Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fortune’s Hand, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Пепа Стоилова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,6 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget
- Разпознаване и корекция
- karisima (2015)
Издание:
Белва Плейн. Ръката на съдбата
Американска. Първо издание
Редактор: Димитрина Ковалакова
Коректори: Снежана Калинска, Мария Владова
Художник: Борис Стоилов
ИК „Хермес“, Пловдив, 2001 г.
История
- — Добавяне
Седемнадесета глава
1994 г.
Тревата под краката на Роб беше все още мокра от снощния проливен дъжд, но майското слънце беше толкова силно, че докато Джули се приготвеше, пътеките щяха да бъдат сухи.
Неговата Джули! Сега, когато учеше в колеж, времето им преминаваше в очакване: от средата на зимата до пролетната ваканция; след това до края на август; после очакването отново следваше календарния цикъл — копнеж, с какъвто човек си пожелава студено питие, пламъци в камината или хладен бриз — всички освежителни неща в живота. Мъжът, който щеше да я вземе, беше късметлия и който и да беше той, ще трябва да се отнася добре с нея, мислеше си яростно Роб. В същото време го развеселяваше мисълта, че се държи като всеки друг баща, забравяйки, че самият той е отнел нечия чужда дъщеря.
Неочаквано го обзе срам. Вярно, не толкова силен, както миналата година, когато, един бог знае защо, му се случи да изживее кратка „любовна афера“. Всичко започна на един купон по време на поредното нощно пътуване за оглед на имот. Бяха довели момичета. Той изпи две-три питиета — не повече, защото изобщо не обичаше ликьор. Но понякога беше трудно да стоиш настрана, докато другите се забавляват.
Би било забавно, ако всичко бе свършило дотам, без последствия за когото и да било. Момичето обаче — спомняше си я като „момичето“, защото беше забравил името й — имаше други намерения. След това тя го потърси в офиса, който се намираше недалеч от работата й, и излязоха да вечерят заедно.
— Прекарахме доста добре, нали?
Вярно беше.
— Следващия път, когато сме напълно трезви, ще бъде още по-хубаво. Обещавам.
— Много си дръзка — засмя се Роб, едновременно поласкан и по някакъв странен начин заинтригуван. Тя му напомняше За Лили: същия нос, същото розово-бяло лице, същата уязвимост.
Точно това разпалваше любопитството му. Почти не си спомняше за нея. Всеки път, когато тя се появеше в мислите му, си даваше сметка колко рядко се случва това. А сега това момиче.
Е, така стана. Когато беше с нея, той се кълнеше, че е за последен път, а после, след седмица-две, отново отиваше да я търси. След което съжаляваше. Цялата работа нямаше никакъв смисъл. Това беше нередно, а той винаги бе държал на реда в живота си. От все сърце искаше изобщо да не се бе забърквал с нея, искрено желаеше да се освободи от тази връзка, която заплашваше да се превърне в сериозна. Не разбираше как може да причинява това на Елън.
Накрая стана така, че не друг, а самата Елън му помогна да се отърве. Сега, разхождайки се по моравата с ръце в джобовете, той си припомни ужасното, обвинително изражение, което се появи на лицето й в момента, в който разбра за тази история. Искаше му се да може да изтрие този спомен завинаги. Сълзите й, гнева, удивлението! И след разразилата се буря следваха неизбежните въпроси: Защо, Роб? Защо? Какво не беше наред? Кажи ми честно, какво?
Вината не беше нейна, разбира се, и той й го каза, обяснявайки възможно най-ясно и образно как се случват подобни неща. Същото беше като да вървиш и да не гледаш къде стъпваш: падаш в някаква яма и после с усилие се измъкваш. Обяснението, макар и неизчерпателно, не беше напълно невярно. По въпроса беше изписано много: един от рисковете да си мъж, би могъл да каже, ако имаше вкус към горчивите шеги.
В крайна сметка нещата се поуталожиха. Той бе излял сърцето си, бе искал прошка, беше я получил и омразната афера никога повече не беше спомената. Беше погребана в миналото. Животът им отново потече нормално. Така че повечето му мисли в прекрасната сутрин бяха приятни.
Естествено в тях неотменно присъстваше съжалението заради Пен, но поне докато самият Пен не беше тъжен, той като баща трябваше да бъде доволен. С Божията благословия те бяха успели да намерят добро момче като Ръсти, който му правеше компания. А ако дойдеше онзи момент… е, бяха му осигурили, благодарение на Девлин, приличен дом. Таксата беше платена, документите бяха подписани и подпечатани.
Елън отново се беше върнала към писането и рисуването. Това го радваше. Тя беше много надарена жена и не биваше да пропилява таланта си. Но и малко се дразнеше, че не може да прекарва повече време у дома. Някои от стаите бяха толкова оскъдно мебелирани, че създаваха впечатлението за новодомци. Но нямаше намерение да й го натяква. Знаеше, че тя не обича тази къща, макар че никога не повдигаше въпроса, както биха направили повечето жени. Може би най-после се беше примирила? Нямаше представа. Така и не я попита.
Все пак, размишляваше той сега, имаше моменти, в които му се беше искало да я попита. Напоследък толкова се изписа за „общуването“! Никога не се бе замислял сериозно върху този въпрос: когато хората се обичаха, нещата помежду им се получаваха съвсем естествено. Но понякога, особено през последната зима, когато дъждът се изливаше непрекъснато, сякаш никога нямаше да спре, неизречените думи стояха на върха на езика му. Къде изчезна страстта? Нежността? А те бяха толкова важни!
А ти какво искаш, Роб? Въпросите ти са наивни. С времето нещата се променят. Нима не знаеш? С всички е така, затова престани да се самосъжаляваш и сам да си създаваш проблеми. Такъв е животът, следователно няма за какво да се притесняваш.
Джули се бе отправила към конюшнята.
— Здрасти, татко — извика тя, щом го забеляза. — Готов ли си? Дамите те чакат!
Възседнали двете златисти красавици — Дукесата и Милейди, — те се спуснаха по склона на хълма към реката. На най-тесните места той я оставяше да язди пред него, защото обичаше да гледа елегантната й стойка и черните къдрици, подаващи се изпод шапката. Къдриците на Елън. Привилегировано дете. Точно така, гледай да й дадеш всичко, което сам си нямал! Нали това искат родителите за децата си? Жалко, че не всеки може да си го позволи.
„Ако моите родители можеха да видят къде живея сега! А тогава, във фермата, яздех Джоуи, представяйки си, че е чистокръвен арабски жребец!“
— На какво се смееш? — приближи се към него дъщеря му.
И Роб й каза.
— През целия си живот съм обичал конете. Затова съм решил да ти подаря нещо. Исках да го запазя в тайна до рождения ти ден, но той е доста далеч. Така че ще ти го дам, преди да се върнеш в колежа.
В един каталог на европейска фирма, търгуваща с предмети на изкуството, видя снимката на двойка кристални коне. Бяха истинско съкровище и той знаеше, че Джули ще ги пази до края на живота си. Харесваше му, че можеше да прави скъпи подаръци.
— А какво ще подариш на мама за нейния рожден ден?
— Не зная. Имаш ли някаква идея?
— Не, но ще помисля и ще ти кажа.
— Тя никога нищо не иска.
— Да, винаги е казвала, че си има всичко.
— Е, сега отново работи. Когато обича работата си, човек е доволен.
Това беше клише и той го знаеше, но очевидно Джули не мислеше така, защото каза ентусиазирано:
— Когато бях малка, си мислех същото за теб, татко. Усещах, че ти е приятно да говориш в съда. Не че разбирах много от казаното, но виждах, че ти харесва.
Тя беше толкова млада! Едва на деветнадесет!
— Реших окончателно на какво ще посветя живота си. Разбира се, ти знаеш, че ще се занимавам с журналистика. Не е нещо ново. Ще бъде свързано с опазването на околната среда. Искам да правя журналистически разследвания за хората, които я рушат, които превръщат градовете в руини, тровят въздуха и водата и изтребват животните. Разбираш какво имам предвид, нали? Ти самият си го казвал. Това смятам да правя.
Типичната младежка борбеност, помисли си той, трогнат от наивността й.
След като изминаха големия завой, те спряха на любимото му място. Оттук се виждаше целият хълм и самотната къща на върха му.
— Мислех, че тук ще се строят още много сгради — отбеляза Джули.
— Вярно, но районът все още не е достатъчно привлекателен за хората.
— Много е красиво. Дори прекалено красиво, за да го загрозяват с други постройки. Даже нашата къща изглежда не на мястото си, не мислиш ли?
— Е, не можеш да очакваш провинцията да остане изолирана завинаги.
— Както и да е. Нали ти казах, че имам намерение да се боря за опазване на околната среда.
— Много добре. На твоя страна съм.
Конете се дърпаха в очакване да потеглят отново, така че двамата поеха надолу по пътеката.
Роб мълчеше. Какво щеше да стане, ако купеше целия терен? Една голяма къща заслужаваше това обширно пространство. Още откакто го бе видял за първи път, той бе решил, че това ще бъде дом за няколко поколения. И защо не? Беше фантастично, почти като сбъдната мечта, да гледа как парите, веднъж вложени, стават все повече. Вземаш назаем, купуваш, продаваш, после прибираш печалбите и продължаваш напред.
— Какво ще кажеш, ако купя всичко това? — попита той.
Тя го погледна изумена.
— Да го купиш? Та то не струва ли цяло състояние?
— Зависи какво имаш предвид под „цяло състояние“. Смятам, че мога да си го позволя.
— О, би било страхотно! Но… — Момичето се обърна на седлото и го изгледа въпросително. — Толкова ли сме богати, татко?
— Не богати, но достатъчно добре осигурени.
Чудото на живота му! Състоянието му, както имаше основание да вярва, беше по-голямо от това на всички партньори във фирмата на Фоулър, взети заедно. Тази мисъл го караше да се чувства толкова комфортно, че можеше да си позволи дори да бъде скромен. Затова просто повтори фразата:
— Не богати, но добре осигурени.
И възседнали Дукесата и Милейди, двамата продължиха разходката си в уханната утрин.
От бюрото си Елън се радваше на обширна гледка. Щом забеляза конете да се връщат откъм реката, тя остави молива и се приближи до прозореца. Това си струваше да се нарисува: цветовете бяха потресаващи — ябълковозелената трева, златистите коне и червеното сако на Джули.
С тъга си спомни, че това е последният ден от ваканцията на дъщеря й. Утре къщата щеше да се върне към обичайната си тишина, която щеше да бъде нарушавана само от виковете на Пен и гласа на мисис Върнън, която разговаря с пощальона.
Когато се сетеше за мисис Върнън, все още придържаща се към статута си на вдовица, Елън не можеше да мисли за нея другояче, освен като за ангел хранител. Тя дори за момент не бе допуснала, че може да изостави семейството, чийто член почти се чувстваше. Така че тя бе останала тук, доволна от щедрата заплата и от самостоятелния си тристаен апартамент. Освен това Ръсти бе поел част от грижите за Пен.
— Много се радвам, че отново започна да работиш — беше казала предишния ден. — Вече бях изгубила всякаква надежда. Какво впрочем те накара?
Елън мрачно си даде сметка, че всичко се дължеше на Филип Лоусън. С мисълта за него бе преустроила един от будоарите за свой работен кабинет. Пак с мисълта за него бе приела да се премести тук, при това го направи с такъв финес, че Роб взе желанието й за истинско.
Не се възприемаше като мъченица. Не, това би било смешно, като се имаше предвид в какъв разкош живее. Просто практично бе приела реалността. Не че не би могла да постигне своето, но цената щеше да бъде един неудовлетворен мъж и една изнервена дъщеря. Не точно така, както й ги бе описал Филип, но значението беше едно и също.
А той знаеше. О, той знаеше толкова много! Вероятно познаваше нея, Елън, по-добре, отколкото се познаваше самата тя. Трябваше да престане да играе тези малки игрички: Наистина ли той ме гледа, като че ли… Наистина ли се гледаме, сякаш…
През тези няколко години, откак се преместиха, беше водила Пен при него не повече от пет-шест пъти. Роб неколкократно и бе предлагал да поканят Лоусън на гости, но тя винаги бе намирала извинения, така че той бе престанал да настоява.
Външната врата се захлопна с трясък. Из цялата къща имаше толкова много мрамор, откъде тогава беше това ехо? Отдолу се разнесе гласът на Джули:
— Хайде, Пен. Ела да ти посвиря.
Пен много я обичаше. А и кой не би се влюбил в нея, с нейното открито лице, с чувството й за хумор и най-вече — след като я опознаеше — с откритото й сърце? „Тя е истинско съкровище“, често повтаряше Роб.
Тъкмо се беше прибрал и сваляше ботушите за езда, седнал на дивана.
— Няма нищо по-хубаво от упражненията на открито. Някой път непременно трябва да опиташ.
— Аз често се разхождам. Вчера двете с Джули сигурно сме изминали поне пет мили.
— Къде? Покрай реката?
— Обикновено не ходя там, но вчера отидох.
— Тук е като в рая, нали? На няколко пъти спирахме, за да се насладим на гледката. Къщата изглежда съвсем на мястото си на върха на хълма. — Тъй като тя не възрази на израза „съвсем на мястото си“, той продължи: — Но на такава къща й трябва простор. Иначе ще се нарушат пропорциите.
— Дворът е достатъчно голям, струва ми се. Впрочем кога ще започне строежът на другите сгради?
— Няма да е скоро, поне в този район. — Роб се поколеба, отпусна се на дивана и вероятно без да го бе мислил предварително, й съобщи: — Реших, че в такъв случай няма да е лошо да купим цялата земя. Колкото повече мисля по въпроса, толкова повече ме завладява тази идея.
— Да я купиш цялата? — извика тя. Сърцето й се сви, след това заби гневно. — Изумена съм. Какво изобщо си въобразяваш?
— Засега е само план, който обмислям. Струва ми се разумна инвестиция.
Спорът заплашваше да продължи до късно, а тя беше уморена.
— Роб, позволи ми да ти кажа нещо за теб. Не искам да бъда груба, но ти си способен да действаш спонтанно и да харчиш парите си като онези, които обикалят с десетки кредитни карти в джобовете си и купуват неща, от които нямат нужда. На тях това им доставя удоволствие, затова го правят.
— При мен не е така — възрази той ядно.
— Недей да се обиждаш. На повечето от тях по външния вид не личи, че огромните им къщи, скъпите мебели и коли всъщност не са тяхна собственост, а на някоя банка.
— Знаеш много добре, че нашият случай не е такъв.
— Все някога трябва да дойде краят — продължи тя, опитвайки се да се покаже търпелива. — На нас не ни е необходима още земя. Нали няма да отглеждаме овце!
— Говориш така, сякаш става въпрос за няколко хиляди акра. Много хора имат имоти, по-големи от двеста акра.
— Да, онези, които не си знаят парите. Собственици на фабрики или…
Търпението й бе започнало да се изчерпва. Почти не минаваше ден, без той да я изненада с някоя и друга скъпа покупка. Миналата седмица беше оранжерията. Кой щеше да се занимава с нея? Със сигурност не Роб, чиито дни минаваха или в съда, или в кантората. Нито пък тя, която си имаше свой собствен път. Тогава избухна:
— Ти страдаш от мания за величие! Ето какъв е проблемът. Ти си само преуспяващ адвокат в един малък град, а не индустриалец. Защо не се задоволиш с това, което имаш?
— Трябва ли да започваме отново? Хайде да не повтаряме неща, които дъвчем непрекъснато, откак за първи път споменах за тази къща. Защото виж какво се получи.
— И какво толкова се получи? Аз не я харесвам. И често се питам какво мислят другите за нея. Ако можехме поне за миг да се превърнем в мухи на стената, щяхме да знаем. Умрях от срам пред колегите ти, които ни бяха на гости, докато монтираха радиаторите на парното отопление. Кой знае какво са си казали семейство Фоулър и мисис Харти, докато са се прибирали? Та то се оказа по-скъпо от всичко, което те изобщо притежават. Точно така, това е едно глупаво, показно място и въобще не ни подхожда.
Той я погледна, сякаш го беше ударила. И тя мигновено бе обзета от болезнено съжаление. Години наред бе играла ролята си, независимо от всичко — от всичко, — и сега, изпуснала за първи път нервите си, не можеше да си прости.
И все пак казаното беше самата истина. Но тя нямаше намерение да продължава, защото, докато стояха объркани един до друг, в стаята се разнесоха последните акорди на пианото. Джули се качваше по стълбите. Не беше необходимо да си казват, че тя не бива да разбере за случилото се.
Така че обедът премина нормално, после следобедът и вечерята. На сутринта закусиха и се сбогуваха на летището.
— Прекарах чудесно — заяви Джули. — Обичам ви и двамата. Ще се видим скоро.
Разцелуваха се, тя им помаха с ръка и тръгна към самолета. Родителите й я наблюдаваха, докато се скри от погледите им. Тъй като бяха дошли с двете коли, защото Роб се нуждаеше от своята за някакво пътуване по работа, на паркинга те си казаха хладно „довиждане“ и поеха в различни посоки.
Роб се насочи на юг, към Гълф. С мощната кола, пригодена за продължителни пътувания из Европа, щеше да стигне късно следобед. Движението, обикновено доста натоварено, сега беше слабо, вероятно заради постоянно излъчваните предупреждения за приближаващия ураган. Когато се беше обадил в офиса, секретарят му го предупреди, че поема риск. Но нямаше да има друга възможност през следващите няколко седмици, а и му се искаше малко да се поразсее. След вчерашната разправия с Елън се чувстваше доста напрегнат.
Не желаейки да признае безпокойството си, той включи радиото. Ураганът приближаваше крайбрежието със скорост сто и петнадесет километра в час. Съществуваше обаче възможност да промени посоката си и да се отклони към морето. С други думи, никой не знаеше какво ще стане.
Колата се движеше из познатия терен, сред равната земя, която Роб толкова добре познаваше, после през малки оживени села и разрастващи се градове с широки улици и красиви предградия. Едната половина от съзнанието му беше съсредоточена върху пътя, а другата се опитваше да се улови за някоя приятна мисъл, за да го отърси от обзелото го униние.
Погледът му улови дълга редица спрели коли и няколко полицаи край тях. Очевидно беше станало нещо, което щеше да го забави: или катастрофа, или ремонт на шосето. Затова изгаси двигателя и се загледа в небето. През минута поглеждаше часовника си. И тогава я видя. В съседната колона, в колата, почти изравнила се с неговата, седеше Лили.
Изключено е да бърка. Не беше от онези случаи, когато след първоначалния шок идват въпросите: Тя ли е, или не е тя? Преживя шока без следа от съмнение. Същата коса с цвят на пясък, същата дребна фигура — дори в малката спортна кола изглеждаше дребничка, — същият предизвикателно вирнат нос. Внезапно си припомни, че някога я наричаше „цветенце“.
Не можеше да определи какво точно изпитва, но чувството за срам надделяваше. По дяволите! Само да можеше да се измъкне от това задръстване! Но беше заклещен от всички страни. Ако имаше нещо за четене, щеше да се престори, че не я вижда. Прозорците на двете коли бяха отворени. Чудеше се дали тя ще го заговори и какво би могла да каже след толкова години и след всичко, което се беше случило. Просто трябваше да гледа право напред.
Все пак не можа да се въздържи да не й хвърли още един бърз, любопитен, поглед. И тя го забеляза. Погледите им се срещнаха… Лицето й беше напълно безизразно. А може би именно абсолютната липса на изражение показваше някакво отношение. Може би тя бе прочела нещо върху неговото, макар и да нямаше представа какво е. Знаеше само, че е ужасно.
Тогава всичко свърши. Колите, слава на бога, се раздвижиха. В живота и на двамата този миг никога повече нямаше да се повтори. Докато се придвижваше напред, Роб се обливаше в пот. Поразен, че случката оказа такъв голям ефект върху него, спря и отпи от водата в бутилката. Постепенно напрежението се замени с любопитство и той се замисли за живота й. Дали времето я бе променило? Дали все още беше толкова мила и отстъпчива?
Отстъпчива. Думата се завъртя в мислите му. Тя означаваше нещо, на което можеше да се даде форма. Напълно противоположна на „съпротива“. Елън винаги се опълчваше срещу него. Винаги му се налагаше да се бори, за да постигне онова, което желае. Държеше се като учителка с непокорен ученик. Унизително беше. Дали Лили щеше да бъде по-различна? Да, определено, поне доколкото я познаваше. Но беше ли това сравнение почтено спрямо Елън? Не, в никакъв случай. Какво всъщност искам? Още когато я видях за първи път, разбрах, че тя винаги взема онова, което пожелае. Нима сам не постъпих както искам, когато напуснах фирмата на баща й и купих къщата? Но бях прав. И в двата случая се оказах прав. А ето че сега отново застава против мен…
Все още размишляваше и се гневеше, когато два часа по-късно спря пред една внушителна сграда. Еди стоеше на входа с група мъже — архитекти и строителни техници.
— Мислех, че си се отказал да идваш заради времето — посрещна го той. — Ние сме тук от вчера, тъй като трябваше да проверим някои неща. Чувствам се нервен. Последните прогнози са лоши. Ураганът ще ни връхлети след около два часа.
Дърветата се огъваха силно. Слънцето светеше мътно през огромните сиви облаци.
— Все пак бих искал да поогледам наоколо — каза Роб.
— Разбира се, но набързо.
Постройката представляваше огромна сграда на два етажа, извита във формата на U. Големи празни пространства бяха оставени от двете страни на тротоара.
— Отдолу ще има и приземен етаж — поясни Еди ентусиазирано. — Замислили сме малък киносалон. А там ще бъде ледената пързалка — страхотно при климат като този, не мислиш ли? Стените ще бъдат огледални. Последната новина е, че една верига от ресторанти вече прояви интерес. А сега да вървим, преди да е започнала бурята. Сигурно искаш да хвърлиш един поглед и на останалото. Ще вземем моята кола.
Криволичещите, покрити с чакъл алеи на новия квартал се виеха между дъбови и борови горички. На едно място Еди бе настоял да слезе и да погледне към Гълф, който се намираше само на десетина километра от тях.
— Поразително е колко хора са готови да платят за изглед към реката. Забележително. Как мислиш? Истинска златна мина. И този път напипахме златото, Роб. Девлин, също като цар Мидас, превръща в злато всичко, до което се докосне. Е, да се връщаме. Струва ми се, че познаваш всички тук.
— Само ще ги поздравя и ще тръгвам.
— Да не искаш да кажеш, че ще караш тази вечер? В истинска тропическа буря? Ти си луд.
Малката група мъже гледаха небето, където и последната слаба, жълтеникава светлина избледня. Колко нищожни, колко безпомощни изглеждаха те на фона на черното небе и огромните буреносни облаци! — помисли си Роб.
Щом закапаха първите капки, някой каза:
— Положението никак не ми харесва. Но ще успеем да я изпреварим. Хотелът е съвсем наблизо.
Роб искаше да се прибере. Нещата между него и Елън не можеха да продължават така. Налагаше се да поговорят откровено — и да загладят недоразуменията. Преди всичко трябваше да си изяснят какво всъщност става.
— Ще се справя — каза той.
— Щом настояваш. Карай след нас. Когато стигнем до хотела, ако все още смяташ, че е безопасно, продължавай. Ако не, остани с нас. Хем ще си на сухо, хем ще хапнеш добре.
В края на краищата хотелът се оказа по-приемливото решение. Пътуването беше не просто трудно, а почти невъзможно. Вятърът люлееше колата, чистачките не успяваха да насмогнат на поройния дъжд. Движеха се слепешком и само случайно проблеснали фарове отсреща показваха, че някой друг нещастник се е озовал на пътя в такова време. Затова Роб остави колата пред входа и влезе във фоайето.
От стаята си позвъни у дома. Когато мисис Върнън го помоли да изчака, за да повика Елън, отговори, че не е необходимо.
— Просто запиши номера, в случай че се наложи — каза и слезе долу да вечеря.
През целия ден не беше ял почти нищо, но въпреки това обилната вечеря не го изкуши. Лекият, приятелски разговор се въртеше предимно около бъдещите проекти. Естествено това го засягаше, нали беше ипотекирал къщата си втори път, за да инвестира в тях?
— Е, какво ще правим сега? — попита някой след десерта и кафето. — Осем и половина е. Много е рано.
— Няма какво да правим в този град. А и дори да има нещо интересно, кой ще излезе в такова време?
— Преди години имах една позната тук. Името й е Анжелика — обади се най-младият от компанията. — Запознахме се на плажа във Флорида.
— Кога?
— Преди няколко години.
— Тя сигурно вече има едно дете и очаква друго.
— Никога. Не и Анжелика.
— Е, иди да й се обадиш. Имаш ли й номера?
— Да. Взех бележника със себе си. Човек никога не знае.
— Давай, позвъни й. Попитай я дали няма някакви приятелки. Ще изпратим да ги доведат с такси.
Роб си каза: Мислех, че вече съм приключил с това. Заклех се пред Елън. Ето обаче, че не съм. Повечето от мъжете бяха женени. Някои от тях носеха венчални пръстени. Вероятно у дома ги чакаха недоволни съпруги и въпреки че седяха на масата един срещу друг и лягаха в едно и също легло, всеки си имаше свой таен живот.
— Нямам представа какво те гложди отвътре, но определено има нещо — каза му Еди. — Май имаш нужда малко да се поразведриш. Нека да видим какво ще стане.
Стана това, че след по-малко от час пристигнаха една група необикновено красиви момичета. Отидоха в бара. Бяха само седем, но парфюмите, бъбренето на висок глас и крещящите рокли изпълниха и оживиха помещението. Двойките се оформиха още в първите няколко минути. Роб трябваше да избира между две, които определено имаха предпочитания към него. „Трябва да се чувствам поласкан“, помисли си той мрачно и почти взе решение да се откаже и да отиде да си легне. Но при създалите се обстоятелства това се оказа невъзможно.
По-невзрачното от момичетата бе казало нещо забавно. В общата бъркотия от гласове той не чу какво точно, но чу смеха й и видя добродушното й лице, пламнало чак до разрошената коса, със ситни бръчици около очите. Беше пълна с живот. И улови ръката й. Каквото и да го тормозеше, тази вечер тя щеше да му подейства като противоотрова.