Джон Нанс
Последният заложник (3)

2.

Международно летище, Колорадо Спрингс — 9:44

Мощният „Боинг 737“ се извиси на триста метра в ясното синьо небе над предградията на Колорадо Спрингс. Дейвид се радваше, че има възможност да управлява, но в същото време се питаше какво ли става с командира.

— Прието, колесникът прибран — повтори Кен. — Скорост триста и седемдесет, хоризонтален полет.

Дори гласът му беше променен. Не беше точно безгрижен, но спокоен и сдържан — а само допреди минута звучеше напрегнато и разсеяно.

Защо ли? Само защото на борда имаше известна личност?

Гейтс не можеше да избие от главата си внезапното отиване на командира до тоалетната. Моментът за излитане бе настъпил, а Улф остана вътре. Дейвид стана, потропа на вратата и попита дали всичко е наред. Гласът на командира приличаше по-скоро на изтерзано стенание. Дейвид се приготви да предупреди екипажа, че пилотът е болен и е необходим заместник, но вратата на тоалетната се отвори и Кен Улф се появи — стегнат и сериозен. Усмихна се на помощника си и седна на мястото си, сякаш не се беше случило нищо.

— Добре ли си, командире?

Улф за миг го погледна смутено, после се усмихна.

— Добре съм, Дейвид. От години не съм се чувствал толкова добре.

— Слава богу! Понеже се притесних и…

— Понякога Господ ни изненадва, нали?

Гласът на диспечера от центъра в Денвър ги прекъсна:

— „Еърбридж“ 90, тук центърът в Денвър. Добро утро. Завийте надясно, издигнете се на височина две-шест-нула и поддържайте височина на полета три-три-нула.

Пръстът на Гейтс инстинктивно докосна трансмисионния бутон, в случай че командирът не отговореше. Повечето помощник-пилоти от „Еърбридж“ бяха свикнали с факта, че Улф не отговаря на обажданията, макар че именно командирът трябваше да държи връзка с диспечерите, когато беше ред на помощника да управлява самолета. Кен, който имаше десетгодишен стаж в компанията, често изпадаше в лошо настроение, беше разсеян, понякога не обелваше дума, друг път не спираше да говори. Беше достатъчно любезен, но непредсказуемостта на настроенията му се бе превърнала в неприятна легенда и летенето с него водеше до допълнително натоварване.

Но днес Кен отговори веднага.

— Добре, Денвър, завой надясно и височина три-три-нула за „Еърбридж“ 90.

Дейвид включи автопилота и провери показанията на уредите. Вече се движеха с почти 480 километра в час по познатия маршрут — Дуранго, Колорадо, Фор Корнърс и Финикс.

Гейтс погледна командира и се зачуди какво му е. Знаеше само, че е от Кънектикът. Нищо друго.

Улф го гледаше със спокойна усмивка.

— Чудиш се защо тази сутрин резервоарът е пълен, а?

— Сигурно защото във Финикс горивото е по-скъпо, отколкото в Колорадо Спрингс.

Кен кимна и отново се вторачи в уредите.

— Да. Но е лудост да имаме гориво за повече от четири часа, нали? — Улф пак погледна помощника си и попита: — Летял ли си скоро с този самолет?

Гейтс поклати глава.

— Не.

— Значи не знаеш, че от втория двигател изтича гориво.

Дейвид се стъписа. В бордовия дневник не пишеше нищо за втория двигател, но за пилотите на „Еърбридж“ не беше необичайно да си предават устни съобщения за състоянието на самолетите. Не беше редно, но в малките авиокомпании го правеха.

— Не съм чул такова нещо. И в дневника не пише нищо. Съжалявам, ако съм пропуснал нещо.

Кен вдигна глава към таблото, натисна копчето „Затегнете коланите“, после отново погледна Дейвид.

— Нищо не си пропуснал. Още никой не го е записал в дневника, но всички се съмняваме. Или изтича гориво, или става нещо друго. Миналата седмица започна да издава странни звуци по време на полета и сериозно се замислих дали да не го изключа.

Младият мъж се замисли.

— Уредите не показват ли какво не е наред?

Кен поклати глава и сви рамене.

— Не. Но трябва да ги наблюдаваме внимателно.

Анет погледна малкото табло с разноцветни светлини и възмутено поклати глава. Само преди секунди се бяха издигнали на необходимата височина, а някой от пътниците вече я викаше.

Беше мъжът на място 6-В.

Анет разкопча предпазния си колан, влезе в пътническия салон и отиде до него.

— Да, господине?

Мъжът каза със силен, гръмък глас:

— Сега мога ли да получа кралското ви благоволение да стана и да взема компютъра си, за да свърша някоя работа? Искам също водка с тоник, ако това няма да ви затрудни.

Тя се вторачи за миг в килима, после се прокашля и отговори:

— След няколко минути, когато другите стюардеси започнат да обслужват пътниците, ще имате възможност да си поръчате питие, господине. В момента надписът „Затегнете коланите“ още свети, така че трябва да ви помоля да останете на мястото си. Но ще ви дам компютъра, ако отговорите на един въпрос.

— Какъв?

В очите му блесна внезапно подозрение.

— За пръв път ли пътувате със самолет?

Околните пътници едва сдържаха усмивките си, а един се изсмя на глас.

Мъжът се облегна назад. На лицето му се изписа заучено възмущение и той погледна големия си златен „Ролекс“.

— Що за идиотски въпрос? Аз съм собственик на туристическа компания. Непрекъснато пътувам със самолет.

— Щом сте в туристическия бизнес и редовно летите със самолет, би трябвало да знаете някои основни процедури плюс правилата, за които ми се сърдите, че прилагам.

Мъжът се наведе напред. Квадратното му лице почервеня.

— Как се осмелявате да ме поучавате? — гневно извика той.

Тя се усмихна.

— А вие как се осмелявате да летите с намаление и да ми се карате, че не съм ви настанила в първа класа?

— Това вече е прекалено! Щом пристигнем във Финикс, с теб е свършено, драга.

— Защо ще чакате дотогава? В облегалката за ръце има телефон. Обадете се. А през това време, ако разкопчеете предпазния колан, преди да угасне светлината, първият помощник-пилот ще дойде с пластмасови белезници и във Финикс ще ви предадем на ФБР. Ясно ли е?

И без да обръща внимание на обидните му думи, тя се върна в първа класа, дръпна завесите след себе си и се усмихна. Нямаше смисъл да безпокои Кен Улф с поредния изблик на лошо настроение на този тип. И без това след малко повече от час досадникът щеше да слезе от самолета, а Анет щеше де напише доклад, за да се оправдае, когато в управлението на „Еърбридж“ пристигнеше неизбежното писмо със съдържание: „Уволнете тази кучка, инак ще си имате неприятности“.

 

 

— Усещаш ли? — попита угрижено Улф.

— Кое?

— Вибрациите? Леки са, но постоянни.

Дейвид наклони глава и затвори очи за няколко секунди, опитвайки се да долови нещо нередно. После ги отвори.

— Не усещам нищо необичайно, но… нещо като стържене ли?

Кен кимна.

— Да, но много слабо. Чува се на няколко секунди. Ето! Сега усети ли?

Дейвид се притесни.

— Не… Всъщност…

— Нещо като стържене или триене.

— Да. Сега го усетих — отговори Гейтс.

Улф се наведе над централното контролно табло, за да види показанията за двигателите, после вдигна глава.

— Отиди отзад и без паника погледни двигателите през прозорците. Огледай и предната част, и опашката и провери дали има нещо необичайно.

Дейвид кимна и бързо излезе. Кен извади наръчника със списъка на авариите, отвори го на „Предпазно изключване на двигателя“ и прочете указанията. Протегна ръка и затвори клапана на десния двигател. Сетне посегна към командното табло и с едно-единствено движение дръпна лоста до положение „Изключено“. След трийсет секунди помощник-пилотът се върна.

— Какво стана?

Лицето на Кен беше разтревожено.

— Веднага щом излезе, температурата започна да се покачва над нормалната граница. Няма силни вибрации, но налягането на горивото спада. Наложи се да изключа двигателя.

Дейвид седна на мястото си и бързо си сложи слушалките. Никога не му се беше налагало да изключва двигател.

— Да обявя ли аварийна ситуация?

— Не, ти управлявай — каза Улф. — Това е твой полет. Аз ще се заема с радиовръзката и ще обявя аварийна ситуация.

— Връщаме се в Колорадо Спрингс, нали?

Кен поклати глава.

— Вече сме близо до Дуранго, ще кацнем там.

Гейтс го погледна с недоумение.

— В Дуранго имаме ли база за поддръжка?

— Ние не. Но има други, не наши.

— Тогава програмирай компютъра по посока Дуранго. И поискай разрешение за кацане.

— И да обявя аварийна ситуация?

— Да. После съобщи на пътниците и се свържи с компанията.

Кен кимна и натисна бутона на предавателя.

 

 

В задната част на пътническия салон Кевин Ларимър гледаше какво прави помощник-пилотът. Видя го да се навежда над пътниците, за да погледне дясното крило, и усети моментното отклонение на самолета. После помощникът се обърна и бързо се върна в кабината.

Боингът отново се отклони. Кевин погледна колежката си Бев Уишарт и вдигна вежди в недоумение. Тежката количка с напитките, които зареждаха, се откачи и бавно тръгна към вратата. Бев я хвана и тихо изруга. Натисна крачната спирачка, погледна Кевин, намръщи се и подхвърли:

— Въздушна яма или демонстрираме нова техника?

Кевин се усмихна и посочи към пилотската кабина.

— Сигурно го клатушкат нарочно.

Бев отметна коси и се засмя. Беше хубава, приятно закръглена блондинка, омъжена за пилот от „Американ Еърлайнс“ и следователно — недостижима, макар че Кевин тайно копнееше за нея през цялото им многогодишно приятелство. Най-красивото в нея бяха огромните очи, които изглеждаха постоянно учудени. Той осъзна, че в момента те са вторачени в него, и се стресна.

— Какво става, Кевин?

— Ей сега ще проверя.

Той посегна към вътрешния телефон и в същия миг от радиоуредбата се разнесе гласът на Кен Улф:

— Драги пътници, тук е пилотската кабина. Може би преди минута сте усетили леко наклоняване встрани.

Гласът беше плътен, спокоен и вдъхващ доверие.

— Временно изключихме десния двигател заради показанията на уредите, които може и да не са точни. Когато не сме сигурни, предпочитаме да действаме предпазливо и аз правя точно това. Няма за какво да се притеснявате, но за всеки случай ще кацнем в Дуранго, Колорадо, и ще видим какъв е проблемът. Ще продължим да ви информираме, но през това време искам да останете на местата си. Този самолет може безпрепятствено да кацне и да излети и с един двигател, но едва ли бихте желали да летим, без да проверим дали няма нещо нередно.

Краят на съобщението беше придружен от повикванията на пет-шест пътника.

 

 

Диспечерски център на авиолинии „Еърбридж“, Международно летище, Колорадо Спрингс — 9:57

Диспечерът за полет 90 на „Еърбридж“ свърши разговора си с управителя на летището в Дуранго и се зачуди какво ли точно го безпокои. Вярно, при аварийни ситуации командирите можеха да решат да се отклонят там, където смятат за подходящо. Но Дуранго беше странен избор.

Боингът не беше изминал половината разстояние от Колорадо Спрингс до Дуранго, така че защо не върнеха пътниците в Колорадо Спрингс, където бързо щяха да ги прехвърлят на друг самолет? Отклонението в Дуранго щеше да струва скъпо.

Върни Гарсия стана, изключи слушалките, погледна Джуди Смит, ръководител „Полети“, и бързо се приближи до нея, като се питаше дали вече е прочела електронната поща — все пак наблюдаваше шейсет други полета.

— Джуди, видя ли съобщението ми за полет 90?

Тя поклати глава и погледна екрана на компютъра си.

— Дуранго? Защо Дуранго, по дяволите? Предполагам, че си им предложил да се върнат тук.

Върни кимна.

— Да. А командирът отговори, че Дуранго е най-близкото подходящо място.

— Глупости!

— Знам, но аз съм само диспечер, пък и Улф вече започна да се спуска.

Джуди тъкмо посягаше към слушалките и микрофона, за да се обади на екипажа, но думите на Гарсия я спряха.

— Кен Улф?

— Да. Защо?

Лицето й беше озадачено.

— Това не е характерно за него. Познавам го. Решенията му обикновено са много консервативни. Винаги гледа да разбере какво е желанието на компанията. — Тя посочи екрана на компютъра. — Там пише, че е предпазно изключване на двигателя. Какво се е случило?

— Налягането на горивото спаднало и температурата се повишила. Състоянието на двигателя се влошава.

— Хората от поддръжката преглеждали ли са напоследък двигателя?

— Доколкото знам, не, но трябва да попиташ някой друг.

— И след като в Дуранго няма база за поддръжка, никой не може да се подпише дали със самолета всичко е наред.

— Вече говорих с поддръжката. Няколко механици ще отлетят в Дуранго…

— По дяволите! — Джуди Смит хвърли молива и погледна Гарсия. — Обади ли се на „Пътнически услуги“?

— Разбира се, Джуди. Не съм новобранец.

— Извинявай. Притесних се. Бях в отлично настроение, а сега трябва да изпратим някого да се оправя със сто и няколко пътници на безбожна цена и всички ще ни намразят. Щеше да е много по-лесно, ако се беше върнал в Колорадо Спрингс, но Кен сигурно има сериозна причина.

— Вероятно — разсеяно каза Върни, сепнат от странното изражение, което изведнъж помрачи лицето на Джуди.