Джон Нанс
Последният заложник (15)

14.

На борда на „Еърбридж“ 90 — 13:30

Анет, Бев и Кевин трескаво се суетяха в помещението за екипажа в задната част на самолета, когато скоростта изведнъж се увеличи и боингът рязко започна да се издига. Тримата се втурнаха към прозорците, чудейки се какво става, и след като видяха как ръбът на високото скалисто плато профучава на по-малко от трийсет метра под тях, се спогледаха с пребледнели лица.

Разминаването на косъм изведнъж ги доведе до единодушно решение: пътниците трябваше да узнаят истината. Беше по-скоро спонтанна реакция, отколкото добре обмислено решение, възмущение към лъжата, че те са верният екипаж на командира Улф. Така мислеха пътниците и това трябваше да се промени.

Анет бързо извади мегафона, работещ с батерии, и тръгна към първа класа. Знаеше, че Кен ще чуе всичко, което каже по вътрешната радиоуредба. Самолетът летеше равномерно, без резките завои и подскоците, които бяха накарали десетина пътници да грабнат торбичките за повръщане.

Анет се обърна и се вгледа в уплашените очи на пътниците. Започна да ги информира, като говореше тихо, за да не я чуят в пилотската кабина, и се държеше с лявата ръка за багажното отделение, в случай че Улф предприемеше нови акробатични номера.

— Няма лесен начин да ви кажа това, драги пътници. Колкото и странно да звучи, ние сме отвлечени от собствения си командир. Капитан Кен Улф е единственият похитител на борда. Той отправя заплахите. Федералният областен прокурор за когото каза толкова много лоши неща, е негов пленник и е там, в пилотската кабина, сам с него. Помощник-пилотът явно е бил оставен в Дуранго. Ние, екипажът, разбрахме за това едва преди Солт Лейк Сити. Нямам представа какво ще стане по-нататък, но искам всички да останете със затегнати предпазни колани. Не се опитвайте да се правите на герои. Командирът каза, че е сложил бомба в багажното отделение и държи електронен спусък. Аз видях този спусък. Наистина съществува и Кен Улф твърди, че ако го пусне, самолетът ще се взриви. Не можем да си позволим да поставяме под съмнение тази заплаха. Трябва да приемем действителността.

Тя млъкна и за миг отдалечи мегафона от устата си. Пътниците слушаха смаяни.

— И така, знам въпроса, който искате да зададете. Той вълнува и мен, но не мога да дам отговор. Защо Кен Улф прави всичко това? Нямам представа. Разбрах, че малката му дъщеря е била убита преди две години. Според него господин Бостич е виновен, че не е предявил обвинения към убиеца. Не знам подробностите и как стана така, че всички се замесихме в тази история. Знам само, че в момента командирът държи всички карти. Единственото, което можем да направим, е да седим на местата си и да се молим на Бога. Ще се постараем да бъдете в безопасност, доколкото е възможно.

Анет мина между редиците, повтаряйки същото съобщение и отклонявайки въпросите. Пътниците не изглеждаха по-слисани отпреди. И без това всичко беше сюрреалистично — отвличане, отвесни скали, остри върхове и хребети покрай прозорците, резки наклони и завои и странни съобщения от пилотската кабина.

Тя чакаше удобна възможност да разговаря с Нанси Бек и щом стигна до шестнайсетия ред, приклекна до нея.

— Нанси, слушай внимателно. Съпругът ти е добре. Преди няколко минути разбрах, че неизвестно как е слязъл от самолета в Дуранго и сме излетели, преди да успее да се качи.

Жената изглеждаше смаяна. Анет продължи:

— Така че не се тревожи за него. Той е в Дуранго, жив и здрав, и вероятно много се безпокои за теб.

Анет се изправи и тръгна към предната част на самолета. Бев я последва.

Въпросите бяха едни и същи: „Знаете ли къде ни води?“ и „Какво иска?“.

— Не знам.

Това беше единственото, което можеше да отговори.

— Сега вече някои неща ми се изясняват, при това по странен начин — със сълзи на очи каза една от жените от групата за лечение на страх от летене. — След всичко, което се случи, какво е още един ексцентричен детайл, че пилотът е маниак? Поне може да управлява самолета. Страхувах се, че се бият кой да поеме контрола над уредите.

Анет отиде в първа класа. Усети как я завладява странно спокойствие след напрежението, което бе изпитала. Изведнъж някой сложи ръка на рамото й. Тя подскочи, обърна се и се озова срещу широкоплещест човек на около шейсет години. Зад него стояха още петима пътници — четирима мъже и една жена.

— Стреснахте ме. Какво има?

— Госпожице, аз съм пенсиониран полицай и всички ние искаме да помогнем.

Анет го погледна озадачена.

— С какво?

— Трябва незабавно да пристъпим към действие. Този човек ще ни пребие, така както лети. Видяхте ли колко близо минахме над ръба на платото?

Тя кимна и огледа хората от групата.

— Какво предлагате, господине?

— Вече обсъдихме положението. Имате ли ключ за пилотската кабина? Мисля, че ви видях да я отваряте. Ако нахлуем вътре неочаквано, ще можем да го обезвредим. Нали е единственият похитител.

Анет поклати глава.

— Вратата е заключена и единственият ключ е в командира.

— Не приемам този отговор. Трябва да има начин да отворим.

Тя сви рамене.

— Не знам, но е твърде опасно да опитаме.

Всички от групата започнаха да говорят едновременно. Искаха да действат и пенсионираният полицай обобщи желанията им.

— Няма да стоим като овце и да чакаме да ни избият.

Анет поклати глава и го погледна в очите.

— Разбирам отчаянието ви. И аз изпитвам същото. Но ако го обезвредите, кой ще управлява самолета?

— Не, не разбирате — възрази ченгето. — Знаем, че той е единственият пилот, но ако изтръгнем онзи спусък от ръцете му…

— Ами ако е склонен към самоубийство?

Тя съжали за думата в мига, в който я произнесе. Кръвта от лицето на пенсионирания полицай се отдръпна, от групата зад него се чуха възклицания.

— Казвате, че е… склонен към самоубийство?

— Не! — побърза да каже Анет. — Нямам причина да смятам, че е такъв, но все пак не можем да сме сигурни. Ако му отнемем избора и го притиснем до стената, знаем ли какво ще направи?

Потресен, възрастният мъж поклати глава.

— Не мога да повярвам.

— Господине, аз се страхувам не по-малко от вас.

Той вдигна показалец.

— Аз не се страхувам, госпожице, а съм вбесен. Предполага се, че това е самолет. Ние ви имаме доверие, че не слагате маниаци в пилотската кабина. Как стана така, по дяволите?

— Не знам. И аз бих искала да знам.

Тя сведе очи. Бившият полицай имаше право. Анет беше служител на „Еърбридж“ и авиокомпанията носеше отговорност за този случай.

— Господине, моля ви, не можем да рискуваме. Той твърди, че има спусък, с който ще ни взриви, ако го пусне за миг. Видях го с очите си. Не знам дали е истински, но не искам да го разбера по опасния начин.

— Нали видяхте, че се разминахме на косъм с онези скали? — ядосано каза пенсионираното ченге. — А сега стоите тук и ме убеждавате, че не можем да направим нищо. Толкова ли сте безпомощна, или сте само уплашена?

Думите я зашлевиха като плесница и тя вирна глава. Възвърна си властния вид, който Кен бе сломил — загуба, оставила я объркана и разтревожена. Изправи рамене и намери познатия тон, който винаги бе изисквал подчинение.

— Вижте какво, господине. Вярно, разминахме се на косъм с онези скали, но още сме невредими и летим. Не командирът, а аз владея положението тук и ви казвам да седнете на местата си. Колкото и да ви е трудно, трябва да изпълнявате инструкциите ми и да запазите спокойствие. Знам къде сте и кои сте. Ако се наложи да помогнете, може да бъдете сигурни, че веднага ще ви повикам. Разбрахме ли се?

Пенсионираният полицай се вторачи за миг в очите й, сякаш я виждаше за пръв път.

— Аз съм на място 21-Д — рече накрая той, после се усмихна, обърна се и направи знак на останалите да се разотидат. — Хайде, чухте какво каза шефът.

 

 

На борда на „Гълфстрийм“ — 13:38

Кет изчака, за да се увери, че „Еърбридж“ 90 лети по права линия към Гранд Джънкшън, сетне отиде в луксозната баня. Кранчетата бяха позлатени. Имаше малък душ, ограден със стъклен параван, и цветен монитор, който показваше в коя точка над планетата лети в момента „Гълфстрийм 5ЛЛ“.

Оправи костюма, погледна лицето си в огледалото, изми си ръцете, после разгледа картата. Пътят им бе отбелязан с пунктирана линия. Планините, намиращи се на стотина километра пред тях, бяха изобразени релефно. На юг се виждаше Кениънлендс Парк, на север — по-ниски възвишения, а на изток — магистралата, отиваща в същата посока.

Кет погледна часовника си. Трябваше бързо да се върне в пилотската кабина, но отстрани на монитора имаше копчета и тя не устоя на изкушението и натисна онова, което показваше атмосферните условия.

Изображението мигновено се сля с гъст облак. Тя завъртя друго копче и увеличи мащаба. На екрана се появи цялата страна. В Средния запад бушуваха гръмотевични бури. След още едно докосване на копчето се показаха и температурите в различните части на страната.

— Изумително! — каза на глас Кет и веднага се почувства виновна, че се е забавила с цели трийсет секунди.

Тръгна към пилотската кабина и докато минаваше покрай Бил Норт, който чакаше обаждане по клетъчния телефон, подсвирна и каза:

— Много хубава баня, Бил, особено монитора.

Той се усмихна.

— Да, падам си по контролни уреди. Не мога да стоя там и да не знам къде се намираме. Между другото, Кет…

— Да?

— Разбрах, че похитителят е командирът на полета. Казва се Кен Улф, нали?

Тя кимна.

— Е, сигурно това е информация, което не можеш да споделиш, но наистина съм любопитен да разбера какво знаеш за този човек.

Преди да отговори, Кет се вгледа изпитателно в него. Бил Норт бе предложил без колебание скъпия си самолет и досега не се беше опитвал да се намеси. Беше справедливо да му каже какъв е проблемът.

— Бил, в момента нямам време да ти разкажа цялата история, но той явно се опитва да подведе под съдебна отговорност човека, убил дъщеря му. Изключително е разстроен и може би е способен да извърши масово убийство.

Бил Норт замислено поклати глава.

— Винаги съм се учудвал на нещата, които може да направи един отчаян човек.

— Ще отида при пилотите да видя какво става — каза тя, влезе в пилотската кабина и взе клетъчния телефон.

— Франк?

— Готова ли си да чуеш отговорите на въпросите си?

— Да. Казвай.

— И така, седалището на Бостич наистина е в Уайт Плейнс и има правомощия в Стамфорд. Дъщерята на Улф е отвлечена в Стамфорд, а тялото й е намерено в Кънектикът, но има улики, че е измъчвана и убита някъде другаде, вероятно в Мейн. Във всеки случай, ако е имало достатъчно доказателства, Бостич е можел да предяви обвинение в Уайт Плейнс, но не го е направил. И накрая… Слушай внимателно, защото е малко заплетено… Един детектив от щатската полиция в Кънектикът е получил заповедта за обиск. Казал на съдията, че има информация от достоверен източник, в който можел да се закълне, да претърси компютъра на известен педофил на име Брадли Лумин. Съдията издал заповедта, полицията я изпълнила и намерили истинска съкровищница от информация в компютъра на Лумин, включително снимки на голата жертва, докато я изтезавал. Не открили други веществени доказателства. Обвинението зависело от доказателствата в компютъра. После, както става обикновено, някакъв гаден адвокат оспорил заповедта преди процеса и при разпита на детектива съдията установил, че информацията е съобщена по телефона, а не лично. Нещо по-лошо, детективът не попитал кой е информаторът.

— Тоест източникът не е достоверен, така ли?

— Не е задължително. Детективът казал на съдията, че не попитал кой е информаторът, защото добре познавал гласа му. Но когато го призовали да даде показания, човекът заявил, че не се е обаждал.

— И по какъв начин е свързан Бостич с всичко това?

— Човекът, който заявил, че не се е обаждал по телефона, е Рудолф Бостич. По факса ми изпратиха копие от протокола на съдебното заседание. Бостич ясно заявил, че нито се е обаждал, нито е имал достъп до такава информация и дори да е имал, пак нямало да я предаде анонимно на един щатски полицай. Във всичко това има логика, Кет. Бостич има трийсетгодишен опит и петнайсет години е бил прокурор. Едва ли би постъпил толкова глупаво. Някой явно е преправил гласа си, за да заблуди ченгето, и когато съдията е разбрал това, е отхвърлил заповедта. Същото е станало и с доказателствата срещу убиеца на Мелинда Улф, които са били само от компютъра.

Кет потърка чело, представяйки си дилемата на Бостич, който сега беше пленник в пилотската кабина, а животът му — в ръцете на един обезумял от мъка баща. Тя се тревожеше за пътниците и гневът на Улф към Бостич бе останал някак на заден план. Но по всичко личеше, че Рудолф Бостич не е врагът. Улф бе разбрал погрешно как стоят нещата.

— Господи, Франк, проблемът е по-неприятен, отколкото предполагах. Улф явно е убеден, че ще принуди Бостич да направи самопризнания — например, че е излъгал за обаждането до ченгето. Но какво ще стане, ако Бостич е невинен и Улф не приеме това?

Последва дълго мълчание, после се чу:

— Ти си психологът, Кет.

Тя въздъхна.

— Има ли шанс да извадим на бял свят доказателства, които Улф би приел? Например справки за телефонни разговори или нещо подобно? Да докажем, че Бостич не се е обаждал?

— Ще се опитам да изровя нещо, Кет, но тук става дума за задълбочена следователска работа, приключила преди година и половина, и не мисля, че ще се справя бързо. Бостич или ще трябва да се престори, че прави самопризнания, или ти ще трябва да убедиш Улф, че греши. Или по някакъв начин да го измъкнем от самолета.

— С какво разполага Гранд Джънкшън?

— Само с шериф и със специализиран полицейски отряд за борба с тероризма. Мобилизирахме ги по радиото и те са съгласни да ни сътрудничат във всичко. Ще бъдат скрити.

Кет кимна.

— Добре. Чакай малко… Колко ни остава още, Дейн?

— Около дванайсет минути, дори по-малко.

Кет предаде думите му на Франк.

— Кет, след пет минути Вашингтон може да издърпа случая от ръцете ми.

— Какво искаш да кажеш, Франк?

— Ами, ако самолетът беше кацнал в Солт Лейк Сити, ние щяхме да ръководим шоуто. Но той вече е в Колорадо и клонът на ФБР в Солт Лейк Сити вече не е изключителен собственик върху правата, така да се каже.

— Не искам да работя с хора, които не познавам, Франк. Трябва ми силна подкрепа.

— Кет, не ми е приятно, че го казвам, но в Гранд Джънкшън ще загубиш контрола над положението в секундата, когато докарат друг екип от Денвър.

Тя усети, че лицето й се зачервява — както от смущение, така и от гняв.

— Това е безумие, Франк!

— Още не е станало, но бъди нащрек. Медиите са научили всичко. Си Ен Ен предава на живо, другите станции прекъсват програмите си, за да съобщават новините, и ако не успеем да го накараме да кацне в Гранд Джънкшън, след половин час очаквай медиен бум. В такава атмосфера…

Кет кимна. Затвори очи и си напомни, че двамата пилоти и Бил Норт слушат думите й.

— Добре, Франк. Бюрото винаги получава онова, което иска, но аз ще водя преговорите.

— Ще наблегна на това пред Вашингтон, Кет. Внимавай.

Тя остави телефона. Разбираше, че предупреждението му се отнася за начина, по който се държи както с шефовете си, така и с похитителя.