Джон Нанс
Последният заложник (7)

6.

Солт Лейк Сити — 11:10

Кет Бронски махна влажната хавлия от главата си и избърса капките вода от тялото си, като се оглеждаше в голямото огледало. Двайсетминутният горещ душ беше разточителна глезотия, но пък се чувстваше чудесно — особено след като бе спала до десет и половина.

— Не е зле. Съвсем не е зле — каза тя, приглади корема си с дясната ръка, изопна гръб и изправи рамене. — Ето, така ще изглеждам след два месеца. На трийсет и две най-сетне ще стана сексбогиня.

Ухили се. Беше доволна от диетата, но не правеше достатъчно гимнастика. Реши през следващата седмица да се заеме сериозно с този въпрос.

Обърна се на една страна и внимателно разгледа профила си. Остана доволна от непокорния водопад кестеняви коси, стигащи до раменете й, и от очертанията на гърдите.

Предишната нощ бе работила до късно и сутринта беше свободна, но на бюрото я чакаше купчина доклади.

Кет разопакова едни нови бикини и погледна часовника.

Господи, минаваше единайсет!

Пейджърът й, който беше свързан с националната мрежа, стоеше на кухненския плот. Присъствието му я изпълваше с вълнение. Това беше потвърждение, че е агент на ФБР. Взе го и се усмихна.

В същия миг пейджърът започна да звъни и Кет чак подскочи. Смути се, сякаш онзи, който изпращаше съобщението, можеше да я види как се оглежда гола в огледалото.

Екранът показа спешно съобщение от главното управление на ФБР във Вашингтон и номер, на който да се обади. Тя бързо се приближи до телефона на нощното шкафче и записа първите подробности за отвличането на самолета на авиолиния „Еърбридж“ и за организирането на команден пост на международното летище в Солт Лейк Сити.

— След десет минути съм в колата — каза тя на колегата си във Вашингтон. — Ще се обадя по пътя.

Развълнувана, Кет затвори телефона.

Беше официално определена от ФБР да преговаря с похитител. Мисълта я накара да се усмихне, докато се чудеше какво да облече.

„Нещо делово — помисли тя. — Костюм с панталон.“

Изведнъж вълнението изчезна. Положението беше много сериозно. Едно отвличане на самолет можеше да изиска всяко нейно умение и практически знания като психолог и действията й щяха да бъдат следени внимателно както от шефовете й, така и от медиите. Преди всичко, ФБР имаха много малко жени, специалисти по преговори с похитители. Нещо по-лошо, една-единствена грешка и Кет можеше да предизвика смъртта на пътниците на борда.

Ръцете й се разтрепериха, докато закопчаваше блузата си, и по гърба й премина хладна тръпка. Единственото препятствие между катастрофата и мирната развръзка щеше да бъде гласът й. Самообладанието й. И интелектът й. Трябваше да запази хладнокръвие.

„Добре де, страхувам се. По-добре да го призная сега.“ — Кет пое дълбоко дъх и се помъчи да се съсредоточи.

„Страхувам се, но знам какво правя.“

Пак погледна часовника. Вече бяха минали дванайсет минути. Бързо си сложи червило, малко туш за мигли и руж, грабна ключовете и тръгна към вратата.

 

 

На борда на „Еърбридж“ 90 — 11:14

— Господине! Моля ви, седнете!

Един от пътниците бе разтворил завесите и я гледаше намръщено.

— Аз съм от Федералното авиационно управление, госпожице. Дъдли Харис. Трябва незабавно да говоря с командира. — И той извади служебната карта от джоба на ризата си. — Инспектор съм по поддръжката и виждам, че става нещо нередно. Длъжни сте да ме пуснете в пилотската кабина.

Тя се вторачи в него за секунда, сетне се облегна на междинната врата и вдигна пръст към устата си.

— Какво има? — подозрително попита той.

— Господин Харис, трябва да ви кажа нещо… Не сме съобщили на пътниците, но самолетът е отвлечен. Похитителят е в пилотската кабина. Държи пистолет и твърди, че в багажното отделение има бомба.

Инспекторът от Федералното авиационно управление отскочи назад и широко отвори очи.

— Отвлечени?

Анет кимна сериозно и се наведе към него.

— Командирът ми каза, че похитителят слуша по вътрешния телефон.

Харис пое дълбоко дъх и погледна към заключената врата на пилотската кабина. На лицето му се изписа тревога.

— Нямах представа.

Тя сви рамене.

— Командирът ме предупреди да не казвам на никого.

Звукът на камбанките отново отекна в нишата за екипажа и Анет вдигна глава към светлинките на тавана. Кен я викаше. Преглътна с усилие, направи знак на Харис да чака и взе слушалките и микрофона.

— Да, Кен.

— Чух гласове пред вратата. Какво става? Да не би онова копеле Рудолф Бостич да вдига скандали?

— Бостич? О, не, командире. Тук има инспектор от Федералното авиационно управление, който не харесва полета. Иска да говори с теб, но…

— Но ти му каза, че сме отвлечени, нали?

— Наложи се, Кен.

Последва мълчание и тя затаи дъх.

— Там ли е още? — попита Улф.

— Да. При мен е.

— Ами… имам инструкции да му кажа да се върне на мястото си… Трябва да затварям.

Анет остави слушалките и предаде съобщението на Харис, който вдигна ръце.

— Тръгвам, но ако се нуждаете от мен, седя на място 22-В.

— Благодаря, господин Харис.

Инспекторът се отправи към мястото си. Анет бе отчаяна и объркана. Чувството се засили, когато по радиоуредбата отново се разнесе гласът на Кен Улф.

— Драги пътници, говори командирът. Онова, което не можех да ви кажа преди малко, е, че сме принудени да променим плановете си. Няма да го увъртам. Самолетът е отвлечен. Похитителят седи до мен и държи пистолет.

Чуха се сподавени възклицания.

— Нещо по-лошо. Похитителят твърди, че в багажното отделение има чанта с експлозиви, и държи електронен спусък. Пусне ли го, свършено е с нас. Ето защо предупреждавам всички да стоят на местата си, да запазят спокойствие и при никакви обстоятелства да не се опитват да се намесват, защото пръстите му може да изпуснат електронния спусък.

Анет стоеше стъписана и наблюдаваше ужасените лица на хората. Чуха се няколко вика, но когато командирът продължи да говори, отново настъпи тишина.

— Извинете ме за няколко секунди… Какво?

Кен явно слушаше какво му казва похитителят. Чу се приглушено мърморене, после гласът на командира прозвуча отново:

— Той ми каза да ви уверя, че няма намерение да наранява никого на борда. Има обаче истински експлозиви, за да е сигурен, че всички ще му повярват. Казва, че… Какво? Не чувам.

Последва тишина. На всеки няколко секунди Кен повтаряше „добре“, докато похитителят му нареждаше какво да каже. Анет се обърна и погледна вратата на пилотската кабина. Вероятно щеше да успее да чуе похитителя.

Спомняше си ясно гласа на мъжа от място 18-Д и трябваше да разбере дали похитителят е той.

Бързо се приближи до вратата и долепи ухо. Кен пак заговори.

— Извинете за забавянето. Опитвам се да ви предам точно думите му. Казва, че след малко ще съобщи какви са исканията му, но ми заповядва през това време да летя към Солт Лейк Сити. Освен това… Почакайте.

Анет се заслуша, но не чу друго, освен гласа на Кен.

— Добре… Разбрах. Той иска управата на щата Колорадо и правителството на Съединените щати да предприемат определени действия, за да се опитат да поправят едно ужасно зло. Знае, че постъпката му е наказуема, но престъплението, към което се опитва да привлече общественото внимание, е много по-лошо. Ще ви кажа повече, когато ми разреши. През това време запазете спокойствие и не се правете на герои. Това може да убие всички ни.

Радиоуредбата пак изщрака. От пилотската кабина не се чу нищо друго. Анет се зачуди защо похитителят говори толкова тихо. Може би гласът му беше заглушаван от бръмченето на моторите и от шума на въздушната струя. Подслушването явно нямаше да помогне.

 

 

Солт Лейк Сити — 11:27

За трети пореден път Кет Бронски спря на червен светофар и отчаяна удари с юмрук по таблото на старото си волво. Спомни си, че бе обещала да се обади в централата на ФБР. Зелената светлина блесна точно когато извади клетъчния телефон. Кет бързо превключи на скорост, потегли и набра номера. От Вашингтон отговориха веднага.

— Обажда се Кет Бронски. На път съм за летището.

— Добре. Кога ще бъдеш там?

— След десетина минути. Какви са последните новини? Знаем ли нещо за похитителя?

Агентът я информира какви са исканията, за странната разходка из Монюмънт Вали и как командирът е оставил помощник-пилота в Дуранго.

Кет вдигна вежди в недоумение.

— Оставил е помощник-пилота?

— Да. А похитителят явно е изритал и един друг пилот, от пътниците.

— Странно. Може би похитителят също е пилот и не иска компания.

— Не знам, Кет. Опитваме се да говорим с помощник-пилота.

— Можеш ли да ме свържеш с него и с пътника щом стигна в командния пост?

— Би трябвало да мога.

— Много е важно е да получа идентификация и профил на заподозрения.

— Да, но в момента нямаме представа кой е той. Командирът не го е описал. Знаем само, че е мъж.

— Отправил ли е заплахи?

— Има пистолет.

— Провери с какъв военен арсенал ще трябва да работя. Има ли в района изтребители, ако ни потрябват?

— Аз ръководя операцията, Кет. Знаеш каква е ролята на лицето, водещо преговорите. Ще извършим всичко съобразно стандартните процедури и аз и колегите от ФБР ще ти помагаме.

„И ще чакате да поемете контрол, ако прецените, че се провалям“ — помисли тя.

— Добре. Нека някой да ми даде предавател, щом пристигна в командния пост. Тогава пак ще ти се обадя.

— Разбрано. Ще говорим отново след няколко минути.

 

 

На борда на „Еърбридж“ 90 — 11:29

Старшата стюардеса забърза към задната част на салона и това уплаши всички пътници. Очите й бяха широко отворени от страх, челото й смръщено, а държането й показваше, че няма да спре, за да отговаря на въпросите им.

Анет стигна до Кевин и Бев и ги дръпна в отделението за екипажа за бързо съвещание.

— Не можах да чуя гласа на похитителя и нямам представа с кого имаме работа, но подозирам, че е младият пилот, който влезе при Кен. Казва се Джони Бек. Съпругата му е Нанси. Седи на място 18-Е.

Бев се ококори.

— Шегуваш се!

Анет поклати глава.

— Аз им помогнах да пренесат ръчния си багаж, Анет. И двамата бяха много мили.

— Може да е било преструвка. Пък и къде е той?

— Възможно ли е да сме го оставили в Дуранго? — попита Кевин.

— Как? Доколкото знам, не е слизал от самолета.

— Но съпругата му беше обезумяла — възрази Бев. — Мислеше, че е слязъл. Нали затова ти се обадих. Преди минута тя много се уплаши, като чу, че сме отвлечени, и не знаех какво да й кажа. Страхува се, че съпругът й може да е в пилотската кабина и да е в опасност.

Тримата погледнаха към Нанси Бек.

— Или още е в пилотската кабина и го държат на прицел, или… — почна Бев.

— Кен каза, че Джон Бек е при него. После, когато попитах дали Бек е похитителят, прекъсна връзката. Сигурно е той — рече Анет.

Кевин стисна зъби.

— Стига да успеем да отворим вратата, ще го хвана.

— Това не е наша работа! — сгълча го Анет и веднага съжали за тона си. — Извинявай, Кевин. Но не бива да се правим на Рамбовци.

— Анет, видя ли колко близо минахме до Митънс? — попита той.

Тя кимна.

— Разминахме се на косъм — добави Бев. — Ако принуждава Кен да лети толкова ниско, ще ни убие и без взрива си.

Тримата се умълчаха, после Анет каза:

— И така, ако Бек е в самолета, значи той е похитителят… Ако е останал в Дуранго, авиокомпанията би трябвало вече да знае за това и на борда се е вмъкнал някой друг.

— Сигурно — каза Кевин. — Преброих пътниците. Никой друг не липсва. Или е той, или някой се е качил в Дуранго.

— Какво ще правим, Анет? — попита Бев.

— Вие двамата дръжте положението тук. Аз ще използвам някой от телефоните в седалките и ще се обадя на компанията.

Кевин кимна.

— Кен е опитен. Ще съумее да ни запази в безопасност.

Анет се поколеба и той забеляза това.

— Какво има, Анет?

Тя тръсна глава, сякаш се опитваше да се освободи от паяжина.

— О, нищо.

— Хайде, кажи. Нещо ти хрумна. Видях.

Тя го погледна, сетне погледна Бев.

— В Колорадо Спрингс се случи нещо, което ме озадачи.

И им разказа за реакцията на командира при споменаването на името на Рудолф Бостич, преди да излетят.

— Затова ли закъсняхме? — попита Бев.

Анет кимна и каза:

— Едва ли това, което го разстрои за Бостич, има връзка с отвличането, но беше много странно. А и преди малко Кен ме попита дали Бостич не вдига скандали. Много странно…

 

 

Анет забърза по пътеката между редиците. Някои пътници я поглеждаха, други се бяха вторачили право напред, трети говореха по телефоните.

Тя спря до един добре облечен млад мъж, който разговаряше по телефона, и попита:

— Телефоните още работят, така ли?

Той кимна. Държеше слушалката така, сякаш щяха да я грабнат от ръката му.

— Да. Говоря със семейството си.

— Кажете им, че всичко е наред — рече Анет и продължи към първа класа.

Местата вдясно бяха свободни. Тя отиде в помещението за екипажа, взе чантата си, извади картата си „Американ Експрес“, върна се при пътниците и седна на едно от незаетите места до някакъв едър мъж с пуловер и джинси. Усмихна му се, вдигна пръст към устните си и посочи телефона.

Той явно разбра и кимна.

Анет пъхна картата и зачака да я свържат. Поглеждаше загрижено към пилотската кабина и се опитваше да не мисли за последствията.

— Служба „Разписание на екипажа“.

— Чувате ли ме? — тихо попита тя.

— Ало. Служба „Разписание на екипажа“.

Анет чу обичайните сигнали, които предупреждаваха, че обаждането се записва.

— Чувате ли ме? Обажда се Анет Бакстър от полет 90…

— Давам ви последна възможност. Тук служба „Разписание на екипажа“. Чувате ли ме?

— По дяволите! — възкликна тя, затвори и отново набра номера.

— Служба „Разписание на екипажа“.

— Чувате ли ме сега?

— Да. Кой се обажда?

Анет се представи.

— Обаждаш се от полет 90? Господи, чакай малко. Ще те свържа с „Ръководство въздушно движение“. Не затваряй.

Последва шум, който сякаш продължи цяла вечност. Сетне се чу изщракване и радиоуредбата се включи. Гласът на Кен изпълни салона:

— Драги пътници, отново е командирът. Нашият похитител ми нареди да говоря с вас.

— Ало? Полет 90 ли е? — попита един глас по телефона.

Анет бързо пое дъх.

— Да. Тук е Анет, старшата стюардеса.

— Аз съм Джуди Смит от „Ръководство въздушно движение“. Какво става с вас?

— Това вероятно ще ви причини неудобство… — продължи Улф.

— Отвлякоха ни в Дуранго. Някой принуди командира да излети без помощник-пилота…

— Знаем, Анет. Кажи ми какво става в момента.

— … но сега ще протегна ръка и ще прекъсна една верига, която… — продължаваше Кен.

— Ей сега, но първо трябва да разбера нещо. Оставихме ли пътник в Дуранго? Ако не сме, тогава знам кой е похитителят. В противен случай е някой, който се е качил там.

— … ще изключи телефоните — завърши Кен.

Анет притисна слушалката до ухото си.

— Ало? Джуди, чу ли?

Най-после фактът, че командирът е изключил телефоните, проникна в съзнанието й и сърцето й се сви.

От пилотската кабина прозвуча повикване и Анет скочи и се втурна към вътрешния телефон.

— Да, Кен?

— Къде беше, Анет? Търсих те.

Тя знаеше, че похитителят слуша всяка дума. Отговорът й не трябваше да е предизвикателен.

— Грижех се за пътниците, Кен. Уплашени са до смърт.

— Събери всички клетъчни телефони, Анет. Веднага.

— Какво?

— Клетъчните телефони. Всички до един. Той заповяда така.

— Това ще отнеме известно време, Кен.

— Направи го. Той и без това е достатъчно ядосан. Обади ми се, когато ги събереш. Той има нещо като писалка, която вибрира, ако някой използва клетъчен телефон, затова предупреди всички да ги предадат. Ако някой задържи телефона си и се опита да го използва, той веднага ще разбере.