Белва Плейн
Ръката на съдбата (5)

Пета глава

1973 — 1974 г.

— Да — каза Уилсън Грант, — признавам, че се гордея със способността си да преценявам хората, а ти ми харесваш, Роб. Вярно е, че не се познаваме отдавна, но някак си чувствам, че и не е необходимо. Пък и след като Елън те обича… — Той се усмихна и се обърна към мястото, където тя седеше със сетера Били в краката си.

Роб също се обърна. Беше изгубил всякаква представа за времето. Дали беше вчера, или преди много години, когато за първи път беше влязъл в тази стая, притеснен и почти ядосан, задето бе принуден да отиде на джаз концерта, и умишлено бе отбягвал да седне до нея? Тогава тя беше облечена в синя коприна, галеше кучето, а някой му бе казал: „Онзи на портрета е прапрадядо й.“

Сега портретът висеше леко наклонен към мистър Грант. Въпреки брадата, униформата и сабята се забелязваше лека прилика между двамата мъже с продълговати, аскетични лица. Това бяха сурови мъже, прекалено горди, вероятно педантични и опасни в гнева си, но на които можеш да имаш доверие до края.

— Не е необходимо да ти казвам какъв късмет извади, започвайки работа като секретар на съдия Солмън — продължи Грант. — Всеки ден ще научаваш по нещо ново. Не мога да изброя колко пъти съм се изправял пред него и винаги съм си тръгвал с някои нови мисли. Освен това сме стари приятели. Работехме заедно през войната. Да, предстои ти една ползотворна година. Но ти си я заслужи. Той можеше да избира и избра именно теб.

Вероятно му бе помогнало и това, че Грант бе говорил на съдията за него. Разбира се, че щеше да подхвърли нещо за мъжа, за когото дъщеря му щеше да се омъжи! Естествено, че го беше направил. За момент на Роб му се прииска да не беше така. „Бъдещето ти се поднася на тепсия“, би казала мисис Уебстър. Не беше вярно! Беше си извоювал тази работа, както щеше да воюва за всичко, което щеше да постига занапред. Не искаше нищо даром.

— Париж е идеалното място за меден месец — обърна разговора Грант. — Трябва да отидете с кораб. Нека това ви бъде сватбеният подарък. Съвсем скоро ще останат съвсем малко кораби, ако изобщо останат. В днешно време всеки бърза.

— Татко, ние решихме да се откажем от този подарък. Но все пак ти благодарим — обади се Елън. С деликатната си чувствителност тя бе разбрала, че Париж е прекалено разточителен за Роб. — Ню Йорк е достатъчен. Роб никога не е ходил там, а и аз отдавна съм се затъжила за него.

— Може и да сте прави. Но при всички случаи ще ви е нужно време, за да подредите апартамента си, преди Роб да започне работа.

Апартаментът се намираше в нова сграда на другия бряг на реката, точно срещу сградата на Конгреса. От прозорците му се разкриваха две чудесни гледки: отпред се виждаше масивната сграда, а зад него се простираха потънали в зеленина предградия, сред които се намираше и тази къща.

На тавана имаше много красиви вещи, наследени от бабата на Елън, които щяха да красят жилището им. Тя го бе отвела горе, за да види високия часовник, люлеещите се столове и огромното легло.

— Таблата са направени от ананасово дърво — бе обяснила тя.

— Няма значение. Иска ми се да те отнеса в него още сега.

Но като се имаше предвид присъствието на строгия й баща, който винаги се навърташе някъде наоколо, това бе почти невъзможно. Всичко, което я заобикаляше, му пречеше да постигне някакъв напредък. По всичко изглежда, че щеше да си остане девствена до първата брачна нощ.

В топлия влажен въздух на тавана двамата стояха прегърнати. Тогава Елън го попита дали „наистина беше приключил с другата“.

— Да. Знаеш, че е така.

— Разкажи ми отново. Ужасно ли беше?

Той бе написал нежно и откровено писмо, в което молеше Лили да прояви разбиране, а по-късно и да се опита да му прости. Но писмото се бе върнало неразпечатано.

— Ужасно ли беше? — повтори Елън.

Зачервените страни на Лили, придобили цвета на прясна рана — щеше ли някога да забрави това покрусено лице, погрозняло от мъка? Припомни си как лекарите говореха за душевните рани като за „удар“ върху тялото. Това значи, че той бе наранил Лили и само за половин минута я бе накарал да погрознее.

— Всичко свърши… Миличка, говори за нещо друго.

— Добре. Нека да ти покажа униформата на дядо ми. Толкова е ценна, че ще трябва да я поставя някъде, но не се сещам къде.

„Кажи, Роб, син или червен фон?“

— Ще направим малка сватба — говореше в този момент мистър Грант.

Сигурно бяха подхванали темата, докато мислите му блуждаеха. Не се интересуваше от тържеството. Искаше му се всичко да е минало и да може да има Елън само за себе си.

— Майката на Елън почина, ти нямаш семейство, пък и ние никога не сме си падали по показността. Неколцина приятели и роднини ще са напълно достатъчни. Ще я направим в градината, а ако вали, все някак ще се сместим вътре. Впрочем трябва да си избереш шафер. Всичките ти приятели ще се разпръснат веднага след промоцията.

— Ще се погрижа за това още тази вечер.

 

 

— Ще го направиш ли, Еди?

— Разбира се. Кога?

— Веднага след промоцията. В началото на юни.

Еди му отправи любопитен поглед.

— Спомням си деня, в който пристигна тук. Можеше ли да си се представиш в подобна ситуация?

— Всеки би могъл да очаква някакви промени за такъв дълъг период от време.

— Но не и чак такива. Получаваш престижна работа, влизаш в известно семейство.

Еди замълча. „Знае, че не биваше да го казва“, мислеше Роб. Неизреченото остана да виси помежду им. И като не успя да се въздържи, изрече думите сам:

— Откри ли нещо?

Еди му беше обещал да „се поразрови“ с някакъв свой познат в Марчфийлд.

— Да. Момчето ми разказа някои неща. Потвърди, че не се е самоубила.

— Слава богу. Това ли е всичко?

— Двете е майка й са отишли да навестят някакви роднини в Тексас по Коледа и Нова година. Но вече се е върнала на работа в библиотеката. Достатъчно ли е?

— Да, да. Благодаря ти, Еди.

— Не можеш ли най-после да престанеш да мислиш за това? Ти вече имаш всичко, Роб: Елън, дипломата си, работа. Всичко, за което някога си мечтал.

„Толкова ще се гордея с теб, Роби, в черната роба. Доктор по право. Толкова ще се гордея!“

Поне се бе върнала на работа. Положението, изглежда, се нормализираше. „След известно време, убеждаваше се той, всичко това ще бъде минало. Ще й се струва като някакъв неприятен инцидент, който не би могла да забрави никога, но който постепенно ще избледнява с времето.“

— Никога не съм си мислил, че ще остана в този град. Изглежда, съм привикнал към по-скромния живот. — Еди се ухили: — Пък и колкото повече мисля, толкова повече ми допада предложението на онзи приятел Девлин.

Ако имаш намерение цял живот да се занимаваш с имуществено право, предложението никак не беше лошо. Пък и за Роб беше доста успокояващо да знае, че Еди се е установил някъде наблизо. Колкото и да бяха различни, двамата се разбираха чудесно. Беше също като да имаш брат — на кръвната връзка винаги би могъл да разчиташ.

— Всичко е заради връзките ми — продължаваше Еди. — Той знае, че познавам доста хора тук, във Вашингтон. Столицата е център на една паяжина, която се разпростира върху цялата страна. Дик Девлин има огромни амбиции. Създал е цяла верига от магазини. Наследил е сума пари, а и добре знае как да ги увеличи. Между другото ти даде ли й годежен пръстен?

— Не. Как бих могъл да й го купя?

— Всяко момиче трябва да получи годежен пръстен. — Забелязал гримасата на Роб, той додаде: — А момиче като нея — във всички случаи. Ще изглежда неприлично, ако няма. Не е необходимо да бъде „звездата на Индия“, а нещо съвсем обикновено.

— Не мога да си позволя дори нещо обикновено.

— Но нали ще получиш заплата?

— След около два месеца.

— Виж какво. Купих си един часовник от магазина на Асъмбли Стрийт. Ще те заведа. Ще разкажеш за предстоящото си назначение при съдията Солмън. Ще гарантирам за теб, а ти ще се разплатиш след първата си заплата. Става ли? Трябва да го направиш, Роб.

— Е, добре. Води ме.

Всичко около него се въртеше с главоломна скорост напред и назад във времето. Една сутрин, когато се събуди, дори му се стори, че чува скърцането на вратичката и кудкудякането на кокошките в двора.

Къде съм? Кой съм аз?

 

 

Хотелът бе разположен в центъра на града, в непосредствена близост с парка, който разкриваше гледката на множество сребристи езерца. Пред входната му врата, в пълен контраст, се наблюдаваше типичната градска гледка: множество туристи, понесли куфари с налепени по тях чуждестранни етикети; жълти таксита и натоварено движение под палещото слънце. От това място, стига да ти се прииска, би могъл да отидеш до всеки музей, концерт, театър или магазин в Манхатън.

— Това е като „Хиляда и една нощ“ и също толкова дни — удивляваше се Роб.

— Приличаш ми на дете, което отваря подаръка за рождения си ден.

Двамата обикаляха улиците, уловени за ръце. Елън бе трогната от удивлението му. Всичко, с което бе свикнала като с нещо обикновено по време на обучението й в колежа, и честите пътувания за него беше нещо ново. Едни от витрините бяха пълни с ценни издания, други показваха внушителни колиета, положени върху черно кадифе. Посетиха всички музеи, пълни с римски статуи или мумии, положени в саркофази. Галериите им предлагаха богати експозиции от творби на импресионисти, експресионисти и кубисти. Вечеряха в пълни с цветя и осветени от кристални полилеи ресторанти. Хапваха „по нещо италианско“, ако трябваше да се използва един от любимите изрази на Еди. Опитаха гръцката кухня, китайската и какво ли още не.

Веднъж танцуваха на един покрив под усмихнатите погледи на възрастни дами, съпровождани от съпрузите си. Елън си помисли, че те навярно си спомнят безвъзвратно отминалата младост. И там, пред всички тях, тя вдигна лице и целуна Роб по устните.

— Може би си мислеше, че след като ми е за първи път, ще се чувствам уплашена или смутена? — попита го, докато лежаха будни същата вечер.

Той се засмя:

— Ти? Не. Знаех, че няма да е така.

— Искам да знаеш всичко за мен.

— Това, което още не знам, ми предстои да науча. Имаме пред себе си целия си живот, скъпа.

Понякога, събуждайки се рано сутринта по силата на дългогодишния си навик, Роб отиваше до прозореца и наблюдаваше как последните електрически светлини над града угасват. Зад него, в леглото, първите лъчи на деня докосваха спокойно спящата Елън. Той размишляваше за мистерията на съня. Докато тя лежеше неподвижно, дълбоко в нея мислите й будуваха. Отдавна изживени неща се връщаха, за да бъдат най-вероятно забравени още в мига на пробуждането. Питаше се какви ли са нейните сънища и дали той е част от тях. За хиляден път се опитваше да си обясни неимоверната сила, която го бе тласнала към Елън и нея към него. „Това е просто химия“, казваха хората, което, все едно, не обясняваше нищо. Много повече смисъл имаше в мисълта за искрата, подпалваща огъня, или за семената, които покълват след дъжда.

Когато тя се раздвижи и отмести ръката си, светлината също се премести и заблестя в пръстена на ръката й. Той беше глупаво малко късче метал, което нямаше кой знае каква стойност. Но като символ той беше безценен. Това беше неговият залог.

— Вземи по-малкия — бе настоял Еди. — Тя ще оцени качеството, а не големината. Дори и да можеше да си позволиш големия, той не би бил подходящ за нея. Не е в нейния стил. Нито пък на Уилсън Грант — бе допълнил с неизменната си всезнаеща усмивка.

Да, тя беше нещо наистина първокласно. Да върви до нея, толкова стройна и грациозна, излъчваща нещо, което кара всеки мъж да се обръща след нея, всичко това караше сърцето му да се свива. И я видя отново такава, каквато щеше да си я представя винаги: тя се приближава към него, облегната на ръката на баща си, с късия си воал, развят от бриза, и с белите панделки, спускащи се от сватбения й букет. Неговата любов! Само негова!

Онзи първи път в леглото той бе целунал нежната ямка на шията й. Беше обзет от благоговение, от благодарност за тази неизмерима радост, за копнежа, който се бе оказал оправдан, за живота, който си струваше.

„Никога няма да я нараня — закле се той, докато я наблюдаваше как спи. — Няма да й причиня болка нито за миг. Господ да ми е на помощ, ако съм казвал това и преди, и дано същият бог ми прости.“

Защото има ли човек, който да не греши?

 

 

В Марчфийлд Лили също я видя и типично по женски забеляза ефирния плат на роклята, дантеления воал и букета от бели ириси. С помощта на лупа подробно бе разгледала снимката във вестника и бе открила малките диаманти, украсяващи ушите на младоженката. Значи ето я и нея, мисис Роб Макданиъл, облегната на ръката на съпруга си, мистър Роб Макданиъл.

— Е, след като вече я видя, защо не я изхвърлиш? — обади се майка й. — Ще се почувстваш много по-добре.

Без съмнение това беше истина, но въпреки всичко снимката остана скрита в едно чекмедже на скрина заедно с другата, излязла в местния вестник, която бе запечатала дипломирането на Роб.

До този момент, шест месеца по-късно, Лили не можеше да потвърди от личен опит верността на старото клише, че времето лекува всичко. Не, то не я бе излекувало, само потулваше случилото се. Агонията й продължаваше. Номерът беше само да не го показва.

Първите дни бяха най-тежки, но първият й работен ден беше най-лош от всички.

— Миналия ден видях една хубава кола пред вратата ви — започна една съседка веднага щом Лили се бе появила на стълбите. — Сигурно е била на Роб, а?

— Да, негова беше.

— Е, вече не остана много, нали?

Лили я погледна с невиждащи очи.

— О, да… Искам да кажа, не… Извинявай, трябва да побързам. Закъснявам. — И буквално се бе втурнала по улицата.

В библиотеката я посрещнаха обичайните въпроси.

— Двамата с Роб решихте ли къде ще живеете?

— Не, все още не.

— Е, това е отговорно решение, нали? Хората искат да се установят веднъж завинаги.

Изглежда, тези добронамерени забележки нямаше да имат край. Докато един ден тя не реши да разкрие истината на една от библиотекарките. В сградата работеха четири жени, но точно тази едва ли щеше да я разбере и щеше да разпространи новината мигновено. Както и стана.

Нямаше повече въпроси. Вместо това всички се опитваха да я разведрят и да се отнасят добре с нея. Новината се беше разнесла из малкия град, или поне сред онези, с които Лили общуваше. Когато вдовицата от съседната улица я покани на кино в събота, тя беше весела, но и уверена, че всички я одумват. Раздялата й с Роб се бе оказала неустоима клюка.

Обаждаха й се познати момчета и я канеха на места, където обикновено ходеха младите хора: на кино, на заведение за по една бира или в друг град, пак за същото. Не беше еднообразието, което я огорчаваше — в края на краищата тя беше момиче от малък град и бе доволна и на това, нямаше какво повече да очаква. Болеше я, защото, където и да я заведяха, се оказваше, че е ходила вече там с Роб и всичко бе свързано със спомена за него: лицето, гласа му, смеха, грижовните му ръце.

И тогава, немного след като го бе видяла на снимката като младоженец, Лили предприе две стъпки. Унищожи изрезката от вестника. После съобщи на майка си, че напуска Марчфийлд.

— Ти ме изоставяш? — попита мисис Уебстър шокирана.

— Не толкова теб, колкото миналото си. Имам нужда да забравя всичко, а тук това е невъзможно.

— Надявам се, че е нещастен. Дано не преживее нито един хубав ден.

— Мамо, за мен това няма значение. Той все още е в мислите ми. Не мога да го превъзмогна. Едва ли някога ще успея.

— Къде смяташ да отидеш?

— В Мередит. Библиотеката там е доста по-голяма от нашата. Имат свободно място, а и заплатата е по-висока.

— Той провали живота ти.

„Да. Хиляди пъти да — мислеше Лили. Една лястовица правеше гнездо под стряхата на задната веранда. През последния един час бе направила поне двадесетина кръга, понесла сламки, сухи листа, дори няколко парченца канап. Тя си имаше цел и достатъчно сили, за да я постигне. — Докато аз нямам — размишляваше тя, — моята цел лежи сред килимите, посудата и сатена за сватбена рокля, която така и си остана неушита.“ И Лили стоя дълго неподвижна, за да не уплаши птичката.

Лицето на мисис Уебстър изразяваше тъга. Нейната дъщеря беше нещастна, тя заминаваше и я оставяше сама.

— Недей да тъгуваш, мамо — успокои я Лили. — Мередит не е толкова далече. Често ще се виждаме.

Настъпи продължително мълчание. Часовникът на главната улица отброи дванадесет и ударите завибрираха във въздуха. Денят продължаваше.

След малко мисис Уебстър се обади отново:

— Трябва да погледнем на нещата откъм добрата страна. — Едно от положителните й качества беше, че веднага след тъгата тя беше в състояние да търси положителното начало във всяко нещо.

— А има ли такава?

— Да. Може пък да срещнеш някой добър мъж в Мередит.

— Съществуват ли такива мъже?

— О, да, Лили, и ти твърде добре го знаеш.

— Така ли? Не, не мисля. Опарих се и вече се боя от огъня. Това е истината.