Белва Плейн
Ръката на съдбата (20)

Двадесета глава

1996 г.

От мястото, където беше застанала, се виждаха двете малки стаи и кухнята с размери на килер.

— Не е лошо — отбеляза Елън.

— Ако не друго, поне е доста колоритно — каза Джули. — Евтините килими и диванът, голямото старинно бюро на дядо — споменах ли ти, че се наложи да свалим вратата, за да го внесем? — модерният шезлонг, който си купих с парите за рождения ми ден, и красивият ти чаен сервиз, в който сега ще ти сервирам чая. Не трябваше да ми го даваш. Прекалено е скъп за обстановката. — Джули се разсмя. — Представяш ли си ме да сервирам следобеден чай!

— Струва ми се, че това е много приятен ритуал, въпреки че самата аз нямам време да го изпълнявам. Не забравяй, че и аз сега съм работещо момиче.

— Да забравя? След една успешна книга и друга, която предстои да излезе? Много се гордея с теб, мамо. Винаги съм се гордяла.

— В такъв случай ние сме една малка компания, обзета от възторг, защото аз също много се гордея с теб. На всички разправям, че дъщеря ми е репортерка.

Джули направи гримаса.

— Само светски новини. Мисис еди-коя си даде благотворителна вечеря за еди-коя си благотворителна фондация. Но ми обещаха да се пробвам в литературните среди, а това си е сериозен шанс. Надявам се да успея да се докажа, след като се дипломирам. Стига толкова за работа. Хайде да преместим малката масичка до прозореца. Срещу офиса има голяма пекарна и аз купих малко кифлички.

— Звучи съвсем по английски.

— Андрю много ги обича. Казвала ли съм ти, че е живял в Англия.

— Зная само, че е от някакъв малък град близо до Гълф.

— Да, но след като починал баща му, майка му се омъжила за англичанин. Бил е на петнадесет, когато са се преместили в Англия. Но той винаги е искал да се върне. Извадил е голям късмет, като са му предложили работата във вестника. Какви са твоите впечатления, мамо?

— Искам да чуя нещо повече за него.

„Когато те помолят да разкажеш за човек, който ти е толкова скъп, започва да ти се струва, че можеш да кажеш хиляди неща, помисли си Джули. А именно поради факта, че знаеш толкова много, се чудиш как да започнеш. Освен тривиалните неща, които важат за всеки един, какво друго? Че играе великолепно тенис, обича музиката, животните и хубавата храна? Че е невероятно нежен и внимателен любовник? Че е много интелигентен и няма да остане в ролята на вечния асистент на известен репортер?“

— Има невероятно чувство за хумор — каза тя. — Обича старите комедии, в които героите се подхлъзват на кора от банан или се замерват с торти. Ходим по увеселителните паркове и се държим като хлапаци.

— Това не е много характерно за теб.

— Вече е. Аз израснах в много сериозна среда, мамо.

— Вярно е. — Майка й разбъркваше чая си.

Тя изглеждаше замислена, дори притеснена, и Джули бързо додаде:

— Не ме разбирай погрешно. Не бях нещастно дете. Съвсем не! Просто приемах живота прекалено сериозно, защото двамата с татко бяхте такива. Пък и още сте.

— Да — каза Елън пак и замълча за момент. — Омъжих се много млада, веднага след колежа. Никога не съм имала свой апартамент като теб. Никога не съм работила. Така и не стигнах до университета.

— Наистина ли долавям съжаление в думите ти?

— Не, не, само обяснявам разликата.

А разликата наистина беше голяма. Беше само няколко месеца по-голяма от дъщеря си, когато, облечена във венчална рокля с дантелен волан, я снимаха за голямата снимка, поставена на пианото у дома. Година по-късно стана майка. После се беше появил Пен… А и сега беше толкова красива, както тогава в бялата дреха.

— Значи той работи за Руфъс Макс? — каза тя. — Никога не пропускам статиите му. Понякога ми се струва, че няма голяма разлика между разследващите репортери и детективите.

— О, нямаш представа какви неща знае! Много ми се иска да го запозная с татко. Ще бъде очарован. И двамата са книжни плъхове. Андрю харчи всичките си пари за книги. Разхвърлял ги е по пода, върху столовете и леглото, навсякъде, с изключение на печката.

— Защо не ги поканиш някой следобед на чай и кифлички?

— Какво? Да ги измъкна следобед? Ще ми се наложи да ги вържа. Самата аз едва успях да си осигуря няколко свободни часа. Мислех си, че би било чудесно да дойдем на вечеря някоя събота. Андрю все още живее в студентската си квартира наблизо и кара само на спагети и зеленчукова супа. Понякога, когато се почувства по-богат, си позволява да изяде един хамбургер в закусвалнята на ъгъла. И с мен не е по-различно, така че започнах да изпитвам носталгия по гозбите на мисис Върнън.

Елън се засмя.

— Не по моите значи?

— О, мамо, не твоите. Бяха доста питателни наистина, но това е единственото, което мога да кажа за тях.

Елън изглеждаше замислена.

— Знаеш ли — каза тя накрая, — струва ми се, че наистина трябва да доведеш Андрю на вечеря. Мисис Върнън сигурно изгаря от нетърпение да се запознае с приятеля ти. Споменах ли ти, че е ходила при Пен миналата седмица? Прекарали са много добре и тя си дойде доволна, защото се чувства щастлив там.

— Някой ден ще отидем отново с Андрю. Още първия път, когато му говорих за него, беше много заинтригуван.

Беше играл с Пен на дама. Докато наблюдаваше двамата мъже с немного голяма разлика във възрастта, тя беше поразена не толкова от разликата помежду им, колкото от приликата между хората изобщо, от любезното внимание на брат си и неизчерпаемото търпение на приятеля си.

И сега, както тогава, именно това търпение й припомни за един друг човек.

— Защо вече не се срещаме с Филип? Не мога да повярвам, че не съм го виждала, откакто се преместихме в новата къща.

— Говоря с него от време на време. Обажда ни се да ни уведоми, когато посещава Пен.

— Той беше изключително мил с него. Наистина трябва да се срещнем.

— Времето е проблем за всички ни. А и баща ти е винаги зает.

Думите й имаха някакво ново, странно звучене, което Джули не бе забелязвала преди.

— Мамо, защо говориш за него като за „баща ти“? Винаги преди си казвала „татко“.

— Така ли? Не съм се замисляла.

Имаше някаква промяна в поведението на майка й; толкова неуловима, че Джули не можеше да я определи. Елън Макданиъл беше все така самоуверена, енергична и внимателна. Поне по отношение на дъщеря си тя демонстрираше жив интерес, както винаги, но Джули усещаше някаква отчужденост, нещо скрито зад спокойната й фасада. Внезапно й хрумна едно предположение.

— Да не би татко да има финансови проблеми?

Придавайки си изненадан вид, Елън побърза да отрече.

— Даже и да има, не ги е споделял с мен.

— Стори ми се много унил, когато се наложи да продаде конете. И аз преживявах същото. Милейди си беше моят кон и толкова ми липсва.

— Е, вече не живееш у дома, за да я яздиш. Не се притеснявай, попаднаха в добри ръце.

— Чудно — продължи Джули. — Когато бях малка и току-що се бяхме нанесли в новата къща, ми се струваше естествено, че ще остана да живея там винаги.

— Това беше преди шест години и ти съвсем не беше малка — поправи я с обич Елън.

— Много неща могат да се случат за шест години. А сега татко иска да я продаде — и това е много тъжно.

— Не чак толкова. Най-лошото е, че няма купувачи. Прилича на изоставен слон.

Думите, колкото и неутрални да бяха, накараха Джули да потръпне. Все едно някой, влязъл неусетно отвън, постави ледена ръка върху затопленото й рамо. Прекрасните дни на детството, когато двамата с баща й яздеха на воля и обсъждаха всички житейски проблеми, бяха отминали безвъзвратно. Неизменните промени на времето.

— Е — каза тя бързо, за да се отърси от обзелото я настроение, — какво става с вечерята в онзи „изоставен слон“? Поканени ли сме?

— Разбира се. Само определи деня.

 

 

— Беше много приятен ден. Истински семеен празник — отбеляза Андрю, когато се прибираха.

— Радвам се, че ти хареса. Цели пет часа, прекарани с родителите на някой друг, могат да бъдат досадни до смърт.

— Досадни? С баща ти? Наистина ли не си даваш сметка, че доста момчета от моята среда биха дали седмичната си заплата, за да бъдат там, където бях днес?

След като Джули призна, че не си дава сметка, той продължи:

— А майка ти е очарователна. Изглеждате по-скоро като сестри.

Това беше добро и успокояващо начало. Джули бе доволна. Приятелят й се бе чувствал комфортно, а баща й се бе държал непринудено.

— И той е от провинцията като мен, нали? Още едно „фермерско момче“?

Не че очакваше нещо особено от Андрю. Истината беше, че въобще не мислеше за женитба, още по-малко — преди да намери своето място в живота. Но човек никога не знаеше какво може да стане — той беше най-близко до представите за истинска любов от всичките й досегашни връзки. А междувременно й стигаше, че се чувства добре с него.

Тъй като беше събота, изобщо не стана въпрос дали ще прекарат нощта заедно. В неделната сутрин не се налагаше да тичат по задачи. В кухнята кипяха приготовления за обилната закуска, след която най-вероятно щяха да се върнат в леглото.

Сега бельото беше сменено и върху нощното шкафче имаше уханен малък букет, подобен на онези, без които Елън никога не оставяше къщата.

— Розови чаршафи! — възкликна Андрю и вдигна ръце в престорен ужас. — Никога не съм спал на розови чаршафи.

— Подарък от мама. Тя е много романтична, за разлика от мен.

— О, по отношение на романтиката се справяш много добре, както впрочем с доста други неща. Казвал ли съм ти го преди?

— Да, но няма да ми е неприятно да го чуя отново.

— По-добре да ти го покажа.

— А да си сложа ли черна нощница като фатална жена?

— Не си струва да си правиш труда, щом като така или иначе ще трябва да я свалиш веднага.

 

 

Андрю спеше с лека усмивка на уста и въпреки че почти никога не си спомняше сънищата си, тя беше сигурна, че съответстват на оптимистичната му природа, която във всичко откриваше повод за смях. Той винаги заспиваше веднага, което често се случваше и с нея. Но не и тази вечер. В мислите си отново преживяваше вълненията от деня, колкото и приятно да бе преминал. Тревогите й приличаха на камъчета сред ситен, гладък пясък.

Мисис Върнън, Бог да я благослови, им беше приготвила великолепна вечеря. От богатия си опит баща й бе избрал няколко забавни случки от адвокатската практика. По настояване на Андрю майка й му бе показала скиците за новата си книга — забавна история за кученце, изгубило се сред гората, населена от зайци, бобри и миещи се мечки. Под секрет, разбира се, им бе доверила, че всъщност е рисувала комични епизоди от живота на обществото, адаптирайки ги към детското възприятие. Андрю им бе разказал за Англия. Всичко беше много по-приятно, отколкото би могла да желае. Но имаше и тревожни моменти…

Всичко започна с котката. Кой знае защо, животното внезапно бе започнало да й липсва.

— Вече не живее с нас — отговори й майка й.

— Защо? Да не би да е умряла и да не искаш да ми кажеш?

— Не, дадохме да я гледат другаде. Не се задържаме вкъщи достатъчно дълго, за да се грижим за нея. Ето, на мен ми се наложи да пътувам до Ню Йорк миналата седмица, а баща ти е доста зает човек и на него не може да се разчита. За нея беше най-добре да отиде в някое семейство с деца, в което ще й отделят повече време и внимание… Е, това е причината. Много ми е мъчно за нея. Но трябваше.

Обяснението беше излишно дълго и подробно и звучеше някак като извинение. Впрочем къде ходеше майка й през деня? А и баща й никога не прекарваше навън повече от необходимото. Следваше странната забележка за статуята в парка. Джули разказваше за първата си среща с Андрю, когато и двамата се въртяха около паметника в търсене на място, където да изядат обяда си.

И беше казала:

— Това е вашето място от времето, когато татко те е ухажвал, нали, мамо? Така ли се казваше?

— Да, по времето на Джордж Вашингтон — бе отговорила Елън, но някак рязко.

— Е, както и да е. Но става въпрос за същия паметник и за същата пейка, нали?

— Не си спомням — каза баща й.

Сега този отговор й се стори неестествено лаконичен. Та нали той винаги се бе шегувал по повод на паметника? Странно. Много странно.

Дали нещо не беше наред? Те винаги бяха толкова откровени помежду си. Родителите й се отнасяха с нея като с възрастен човек, много преди да беше пораснала достатъчно.

Имаше още нещо, за което би желала да попита Андрю и би го попитала, ако той не беше заспал толкова дълбоко. Бяха обсъждали работата му при Руфъс Макс. Баща й очевидно много се интересуваше от него и момчето бе споделило какъв късмет е извадило, попадайки там.

— Всеки ден излиза нещо ново. Нещата непрекъснато се менят. Четохте ли намеците, които се правеха по адрес на Данфорт Банк?

— Да, струва ми се — беше отговорил Роб.

— Е, там се мъти нещо голямо, макар още да не съм наясно какво. То е същото като в последните часове или дори минути, когато започват да падат първите капки, после се показва за малко слънцето, следват отново капки, докато се разрази истинската буря.

Ако човек имаше верен усет, на това място трябваше да наостри слух.

— Буря? Какво имаш предвид?

— Може би думата „октопод“ е по-сполучливо сравнение. С пипала, които могат да достигнат навсякъде. Дано не греша, но съм почти сигурен, че до няколко месеца ще публикуваме цялата история.

— Да се надяваме, че грешиш — бе казал Роб. — Светът и без това си има достатъчно грижи. — След което, с обичайната си лекота, бе променил разговора.

На Джули й се стори, че си спомня името на банката, както и някакъв човек на име Девлин, когото майка й не харесваше. Така че сега, посред нощ, тревожни мисли изпълниха стаята. Бяха смътни и все още безформени, но зад стиснатите й очи те започнаха да придобиват цвят, макар и все още прекалено блед, защото Джули бе от хората, които оцветяват всичко.