Алън Кол, Крис Бънч
Краят на империята (4)

4.

— Добър вечер, благородни същества. Добре дошли на тазседмичното издание на „Нощен преглед“. Новинарската емисия, която се занимава с жизненоважни теми от нашето ежедневие. Тази вечер ще посветим отредения ни час на едно събитие, което разтърси Империята. В сърцевината на предаването ни лежи съвсем простичък въпрос… „Стен: предател или неразбран гений?“ Вдясно от мен е професор Новак. Прочут имперски историк и експерт по парламентарни боричкания.

Вляво е сър Уикър. Бивш автор на речите на Вечния император, понастоящем посланик на Таанските светове. Професоре, ще започнем с вас. Какво е мнението ви по въпроса?

— О, той е предател. Няма съмнение в това.

— Ами вие, сър Уикър?

— Не бих могъл да се изразя по-добре, Пит’р. Стен със сигурност е предател.

— Ах! Имаме съгласие! И то… толкова скоро. Какво пък, да огледаме и другата страна на монетата тогава. Професоре?

— Преди малко аз бях пръв.

— Ха-ха. Вярно. Е, сър Уикър, щом така е по-справедливо. Кажете ни какво мислите по въпроса дали Стен е неразбран гений?

— Това е интересен въпрос. Пит’р. Готов съм да го обсъждаме цяла нощ… ако се наложи.

— Добре. Добре.

— Но преди да го направя, мисля, че трябва да поговорим за личността на този човек.

— Така ли? Познавате ли Стен? Персонално?

— Боже мили, не! Искам да кажа… чувал съм за него. И за хората като него.

— Ако обичате, споделете възгледите си с нашите зрители.

— Ами като начало, той се е радвал на благоволението на Императора през целия си живот. Вярно е, че е изпълнявал определена служба. Вършел е полезна работа, ако може така да се каже.

— Но вие бихте ли го казали така?

— Аз мисля… хм, това подлежи на обсъждане. По-важното е, че е бил обсипван с почести. Бил е възнаграден за това, което е вършел. Освен споменатите почести е получил и огромно богатство. Благодарение на приятелството си с Вечния император.

— Професор Новак, вие какво ще кажете за това?

— Мисля, че… този… предател се е сближил с нашия Император в един от редките му моменти на слабост. След онзи ужасен случай с консула. И нашият любим Император е сбъркал амбицията му с обич и вярност. А след това… е отгледал в пазвата си змия.

— Много добре, професоре. Репутацията ви да ковете запомнящи се фрази се потвърди за пореден път. Някакви коментари дотук, сър Уикър?

— Струва ми се, че забравяме онези нещастни същества, които станаха жертва на предателството и подлите действия на Стен. Особено адмирал Мейсън. Помислете си за семейството му! За това каква мъка изпитват сега.

— Много добре казано. Струва ми се, сега е моментът да аплодираме. Или по-добре да отдадем дължимото с минута мълчание. От уважение към адмирал Мейсън, семейството му и екипажа на „Калигула“…

Докато камерите се извъртаха към тях, тримата мъже в студиото бавно склониха глави.

Гласът на режисьора зашепна в ухото на Джинингс:

— За бога, Пит’р! Не започвай пак с тия минути на мълчание!

— Затваряй си устата, Бади — отвърна медийната звезда в ларингофона, без да помръдва устни. — Не ти си този, който трябва да занимава аудиторията цял час с подобни кретени.

— Размърдай се, човече. Остават ти още петдесет минути.

— Ами пусни рекламите.

— Майтапиш ли се? — отвърна Бади. — Кой ще рекламира покрай подобни глупости?

— Тогава защо не опиташ с призива „Дарете кръв“, или нещо подобно?

— Уф, човече. Пак ли семейни реклами? Добре. Щом трябва… на три… едно… две…

И в този момент вратите на студиото се разтърсиха от удара на железен таран.

— На пода! — изрева Стен.

— Размърдайте се, момци — добави гръмогласно Алекс.

Джинингс, гостите му, Бади и останалите членове на екипа се блещиха в продължение на две секунди. Стен и Алекс прекрачиха разбитата двойна врата, стиснали в ръце уилигъни. Зад тях Синд водеше контингент от бори и гурки.

— Това е Стен! — провикна се изумено Джинингс. — И Килгър!

Стен му махна с оръжието.

— Казах на пода! — Той пусна един изстрел в таблото над главата му.

Докато Джинингс се свличаше, единствено режисьорът на продукцията запази достатъчно самообладание да прошепне в микрофона:

— Боже мили… ето го нашият час! Продължавайте предаването, глупаци! Да не сте спрели!

Стен бавно се приближаваше, все още извън обсега на камерата. Вдясно от него изскърца вратата на аварийния изход. Стен мярна святкащи копчета на униформи. Охраната. Сетне въздухът се разтърси. Синд бе пуснала един откос към вратата. Чуха се болезнени викове и униформите изчезнаха.

От сенките изскочи едър мъж, размахващ метален абажур.

— Леко, момко — рече Алекс, хвана дръжката на абажура и я дръпна. — Май нещо си се объркал. — Алекс пусна внезапно абажура, наведе се и преметна мъжа през рамо. Едрият мъжага се стовари на пода с трясък. — Имаш късмет, че не съм злоблив. — Той се обърна към Стен. — Ето че им приковахме вниманието, момко.

Стен пристъпи пред камерата и поде:

— Благородни същества, поданици на Империята. Името ми е Стен. Аз бях темата на това предаване. Гледате ни на живо от студиото на Кей Би Ен Си О…

 

 

Андърс преглъщаше като риба, докато гледаше как Стен се обръща към цялата империя. Човекът, когото търсеха, говореше от телекомуникационния център, намиращ се в орбита на час полет от Първичен свят. Склонният му да открива предимствата на умелата пропаганда ум веднага осъзна въздействието, което ще окаже появата на Стен. Този човек бе изникнал практически в центъра на имперската твърдина, размахвайки подигравателно пръст към най-могъщата военна машина в историята.

— … Императорът обяви мен и другарите ми за предатели — говореше Стен. — Историята ще отсъди дали е бил прав. Също както историята ще оцени самия Император. И ви обещавам, че ще го съди сурово. Моята съдба е без значение. Дошъл е моментът да помислите за своята. И за тази на децата ви.

Обвинявам Императора, че предаде вас… Своя народ. Живеете в нищета, докато той и любимите му сподвижници се наслаждават на разкош. Бъхтите се на студено, горещо и в мрак, а Императорът се къпе в изобилие от светлина и разполага с огромни запаси от АМ2.

Императорът ви предаде. Но това е само едно от многобройните му престъпления. Ще спомена тези от последните дни: Процесът в звездната камера. Арестът, изтезанията и екзекуцията на същества, чийто единствен грях е, че са повярвали на своя император…

Андърс най-сетне се съвзе и погледна адютанта си капитан Лоурънс. Изглеждаше напълно объркан.

— Съберете флота — излая той. — Искам да видя дупка в небето. И то колкото се може по-скоро.

— Но… на станцията има цивилни…

— По дяволите цивилните! Този човек трябва да умре. Действайте!

Тя се втурна да изпълнява нареждането, а Андърс погледна към екрана. Стен продължаваше да говори.

„Добре. Ще те пратя право в пъкъла, кучи сине.“

 

 

Алекс даде знак на Стен — прекара пръст през гърлото си — време беше да изчезват.

— … списъкът с престъпленията на Императора е твърде дълъг, а предполагам, че флотът му вече лети насам. Така че трябва да тръгвам. Ще добавя само това: аз, Стен, обявявам война на Вечния император и ви каня да се присъедините към кръстоносния ми поход. Той не ви е оставил нищо за губене. Затова пък само така можете да си върнете свободата. Благодаря ви. И лека нощ.

Стен вдигна оръжието и превърна камерата в разтопен метал и пластмаса. Станцията се разтърсваше отново и отново, докато хората му взривяваха предварително разположените експлозиви. Нито един невинен нямаше да пострада, но щяха да минат доста месеци преди Кей Би Ен Си О да може да излъчва отново. Стен сръчка Джинингс с крак и новинарят изхленчи уплашено. Беше сигурен, че гледа в очите на безумец.

— Благодаря, задето ми зае програмата си — рече му Стен.

— Няма защо — запелтечи Джинингс.

— Изоставаме с три секунди от плана — провикна се Синд.

Стен кимна и хукна през черната димяща дупка на мястото на вратата, следван от хората си. Последна излезе Синд. Тя спря на прага и пусна един откос в помещението, за да добави още малко объркване и уплаха. От димящия таван закапа разтопен метал.

После и тя изчезна.

Джинингс вдигна глава от пода.

— Слава на бога! — промърмори той. — Жив съм.

— Кой го е грижа? — попита режисьорът, докато се надигаше. — Даваш ли си сметка какво излъчихме току-що? Сега рейтингът ни ще скочи до небесата. Направо удавихме конкуренцията.

Бади огледа разрушеното студио, като си подсвиркваше тихичко. Сега вече пътят пред него бе отворен. Можеше да избере каквато иска работа в новинарския бизнес.

Зачуди се дали е останала някоя неповредена линия. Трябваше час по-скоро да се свърже с агента си.

 

 

Всички аларми виеха пронизително, докато Стен и хората му се качваха на борда на „Виктори“. Капитан Фрестън си позволи леко да се отпусне.

— Тъкмо навреме — отбеляза той. — Имаме цял проклет флот по петите си. Воден от голям шибан кръстосвач… „Невски“. Сър, разрешение да изчезваме оттук?

— Не разрешавам — отвърна Стен, докато оглеждаше мигащите светлинки. Времето почти щеше да им стигне. — Капитане, бих искал преди това да поразредя малко конкуренцията. — Той се обърна към лейтенант Дензи. — Оръжията?

— Всички „Кали“ и „Гоблин“ са в пълна готовност за изстрелване — отвърна жената, изпълнена с решимост да се бие.

Стен не искаше да я разочарова, но се налагаше.

— Лейтенант, опасявам се, че аз лично ще им отдам дължимото.

Той се отправи към станцията за изстрелване на ракети „Кали“. Докато си нахлузваше шлема, повика лейтенант Фрестън.

— Когато кажа, давай… искам да го направиш, за Бога!

Фрестън кимна. Нямаше нужда да го подканя повече. На мониторите се виждаше бързо приближаващият се „Невски“, придружен от половин дузина крайцери и гора разрушители.

Ръцете на Стен автоматично заредиха ракетата, сетне я изстреляха. Виждаше само черен космос, из който срещу него се носеха разноцветни точици — ала всъщност ракетата летеше нататък.

Един от крайцерите се насочваше право към „Виктори“. Зад него вече се различаваше бойният кораб. Съществуваше съвсем малка възможност да промуши калито покрай крайцера. Но Стен предпочете да играе на сигурно. Особено след като видя, че ракетните силози на крайцера се отварят, готови да открият стрелба по „Виктори“.

 

 

На борда на „Невски“ капитан Лийч се беше изправил пред сходен проблем. На бойните монитори се виждаше „Виктори“, в синхронизирана орбита в близост до орбиталната телекомуникационна станция. Тревожен сигнал обозначи приближаването на вражеска „Кали“ към челния крайцер. И крайцерът блокира всякакъв възможен залп по „Виктори“.

Решението дойде от само себе си. Орбиталната станция.

Като млад офицер, прекарал дълго време на далечен пост, Лийч се бе увличал по една древна земна игра. Наричаше се „пул“, макар да не знаеше защо. Никой не излива вода върху покритата със зелен плюш маса. Та тогава главната му стратегия бе да атакува с максимална мощ бялата топка. Лишен от финес, но носещ резултати подход.

Орбиталната станция пред него представляваше сходна ситуация. Един пряк удар по нея щеше да предизвика експлозия, която, ако не друго, със сигурност би повредила „Виктори“. Колкото по-голям е взривът, толкова по-голям бе шансът да удари и дори унищожи кораба на Стен.

На Лийч дори за миг не му мина през ум, че на станцията има поне две хиляди невинни същества. Заповедите му, в края на краищата, бяха да се справи със Стен. На всяка цена.

Той избълва поредица заповеди и подчинените му хукнаха да ги изпълняват.

Минута по-късно три торпеда с ядрени бойни глави се отделиха от тръбите на „Невски“.

 

 

Фрестън никога не бе чувал за пул, но пък бе надарен със забележително бърз ум. Когато вражеските ракети се появиха на екрана, той първо си помисли, че капитанът на „Невски“ трябва да е крайно некомпетентен. Траекторията им нямаше да ги отведе дори в околностите на „Виктори“. Той изчисли светкавично курса и… орбиталната станция? Какво е това, за Бога? После се сети.

Нямаше време да предупреди станцията. Още по-малко Стен, който бе впримчен в управлението на „Кали“ и умът му летеше заедно с нея към вражеския крайцер.

Фрестън протегна ръка към пулта за управление.

 

 

Крайцерът подскочи рязко към Стен, докато калито го приближаваше. Той се напрегна да овладее ракетата, но съзнанието му започна да се замъглява… да се отдръпва назад… назад… назад…

 

 

Имперските ракети удариха станцията едновременно. Ядрените глави се взривиха. Две хиляди същества изгубиха живота си.

В космоса се пръснаха радиоактивни отломки. След броени секунди „Виктори“ щеше да бъде поразен.

 

 

Стен освободи съзнанието си в мига, когато „Виктори“ се прехвърли в хиперпространството. Над него се появи размазаното лице на Килгър, бледо и обезпокоено. Отзад се мяркаше Фрестън.

— Кажи си името, момко — подкани го Алекс.

— Кое да ти кажа?

— Името. Това е шибан тест.

Стен се озъби.

— Килгър, дръпни се, че устата ти мирише. Ако продължаваш да висиш над мен, ще те натикам в трюма при арестантите.

Килгър се обърна към Фрестън, на закръгленото му лице играеше широка усмивка.

— Нищо му няма. Макар че говорът му може малко да се рафинира.

— Килгър, какво става, за Бога?

— Трябваше да те измъкваме, дорде е време, момко. Инак щеше да цунеш онзи крайцер.

— Пак ще попитам — какво става?

— Императорът взриви оная станция.

— Че защо ще го прави? — зяпна Стен.

Алекс помръдна с яките си рамене. Беше като началото на огромна вълна.

— Може пък да не му е харесало предаването.