Белва Плейн
Ръката на съдбата (16)

Шестнадесета глава

1989 г.

В понеделник, три седмици по-късно, Роб се обади по телефона, за да каже, че внезапно са го извикали на съвещание и няма да може да отиде с тях.

— Вие с Филип вървете. Няма какво повече да чакаме. Правим го само за всеки случай. Може изобщо да не се наложи да се стига дотам, независимо какво казват всички.

Също като Елън той мислеше и казваше само онова, което се очакваше от него. Никой от тях не бе подхващал въпроса за неприятния инцидент преди три седмици. Нито пък този за преместването. Всъщност тя се надяваше, че покрай грижите за Пен се е отказал.

— Можем да отложим пътуването — предложи Елън. — В кой ден ще си свободен? Ще се обадя на Филип.

— Не. Идете днес. Не обичам да отлагам. И вземи твоята кола. Трябва да се разработи.

Толкова с неговия оптимизъм. Горкият Роб. И горката малка хубава кола, направена за развлечение и забавни екскурзии, която съвсем рядко използваше. Въздъхна и затвори телефона. Беше жалко да се чувства така съкрушена в такъв прекрасен пролетен ден.

Искаше й се Роб да не беше настоявал толкова за това пътуване. Щяха да се върнат късно следобед. И отново си припомни деня, в който бе разказала на Филип за Роб и баща си. Защо го беше направила? За какво щяха да си говорят през тези няколко часа? Биха могли да говорят за Пен през цялото време. Щеше да им се наложи да спрат някъде за обяд, да седнат на някоя малка маса и да прекарат няколко минути насаме… Не, не беше удобно. Няколко сандвича и термос с кафе щяха да свършат работа. Щеше да стане по-бързо и изглеждаше по-делово.

— Имаш ли нещо против да отидем с тази кола? — попита тя, когато Филип пристигна. — Роб смята, че двигателят й трябва да се разработи.

— Нищо против. — Той прокара пръсти по гладката сива кожа. — Едно малко бижу, а?

— Да, струва ми се. Всъщност да.

Въпреки че гледаше към пътя, тя беше сигурна, че той я наблюдава.

— Как е Пен днес?

— Оставих го с няколко нови играчки. Много е доволен. Толкова е сладък, когато се радва. — А баща й не бе успял да види това. — Никога няма да разбера татко. Можеш ли да ми обясниш държането му?

— Никога не съм го виждал, Елън. Нямам всички части, за да сглобя пъзела. Може би си е представял по друг начин семейството си. Всеки има определена представа за себе си. Аз например се възприемам като „мъдър съветник, който помага на изпаднали в беда“. — Той се разсмя. — Понякога ми се струва, че ставам смешен. За какъв се мисля? Какво съм постигнал? Не съм променил нито твоя живот, нито живота на Роб. Преди години дойдохте при мен с един проблем, който имате и сега.

Може би несъзнателно бе променил темата. Вероятно би искал да поговори за себе си. Тя обаче не искаше да слуша. Тази ръка, отпусната върху коляното, я притесняваше. Много бяла, с издължени елегантни пръсти, тя й напомняше за разликата между кожата на гърдите и загорелия врат, която бе забелязала онзи ден. Вчера ли беше или преди години? Но картината стоеше пред очите й. Съзнанието понякога запазваше неща, които би й се искало да забрави, като например V-образния отвор на ризата му, разхлабената вратовръзка, дори тембъра на гласа му… „Може би полудявам“, каза си тя засрамена.

— Да пусна ли малко музика?

Той се наведе към радиото.

— Каква?

— Каквато и да е.

„Всякаква ми върши работа — помисли си тя, — рок, класика, кънтри.“ Филип избра Шуберт. Щеше да запълни поне един час.

Движеха се на запад. Слънцето светеше зад тях, през отворения прозорец се усещаше хладният полъх на вятъра. Тъй като караше твърде бързо, трябваше да се концентрира върху пътя и това завладя цялото й съзнание. Струваше й се, че би могла да продължава така, без да спира — без минало, без бъдеще, без мисъл, за каквото и да е.

Продължиха да мълчат дори когато музиката спря. Само веднъж се наложи да се консултират с картата и пристигнаха в Уитли сред тишина. Завиха по една павирана улица и спряха пред голяма дървена постройка, която очевидно не беше боядисвана от години.

Внезапно Филип каза:

— Май не ти се иска да влизаш?

— Нали затова дойдох.

— Усещам, че краката ти се подкосяват. Хайде първо да поседнем.

Картината изплува в съзнанието й: тъмни коридори, миризма на престояла мазнина от кухнята, всички признаци на недоимък и занемареност. Но най-болезнен беше споменът за потъналите в апатия лица.

— Изчакай тук, на пейката. Няма да се бавя.

Откъде беше разбрал, че усеща слабост в коленете? И че сърцето й бие до пръсване? Остана да седи и да наблюдава играта на две безгрижни катерички, докато пулсът й се нормализира.

Скоро Филип се върна и й обясни, че сградата е изоставена, а новите постройки се намират някъде надолу по хълма. Той напрегнато изучаваше лицето й.

— Виждам, че се чувстваш по-добре. Искаш ли да повървим?

Не след дълго видяха чисто нови покриви. До тях достигна шум от чукове, мъжки гласове и пробивни машини. Алеята беше павирана. Булдозер изравняваше обширен терен, който очевидно щеше да се превърне в игрище. Телефонната компания опъваше кабели. Близо до една ниска дървена барака разтоварваха камион със смърч и ели. Забелязал колебанието им, един работник ги упъти:

— Администрацията ли търсите? Ей там, зелената врата. Влизайте, влизайте. Вече приемат хора, ако наистина се интересувате.

Елън застина на мястото си. Шокирана, тя прочете на огромната табела думите: „Санаториум на Ричард и Оливия Девлин“.

— Девлин! Филип, погледни! Не мога да повярвам!

— И защо не?

— Не зная! Просто той… Ами няма вид на човек, който го е грижа за някого.

— Е, хората са пълни с изненади. Хайде да влезем да видим какво става.

Към тях забърза жена на средна възраст, чието единствено задължение бе като че ли да разведрява притеснените и неуверени посетители, Филип представи първо Елън, после и себе си.

— Доктор Лоусън! Не е необходимо да ми се представяте. Слушах ваша лекция на конференцията преди две години. Значи сте дошли да ни видите. Големи промени, нали? Един ангел, истински ангел ни даде десет милиона долара. И това беше само началото, разбира се. С такива средства нещата се движат бързо. Но това ви е известно. Позволете ми да ви разведа наоколо.

Водени от жената, преливаща от ентусиазъм, двамата се разходиха из няколкото сгради, които образуваха комплекса, свързани помежду си с покрити коридори. Първото впечатление беше за простор и светлина. Постепенно на Елън започна да й се струва, че ако най-лошото се случи, съвсем няма да е толкова ужасно да се откъсне от дома и да дойде тук. Девлин, помисли тя отново. Това беше изумително.

След като бяха разгледали всичко, те отново изкачиха склона, седнаха на една олющена пейка и извадиха сандвичите. Под тях новите покриви блестяха на слънцето. Чуваше се песента на птиците.

— Слушай — обади се Филип. — По това време гнездят.

Като изключим това, беше съвсем тихо.

— Девлин — повтори Елън, сякаш не го беше чула. — Оливия мога да я разбера. Тя е простодушна, глуповата жена. Но парите са негови и ми е трудно да повярвам, че ги харчи за благотворителност.

— Единственото, което знам за него, е, че е постигнал феноменален успех.

— Роб каза, че искал да става сенатор или губернатор.

— Това дарение със сигурност няма да му навреди. Не е необходимо да ти обяснявам, че страната изпитва крещяща нужда от санаториуми за хора с проблеми като този. Вестниците и списанията непрекъснато пишат по въпроса. Така че жестът може като нищо да му донесе няколко хиляди — не, няколко стотици хиляди гласа.

— Все пак смятам този човек за дявол.

— Възможно е да си права, но мотивите не омаловажават постъпката му.

— Вярно, но понякога имам чувството, че… — Гласът й заглъхна.

— Прости любопитството ми, но за какво чувство говориш?

— Не мога точно да го определя. Не ми харесва начинът, по който ме наблюдава.

Филип се усмихна.

— На теб може да ти е неприятно, но за него е съвсем естествено да се възхищава на една красива жена.

— Благодаря ти, но става дума за нещо по-различно. Не мога да го обясня. Той преценя всичко, дори хората, сякаш има намерение да ги купува. Веднъж го видях да се пазари за бутилка вино за няколко хиляди долара. Това ме отврати. Зная, че не е моя работа. Сигурно ти се струвам прекалено критична? Може и така да е.

— Не. Твое право е да харесваш или не когото си искаш. Горкият Девлин. За негово добро се надявам, че не знае какво мислиш за него.

— О, не. Трябва да бъда много любезна. Той е особено важен за Роб, макар че ми се ще да не беше.

Не биваше да го казва. Това беше втори, а може би дори трети път, когато споменаваше неща, които би трябвало да премълчи. Но не ги бе споделяла с никой друг, освен с Филип. Думите идваха на устните й с такава лекота, с каквато се появяваха и мислите.

Тя го погледна. Той беше изял сандвича, внимателно бе увил остатъците в хартиения плик и се взираше в далечината. Грубовато лице с гладки страни и доста голям нос, който като че ли се противопоставяше на усещането за нежност в очите му — онези удивително сини очи, които толкова я бяха поразили при първата им среща. Дали беше така и с другите? В движенията му, иначе много мъжествени, имаше някакво спокойствие, сякаш притежаваше неограничена власт. Не можеше да си го представи да се суети за тривиални неща, дори изобщо да се суети за каквото и да било. Роб се суетеше. Спокойствие не беше думата, която би употребила, ако трябваше да опише съпруга си. Вече не.

Всичко това беше нередно! Как стана тъй, че макар и мислено си позволяваше подобна нелоялност? Беше глупаво.

Въпреки това възкликна:

— Знаеш ли какво у този Девлин и хората около него ме плаши най-много? Те промениха Роб. Промениха начина ни на живот. Ето защо толкова иска да се преместим. Иска да им докаже, че може да си позволи да живее с размах и стил, да има собствена къща, защото тази, в която живеем, не е негова. О, давам си сметка, че татко се отнесе лошо е него. Както вече ти казах, не мога да разбера защо. Беше глупаво, проява на тесногръдие, но татко съвсем не бе лош човек. Можеха да поговорят, да се разберат по някакъв начин, да си простят. А сега той е мъртъв и за какво е цялата тази омраза? Тя го яде отвътре. Чувствам го, виждам го. Не ми трябват тези проклети пари. Не харесвам онези хора. Не съм параноичка, Филип, ако така си мислиш. Между познатите му има много приятни хора начело с оня глуповат приятел Еди… О. аз много го харесвам, но не бих се доверила на преценката му, както вече не вярвам и на Роб. Те имат нереална представа за общественото си положение. И като си помисля само, че всичко започна заради Пен, който не ни е виновен за нищо…

— Не — прекъсна я Филип. — Не ми се вярва. Хората са много по-сложно устроени, отколкото изглеждат. Пен е бил само повратната точка. Ако не беше той, щеше да е нещо друго.

— Не зная. Бяхме толкова щастливи заедно.

Филип покри ръката й със своята, стисна я силно и веднага я отдръпна.

— Успокой се. Не съм свикнал да те виждам такава. Вие сте щастливи заедно и сега. Както ще сте щастливи и в бъдеще. Просто в момента изживявате лека криза. Ще я преодолеете.

В паметта й много живо се върна споменът за онзи далечен ден в парка, когато й бе разказал за смъртта на съпругата и детето си, за своята работа и за котките. Представи си го как чете в малка стая, с котета, спящи в кошницата, и десетки плочи с класическа музика, подредени по азбучен ред.

— Днешното пътуване сигурно те е разстроило, Елън. Затова другите проблеми ти се струват по-сериозни, отколкото са в действителност. Но сега донякъде се поразтовари, което е добре. Здравословно е. Поплачи си. Скоро ще се почувстваш по-ведро.

Тя изтри очите си.

— Съжалявам. Не си дошъл, за да те товаря с грижите си.

— Не съжалявай.

Сълзите замъглиха всичко пред погледа й — и хромовото покритие на колата, и ябълките в кошницата. Двойка кафяво-жълти пеперуди се гонеха наблизо, танцувайки на светлината.

— Още е малко рано за пеперуди — отбеляза Филип. Опитваше се да я разсее и тя веднага откликна.

— Тези са от най-ранните. Наричат ги „траурен плащ“. Не са от най-красивите, нали?

— Откъде знаеш такива неща?

— Научих ги съвсем случайно. Бях се хванала да илюстрирам една книжка и ми дотрябваха пеперуди.

— И какво после?

— Отказах се.

— Знаеш ли, трябва да се заловиш отново за работата си.

— Нямам много време, не мислиш ли?

— Сега може би не. Но все някога ще трябва да го направиш. И колкото по-скоро, толкова по-добре.

— С което искаш да кажеш, че няма да можем да задържим Пен още дълго.

Тъй като той не отговори, тя продължи:

— Струва ми се, че най-вероятно ще дойде тук. Роб спестява за най-доброто, което може да му осигури.

— Възхищавам се на Роб. Споменавал ли съм, че веднъж отидох в съда да го слушам, защото прочетох името му във вестника? Беше невероятен.

— Да, знам. Винаги е бил на висота.

— Видях и Джули на задните редове. Досетих се, че не иска баща й да я забележи.

— Тя ходи понякога, но му казва чак след това. Двамата са изключително близки.

— Трябва да си благодарна за много неща, Елън.

Тя кимна. Знаеше. Знаеше също така, че похвалите по адрес на Роб имат за цел да й напомнят, или по-скоро да я предупредят за онова, което ставаше помежду им. То набираше скорост с всяка следваща среща. Нека бъдем разумни, сякаш й казваше той.

Но също така искаше да я утеши и когато се върнаха при колата, тя му го каза.

— Много ми помогна днес, за което ти благодаря.

— Това ми е работата — засмя се той весело.

Тя също се засмя, точно както се очакваше от нея. Обратния път изминаха в пълно мълчание, защото Филип, без да я попита дали иска или не, бе включил радиото. Очевидно използваше музиката като претекст да избегне разговора. За нея това също бе облекчение, тъй като не знаеше какво още би могла да му каже. Темата за Пен, причина и цел на днешното пътуване, бе вече изчерпана.

В коридора се носеха звуци от пиано. През отворената врата видя Джули с напрегнато изражение и Пен, който седеше на пода, вторачил поглед в сестра си. Помаха им с ръка и тичешком изкачи стълбите.

Беше изтощена физически. Усетила отново слабост в краката, тя приседна на ръба на леглото. Ускорените удари на сърцето и я накараха да се отпусне върху възглавницата. В стомаха си почувства стягане, каквото не помнеше от последните изпити в колежа. Всичките й проблеми се сляха в едно общо голямо объркване: първо Пен, реалната опасност, че ще се наложи да го отделят от дома, и после… какво? Какво точно беше онова чувство, което се зараждаше между нея и Филип Лоусън? Трябва да беше някакво безобидно влечение. Трябваше ли наистина? Възможно ли беше да покълне като зелено стебло и дори да даде цвят?

Не, това беше лудост, илюзия, някакъв евтин любовен роман. Ние сме отговорни, интелигентни възрастни хора… Сама не можеше да се разбере. Тя беше майка и съпруга, а Роб — мъжът, когото обичаше! Въпреки всички неприятности — като че ли ги нямаше в другите семейства! — тя го обичаше.

Въпреки това се страхуваше.

После огледа стаята, спирайки поглед на всяка една вещ. Всичко й беше познато и скъпо: снимките, рисуваният от нея акварел, изобразяващ някакво пристанище; Уолт Уитмън в кожена подвързия, оставен върху тоалетната масичка на майка й; басмената покривка на леглото и самото легло, в което всяка вечер си лягаха с Роб. Разбира се, всички тези неща можеха да бъдат преместени другаде.

Но магията им щеше да изчезне. Сякаш нещата щяха да излязат извън контрол. Тази къща я обгръщаше като в прегръдка — нея и останалите. Тя беше символ на постоянство, символ на сигурност.

Когато чу приближаващата по алеята кола, тя скочи и бързо опъна покривката. После изтича до огледалото, приглади косата си и си сложи червило, отбелязвайки с ирония колко много прилича на баща си — в семейство Грант всичко се правеше както трябва; пред другите се показваше само блестящата фасада. Абсурдно! Но нямаше какво да стори: човек е такъв, какъвто е. И тя слезе долу, за да разкаже на Роб какво бе видяла в Уитли.

— Филип смята, че Девлин прави подобни жестове само за да печели гласове — заключи тя, след като привърши с описанието. — Това го показва в хуманна светлина.

Роб се засмя.

— Толкова си наивна! Та това го виждат и децата. Разбира се, че Дик си проправя път. Очевидно е. Един от най-важните поддръжници на партията, който е директор на голяма щатска банка, има сестра като Пен. Така че събери две и две… Но какво значение имат мотивите? Важното е, че го е направил.

— И Филип каза така.

Отново Филип. Как ли не си прехапа езика?

— Което трябва да ти напомни да бъдеш по-внимателна, когато се срещаш с него следващия път.

— Мислех, че съм внимателна с всички.

— Само те предупреждавам. Не се дръж хладно. Впрочем аз купих онзи терен до реката. Доста е малък наистина, но е достатъчен за къща с голям двор.

— Без да се посъветваш с мен? — извика тя. Все едно че я беше ударил.

— Задръж малко! Не съм казал, че ще строя. Но знаеш, че искам. — Вдигна и двете си ръце, като че ли регулираше улично движение. Още един навик, който бе добил напоследък. — Ако все още не си съгласна… По дяволите, няма да те измъкна оттук за косата, нали!

— Не, но ми се иска да престанеш да говориш за това. Наистина от все душа не искам да напускам къщата. Ще се чувствам като дърво с изтръгнати корени.

Роб въздъхна.

— Знаеш ли, ако беше английска аристократка и това беше домът на рода ти от петнадесети век насам, щях да те разбера. Но тук става въпрос за преместване от една американска къща в предградията в друга. Защо толкова драматизираш?

Той не говореше грубо — никога не го правеше, — но с някакъв нов маниер, в който имаше нещо студено и властно. Всички объркани чувства, които се беше опитала да потисне горе в спалнята, отново се върнаха и притискайки се към него, тя го помоли:

— Моля те, Роб, не бъди толкова нетърпелив.

— Няма, няма — погали я по косата той. — Съжалявам, Елън. Май ти дойде много. Имала си тежък ден. Може би трябваше да отида аз.

 

 

В провинциалния клуб, проправяйки си път между масите, Роб прошепна:

— Онзи мъж с жената в рокля на цветя е Хари Глоувър, генерален директор на банката „Дейфорт“. Работим заедно и сигурно затова Девлин ни е сложил на една маса. Много мило от негова страна. Много разумно. Глоувър е в града само за два дни. Двамата с Дик са като пръсти от една и съща ръка. Между другото, изглеждаш великолепно. Не си ли доволна, че сложи колието?

Изобщо не беше доволна. Бижуто беше прекалено обикновено за такъв официален случай. Беше се опитала да му го каже тактично, но той изглеждаше толкова горд с подаръка си за рождения й ден, че тя бързо промени изражението си и му се усмихна.

— Да, прекрасно е. Прекрасно.

— Не съм виждал Девлин от няколко месеца, така че той още не знае, че сме ходили в санаториума. Намери начин да му го подхвърлиш.

— Естествено.

Дори Роб, помисли си тя, въпреки своята самоувереност и репутацията, която си беше извоювал, зависеше от този мъж.

— Чух — започна Девлин веднага щом се настаниха, след като бяха представени на останалите, — че сте ходили в Уитли.

— Точно смятах да ви го кажа — отвърна Елън. — Мястото е чудесно. Много е хубаво, приятно и… внушително. Бях толкова впечатлена, когато видях имената ви над вратата и разбрах за това щедро дарение.

По лицето на мъжа се разля широка усмивка.

— Хубави думи от устата на красива жена.

— О, да — потвърди покорно Оливия.

Тя беше като негово ехо. „Не бих се сърдила на бедната жена, размишляваше Елън, ако мрази и мен, и всички други, към които отправя досадните си комплименти.“

Някой спомена, че това съвсем не е единственият щедър жест на Девлин. Нацията имала нужда от повече такива хора — с големи сърца, способни да разберат потребностите на хората с проблеми.

— Е, Дик, някой ден… — намеси се друг, но веднага беше спрян от рязко махване с ръка от страна на Девлин.

— Благодаря ви, приятели, благодаря. Но не бива да преувеличаваме нещата. — И се оттегли, сияещ от похвалите.

При този сигнал, дошъл точно в момента, в който се сервираха студените омари, общият разговор затихна, преминавайки в размяна на реплики между съседите по маса. Седнал от дясната й страна, банкерът Хари Глоувър се обърна към Елън:

— Човек не би могъл да го разбере, освен ако самият той не се е сблъсквал с такъв проблем, какво означава да попаднеш на спасител като Дик Девлин. Аз имам шестнадесетгодишна сестра, която е с ума на петгодишно дете. Това е причината съпругата ми да отсъства тази вечер — нямаше кой да остане у дома е нея. А Дик току-що ни помогна.

Елън беше заинтригувана.

— И какво толкова направи?

— Уреди да настаним Сузи за постоянно в Уитли. Без значение какво би могло да се случи — инфлация или пък всичките й роднини да починат, разходите ще бъдат поети от борда на директорите. Имаме нотариално заверен документ.

— Звучи прекалено хубаво, за да е истина.

— Не се урежда лесно, но става, ако познаваш подходящите хора. И — допълни той — ако успееш да събереш доста солидна първоначална сума.

— Това е едно доста голямо „ако“ — каза Елън.

— Много голямо. Но тъй като се движа в света на парите, както се казва, успях да го уредя. Когато си обграден от милиони, привикваш с огромните цифри. Преставаш да се впечатляваш.

Всеки един с право би се почувствал отблъснат от подобно самохвалство. От друга страна обаче, този човек очевидно толкова се радваше на разрешаването на семейния си проблем, че изпитваше необходимост да го сподели, та било то и с непознат.

От отсрещната страна на масата се обади Девлин с висок глас. Изглежда, нищо не му убягваше.

— За Сузи ли говорите? Казах ти, че не искам да се разчува. Един-два по-особени случая не са прецедент. Просто здрав разум, Глоувър. Не че имам нещо против Елън да научи. И тя се намира в същото положение.

Защо ли няма нищо против да науча? — запита се Елън. Сигурно имаше предвид, че би могъл да направи същата услуга и за Пен. За момент надеждата й се пробуди и мигом угасна. Доста солидна първоначална сума. Милиони. Без да има и най-малка представа от загадъчните инвестиции на Роб, тя знаеше, че колкото и голяма да беше заплатата му, едва ли само с нея щяха да успеят да съберат задължителната вноска.

Беше обзета от тези мисли, когато музиката засвири и Девлин я покани на танц. Той беше доста по-нисък от нея и чувстваше горещия му дъх точно до ухото си.

— Беше добра идея Глоувър да ви каже за сестра си, не мислите ли? Естествено става дума за много специална услуга. Сигурно си мислите, че те биха искали да се уредят с още няколко такива случая, за да приберат солидните първоначални вноски, но нещата не стоят така. Предпочитат да им се плаща на месец. Това им дава възможност да увеличават таксата, а освен това им спестява неприятностите с хора, които биха могли да си въобразят, че едва ли не са купили санаториума. Вие също трябва да се погрижите за момчето си, когато му дойде времето. Или по-добре го направете още сега.

— Би било чудесно — каза Елън, — ако въпросът не опираше до парите.

— Това не е никакъв проблем, Елън. Нали банките са за това. Какво според вас направи Глоувър?

— Той е банкер.

— О, стига, Елън. Уверявам ви, че е напълно в рамките на възможностите ви.

— Много сте любезен. Просто не знам какво да кажа.

Би могла да му каже да не се притиска толкова към нея и да не повтаря непрекъснато името й.

— Много жалко за момчето ви. Тъжно е, че една толкова красива млада жена като вас има такава голяма грижа. Ще направя всичко по силите си, за да ви помогна.

— Много сте любезен. Не знам какво да кажа — повтори тя.

Бедрата му се опираха плътно до нейните и за момент изпита непреодолимо желание да го отблъсне. Но все пак, при мисълта какво беше направил за онези хора, какво значеше един танц?

— Харесвате ми, Елън. Възхищавам се от жени, които са и интелигентни, и красиви. Рядко се среща такава комбинация. Бих искал да бъдем приятели.

С невинността на младо момиче, тя възкликна:

— Та вие вече сте наш приятел!

— Някой ден трябва да обядваме заедно и да поговорим за това. Ще отсъствам десетина дни, но щом се върна, непременно трябва да се видим.

Тя не отговори, но за щастие музиката спря.

След вечеря, на път към къщи, разказа на Роб за разговора с Девлин.

— Питам се колко истина има в думите му.

— Девлин нямаше да обещае, ако не го е мислил наистина. Поне това не може да му се отрече.

— Ами ухажването му? За бога, та той е отвратителен. Изглежда, нямаш нищо против начина, по който се държи с мен, така ли?

Роб се засмя.

— Щях да имам нещо против, ако беше с тридесет години по-млад и малко по-привлекателен.

— А какво ще кажеш за поканата за обяд? Какво си въобразява той, след като те познава толкова добре?

— Първо, той съвсем не ме познава. Аз почти не го виждам. И, второ, и двамата знаем какво си въобразява. И, трето, няма да ти се обади, защото аз ще му позвъня пръв, ще му благодаря за предложението и ще го приема за доброто на Пен, стига наистина да е сериозно. Скоро ще разберем.

— Но откъде ще вземем толкова много пари?

— Ще изтегля всичките ни спестявания. Останалото ще заемем от банката на Глоувър. Това не е проблем.

Няколко седмици по-късно Роб се срещна с Девлин в най-новия му офис — изненадващо стара сграда с малки стаи в най-отдалечения край на града.

— Всичките му офиси са много скромни — беше му обяснявал преди това Еди, който присъстваше на разговора. — Не иска да изглежда много богат в очите на хората, които идват при него по работа. Много е полезно за политическите му амбиции.

Срещата беше кратка. Всички документи бяха подготвени и парите щяха да бъдат внесени веднага щом или ако Пен бъдеше настанен в Уитли. След като бе потърсил професионален съвет от Фоулър, Роб бе приел. Девлин, изгарящ от желание да играе ролята на филантроп, имаше честта да му връчи документите. И тримата мъже сияеха. Роб — задето един толкова сериозен проблем неочаквано бе намерил разрешение; Девлин — от гордост, че притежава силата да променя съдбите на другите; Еди — защото бе помогнал „да се уредят нещата“.

Изтегнат в стола си почти хоризонтално, Девлин запали пура.

— Еди ми спомена, че се интересуваш от нова къща — каза той.

С чувство за вина, тъй като Роб бе споделил намеренията с приятеля си с молбата да не ги казва на друг, Еди поясни:

— Имах предвид, че е харесал онова място. Отишъл е да го види и е проявил интерес. — И добави припряно: — Доста слаб интерес.

Беше ред на Роб да се обади:

— Да, красиво е. Но не смятам да се местя.

— И защо не? Можеш да направиш изгодна сделка. Ще бъде добре и за теб, и за проекта.

Би могъл да каже съвсем честно: да, и аз бих искал. Проблемът е, че съпругата ми не е съгласна. Но предвид на обстоятелствата не искаше по никакъв начин да привлича вниманието на Девлин към Елън, затова каза само, че не може да си го позволи.

Девлин издаде звук, подобен на сумтене.

— Не можеш да си го позволиш? С всички тези инвестиции, и всяка една солидна като скала?

— Имам предвид пари в брой, особено сега, когато трябва да се погрижа за сина си.

— Синът ти, с Божия помощ, може никога да не стигне до Уитли. Тогава една къща извън града би била много необходима не само за него, но и за всички вас.

С Божията помощ или без нея, помисли си Роб, Пен ще свърши в Уитли. Едва предишния ден беше избягал отново, ухилен като малко, непослушно дете.

Прекъсвайки размислите му, Девлин продължи:

— Там ще построим първокласен комплекс. Големи семейни къщи за достатъчно млади хора за вас и още по-млади — за компания на дъщеря ти. Ако искаш коне, ще разполагаш с достатъчно място за малка конюшня. Има река, по която можеш да се разхождаш с лодка, и, разбира се, ще си направиш и басейн. Няма да струва бог знае колко. Ще постъпиш като глупак, ако откажеш такова предложение.

Мислите на Роб се върнаха към синьото небе, към реката и тревистите хълмове… Ако я притиснеше достатъчно силно, тя щеше да отстъпи. Но това му се струваше някак грозно и не му се искаше да го прави.

— Разбира се, че можеш да си го позволиш — говореше, вече нетърпеливо, Девлин. — Понякога не мога да ви разбера вас, адвокатите. Изобщо не сте предприемчиви, колкото и странно да звучи това. Изгубих половин час миналата седмица, когато бях наминал към офиса ви по съвсем други дела, за да убеждавам младия Фоулър да си купи къща там. С него беше дори по-трудно, отколкото с теб. Той даже не пожела да огледа мястото. Каза, че бил доволен и там, където е. Затънал в калта. Никакво въображение. А именно въображението движи тази страна напред, приятелю. — Погледна часовника си. — Е, трябва да бягам. Помисли си пак, но не отлагай дълго.

— Благодаря ти. Ще си помисля. Благодаря за всичко.

Роб беше озадачен. Щом се озоваха на тротоара, той се обърна към Еди:

— Защо Девлин толкова държи да ми продаде къща?

— Много е просто. Ти си известно име. Разбира се, ако съумее да привлече Фоулър или Харти — говоря откровено — за нещо, ще бъде много по-добре. Но за момента и ти му стигаш. Виждаш ли, той никога не би го признал, което означава, че ти го казвам съвсем поверително, но Девлин купи прекалено много земя: До две години ще настъпи оживление, но точно сега му трябва стабилна реклама, за да задвижи нещата. Това е. А иначе е прав. Трябва да го направиш. Няма да съжаляваш.

 

 

Една съботна вечер няколко седмици по-късно Роб съобщи на Елън, че е поканил Филип Лоусън на обяд следващия ден.

Тя четеше поезия. Постепенно през изминалите дни, след като Роб й бе съобщил намеренията си, после я бе убеждавал, бе потъвал в ледено, непоносимо мълчание и накрая я бе поставил пред свършен факт, тя се бе научила да търси спасение в четенето.

Сега остави книгата, изгледа го и настоя да разбере защо, за бога, го беше направил.

— А защо не? Не ни е посещавал не помня откога. Впрочем ние му дължим много. Той направи всички проучвания за Уитли. Без него нямаше да стигнем дотук.

Тя не искаше да вижда Филип. Беше на ръба на някакво избухване — или гняв, или сълзи, или пък и двете. Прекалените емоции вредяха на всички, но най-вече на Джули, която беше много уязвима в момента. Самата тя също се чувстваше слаба. Не изпитваше нужда да се среща с Филип Лоусън.

Но той все пак дойде. Може би не му се бе искало, но не е намерил основателна причина, за да откаже на Роб.

— Приятно ми е да те видя — каза сърдечно Роб. — За разлика от Пен и съпругата ми аз рядко мога да те виждам.

Впрочем Елън и Пен също се срещаха рядко с него напоследък. Всъщност бяха пропуснали последните четири сеанса. Тя само се бе обадила по телефона, за да му съобщи, че в поведението на детето няма никаква промяна, и Филип се бе съгласил, че в такъв случай прегледите не са необходими. Трогна се обаче, като видя как Пен, без да има някаква представа от колко време не са се виждали, се втурва радостно към него.

— Филип! — извика той и гостът се наведе да го прегърне.

Джули се появи като истинска домакиня, усмихната и грациозна, и му протегна ръка. В такива моменти беше трудно да се разпознае в нея момичето, което предишния ден бе лудувало с приятелите си из цялата къща.

— Надявам се, че си гладен — каза Роб. — Приготвил съм пилешко барбекю с много специален сос.

Отидоха в трапезарията, Филип бе поздравил Елън едновременно с останалите и повече не я погледна. Докато минаваха по коридора, тя се огледа в голямото огледало над скрина — зелената й рокля, съвсем подходяща за случая, беше избрана по-грижливо от всеки друг път. Цветът хармонираше с цвета на очите й. В този момент те бяха огромни, лицето й гореше.

— Е, Филип, предполагам, вече знаеш за новата ни къща — започна Роб.

— Знаех, че замисляте нещо, но нямах представа, че вече сте го направили.

— Какво? Елън не ти ли е казала?

Филип би могъл да каже, че Елън не е водила Пен при него от няколко седмици, но премълча. И само поклати глава.

— Ние сме добри приятели — продължи Роб, — така че какъв смисъл има да крием? Елън е против да се местим и това много ме разстройва. Но съм сигурен, че ще се влюби в онова място, веднага щом заживеем там.

Филип беше прекалено зает с пилешкото, Елън дояждаше салатата си.

Тогава Джули заговори нетърпеливо:

— Двамата с татко отидохме да видим конете миналата неделя. Чудесно е да си имаш собствен кон! Ще си направим конюшня съвсем до къщата! Мамо, и ти трябва да си вземеш кон. Все едно е дали ще купим два или три.

— Майка ти не смята, че ще се задържим там достатъчно дълго, за да инвестираме в коне — отбеляза Роб.

Тонът му беше въздържан, дори любезен, и страничен слушател не би могъл да долови недоволството, криещо се зад него. Под повърхността бушуваше истински огън.

А Джули продължи:

— Сега има само дървено скеле, но вече мога да си представя как ще изглеждат стаите. Толкова е вълнуващо да гледаш как къщата израства от една дупка в земята. Не вярвам да я завършат до есента, както твърдят.

— О, ще я завършат — увери я Роб. — Девлин е наел най-добрите архитекти. Исках да наема свой човек и бях малко разочарован, но те си имат собствен стил на работа. Той ще се занимава и с мебелирането на стаите. Напълно ги разбирам.

Последва продължително мълчание.

— Да, разбира се — обади се най-сетне Филип.

Някой трябваше да каже нещо, помисли си Елън. И „да, разбира се“ свърши същата работа както, която и да е друга фраза.

— След всичко, което той направи за Пен — започна Роб, — не бих имал нищо против да…

Пен разсипа млякото. Струята плисна върху покривката и памучната блуза, предизвиквайки яростния му вой.

— Няма нищо, няма нищо — успокои го Елън. — Ей сега ще те преоблека. Да отидем в стаята ти. Джули ще почисти масата и ще ти донесе още мляко.

— Шоколад! Искам шоколад.

— Да, да. Ти си добро момче.

Искаше й се да остане на горния етаж. Атмосферата в трапезарията беше фалшива. И раздразнението на Роб, и нейната потиснатост, и неудобството на Филип — всичко трябваше да бъде потулено зад маската на любезния разговор, който поддържаха, независимо от истинските си преживявания.

Единствено ентусиазмът на Джули беше неподправен. Когато се върна, момичето продължаваше да го излива:

— Един от работниците ни показа проекта, от което всичко стана още по-ясно. Къщата е огромна. Обзалагам се, че е два пъти по-голяма от тази, ако не и повече. Само входното антре е по-просторно от нашата всекидневна.

— Преувеличаваш, Джули — каза Роб и погледна съпругата си.

— Не мисля, татко. Сигурна съм, че ще изглежда дори по-широко, щом няма да има таван.

— Няма да има таван ли? — любезно се осведоми Филип.

„Всичко това изобщо не го интересува, мислено отбеляза Елън. Отегчен е от безкрайния разговор за къщата.“

— Иска да каже — поясни Роб, — че е два етажа по-високо и през покрива се вижда небето.

— И кръгла стълба. Така де, вита имах предвид — добави Джули.

Елън отиде да донесе нещо от кухнята и се забави повече от необходимото. Когато се върна, Филип разговаряше с Пен, а Роб и Джули продължаваха да описват подробно къщата. Не можеше да обвинява дъщеря си. На нейната възраст, при положение че бе живяла толкова монотонно, една промяна беше нещо вълнуващо. Да не говорим за перспективата да има свой собствен кон.

„Малката Джули! Висока е почти колкото мен, мислеше си тя, и знае много повече неща, отколкото аз на тези години. И все пак не знае нищо. Нищо.“ И неочаквано я обзе такова съжаление, че се просълзи.

Те все още разговаряха — бащата, който боготвореше дъщеря си, и дъщерята, която обожаваше татко си. Останалите мълчаха. Тя наряза втората порция пилешко на Пен, тъй като той все още беше доста непохватен.

— Ето. Сега можеш да ядеш. — Вдигна глава и забеляза в отсрещното огледало, че Филип я наблюдава.

Нямаше време да гадае изражението му, защото, разбрал, че е разкрит, той се обърна към нея:

— Предполагам, че като се изместите, няма да виждам Пен много често?

— Сигурно не — отвърна тя, но веднага се поправи. — Всеки път, когато се наложи… — И млъкна.

Погледите им се срещнаха за миг и веднага се отклониха. Задържаха се само няколко секунди, които им се сториха минути… Тя взе вилицата си. Храната бе изгубила вкуса си. Той беше психиатър, а не магьосник, който знае всички отговори. И все пак трябва да беше доловил объркването й. Или пък своето собствено?

И без да отрони звук, тя изкрещя вътрешно: Седя тук със съпруга си Роб и нашите деца. Аз съм това, което съм.

След това направи точно каквото се очакваше от нея: донесе десерта, присъедини се към групата на верандата и се заслуша в разговора, без да чува нито дума. След малко повече от час всичко свърши. Още няколко реплики, предимно за Пен, и неочаквано Филип прошепна в ухото й:

— Приеми онази къща. Ще бъде по-добре за всички ви.

Гледаха след него, докато се отдалечаваше по алеята и се обърне да им махне за довиждане. Както винаги, следваха коментарии за отишлия си гост.

— Много приятен човек — отбеляза Роб.

— Обичам Филип! — извика Пен и започна да подскача и да пляска с ръце.

Подсмихвайки се, Джули каза ясно:

— Помниш ли, мамо, когато ти казах, че те харесва?

— А защо да не я харесва? — попита Роб.

— Имах предвид нещо друго. Наистина я харесва. Ти знаеш.

— Вече си твърде голяма за такива забележки — меко я упрекна Елън.

— Мамо! — Джули беше обидена. — Не казвам, че те харесва сега. Ако някога е изпитвал нещо, личи си, че го е преодолял!

— Иди да помогнеш на майка си да раздига съдовете. И престани с тези глупости — каза Роб развеселен.

 

 

Новата къща напредваше с неизбежността на растежа на житото или царевицата през добра година. Отпред имаше алея във формата на полукръг и огромен паркинг, изтъкнат като необходимост заради приемите, които щяха да се дават тук. Печката в кухнята беше с ресторантски размери; имаше седем спални; стая за развлечения и салон за упражнения, който спокойно можеше да мине за оздравителен център. Сградата беше цялата в прозорци и демонстрираше такова изобилие от форми, ъгли и чупки, беше такова смешение на стилове, че в крайна сметка изглеждаше лишена от собствен стил.

Ужасена, Елън стоеше пред нея. Беше грозна. Грозна и много скъпа. Не я беше виждала от няколко седмици, за разлика от Роб и Джули, които идваха да следят напредъка й всяка неделя.

— Онова там са съвсем нови храсти — каза Роб. — Ще има още много. Едва сега започват разсаждането.

Тя кимна. Беше решила да се примири окончателно и сега мислеше само как да изгради живота си отново на това студено, чуждо място. Но Роб изглеждаше толкова горд и щастлив! Тя уважаваше чувствата му — всеки добър съпруг имаше право да ги изпитва. И все пак се чудеше как човек с неговия изтънчен вкус може да изпадне в такава заблуда.

— На теб май не ти харесва — отбеляза той.

— Гледката направо ти спира дъха.

— А имаш ли някаква представа колко струва?

— Много, предполагам.

— Само това ли ще кажеш?

— А какво друго трябва да кажа?

— С други думи, не се предаваш.

— Роб, вечно ли ще се караме за това — меко отвърна тя. Нямаше намерение да допуска отново да я обземе гняв. — Всичко е уредено, къщата е готова и смятам да направя от нея наш дом.

— Искам да си щастлива тук, Елън. Двамата с теб още от началото имахме някои недоразумения, но ги преодоляхме с общи усилия. Не позволявай една нищо и никаква къща да ни разделя.

Думата „разделя“ я разтърси. От мястото си виждаше как Джули и Пен се връщаха от реката. Размахваха ръце в тяхна посока и те им помахаха в отговор. Да ги разделя? Господи, не!

— Джули е във възторг от конете. Почакай само да ги видиш, Елън.

Той я придумваше, умоляваше я да сподели радостта му. И неочаквано я осени една нова мисъл: даваше ли си действително сметка, че да живее тук, за него означава същото, каквото за нея да остане в стария си дом? Точно тази мисъл я накара да улови ръката му и да го увери, че всичко ще бъде наред.

Той я прегърна и застанали така, двамата наблюдаваха как децата им изкачват склона на хълма.

 

 

Денят на преместването се падна в седмицата на Вси светии. Елън окачи на лампата в началото на алеята скелет от картон. За последен път сложи тиквени фенери между каменните саксии, в които летният гераниум бе заменил невена. На масата до самата врата постави една голяма купа за пунш, която скоро щеше да се напълни с бонбони. От къща на къща в късния следобед щяха да кръстосват малки духчета и пирати, които щяха да правят различни номера или да се опитват да ги уплашат. За да им достави удоволствие, тя щеше да се преструва, че не е разпознала двете близначки на Сали, червенокосото момченце на семейство Уилиъмс и останалите деца на съседи и приятели, с които бе прекарала живота си.

Привечер тя излезе в градината, притихнала в есенния здрач, за да се сбогува с нея. Ето ги гнездата, празни сега, сънуващи новите си обитатели през пролетта. Голямата усамотена пейка, божурите на майка й. Напоследък беше модно да се говори за „екозащитници“, Елън цял живот си бе такава. Този път обаче отчупи едно клонче, за да го изсуши и да го запази за спомен.

След това с мрачно спокойствие се върна в къщата, за да приключи с приготовленията за преместването. Желанието на Роб беше изпълнено, Джули беше щастлива. Но Елън изпитваше странно чувство, сякаш някаква врата се бе захлопнала зад нея. Те не просто си тръгваха оттук. Беше нещо много по-важно от това. Беше краят.