколко приятели.

— Колко?

— Дванайсет.

— Това е колкото екипажа на малък космически кораб — рече замислено Фрай. — Май чух някакъв шум снощи. Е, добре дошли на враговете на краля и прочее. Проклетият Император. Само един въпрос, преди да извикам и да събудя цялото градче. Стен с тях ли е?

— Не. И ако трябва да съм честен, аз също няма да остана.

— Какво пък, доведи ги. И без това напоследък нещо ми липсваше в живота. Да чакаш почукването на палача на външната врата или нечия ръка да се стовари на рамото ти. По дяволите, нямам нищо против малко разнообразие, особено когато става въпрос за неща като държавна измяна. Не зная дали си представяш колко се радвам да те видя отново, сержант Килгър.

Тъй като по правило жителите на Ашли на Уай спяха до късно, не беше особено трудно Марл, Хотско и останалите да се доберат до кръчмата, без да бъдат забелязани.

Фрай ги нахрани и попита дали има нещо, с което би могъл да им помогне. Транспорт? Кредити? Каза им, че разполагал със солидни запаси, заровени на разни места. Фалшиви документи? По дяволите, може би Алекс се нуждае от помощник? Каквото му липсваше, можеше да си го открадне, отвърна Алекс.

На прощаване целуна Хотско и Марл.

— Нали помните разпорежданията ми? Ако не чуете нищо от мен до седмица или ако надушите нещо подозрително, плюйте си на петите и дим да ви няма.

Двете жени обещаха да постъпят точно така.

Те изпроводиха Алекс, докато потъваше в мрака — отдалече изглеждаше като обикновен служител, тръгнал към някой от градовете на Първичен свят.

Спогледаха се.

— Колко време? — попита Марл.

— Ще чакаме, докато се появи скреж на Шеол — отвърна Хотско.

— Добре. Ами ако спипат Алекс?

— Ще идем да го спасим — отвърна тихо Хотско. — Ако се наложи, ще го измъкнем дори от самия Аръндел.

Те си стиснаха ръцете. Договорът беше сключен.