Джон Нанс
Последният заложник (13)

12.

Летището в Солт Лейк Сити, Команден пост на ФБР — 12:50

„Един баща, който е решил да сложи край на кариерата и свободата си, за да даде под съд убиеца на дъщеря си, не би устоял да не отговори на последните два въпроса, колкото и да е силна болката му!“ — мислеше си Кет.

Замаяна, тя се приближи до бюрото, взе телефона от ръката на Франк и чу как диспечерът говори с някакъв боинг да се издигне над хребета и да огледа планината. Стисна устни, обърна се към Франк и другите в стаята и се прокашля. Съзнаваше, че гласът й трепери.

— Господа… току-що ни измамиха. Той не се е разбил и това не е краят, а само началото на една необикновена и вероятно продължителна игра на котка и мишка. И котката е той.

Ботъл я погледна стъписан.

— Кет, по-добре да приемем реалността.

Тя поклати глава — знаеше, че е права.

— Не, Франк. Те са в безопасност. Той е минал ниско над хребета. Сега е някъде от другата страна и лети през равнините.

— Кет, ти не познаваш този човек. Не може да си сигурна.

— Сигурна съм.

Изведнъж в слушалката се чу глас:

— Солт Лейк Сити, тук е „Юнайтед Флайт“ 22–15. Кръжим над района… Изглежда… няма катастрофа, доколкото виждаме. Никакви следи от пожар, взрив или нещо подобно. Пък и не чуваме сигнали на аварийния локатор.

— Сигурни ли сте, „Юнайтед“?

— А вие сигурни ли сте в координатите, които ни дадохте?

— Да. Нула-три-нула.

— Тогава и ние сме сигурни. Не се е разбило нищо толкова голямо като боинг. Няма начин да не го видим.

Кет се отпусна на стола. Сърцето й биеше като обезумяло. Франк стоеше изумен и гледаше стената.

— Боже мили, Бронски, ти се оказа права! Как разбра?

— Нещата просто не се връзват, Франк. Някой е убил дъщеря му. Той тъгува за нея, не за себе си. Катастрофата ще облекчи само неговата болка, не нейната. Такива чувства трябва да е изпитвал.

Тя подпря чело с ръка и се замисли. Имаше втора възможност, но трябваше да действа бързо.

В стаята влезе още един агент на ФБР и Франк веднага го попита:

— Какво има, Джим?

— Току-що получихме по телефона доклада на нашите двама агенти в Колорадо. Подробностите са интересни и авиокомпанията се опитва да ги потули, но командирът се държи странно, откакто преди две години дъщеря му е била убита.

— Някой спомня ли си този случай? — попита Кет.

Джим кимна, после сви рамене.

— Не знам. Но аз си го спомням, защото беше много скандален. Отвличане и убийство близо до Стамфорд, Кънектикът. След осем месеца хванаха копелето — гаден педофил, извършил множество издевателства. Занимавал се е и с детска порнография и с други такива неща.

Франк клатеше глава.

— Как се казва момичето?

— Мелинда Улф — отговори Джим. — Арестуваха онзи тип, казваше се Лумин, но доказателствата бяха само от обиска в дома му и от компютъра. И когато заповедта за задържане беше отхвърлена, следствието приключи.

Кет погледна Франк.

— Обзалагам се на каквото поискаш, че в издаването на тази заповед е замесен господин Бостич.

Джим поклати глава.

— Съмнявам се. Обвинението беше държавно, а не федерално.

Кет погледна единия, после другия и се обърна към Джим.

— Преди две години ли каза?

— Да. Проверих датата. Днес е втората годишнина от убийството й.

— Бинго — промълви Франк.

Кет сключи пръсти и се вторачи в пода.

— Франк, в източната страна на летището има няколко терминала на различни авиолинии. Единият се нарича „Милиън Еър“. Забравих как се казват другите. Ако нямаме готов самолет с пилоти от ФБР, обади се на „Милиън Еър“ и помоли за помощ. Провери дали можем да вземем някой самолет, който да има възможностите на боинга. След десет минути трябва да излетя.

— Кет… — започна той. На лицето му бе изписана тревога.

— Имай ми доверие, Франк. Не се опитвай да спориш. Нямаме време. Ако не говоря с Улф пряко по радиостанцията от друг самолет, пак ще го изпуснем. Не мога да го направя оттук, от земята.

Франк Ботъл помълча, после изведнъж се усмихна.

— Добре, Кет. Един от полицаите ще те заведе, а аз ще им се обадя. Дръж отворен клетъчния си телефон.

— Джим… свържи се с диспечерска служба „Приземяване“ и ми кажи честотите, които Улф може да следи.

— Готово.

Джим грабна телефона, а Франк мина покрай него и тръгна към коридора. На прага спря и се обърна към Кет.

— Вземи оръжие и не рискувай.

 

 

Терминал на „Милиън Еър“, Международно летище, Солт Лейк Сити — 13:01

Дейн Бейли мина през пътническия салон на струващия трийсет и девет милиона долара „Гълфстрийм IV“ и влезе в обзаведената по последната дума на техниката пилотска кабина.

— Какво става? — попита помощник-пилотът Джеф Джейсън.

Дейн седна на командирското място и му даде няколко географски карти.

— За пръв път виждам ФБР да взима принудително самолет, но… шефът каза, че щом се нуждаят от помощ, ще им я окажем.

— Къде отиваме, Дейн?

Бейли поклати глава и се усмихна.

— Ей сега ще дойде агент от ФБР и ще ни каже. Знам само, че става дума за отвличането на самолета на „Еърбридж“. Никога не съм виждал шефа толкова разтревожен. Опитва се да го прикрие, но тази история явно много го е разстроила.

— Само да знаеш с каква скорост пристигна вицепрезидентът на „Еърбридж“.

Бейли сви рамене.

— Човекът е инвестирал трийсет милиона долара в тази авиолиния, Джейсън. Има право да се тревожи.

 

 

На борда на „Еърбридж“ 90 — 12:50

В мига, в който Анет очакваше сблъсъка, боингът изведнъж се вдигна нагоре, после се спусна по другия склон и полетя ниско над дърветата — те профучаваха почти покрай прозорците с невероятна скорост.

— Какво става? — попита жената до нея.

Анет осъзна, че стиска ръката й, и я пусна.

— Как се казвате?

— Луиз Ричардсън.

— Успокойте се, Луиз. Нямам представа какво става, но не мисля, че той ще ни убие. Само се опитва да ни уплаши.

— И успява!

Звукът от включването на радиоуредбата прозвуча зловещо. От другия край на линията вече нямаха съюзник, а враг.

— Слушайте, пътници. Стойте на местата си. Според нашия похитител днес на борда има не само един престъпник. Той казва, че в първа класа пътува едно изпражнение на име Рудолф Бостич, който мисли, че ще стане следващият главен прокурор на Съединените щати. Господин Бостич е лъжец, мошеник и неосъден престъпник и нашият похитител го иска в пилотската кабина. Каза, че по-късно ще ви разкаже още неща. Анет, придружи господин Бостич до пилотската кабина. Ако не желае да дойде доброволно, кажи му, че нашият гост ще взриви бомбата.

Анет погледна към прокурора. Лицето му бе пребледняло. Клетъчният телефон падна от ръката му. Той я погледна с умоляващи очи и преглътна с усилие.

Тя стана и натисна копчето за връзка с Кен.

— Къде е той, по дяволите? — грубо попита Кен. — Не бях ли достатъчно ясен?

— Какво искаш, Кен? Да го убиеш в пилотската кабина, докато управляваш самолета?

— Мислех да го направя… но той трябва да застане жив пред съда. Сега чувстваш ли се по-добре?

Анет затвори очи и се опита да успокои дишането си.

— Кога ще хвърлиш маската, Кен? Хората вече се съмняват. Гласът ти е твърде гневен и изпълнен с омраза.

— Глупости. Престани да хитруваш, Анет. Хвани онзи червей за яката и го доведи тук.

— Сам го направи, Кен! — сопна му се тя.

Боингът мигновено се наклони надясно и рязко дръпна напред.

— Няма ли да промениш решението си, Анет? Или искаш да се разбием в хълмовете? Ако той не дойде тук, и без това няма за какво да живея.

— До… добре — заекна тя. — Ще го доведа.

Самолетът възвърна нормалното си хоризонтално положение.

Анет остави слушалките и микрофона и се върна в първа класа. Имаше чувството, че е екзекутор.

— Руди… — тихо каза тя, ядосана от страха, изписан на лицето му. Нали беше велик, смел прокурор? В момента й бе необходима демонстрация на смелост, а не този жалък, уплашен образ на хванато натясно животно, който виждаше пред себе си.

— Какво… иска той? — попита Рудолф.

Анет сви рамене.

— Не знам, но каза, че няма да те нарани.

— Не мога да съживя дъщеря му!

— Дъщеря му ли? Какво се е случило с нея?

Дясната му ръка махна безцелно към тавана.

— Дълга история. Някой я уби и… полицията провали случая, а той обвинява мен, че не съм предявил федерални обвинения.

— Руди, не знам нищо по този въпрос, но ако той иска да му обещаеш нещо, за бога, направи го!

Бостич седеше неподвижен. Очите му се стрелкаха ту към нея, ту към пилотската кабина. Анет реши, че е търпяла достатъчно.

— Хайде, стани.

— Не можеш да постъпиш така с мен! Нали трябва да се грижиш за пътниците!

Лицето й се изкриви в гримаса. Наистина ли водеше към смъртта един от пътниците, за да спаси останалите, или само се подчиняваше на неизбежното?

Може би Рудолф Бостич щеше да съумее да каже онова, което Кен искаше да чуе. Анет не беше екзекутор. Постъпката й беше логична.

— Хайде. От теб зависи дали ще успееш да го разубедиш.

— От мен?

— Той твърди, че ти си причината за всичко това, Руди. Това означава, че само ти можеш да се справиш с положението.

— Ами ако откажа?

Тя го погледна в очите и се опита да си отговори на същия въпрос. Ако Бостич откажеше, щеше ли да потърси някой снажен пътник, който да й помогне да го набута в пилотската кабина? Или щеше да чака, докато Кен се ядоса достатъчно, за да разбие самолета в планините?

— Руди, хайде. Не мога да го разубедя. Вероятно ти ще успееш.

— Не… мога.

Анет се наведе и прошепна в ухото му:

— Руди, предполага се, че ти си водач. Трябва да покажеш малко увереност. Държиш се като страхливец.

Думите й го жегнаха, както тя предполагаше. Той бавно се изправи и тръгна до нея. Анет се приближи до пилотската кабина и потропа три пъти. Електронната ключалка изщрака и вратата се отвори.

— Заповядайте, господин Бостич, седнете — рече Кен.

Електронният спусък беше в ръката му.

За миг прокурорът застана неподвижен. В главата на Анет преминаха различни мисли — да грабне аварийната брадва, да ритне Бостич, за да го вкара в пилотската кабина или да се нахвърли да души Кен. Безсмислени идеи, родени от паниката, която трябваше да потисне.

Рудолф Бостич бавно влезе и погледна към празното място на помощник-пилота.

— Затвори вратата, прокуроре — заповяда Кен.

Бостич се обърна и погледна Анет. Изражението му беше напрегнато, като на хванато в капан животно, а лицето — съвсем бяло. Протегна ръка и затвори вратата.

 

 

Терминал на „Милиън Еър“, Международно летище, Солт Лейк Сити — 13:04

Кет Бронски посочи лъскавия реактивен самолет „Гълфстрийм IV“, който стоеше пред терминала на „Милиън Еър“, и каза:

— Натам!

— Това ли е самолетът? — попита полицаят, който седеше зад волана на служебната кола.

— По описанието прилича на него.

Ченгето зави и натисна газта.

— Вие от ФБР имате страхотна власт, щом можете да грабнете цял гълфстрийм.

— Всъщност ще го наемем. Надявам се само, че няма да платя сметката с моята кредитна карта.

Спряха на пет метра от самолета. Кет разкопча предпазния колан, благодари на полицая, грабна чантата си и портативната радиостанция и изскочи навън.

На стълбичката на гълфстрийма стоеше униформен пилот. Тя му махна и хукна към него.

— Вие ли сте „Новембър Файв Пет Лима Лима“?

— Да, госпожице — отговори той.

— Аз съм агент Бронски. Да излитаме.

Той се поколеба.

— Вие ли сте… агентът от ФБР, когото чакаме?

— Да не би да очаквате Елиот Нес? — с подигравателна усмивка попита тя.

Джеф Джейсън се ухили. Качиха се в самолета, Кет спря и изненадано погледна надясно. Един безупречно облечен в сив делови костюм мъж седеше на голям въртящ се стол.

— Здравейте — каза Кет.

— Здравейте — отговори той, стана и протегна ръка. — Аз съм Бил Норт.

— Агент Кет Бронски от ФБР. Пилот ли сте?

Мъжът се усмихна и посочи пътническия салон зад себе си.

— Не. Собственикът.

Помощник-пилотът бе прибрал стълбичката и заключваше вратата. Очите на Норт бяха тъмносини и я изучаваха спокойно и съсредоточено.

— Мислех, че този самолет ще бъде ангажиран само за нуждите на ФБР — каза тя.

Бил Норт поклати глава.

— Обади се един от вашите хора. Каза, че имало спешен случай. Нуждаели сте се от самолет, зареден с гориво и готов да излети веднага. И ето ни нас. — Той сви рамене. — После ще изпратя сметката на шефа ви. Самолетът е на ваше разположение. Аз съм просто един загрижен гражданин.

Бръмченето на двигателите проникна в звукоизолираната кабина.

Кет се усмихна.

— По-добре да отида при пилотите ви. Благодаря. Има отвлечен самолет и трябва да бъда във връзка с него.

Норт кимна.

— Разбрах. Чувствайте се като у дома си. Кажете на момчетата какво ви е необходимо, а аз ще седя тук и няма да ви преча.

След три минути лъскавият „Гълфстрийм“ се отдели от писта 35 и излетя в ясното синьо небе.

Кет влезе в пилотската кабина. Помощник-пилотът й подаде ръка.

— Аз съм Джеф Джейсън, агент Бронски. Това е Дейн Бейли.

— Приятно ми е — рече командирът на полета, без да откъсва очи от уредите.

— Благодаря ви, че откликнахте толкова бързо. За къде щяхте да летите?

Младият помощник-пилот погледна Дейн, после се ухили и отметна пясъчнорусия си перчем.

— Готвехме се да тръгнем за Колорадо Спрингс.

— Пък и — добави Дейн Бейли — това е най-вълнуващото събитие, откакто миналия месец возихме Синди Крофорд.

Кет се усмихна, после стана сериозна.

— И така, момчета, положението е много сложно. Ще трябва да говоря по една от двете радиостанции веднага щом се издигнем на необходимата височина. Целта е да се опитаме да поддържаме връзка с отвлечения боинг.

— Разбрано, агент Бронски — каза Дейн. — Ръководство въздушно движение каза, че центърът в Солт Лейк Сити ще ни съобщава направлението и височината, които искаме. Ще ни предават информация от два изтребителя на военновъздушните сили, които явно се опитват да намерят боинга.

— Първо, наричайте ме Кет — каза тя. — Не „агент“.

Пилотите се спогледаха и се усмихнаха.

— С удоволствие, Кет.

— Второ — продължи тя, — искам да бъда в обсега на радиопредавателя му, за да мога да говоря с него. Мисля, че лети из дефилетата и се опитва да се крие. Има преднина от около дванайсет минути и предполагам, че е най-много на осемдесет километра пред нас, защото завива и лети накъдето му хрумне.

Дейн кимна.

— Ще го настигнем за около четиринайсет минути.

— Може да лети на север или на юг, не само на изток. Трябва да се издигнем на по-голяма височина, за да го забележим.

— Значи не знаете накъде се е отправил?

Кет поклати глава.

— Дори не знаем дали той знае накъде се е отправил. Колко гориво имате?

Пилотите се спогледаха, после командирът каза:

— Кет, това е „Гълфстрийм“ и резервоарът е почти пълен, така че имаме гориво за повече от осем часа. Но ако летим ниско, ще ни стигне само за пет.

— Чудесно. Това е повече, отколкото има боингът.

— Общо взето, можем да те закараме до Лондон.

— Ясно. — Кет посочи авиационната карта, която разгръщаше помощник-пилотът. — Това Юта ли е?

Той кимна.

— Юта е пълна с планини и долини, водещи към Колорадо. Ако боингът лети ниско, трудно ще го забележим.

— Не очаквам да го намерим визуално, а само се моля да го накараме да говори. Убедена съм, че ще го направи заради онова, което иска.

Дейн Бейли се обърна да я погледне.

— Кет, всичко това е съвсем внезапно. Ние всъщност не знаем какво става. Знаем само че е отвлечен самолет на „Еърбридж“.

Тя се вторачи в пода за няколко секунди. Питаше се колко да им каже и дали да говори уклончиво. Това беше работа на ФБР, но те бяха потенциални сътрудници — професионални пилоти, които можеха да разберат какво прави и може би да предложат правилната идея в решителния момент.

Въздъхна и погледна първо единия, после другия.

— Ами… информацията е поверителна, но ще ви разкажа какво знаем дотук, а после ще уведомя шефа ви.

Двамата чакаха.

— И така — започна тя, — намираме се в най-лошия кошмар в авиацията, момчета. Един пилот е отвлякъл собствения си самолет, държи пътниците като заложници и отправя искания, които не разбираме. И никой няма представа как ще свърши всичко това.