Джон Нанс
Последният заложник (17)

16.

Офисът на авиокомпания „Дейвидсън“, Стамфорд, Кънектикът — 14:29

Когато вътрешният й телефон изщрака и се чу гласът на шефа, Хилда Лунгард изтръпна.

— Хилда? — каза Том Дейвидсън. — Свържи ме със Стив Кобърг, ако обичаш. Главният пилот на „Еърбридж“ в Колорадо Спрингс.

— Да, господине — отговори тя и започна да набира номера. Какво ли бе обезпокоило шефа?

Цяла сутрин напрежението беше огромно.

От другата страна на тежките дъбови врати, сред скъпите мебели на облицования с дървена ламперия кабинет, пълен с модели на самолети и снимки на собственика с различни видни личности, Том Дейвидсън притискаше до ухото си портативен телефон и крачеше по дебелия килим. Беше шейсет и пет годишен, с буйни посребрени коси и с излишни двайсет и пет килограма за ръста си от метър и осемдесет. Острите му груби черти бяха постоянно разцъфнали в бащинска усмивка.

Дейвидсън мина пред остъклената врата в западната страна на кабинета си, после отиде в другия край. Гласът му беше тих и сдържан.

— Господи, Стив, имаш ли представа какво се опитва да направи?

Дейвидсън спря да чуе отговора, после попита:

— От ФБР ли казаха така? — Помълча малко, после възкликна: — Господи! Как може да му хрумне такова нещо? Защо не ми се обади?

Взе от бюрото си бележник и химикалка и каза вече по-спокойно:

— Кажи ми името и номера на федералния агент, Стив. Там, където е командният им пост. Трябва да говоря с Кен Улф.

 

 

На борда на „Еърбридж“ 90 — 14:31

— Погледни ме, Бостич!

Рудолф бавно извърна глава.

— Какво има?

— Искам да знам нещо. Имаш ли деца?

Бостич отново се вторачи напред и кимна.

— Момче и момиче. Вече не са деца. На двайсет и отгоре са.

— Как се казва момичето?

— Виж, това не те…

— Как се казва, по дяволите!

Рудолф преглътна, поклати глава и се вгледа в пода.

— Ами… щом искаш да знаеш. Ани.

— Обичаш ли я?

Бостич го погледна.

— Що за въпрос? Разбира се, че я обичам. Знам, че и ти си обичал дъщеря си.

— Знаеш ли подробностите около смъртта на моята Мелинда? — със стиснати зъби попита Кен.

— В общи линии, да.

— Знаеш ли за шестте дни на изнасилване и мъчения, за изгарянията по тялото, за… — Улф се изкашля, за да прикрие хлипането си, сетне продължи: — И за другите неща, които онзи изверг Лумин е правил с нея?

Бостич отново кимна.

— Представял ли си си някога лицето на Ани, наложено върху осакатеното тяло на Мелинда? Какво би направил, ако ти я покажат в моргата и после ти кажат, че знаят кой го е направил, но са го освободили?

— Не знам.

— Напротив, знаеш. Представи си тялото на Ани обезобразено.

Рудолф тръсна глава, опитвайки се да прогони образа.

— Не мога да си представя…

— Можеш! Виждаш я, нали? Ани Бостич. Ето я, тя е пред очите ти. Сладкото малко момиченце, което обичаш, цялото обезобразено и осакатено, лежи мъртво пред теб. Спомняш ли си я как изглеждаше на единайсет години?

— Престани!

— Остатъците от лицето й са омазани с неща, които не искаш да разпознаваш. А лицето й е изкривено в застинал писък.

Бостич се обърна към него. Очите му горяха.

— Престани! Да те вземат дяволите! Не замесвай дъщеря ми в това!

— Защо, Руди? Сега си я представяш, нали? Ани Бостич — мъртва, унищожена, използвана като животно. Посинелите й устни, застинали в писък, сякаш пита: „Защо, татко? Защо не ме предпази? Та аз съм твоята дъщеря, Ани. Трябваше да бдиш над…“.

— Достатъчно! Бъди проклет! Стига!

— Какво би направил, Руди?

— Бих се надявал обвинението…

— Тя е изнасилена и убита, Руди. Твоята Ани. И никой няма да съди престъпника. Какво би направил?

— Спри, по дяволите — изрева Бостич. — Вероятно щях да взема пушка и да отида да пръсна черепа на онзи тип, като първо прострелям някои части на тялото му. Може би щях да се побъркам и да свърша в затвора…

Той млъкна и се хвана за главата, за да прогони от съзнанието си описанията на Кен.

— Точно така — съгласи се Улф. — Така би реагирал един нормален баща. Но аз не можах да го направя.

— Какво? — промълви Бостич.

— Не можах да го направя — повтори Кен. — След като ти провали процеса, започнах да следя Лумин. Мислех, че ще предотвратя други убийства, но не можех да ходя подир него всеки ден. Трябваше да си изкарвам прехраната. Летях и ме нямаше по няколко дни. Всяка нощ сънувах Мелинда, която ми задаваше един и същ въпрос. Защо, татко, защо? После по същия начин бяха убити още две момиченца. Полицията не пожела да ме изслуша. Никой не искаше да ме чуе. Лумин беше пуснат на свобода и не можеше да се направи нищо, макар да имаше дълъг списък от издевателства над деца. Накрая реших да го убия. Заради Мелинда. Заради всички други момиченца, които щяха да изстрадат нейната съдба. Купих си пушка. Подбрах подходящия момент. Прицелих се в него, но не можах да натисна спусъка.

Бостич бавно се обърна към него и видя мъката, изписана на лицето му.

— Опитал си се… да го убиеш?

Улф кимна.

— И не си го направил?

— Не можах. — Кен се помъчи да спре сълзите, които бликнаха от очите му. — Не ме е грижа какво ще стане с мен. Все едно вече съм умрял. Но не можах да натисна спусъка. Представяш ли си? Знаеш ли колко безпомощен, безсилен и непотребен се чувства човек? Знаех, че той го е направил, и пак не можах да натисна проклетия спусък!

Рудолф пое дълбоко дъх и кимна.

— Но това е хубаво, не разбираш ли? Не си паднал до неговото ниво. Ти не си убиец. Дори сега, независимо от бомбата, която казваш, че си сложил в багажното отделение, пак не си убиец.

Бостич предпазливо протегна ръка и Кен мигновено се дръпна.

— Дори не си помисляй да ме докосваш, Бостич.

Прокурорът бързо прибра ръката си.

— Съжалявам. Само се опитвах да…

— Нямаше да бъда убиец, а екзекутор. И щях да очистя мръсника, убил детето ми. Но въпросът не е в това. Най-важното е, че не можах да спася дъщеря си, не можах да ти попреча да не провалиш процеса, да осъдя Лумин, да го спра да не издевателства отново и дори не събрах смелост да го убия. Но тази сутрин, господин прокурор, Господ направи така, че да се качиш на моя самолет. До днес бях напълно безпомощен, но това вече свърши. Ти ще направиш самопризнания и ще дадеш на съдията в Кънектикът необходимите основания, от които се нуждае, за да промени решението си и да възбуди дело. Иначе и двамата ще умрем.

— Командире…

— И още нещо… За твоето убийство нямам никакви морални задръжки.

 

 

На борда на „Гълфстрийм 5ЛЛ“ — 14:36

— Кен, отново се обажда Кет Бронски. Чуваш ли ме?

Беше трудно да забележи далечните очертания на боинга, който се намираше на петнайсетина километра пред тях и маневрираше на по-малко от триста метра над река Гънисън, но Кет се оказа права. Той летеше на юг.

— Очаквах да те чуя, Кет. Не се предаваш лесно, нали?

— Не и когато някой ме предизвиква.

— Добре се справяш, Кет. Жалко, че имаш такъв добре осведомен противник. Пак ли си зад мен, или мога да те видя? Или задавам твърде много въпроси, за да получа откровен отговор от един агент на ФБР?

— Да, Кен, зад теб сме и малко по-високо и знаем, че трябва да кацнеш някъде, за да заредиш гориво.

— Вярно, но този път няма да бъда толкова тъп, че да ти кажа къде.

— Не е необходимо. Всяко летище в Колорадо, подходящо за такъв боинг, вече е уведомено, че може да се отбиеш. Виж какво, Кен, няма смисъл да бягаш по този начин. Моля те, кацни и освободи пътниците. Знаем, че не искаш да им сториш зло.

— Сега щяха да бъдат в безопасност в Гранд Джънкшън, ако бе удържала на думата си, Кет.

— Кен, не съм обещавала ненамеса, нито че долу, на земята, няма да има полицейски коли. Можеш да очакваш малка армия навсякъде, където кацнеш. Но в Гранд Джънкшън щяха да изпълнят заповедите ти. Паникьоса се за нищо.

— Във връзка ли си с главното управление, Кет?

Тя погледна клетъчния телефон и внимателно обмисли отговора си.

— От време на време, да, но ти летиш много близо до земята и ми е трудно да поддържам контакт. Сега ще се свържа с тях, за да проверя дали арестът е бил извършен.

— Обади ми се, когато го извършат.

Тя остави микрофона и посегна към клетъчния телефон да се обади на Франк, когато прогърмя гласът на Дейн:

— Какво прави пък сега, по дяволите?

Кет погледна през предното стъкло, накъдето сочеше командирът на полета.

— Изведнъж се издигна като ракета, после зави наляво. Нали не мисли сериозно, че ще ми се изплъзне?

Боингът продължи да набира височина и да завива.

— На каква височина сме, Дейн?

— На три хиляди и шестстотин. А той вече е на три и триста.

— И се насочва насам — добави Джеф.

Кет се вторачи в издигащия се самолет и се опита да си представи какви мисли се въртят в главата на Кен Улф. Той сигурно искаше да кацне незабелязан, да освободи пътниците и да задържи Бостич. Какво липсваше в това уравнение?

— Кет?

Гласът на Дейн прозвуча разтревожено. Тя вдигна глава и видя боинга, който се бе издигнал на тяхната височина и летеше право към тях.

— Какво прави, за бога? — възкликна Кет.

— И аз това се готвех да те питам. Видя ни и сега се цели право в нас. Може би моментът е подходящ да поговорим с него.

Тя грабна микрофона и натисна копчето.

— Кен, пак е Кет Бронски. Опитваш се да ни кажеш нещо или само ще предизвикаш сблъсък във въздуха?

Отговор не последва.

— Вече е на шест километра — отбеляза Дейн. — Приближава се със скорост четиринайсет километра в минута.

— Кен? Знам, че ме чуваш. Какво ще реши това, за бога?

— Ще трябва да завия само след секунди — каза Дейн.

— Кен! Отговори ми!

Гласът й бе напрегнат, размерите на боинга срещу тях се увеличаваха застрашително с всяка секунда.

— Добре. Достатъчно! — отсече Дейн и наклони гълфстрийма за десен завой, но щом промени посоката, видя, че боингът прави същото, за да лети срещу него.

— Кен, моля те, какво се опитваш да направиш? Ако се отклоним в погрешната посока, може да не стане така, както си го планирал.

До ушите й стигна гласът на Джеф Джейсън.

— Дейн, по-добре продължи завоя. Той има сериозни намерения.

Боингът вече беше на по-малко от километър и половина. Гълфстриймът рязко зави надясно и полетя с пълна скорост. С приглушен рев боингът мина покрай опашката му.

— Господи! — възкликна Дейн, после намали тягата и предприе ляв завой.

Джеф Джейсън съобщи за случилото се на централата в Денвър.

— Прието, „Пет Лима Лима“. Виждам го. Изглежда, обръща, за да ви преследва.

— Сега пък какво е намислил? — възкликна Дейн.

Кет вдигна микрофона към устата си и натисна бутона.

— Разминахме се на косъм, Кен. Не беше необходимо. Сега, след като ни преследваш и нямаш оръдия или ракети на борда, кажи ми къде по-точно искаш да те заведем?

Гласът му — спокоен и сдържан — отговори веднага:

— Завийте наляво и обърнете на юг към Албакърки.

 

 

На борда на „Еърбридж“ 90 — 14:44

Звукът от откопчаването на предпазен колан стресна Улф. Не повярва на очите си, когато видя, че Рудолф Бостич се измъква от седалката на помощник-пилота.

— Къде отиваш, по дяволите?

Бостич спря и го погледна в очите.

— Писна ми от всичко това. Може би, ако се върна в пътническия салон, вече няма да правиш глупави каскади, само за да ме уплашиш.

— Седни, Бостич!

— Иначе какво? Ще взривиш самолета и ще убиеш всички само защото съм станал от мястото си?

Кен премести дясната си ръка върху щурвала и вдигна електронния спусък.

— Точно така.

— Не ти вярвам. Няма да го направиш. Знаеш, че съм на борда и не мога да сляза. Още се надяваш, че ще ме принудиш да направя фалшиви самопризнания. Кой знае, може и да успееш. В крайна сметка те няма да струват нищо. Може би не знаеш, че насила изтръгнатите самопризнания нямат стойност в съда.

— Не забравяй, че имам доказателство — рече Кен, но личеше, че е притеснен.

Рудолф изсумтя.

— Глупости! Ако имаше истинско доказателство, щеше да го представиш на съдията, а не да рискуваш да умреш, отвличайки собствения си самолет.

Улф поклати глава, опитвайки се да не изглежда толкова отчаян, колкото беше. С периферното си зрение видя на екрана, че гълфстриймът е там, където го искаше да бъде — зад тях и извън визуалния им обсег.

— Получих го едва преди няколко дни. Нямаше време. Освен това доказателството може и да убеди съдията, но твоите самопризнания мигновено ще променят решението му. Разбира се, професионалната ти кариера ще приключи, ако бъдеш разобличен, но самопризнания, придружени с някакви обяснения, може да те отърват от публичен скандал.

— Трогнат съм от загрижеността ти за кариерата ми.

— Съвсем не съм загрижен за кариерата ти, но трябва да призная, че ако бъдеш разобличен — а това ще стане, ще постъпиш умно, ако го направиш доброволно. Не давам пукната пара, стига доказателствата да бъдат представени в съда.

Рудолф бавно вдигна крак, за да се измъкне от седалката, и Кен отново му показа спусъка.

— Не се опитвай, Бостич! Не се шегувам, така че недей да рискуваш.

Прокурорът спря.

— Не си знаел, че тази сутрин ще бъда на борда, нали така? — попита Рудолф, като внимателно следеше реакцията на Улф. — Освен ако не носиш бомба на всеки полет. Защо трябва да ти вярвам, че си намерил начин да сложиш бомба?

Кен бръкна в чантата от лявата си страна, извади малък правоъгълен предмет и го подхвърли на Бостич, който сръчно го улови.

— Какво е това?

— Ами виж, Руди.

Все още приведен, Бостич се подпря с лявото си рамо на седалката и разгърна опаковката. Вътре имаше блокче мек материал, който приличаше на бял пластилин. Рудолф бе виждал някъде такова нещо. Всъщност много наподобяваше на…

— Внимавай — предупреди го Кен. — Останалото е в чантата ми. Има и голям часовник, и електронен детонатор.

Очите на Бостич се разшириха.

— Искаш да кажеш, че… държа… пластичен взрив?

— С-4.

Прокурорът му върна блокчето, сякаш беше жива кобра, и седна на мястото си. Дишаше тежко.

— Господи, и през ум не ми е минавало, че един пилот ще…

— Отдавна проверявам компютъра с резервациите, Руди. Изведнъж изскочи твоето име. Знаех откъде да се снабдя с пластичен взрив и как да го използвам. Трябваха ми само няколко часа.

Бостич го погледна обезумяло.

— И как мина през охраната?

Кен изсумтя презрително.

— Пилотите минават през рентгена на летището като всички останали, което е глупаво и безполезно. Безпроблемно прекарах през охраната блокчето, детонатора и другото.

— Боже мой! Пък аз мислех, че лъжеш. Наистина си луд!

Улф кимна.

— Сам го каза, нали, Руди? Какво би направил на мое място? Вероятно щеше да полудееш. Е, аз имах две години да стигна до това състояние. Благодарение на теб.

— Какво искаш да кажеш?

Кен се вторачи в него със съсредоточеност, която смрази кръвта на Бостич.

— Днес се навършват две години… — започна Улф. — В една гора в северен Кънектикът беше убита моята красива единайсетгодишна дъщеря, а тялото й беше захвърлено. Лумин е повредил електронно контролираната ограда на държавния резерват, затова знаем датата. Месеци по-късно намериха тялото й. Така ми върнаха детето, господин прокурор.

— Искрено съжалявам — тихо рече Рудолф.

Кен се обърна към контролното табло, едва сдържайки чувствата си.

— Адски си прав, Бостич. Аз съм луд. И по-добре направи нещо, за да ми помогнеш, защото вече нямам какво да губя.