Белва Плейн
Ръката на съдбата (19)

Деветнадесета глава

1994 г.

Вечерта ураганът промени посоката си и връхлетя на север. Към седем часа Елън започна да се безпокои. Ръсти беше човек, на когото можеше да се разчита и никога не закъсняваше. Беше завел следобед Пен да гледа бейзболния мач. Беше съмнително дали изобщо разбира правилата на играта, но обичаше да я наблюдава. Понякога след това отиваха да вечерят в дома на Ръсти, където винаги посрещаха момчето добре. Голямото семейство беше преживяло множество беди и сътресения и вероятно, разсъждаваше Елън, това ги бе направило толкова състрадателни и мили хора. По всяка вероятност бяха седнали да се хранят по-късно.

Започна да вали, но не както обикновено — с едри предупредителни капки, а внезапно, сякаш някой бе пуснал докрай кранчето на ваната в банята. Ако това, което в момента рушеше къщи и изтръгваше от земята дървета, беше краят на бурята, в никакъв случай не й се искаше да я види в разгара й. И така беше достатъчно страшно. Дъждът обливаше прозорците и плющеше по покрива на верандата. Клоните на дърветата се прекършваха с мъчително скърцане.

В кухнята, където си притопли купичка супа, се вглеждаше с неприязън в хладния блясък на порцелана и хрома. Когато беше сама, нямаше апетит, още повече сега, след заминаването на Джули и кавгата с Роб. Тишината в къщата я потискаше.

Стана и отиде до вратата. Външното осветление беше включено, така че се виждаше цялата алея до самия път. Нямаше никого.

— Това място е като мавзолей — каза на глас.

Майката на Ръсти бе казала, че ще заведе Пен да му купи сладолед след вечеря. Техният вкъщи бил свършил, „а вие знаете какъв става, когато иска сладолед“. Да, никой друг не би могъл да знае по-добре от собствената му майка какъв става Пен! Не често, но когато се случеше…

Телефонът в библиотеката на другия край на коридора иззвъня. Елън се затича по мраморния под, подхлъзна се, едва не падна, и изруга. Апаратът продължаваше силно да звъни, сякаш предупреждаваше, че става въпрос за нещо важно.

Ръсти плачеше.

— О, мисис Макданиъл, не знам как да ви го кажа. Сигурно ще искате да ме убиете и аз не мога да ви обвиня. Не мога да открия Пен! Няма го! Избягал е!

За момент сърцето й спря. Когато най-после започна отново да бие, тя стисна в юмрук свободната си ръка.

— Успокой се, Ръсти. Къде си? Какво стана? Разкажи ми подробно.

Той хълцаше и заекваше. Тогава някой взе слушалката и заговори:

— Мисис Макданиъл? Аз съм сержант Херман от полицейското управление. Ръсти е водил сина ви към вас и по пътя са се отбили в супермаркета. Момчето е било зад него, докато е плащал на касата, така че не знае какво точно се е случило, но когато се е обърнал, него го е нямало. Както знаете, наблизо има парк с храсти. Когато пристигнахме с патрулната кола, всички го търсеха. Сигурно се крие някъде. Засега можем да ви кажем само толкова. Там ли сте, мадам?

Сърцето е толкова странен орган. Сега като че ли биеше някъде в краката й.

— Да, да, тук съм.

— Знам, че за вас това е ужасно, но не трябва да се притеснявате. Ще направим всичко възможно. Синът ви едва ли е могъл да отиде далече пеша в това време.

— Вие наясно ли сте? Знаете ли, че той е…

— Знаем, Ръсти ни каза. Освен това повечето от нас са ви виждали с него в селото. Вижте, по-добре затворете. Ще ви се обаждаме на всеки кръгъл час, може и по-често. Ще ви държим в течение.

— Благодаря ви, сержант.

Нямаше сили да стане от стола. Тогава си даде сметка, че никога досега в живота си не бе изпитвала истинска паника. Страхът и ужасът нямаха нищо общо с онова, което усещаше в момента. Седеше и се опитваше да мисли. Казваха, че когато се изгубиш, не трябва да се поддаваш на паниката. Мисли! В противен случай ще се въртиш в кръг. Но единственото, за което се сещаше, бяха смразяващите, жестоки случаи, за които непрекъснато съобщаваха в пресата и по телевизията. Пен не умееше да преценява нещата, нито знаеше как да се предпази. Въпреки че беше силен и висок почти колкото баща си, бе напълно безпомощен. И в съзнанието й нахлуха страшни видения, черни и смразяващи като вестникарски заглавия: Пен, отвлечен от някакъв перверзен тип; премазан на пътя в бурята; мятащ се в придошлата река.

Свиреп порив на вятъра разтресе стъклената стена на онова, което трябваше да се нарича „зимна градина“. Това я накара да се стегне и да изтича да види дали стените са цели. Нямаше счупено, но все някой ден щеше да се случи и дано вътре нямаше никой. Некадърният архитект бе използвал толкова стъкло, че ставаше и за аквариум.

Телефонът отново иззвъня. Този път беше майката на Ръсти.

— О, мисис Макданиъл, направо ще полудея. Съвсем сама ли сте? Ръсти ми каза, че мистър Макданиъл отсъства. Бих дошла веднага при вас, но трябва да се грижа за племенника си, докато сестра ми се върне от работа, а Ръсти и съпругът ми тръгнаха с полицията. Толкова е ужасно…

— Горкият Ръсти, той не е виновен. Не бива да се обвинява нито за миг. Пен е бягал и друг път. — Излишно беше да заемат линията. — По-добре да затваряме, в случай че някой се опита да се свърже с мен.

Отново се върна до вратата и я остави отворена. Дъждът като плътна сива пелена обграждаше къщата, отделяйки я от света.

— Той и неговите инвестиции! — извика високо, загледана в невидимия хълм, докато вятърът рязко затръшна вратата. — Защо сега не е тук?

Безсмислено беше да стоварва гнева си върху Роб. Едното нямаше нищо общо с другото. Излишно беше да го упреква, след като се намираше прекалено далеч, за да предприеме нещо. Ако, не дай бог, получи новини, които не могат да чакат до сутринта, щеше да му се обади.

Но точно сега, в тази минута, нямаше никаква представа какво да прави. Дали да не извади колата и да не тръгне сама да търси Пен? Ами ако от полицията я потърсят за някаква информация и няма кой да вдигне телефона? Да, трябваше да попита Роб. Отиде до телефона, стиснала в ръка листа с номера на хотела.

Опита се да говори спокойно:

— Мистър Макданиъл, моля.

Когато на обаждането отговори жена, тя затвори и набра отново.

— Помолих ви да ме свържете със стаята на мистър Макданиъл — каза, вече малко нетърпеливо. Когато си притеснен, не мислиш много за добрия тон.

— Точно с нея ви свързах, мадам.

Тя трепереше.

— Сигурен ли сте? Моля, опитайте отново.

Отговори същият глас, с едва сподавен смях в него.

— Търся мистър Макданиъл, но непрекъснато ми дават вашия номер. Бихте ли ми казали името си, за да мога да обясня на оператора?

— Ами аз съм мисис Макданиъл.

Смехът продължаваше да бълбука, когато затвори слушалката.

Така значи. Не мислех, че Роб ще го направи отново. Стоеше отмаляла, с ръка все още върху слушалката. Смешно, но наистина не вярвах, че ще го направи. Той ми обеща.

След минута-две чу котката да влиза. Бяха вързали на врата й звънче, за да предпазват птиците. Роб се интересуваше от птици. Но обичаше и котки. Тази я бяха купили отдавна от един магазин, когато спряха, за да се полюбуват на малките котенца. Много, много отдавна.

Не можеше да помръдне, сякаш цялата й физическа сила я беше напуснала.

Телефонът иззвъня след половин час, после след час. Нямаше никакви новини. Бурята продължаваше да бушува. Една от полицейските коли бе претърпяла авария: тежко дърво бе паднало върху нея и бе смазало тавана. Нямаше пострадали. До всички полицейски управления в щата бяха разпратени сигнали. Съветваха я да запази спокойствие. Щяха да й се обадят веднага щом научат нещо.

Часовникът удари единадесет. Внезапно Елън усети, че не може да понася нито тишината, нито разтърсващия я ужас.

— Не издържам повече — каза тя на глас.

И отново се върна при телефона. Остави го да звъни пет пъти, преди да осъзнае, че е безсмислено. Нищо не извиняваше нейната настоятелност. Точно смяташе да затвори, когато при шестото иззвъняване отсреща отговориха.

— Ало? — каза Филип.

— Елън е — започна тя със слаб глас. — Зная, че е неприлично да те будя посред нощ, но Пен го няма.

— Как така го няма? Къде е?

— Не знаем. Просто е изчезнал от някакъв супермаркет и никой не може да го открие. Прости ми. Не знам какво ме накара да ти се обадя, след като нищо не би могъл да направиш.

— Дай да говоря с Роб.

— Няма го.

— И ти си съвсем сама?

— Това няма значение. Помислих си, че… винаги толкова си се грижил за Пен, че реших, че може да имаш някаква идея.

— Запали осветлението отвън. Ще дойда колкото може по-бързо.

— О, не! Не можеш да караш в това време! От години насам не е имало такава буря. Върху едната от полицейските коли е паднало дърво, много кабели са скъсани. — Беше постъпила глупаво, като му се беше обадила. — Пък и не знаеш пътя…

Но той вече беше затворил.

Лампите отвън осветяваха алеята. Придърпа един стол до прозореца и се загледа в тъмнината. Къде, къде беше колата, която щеше да върне Пен невредим вкъщи? О, моля те, Господи! Моля те!

Мина полунощ, преди да се появи някой. Когато отвори вратата, пред нея, в проливния дъжд, застана Филип, пристегнат в жълт дъждобран.

— Някакви новини?

Елън поклати глава.

— Много мило от твоя страна, че дойде. Не трябваше. Впрочем как намери къщата?

— Минавал съм и друг път наблизо. Сега ми кажи каквото знаеш.

След като му съобщи всичко, което й бе известно, сякаш нямаше какво повече да си кажат. Допреди няколко часа беше копняла за нечия жива топлина толкова силно, че дори присъствието на котката беше добре дошло, а ето че сега пред нея стоеше човек, а тя се чувстваше неловко.

— Влажно е — каза. — Ще донеса нещо топло. Чай или кафе?

— Седни. Няма смисъл да се вживяваш толкова в ролята на домакиня, за бога.

Малкият жест на гостоприемство щеше да я разсее за малко и тя му го каза.

— Тогава предпочитам бренди. Сам ще го донеса, ако ми кажеш къде е.

— В библиотеката, на рафта до бюрото.

Мокрите му обувки изскърцаха по мраморния под. След минута се върна с бутилката и две кристални чаши. Тя се запита какво ли си е помислил за къщата.

— Ето, пийни — усмихна й се той.

— Всъщност не пия бренди. Не ми харесва.

— Но имаш нужда, Елън. Ще те отпусне.

Часовникът удари един часа. От настолната лампа към обувките на Филип пълзеше слаб лъч светлина.

— Не ме гледай в краката — каза той. — Току-що забелязах, че едната ми обувка е черна, а другата — кафява. Това трябва да ти покаже колко съм бързал.

— Ти обичаш Пен — каза тя и гласът й пресекна.

— Да — отвърна Филип и веднага добави: — Защо не си поплачеш, Елън? Ще ти олекне.

— И преди си ми го казвал, помниш ли?

Беше в деня, когато отидоха да разгледат Уитли и тя се бе зарекла да не го вижда повече. Да, точно тогава.

— Ти си толкова сдържана, толкова добре се контролираш.

— Сигурно така съм възпитана — отвърна кротко и отново се загледа в различните му обувки.

Тишината в стаята се разля като прилив. Навън вятърът и дъждът бяха започнали да отслабват. Само след няколко часа слънцето щеше да изгрее и денят щеше да заблести, нехаейки за раздиращата скръб. Както винаги, когато я беше страх, ръцете й бяха свити в юмруци.

Часовникът отброи втория час. В почти същия момент телефонът иззвъня. И двамата подскочиха.

— Аз ще се обадя — каза Филип. — Стой тук.

Не му се искаше да чуе първа новината. След толкова напразни усилия тя сигурно нямаше да е добра. Забави се доста дълго, което й се стори лоша поличба. Елън седеше, като едва успяваше да се въздържи.

Когато се върна, той я дръпна от стола и извика:

— Можеш ли да повярваш? Открили са Пен и той е добре! Добре е! Сега е с някакви добри хора в една ферма в Хедерсонвил. Те са го намерили. Ще го докарат утре сутринта. Всичко свърши, Елън!

Тя започна да плаче.

— Какво се е случило? Кои са тези хора?

Филип беше толкова развълнуван, че очите му блестяха.

— Когато онзи мъж се прибирал с камиона си към фермата, застигнал Пен на пътя. Трябва да е извървял повече от два километра в най-силната буря. Човекът решил, че е някой закъсал по пътя. Но когато го качил в камиона, видял, че… е, разбираш ме. Не знаел какво да направи. Бързал да се прибере, но не можел да остави момчето, така че го взел със себе си. Господи, все още има добри хора по света! Нахранили го, дали му сухи дрехи и го сложили да спи. След това се обадили в полицията. Останалото ти е известно.

Елън продължаваше да хлипа.

— А кой се обади сега?

— Някакъв полицай. А, името на онези хора е Рандъл. Мъжът ще пътува насам утре сутринта и ще докара Пен. Каза: „Предайте на съпругата си да не се притеснява.“

— Глупаво е да плача сега, когато всичко свърши и детето е добре.

— Не е глупаво. Съвсем нормално е.

— Толкова добри хора! Как бих могла да им се отблагодаря?

— Роб няма да повярва, като научи. Кога го очакваш?

Но в този момент тя беше в състояние да мисли само за него и за детето си. Не беше изпитала никаква болка след обаждането си в хотела на Роб, само сътресение като при токов удар. И сега я разтърси отново.

Отиде до вратата и я отвори рязко, за да влезе чист въздух. Дъждът беше спрял съвсем. От дърветата капеха едри капки. Пое си дълбоко дъх, поглъщайки жадно полъха на хладния бриз.

— Знам, знам — меко каза зад гърба й Филип. — Стигнахме до крайната точка. Сега вече Пен трябва да ви напусне.

Тъй като тя не отговори, той продължи настойчиво:

— Вече е прекалено голям, за да остане при вас, Елън. Има нужда от специален режим, от компетентни хора, които ще му осигуряват подходящи занимания. Сама разбираш, нали?

— Не е заради Пен. Подготвена съм за това. Дори го приех.

— А заради какво?

— Заради Роб. — И му разказа всичко.

Когато свърши, той обви ръка около раменете й, за да я успокои, както би го направил баща й.

— Разбирам — измърмори. — Чувстваш се така, сякаш сърцето ти е разбито.

Извръщайки се в прегръдката му, тя вдигна лице към него.

— Не, не разбираш. Страдам именно защото сърцето ми не е разбито, въпреки че трябва да е.

Двамата се гледаха един друг. Разтърсена от непреодолимо желание, тя го погледна право в очите. И никой от двамата не побърза да заговори, както правеха в миналото.

— Скъпа! — каза той.

Останаха така, притиснати един към друг. Когато възвърна способността си да говори, Филип продължи:

— Откога копнея да направя това! И през цялото време мислех, че никога няма да се случи. Когато за първи път влезе в кабинета ми — кога беше това, преди сто години? — беше облечена в бяло, а лицето и косите ти ми се сториха най-красивите, които някога съм виждал.

Тя усещаше ударите на сърцето му и нещо заседна в гърлото й.

— Не водех Пен при теб, стоях настрана, защото ми беше много трудно.

— А аз ти назначавах повече консултации, отколкото беше необходимо, защото трябваше да те виждам. Веднъж дори дойдох дотук. Ето откъде знам пътя. Спрях, преборих се със себе си и си отидох.

— О, скъпи, какво ще правим сега?

— Не знам.

Вятърът сипеше дъждовните капки от подгизналите дървета. Влязоха вътре. Вратата на омразната й къща хлопна след тях. Седнаха един до друг на дивана.

— Не е необходимо да говорим за чувствата си — каза той. — И двамата сме наясно с тях. Ще кажа само, че решението зависи от теб.

— Страхувам се от толкова много неща. Че ще превърна живота си, живота на всички ни в хаос.

— Няма да те карам да напускаш Роб, въпреки всичко, което ти е причинил. Никога не бих отнел жената на друг мъж. Това се случва често, винаги се е случвало, но е мръсна работа.

— Толкова съм нещастна — прошепна тя.

— Елън, това ми е известно много отдавна.

— Струва ми се, че знаеш всичко за мен.

Той се усмихна тъжно.

— Е, макар и по малко странен начин, ние сме заедно от доста години, нали?

— Да, да, познаваме се. — Тя започна да разсъждава на глас: — Той не е онзи Роб, за когото се омъжих. Възможно е аз също да не съм онази Елън, за която той се ожени, макар че не вярвам. Каквато и да съм — добра или лоша, — аз съм си онова, което винаги съм била. Но всичко помежду ни си отиде. Не исках да се случи, но ето че стана. И те обичам, Филип. Това е цялата история.

— Не съвсем. Всяка история трябва да има някакъв край.

Стояха един до друг като в сън. Часовникът тиктакаше.

Звънчето на котката иззвъня, когато влезе в стаята, погледна ги и се изтегна на пода.

— Нямах представа, че имате котка — отбеляза Филип.

„Също като мен, помисли си тя, и той не знае какво да каже. Долавя въпросите дори зад мълчанието. Те висят във въздуха, видими като надписи на стените, стига, разбира се, да имаш куража да ги прочетеш.“

И каза рязко:

— Джули има съквартирантка, много приятно и умно момиче. Запознах се с нея. Миналата седмица научила, че родителите й се развеждат. Сега напуска колежа. Решението естествено е неправилно, но тя е съкрушена. И не друг, а собствените й родители й причиняват това.

— В практиката си доста често съм се сблъсквал с такива случаи.

— Джули обожава Роб. С него е по-близка, отколкото с мен.

Той галеше косата й. Някъде дълбоко в нея се надигна неустоим копнеж.

— Бих искала да останеш с мен цялата нощ. Искам да спя с теб.

— Елън, скъпа… Елън, не тук. Не и в дома на Роб. Не и преди той да разбере.

— Да разбере? И докъде ще ни доведе това?

— Дотук. Направихме първата важна крачка. Сега поне сме наясно със себе си. Следващата трябва да я направиш сама. Някой ден отговорът ще проблесне в съзнанието ти и тогава ще разбереш как трябва да постъпиш.

— И ти ще чакаш този момент?

— Ще чакам.

Целуна устните й, ръцете, влажните очи. Седяха притиснати един към друг, докато часовникът удари три. После той стана, взе дъждобрана си и си тръгна.

 

 

— Да се надяваме — изхлипа мисис Върнън, — че заедно някак си ще го преживеем.

„Като че ли сега сме заедно“, мислено отбеляза Елън, докато се връщаха у дома от Уитли. Денят се бе оказал дори по-тежък, отколкото бяха очаквали, защото Роб беше настоял Филип да им направи услуга, като ги придружи.

— Иска ми се да не му се обаждаш, Роб.

— Не виждаш ли, че съм изтощен? Имам стотици проблеми.

— И аз съм изтощена. Тук не беше много спокойно. Не виждам за какво изобщо ни е Филип. Не го искам с нас.

— Достатъчно — сряза я той. — Ще му позвъня. Той беше много добър с Пен.

Не беше казала за посещението на Филип в къщата и докато седеше на задната седалка със сина си, изчака да види дали той ще го спомене. Но Филип не го направи. Двамата почти не се бяха погледнали. Досещаше се, че се чувства също толкова неудобно в колата заедно с Роб, и беше доволна, че не вижда нищо друго, освен тила му. Мъжете разговаряха почти през целия път. Нямаше представа за какво, защото съзнанието й плуваше в мъгла.

Двама полицаи бяха довели Пен вкъщи. Милата жена сигурно бе изпрала и изгладила подгизналите му дрехи. Сигурно му бе приготвила и солидна закуска, защото не беше гладен, въпреки че мисис Върнън се суетеше около палачинките със сладко от боровинки и всичко друго, което той обичаше.

— Повозих се в онази синя кола. Радиото беше пуснато през цялото време. Беше много приятно.

Няколкото подобни забележки бяха единственият коментар за приключението му, така че най-вероятно и драматичното преместване от къщи нямаше да има за него голямо значение.

Седяха с него на дивана, когато му казаха за прекрасното място, наречено Уитли.

— Там има плувен басейн — каза Роб — и ще можеш да се къпеш всеки ден.

— С топката?

Баща му го погледна с недоумение, но Елън знаеше, че има предвид надуваемата плажна топка. Еди му я беше подарил доста отдавна, но никога не я бяха използвали. Седеше в един ъгъл на стаята му, защото обичаше да я гледа.

— Да, с твоята топка — успокои го тя тихо.

— И телевизора?

— Те имат телевизор.

— И Ръсти ли ще дойде?

— Ще взимаме Ръсти с нас, когато идваме да те виждаме.

Пен като че ли се замисли.

— Не, не Ръсти — реши той. — Джули.

— Да, да, Джули.

Не трябва да плача, мълчаливо си каза Елън. Не трябва.

И забеляза, че Роб, стиснал здраво устни, се взира над рамото на Пен към най-отдалечения прозорец.

Дали някога други родители, на друго място и по друго време бяха преживявали подобна болка? Да, бяха преживявали, преживяваха и някак си успяваха да съберат сили и да я преодолеят. Поне Пен не се съпротивляваше. От капризно дете, което не понасяше и най-лекото отклонение от вече установения порядък, той се бе превърнал в приветлив, малко муден младеж, приемащ живота с удивителна лекота. За което трябваше да бъдат много, много благодарни. Все пак това беше денят, който щеше да остане в паметта им като ден на раздялата им с него — не толкова непоносим като деня на погребение, но почти толкова тежък.

Когато пристигнаха в Уитли, той бе обзет от спокойна апатия. Стисна всички подадени му ръце, съобщи името си и поведе разговор с характерните си кратки изречения. Беше вече обяд, така че седна да се наслади на храната с обичайния добър апетит. После следваха игри, което според Филип беше най-подходящото време да го оставят.

Един от учителите го придружи до мястото, където трябваше да се сбогуват. Чист и спретнат, както винаги, Пен се усмихваше на тримата, които представляваха по-голямата част от неговия мъничък свят. Нямаше ги само мисис Върнън и Джули. Елън мислено отбеляза, че колкото и да обичаше сестра си и да вървеше винаги подир нея, отсъствието й не му направи особено впечатление. Но все пак бе попитал за нея…

„Най-вероятно, продължаваха мислите й, нито един от нас няма да му липсва. Хората тук бяха много мили. Още повече че Филип беше гарантирал за тях.“

Застанала пред сина си, тя си припомни колко красиво бебе беше — по-хубав и от Джули. Дори сега невинното му лице излъчваше малко странен чар. Искаше й се да го прегърне, но това винаги го бе дразнило, затова, със заседнала в гърлото болезнена буца, която така и не успяваше да преглътне, само го потупа по рамото.

— Довиждане, Пен. Бъди добро момче. Ние скоро ще се върнем.

Роб му даде един шоколад.

— Остави си го за след вечеря — каза сподавено и се извърна, за да скрие очите си.

— Довиждане, Филип — подвикна Пен, щом тръгнаха към колата. Всичко беше свършило.

„Тази вечер ще трябва да се държим един за друг, мислеше Елън, сякаш между нас няма никакви неизяснени неща.“ По време на вечерята седяха мълчаливо, докато мисис Върнън, очевидно опитвайки се да разведри обстановката, търсеше добрата страна в ситуацията.

— Той много ще липсва на всички ни. Много. Но така е по-добре за него, а и честно казано, за всички нас.

Тя обаче не знаеше за неизяснените неща… Дори Роб не беше докрай наясно. Несъмнено той очакваше тя да се нахвърли върху него заради онази „мисис Макданиъл“, която бе вдигнала телефона.

Като да я беше очаквал, той вдигна поглед от бюрото си, щом тя влезе в кабинета му.

— Да се разберем накратко. Нека да пестим малкото ни останала енергия. Аз наруших обещанието си. Но този път не беше като миналия. Ни най-малко. Държа да ти го кажа. Нито знам, нито искам да знам името й. Поддадох се на някакъв лудешки импулс. Не знам дали това променя нещата за теб. Надявам се да е така и ужасно съжалявам. Какво друго бих могъл да кажа?

— С това май изчерпа въпроса. Но се учудвам, че говориш така. Обикновено не си толкова лаконичен.

— Елън… Просто съм много уморен.

Наистина изглеждаше ужасно. Тъмните кръгове под очите му го състаряваха неимоверно и за момент тя бе обзета от съчувствие.

— Добре. Както каза, случва се.

Тя го беше объркала. Беше очаквал, че както първия път тя ще вдигне голям скандал.

— Държиш се така, като че ли това не означава нищо за теб — отбеляза той, сякаш беше потърпевшата страна.

— А ти какво очакваш? Не мога да те спра. Или трябваше да се разкрещя и да започна да плача? Това време мина отдавна.

— Най-странното е, че мъжете го правят през цялото време. Не казвам, че е правилно, но го правят — каза Роб, сякаш надсмивайки се над себе си. — И поне докато съпругите им не узнаят, нещата вървят нормално и всички са щастливи.

— Не би могъл да знаеш кой е щастлив и кой не. Убедена съм, че ние с теб изглеждаме щастливи. А колко сме се отчуждили все пак! Става толкова постепенно, че дори не си даваш сметка колко наистина.

— Не си давам сметка ли? Та ти се караш с мен години наред. За абсолютно всичко. Оспорваш всяка моя стъпка. Презираш хората, които харесвам. Направи огромен проблем от тази къща и…

Тук Елън трябваше да го прекъсне:

— От момента, в който се нанесохме тук, до спора ни миналата вечер не съм споменавала и дума за къщата.

— А и не беше необходимо. Да, ти се усмихваше, върна се отново към работата си, което беше чудесно. Но аз непрекъснато усещах настроението ти. — Той повиши глас. Досега нямаше представа колко много недоволство се беше натрупало в него. — Напуснах летището в такова състояние, че е цяло чудо дето не изхвръкнах от пътя. И не само защото Джули си замина.

— Не, беше заради онази земя там — махна тя с ръка към прозореца, зад който вече се спускаше мек здрач.

— Не е необходимо да се притесняваш повече за земята. Няма да я купувам.

— Разумно решение — каза тя тихо.

— Не, не аз го взех. Стечение на обстоятелствата. Ураганът. Образува се свлачище на един от строежите близо до Гълф. Почти целият хълм се свлече върху нас. — Той стана и закрачи нервно из малката стая. — Сигурно ще анулират някои от договорите за отдаване под наем, ако не и всички.

Ръката му се плъзна по бюрото и събори моливника. Имаше нещо патетично във вида му, когато коленичи да събере моливите и химикалките.

— Струпа ти се прекалено много наведнъж — отбеляза тя. — Пен, онази дама в хотела, а сега и това. Защо не отидеш да се поразходиш? След това винаги се чувстваш по-добре. Ще поговорим по-късно.

След като той излезе, тя поостана още малко, погълната от самота. Силният глас на Пен вече не се чуваше. Телевизорът на мисис Върнън беше в другия край на къщата. Стана и отиде в библиотеката, където книгите придаваха топлота и уют на атмосферата. За момент й хрумна да се обади на Филип, но реши, че времето не е подходящо, затова позвъни на Джули, за да й разкаже как е минал денят.

— Сутринта не се въздържах и малко си поплаках — каза й дъщеря й. — Горкичкият Пен! Но сега, след като размислих, виждам, че така е по-добре и за него, и за всички нас.

— Говориш също като мисис Върнън.

— В това няма нищо лошо. Знам колко ви е трудно на двамата с татко. И съм доволна, че се имате един друг. Често си мисля за вас, особено след онова, което се случи на съквартирантката ми.

Милата Джули. Добрата, щастлива, наивна Джули. Какво би могла да й каже собствената й майка, освен да я разпита за вестника на колежа и новото й зимно палто? След това си казаха довиждане и Елън, все още държейки слушалката, обви с ръце пулсиращата си от болка глава.

Гласът на Роб я накара да се изправи. Той влезе в стаята шумно, стиснал някаква хартия.

— Какво прави това в гардероба с палтата?

Беше плик, адресиран до Филип Лоусън. Най-вероятно беше телефонна сметка. На задната му страна припряно беше надраскан адресът на семейство Макданиъл.

Опитваше се да мисли. Сигурно го беше изпуснал, когато бе отишъл да закачи дъждобрана си. Роб бе застанал пред нея в очакване. Никога досега не й се беше струвал толкова висок.

— Ами нямам представа.

— Нямаш представа? Нямаш представа, че е идвал у дома?

— Исках да кажа… Да, беше тук. Нали ти казах? Но не знаех за плика.

Правеше се на глупачка. От какво се страхуваше. Рано или късно той щеше да узнае. Трябваше да узнае.

— Не си ми казвала, Елън. Кога е идвал? И защо е тази потайност?

Тя се изправи. Когато беше права, поне не се извисяваше над нея така заплашително.

— Обадих му се да го помоля за помощ, когато Пен избяга. Теб те нямаше. — Мислите й постепенно придобиваха форма. — Забавляваше се, когато ти се обадих и онази… онази жена вдигна телефона.

— Не смесвай нещата. Онова няма нищо общо. Трябва да съм бил под душа, а после никой не ми каза, че си звъняла. Иначе щях веднага да ти се обадя. Но поне си признах какво съм правил и ти се извиних. Съветвам и теб да ми кажеш истината.

— Казах ти…

— Обясни ми най-подробно — за Ръсти, за майка му и за полицията, но изобщо не спомена името на Филип Лоусън. Искам да знам защо. Още по-странно е, че никой от вас не ми каза по време на пътуването до Уитли и обратно.

— Не стана въпрос, защото не беше важно. Не че помощта му не беше от значение… Нямам предвид, че… — Елън отново се обърка. — Престани да ми крещиш.

— Много добре. Но недей да ме правиш на глупак. Ти ми се сърдеше, и — длъжен съм да призная — с право, защото наистина те унижих, като излъгах. Но това е далеч по-лошо. Обидно е, че е станало тук, в собствения ми дом.

— Нищо не се е случило — извика тя. — Нищо, уверявам те!

— Не ти вярвам. Вашата потайност ви издаде. Аз не съм глупак, Елън. Прекарали сте нощта заедно тук.

Как се осмеляваше! Този самодоволен мъж, който открито признаваше прегрешението си и й поднасяше извинение, очаквайки тя да го приеме безрезервно, сякаш прощава на непослушно дете… Тя побесня.

— Дори да съм го направила, което не е вярно, каква е разликата между теб и мен?

— Огромна, и ти го знаеш много добре.

— И защо? Само защото ти си мъж, а аз не?

— Защото не би го направила без любов.

— Вярно е.

— Виждаш ли колко добре те познавам.

Как би могла да възрази? Наистина я познаваше доста преди Филип.

— В такъв случай трябва да знаеш, че казвам истината.

— Тогава я кажи. Какво правихте тук онази нощ?

— Очаквахме новини за Пен. Разговаряхме, в повечето от времето просто седяхме и мълчахме.

Роб изучаваше лицето й. Отбягвайки погледа му, тя си играеше с разноцветните камъчета на гривната си. „Ние се приближаваме към криза, мислеше си Елън. Какво ще правим?“ Като в някакъв кошмар спомените я върнаха в онзи далечен следобед в мизерната студентска квартира на Роб, към един друг любовен триъгълник, изискващ отговор на същия въпрос: Какво ще правим?

Очите й се напълниха със сълзи. Той наблюдаваше как ги изтрива и пъха книжната салфетка обратно в джоба си, преди да заговори отново:

— Може би си влюбена в него. Защо иначе са тези сълзи?

Какво да му каже? Сигурно това беше кръстопътят, на който трябваше да реши накъде да поеме. Да избере.

Роб чакаше, потропвайки с пръсти по облегалката на стола.

„Не искам да го нараня, мислеше тя, наистина не искам, въпреки че си го заслужава. Колко по-лесно би било да продължаваме да живеем цивилизовано — аз с моята работа, той с неговата, и всеки от нас да си има личен живот! Как бих могла, независимо от всичко, да скъсам връзката помежду ни?“ Това е смъртта, смъртта на една любов.

— Всяка секунда, в която отлагаш отговора, е сама по себе си отговор, Елън.

Тя повдигна вежди и каза просто:

— Да, влюбена съм във Филип.

— Разбирам. И кога за първи път откри този потресаващ факт?

Устните му бяха така здраво стиснати, че представляваха само тънка линия върху лицето му. Искаше й се да избяга от стаята, да сложи край на този сблъсък, но остана изправена пред него и отговори:

— Сега си давам сметка, че всичко е започнало доста преди да го осъзная. След като разбрах, се опитах да се преборя с чувствата си. Но те се засилваха. И от двете страни.

— Ти си мръсница! — извика той. Той, който толкова внимателно подбираше думите си.

— Не го мислиш, Роб. Мръсници са онези жени, с които се влачиш по време на пътуванията си.

— Ти, майката на Джули!

— Не е необходимо тя да узнае. Освен ако не й кажеш, което те умолявам да не правиш.

— Толкова ли се срамуваш от себе си?

— Изобщо не се срамувам. Просто бих направила всичко, за да я предпазя. Разривът между нас ще й се отрази ужасно, а тя не го заслужава. Никое дете не го заслужава.

— И как според теб ще го скрием, щом ще отидеш при своя герой?

— Нямам такива намерения.

— Наистина ли смяташ, че ще остана с теб в тази къща?

— Защо не? Аз останах, след като ме излъга. О, знам, ти казваш, че е различно. Но аз не го възприемам.

Гневът му беше затихнал. Може би беше прекалено силен, за да продължи по-дълго, и след избухването се беше изпарил, оставяйки го напълно изцеден. Изглеждаше по-скоро като болен, отпуснат върху стола, сякаш имаше нужда от опора. Дори да не му беше сторила нищо друго, в този момент тя бе смазала гордостта му — гордост, толкова крехка, че дори несправедливите упреци на Уилсън Грант можеха да я сломят. Не искаше да му причинява тази болка, но както сам казваше, някои неща просто се случваха.

— Да не би да полудявам? — каза той като че ли на себе си. — Възможно ли е да сме сбъркали в преценката си един за друг? Дали нямаше да бъде по-добре, ако…

— Какво? Ако беше останал с Лили?

— Ами… — Последва дълга пауза, преди да продължи: — Ами да.

Голямата стая беше почти тъмна, изпълнена с тягостна тъга. И тя видя, че яростта, която допреди половин час бе в състояние да ги доведе до бой — ако и двамата не бяха толкова възпитани, — беше изчезнала, превръщайки се в отчаяно примирение.

— Бедната Джули! — извика Елън.

Роб се изправи.

— Не, не, невъзможно е. Досега сме живели по този начин, следователно можем да продължим. Ти си имаш своята работа, аз — моята. Когато Джули си идва у дома, всеки ще играе ролята си. А докато я няма, всеки би могъл да прекарва колкото си иска време навън. — И с бегла, крива усмивка заключи: — Лесно ще го уредим.

— Не искам да те гоня от собствения ти дом.

— Отникъде не ме гониш. Няма да се налага да се виждаме, ако не искаме. Предимството на голямата къща.

— О, Роб, хайде да не се мразим! Да не правим нещата толкова грозни!

— Искаш да кажеш, по-грозни, отколкото вече са. Доста е трудно, но имаш думата ми, Елън.

Той тръгна надолу. Скована от преживения шок, тя остана права, заслушана в стъпките му. После побърза да изнесе нещата си от общата им спалня.

 

 

Елън не работи в продължение на цяла седмица. Моливите и хартията лежаха пред нея на бюрото, но не можеше да изцеди нито една идея от изтормозеното си съзнание. Опитваше се да възстанови случилото се в последните няколко дни, но усилията я изтощаваха и още повече я объркваха. Нещата се сливаха и я отвеждаха назад и все по-назад и като че ли спираха до момента, в който се бе родил Пен. Преди това в спомените й нямаше нищо друго, освен слънце и цветя, което й се струваше прекалено просто, за да е истина.

Късно една сутрин най-после се предаде и отиде до града. Направи някои покупки, порови се из романите в една книжарница и тръгна да се поразходи. Мина зад ъгъла, пое покрай църквата. Тук като че ли по всяко време имаше сватба или погребение — не бяха ли стояли веднъж двамата с Роб, за да наблюдават как млада двойка тича под дъжд от оризови зърна? Сега, без определена причина, поддавайки се на някакъв импулс, изчака опечалените да се разотидат, влезе в празната сграда и седна, за да се наслади на тишината. Може би спокойствието на това място щеше да й донесе утеха.

Но светлината, процеждаща се през цветните стъкла, беше наситена с тъга. Милиони прашинки се носеха из въздуха и се сипеха върху пода, седалките, ръцете и раменете. Възрастна жена бе коленичила и се молеше. Забравен погребален букет лежеше стъпкан на земята. Въздухът беше натежал от болка и скръб.

Внезапно у нея се надигна друг импулс, съвсем различен от първия. Какво прави тя тук, затънала в печал? Една жена, която бе влюбена и обичаше? Изправи се и бързо тръгна към изхода.

Спря на най-горното стъпало и огледа улицата. Покрай нея трещяха камиони, натоварени с най-различни стоки — обувки, вестници, плодове, техника. Едно момче подсвирна, пъхнало два пръста в устата си. Някакво куче вдигна крак до уличната лампа, възпълен човек спря да си запали цигара. Това беше животът! Животът! И за първи път от много дни насам усети забравената му сила.

В чантата си бе пъхнала плика с адреса. Много вероятно беше да си е у дома или поне щеше да се прибере скоро. Не знаеше къде точно живее, но винаги си бе представяла апартамента с трите малки стаи, отрупани с книги, и двете котета, заспали в кошницата. Затова се изненада, когато видя къща с неголям двор, няколко лехи с рози и голямо куче. То беше кротко и приятелски настроено, но все пак се разлая, както и се очакваше от него, и не спря, докато Филип не се показа на вратата.

— Всичко свърши — каза тя. — Мога да идвам и да си отивам, когато пожелая, без от това някой да страда. А ти каза, че ще чакаш.

— Боже мой! — Той протегна ръце. — Влизай.