Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (6)

6.

— Много неприятно — изпъшка Кони Геймаш, дългогодишната й секретарка. — От два дни телефонът не спира да звъни. Гласовата поща е пълна и не може да записва повече съобщения. Хората се изнервят. Чакат те една дама и няколко господа. Употребявам термините в широк смисъл.

Клеър се обърна. Обикновено празната чакалня гъмжеше от репортери. Тя позна двама от тях — шефа на бостънското бюро на „Ню Йорк Таймс“ и една телевизионна репортерка от новините на Канал 4, която харесваше. Поздрави с мълчаливо кимване. Последното, което искаше, беше да говори по случая Ламбърт пред група възмутени журналисти.

— Трябва да си взема помощник — без да спира, продължи Кони. — Ти изведнъж стана госпожа Популярност.

— След половин час имам заседание на факултета — каза Клеър, отключвайки вратата на кабинета и същевременно събличайки палтото си.

Кони влезе след нея и запали лампата. Тя имаше широки рамене, голям задник и бели коси. Преди няколко десетилетия явно е била хубавица. Изглеждаше много по-възрастна за петдесетте си години.

— Много репортери чакат за интервю. Да ги отпратя ли?

Клеър извади от дипломатическото си куфарче купчина листа и ги подреди на бюрото от черешово дърво. После дълбоко въздъхна от отчаяние.

— Покани журналистката от Канал 4. Мисля, че се казва Новак. Попитай я колко време й е необходимо. Кажи на репортера от „Таймс“ да дойде по-късно. Може би днес следобед.

Кони неодобрително поклати глава. Биваше я да се оправя с представителите на медиите, смяташе ги за пиявици, които трябваше да бъдат махнати веднага щом се впиеха в теб. Клеър й беше благодарна за загрижеността, защото Кони обикновено беше права — репортерите имаха склонността да правят сензации, да преувеличават и да те накисват, ако могат. Пък и пишеха убедително.

Кони се върна след минута.

— Вбесих ги. Карол Новак каза, че й трябват само пет-десет минути.

— Добре — рече Клеър. Карол Новак се отнасяше добре с нея — интелигентно, сравнително точно и с по-малко враждебност към Харвард, отколкото другите местни репортери демонстрираха. — Дай ми няколко минути да прегледам електронната поща, сетне я покани.

 

 

Карол Новак от Канал 4 влезе, придружена от един оператор, който бързо нагласи прожекторите, премести настолната лампа и няколко стола и се разположи срещу Клеър. През това време репортерката — дребна, наперена червенокоса хубавица, но твърде силно гримирана — бъбреше за незначителни неща. Устните й бяха съвършено очертани, а веждите — оскубани в тънки дъги. Попита за Ани. И двете имаха шестгодишни дъщери. После размениха няколко клюки за един друг, далеч по-известен член на юридическия факултет. Карол не попита за инцидента в Търговския център. После, когато операторът се приготви, тя седна до Клеър и се наведе напред в израз на дълбока загриженост.

— Напоследък много ви критикуват, че поехте защитата на Ламбърт.

Гласът й изведнъж стана по-плътен, но все още задъхан и изпълнен с безпокойство.

— Искате да кажете, че спечелих делото.

Карол Новак се усмихна убийствено.

— Ами, че допуснахте един осъден изнасилвач да излезе на свобода поради някаква техническа подробност.

Клеър също се усмихна.

— Не мисля, че Четвъртата поправка е „техническа подробност“. Всъщност гражданските свободи на Ламбърт бяха нарушени при обиска на апартамента му. Работата ми беше да защитя тези права.

— Дори ако това означава той отново да изнасилва?

Клеър поклати глава.

— Ламбърт бе осъден, но в процедурата бяха допуснати грешки. Нашето успешно обжалване доказа това.

— Искате да кажете, че той не е извършил престъплението?

— Казвам само, че в процедурата имаше пропуски. Ако допуснем това, всички ще бъдем в опасност.

Колко често казваше това. Винаги ли звучеше така глухо и неубедително?

Карол Новак се облегна назад и с поразителна ожесточеност се вторачи в очите на Клеър.

— А като жена, какви чувства изпитвате, след като сте освободили един изнасилвач?

Клеър отговори веднага. Не искаше да се бави, за да не изтълкуват това като колебание.

— Както вече казах, въпросът не е в това…

— Клеър — прочувствено каза Карол Новак, — чувствате ли понякога… дълбоко в сърцето си, че постъпвате неправилно?

— Ако имах такова чувство — убедено и след съответната театрална пауза отговори Клеър, — нямаше да го правя.

После се усмихна в знак, че интервюто е приключило.

 

 

На прага стоеше Рей Деверо. Частният детектив беше голям почти колкото вратата и тежеше цели сто и петдесет килограма, но не беше дебел. Главата му изглеждаше малка и не съответстваше на огромното му туловище, макар че това беше оптична измама, като се имаше предвид ръстът му.

Деверо притежаваше актьорски талант. Сякаш не влизаше в обикновена стая, а се появяваше на сцена. Стоеше на прага, скръстил ръце на корема си, и чакаше Клеър да му подаде реплика.

— Благодаря ти, че дойде, Рей.

— Моля — сериозно отговори той, сякаш бе извършил велик подвиг за нея. — Къде, по дяволите, паркирате тук наоколо?

— Аз оставям колата си на паркинга на факултета. Но сигурно на Масачузетс авеню има много свободни места.

Той се намръщи.

— Наложи се да паркирам до един пожарен кран. Оставих им на таблото празна бланка за глоба.

От дванайсет години Деверо не работеше в полицията, но използваше професионалните номера и връзките си. Кочанът му с квитанции за глоби беше отпреди десет години, но контрольорите щяха да го видят и да му спестят глобата от петдесет долара.

— Между другото, моите поздравления.

— За какво?

— За случая Ламбърт.

— Благодаря.

— Нали съзнаваш, че посестримите ти, жените, вече са те анатемосали. Едва ли ще те допуснат в средите си.

— Все ми е едно. Хайде, чувствай се като у дома си. Сядай.

Той влезе в кабинета и се огледа неспокойно. Деверо не обичаше да се срещат на нейна територия. Предпочиташе да разговарят в облицования му с ламперия офис в Южен Бостън, украсен с дипломи и удостоверения. Там се чувстваше господар. Рей спря пред един от столовете за посетители и го погледна намръщено, сякаш не беше сигурен какво е това. Явно му се стори твърде крехък. Посочи го и се ухили. Когато се усмихваше, заприличваше на десетгодишно момче, а не на четирийсет и седем годишен частен детектив.

— Имаш ли нещо, което няма да счупя?

— Седни тук.

Клеър стана и му предложи тапицирания си кожен стол с висока облегалка. Деверо се настани, без да възрази. Явно дребните привилегии на властта го караха да се чувства добре.

Той се облегна назад и скръсти ръце на корема си. Столът зловещо изскърца.

— Обадих ти се, но не оставих съобщение — смутена каза Клеър.

— Какво има? Пак ли Ламбърт? Мислех, че приключи с този боклук.

— Става въпрос за друго, Рей. Нуждая се от помощта ти.

Тя му разказа за случилото се в Търговския център, за федералните агенти, за бягството на Том и за обиска на дома им.

— Будалкаш ме — промълви Деверо.

Клеър поклати глава.

Той сви устни и ги изду като риба. Затвори очи и направи дълга театрална пауза. Говореше се, че е много добър в разпитите.

— Познавам един човек от дните си във ФБР. Вероятно иска да се измъкне оттам. Може да му предложа работа при мен.

— Ще наемеш ли някого?

— Казах ще „предложа“.

— Бъди дискретен. Не им позволявай да разберат, че се интересуваш от случая.

Деверо се намръщи.

— Не ми казвай как да си върша работата.

— Ясно. Съжалявам. Но възможно ли е всичко това да е грешка? Някакво недоразумение?

Рей се вторачи в тавана, за да постигне максимален театрален ефект.

— Малко вероятно. Бъди убедена, че подслушват телефоните ти.

— И тук ли, в кабинета ми?

— Защо не? Сигурно.

— Искам да ги провериш.

Той се усмихна иронично.

— Да ги проверя ли? Ако го правят от централния си офис, няма да намеря нищо. Ще го сторя, но не очаквай много. Дори да открия нещо, няма да мога да го махна, ако е поставено законно.

— Това означава ли, че ако Том се свърже с мен, те ще проследят обаждането и ще разберат къде е?

— Уверен съм, че целят точно това. Но напоследък става все по-трудно. Купуваш си фонокарта и всъщност агенцията осъществява телефонното обаждане. Ето защо е невъзможно да се проследи.

— Той ми остави съобщение на гласовата поща.

— Къде? Тук или в дома ти?

— Вкъщи.

— И там имат достъп. Няма проблем. Тайната парола не им пречи. Ако имат официална заповед, апаратурата „Нинекс“ ще им позволи да чуят съобщенията.

— Тогава са подслушвали.

— Можеш да се обзаложиш. Но Том вероятно е знаел това.

— И ще вземат всички записи на телефонните обаждания вкъщи и в службата му, нали? За да разберат с кого е говорил.

— Точно така.

— Но само извънградските.

— Не. Телефонната компания пази архив на всички местни обаждания — избрания номер, продължителността на разговора и така нататък. По този начин таксуват абонатите. Но пазят записите около месец — обичайния период за изготвяне на сметките.

— В такъв случай има ли начин Том да се свърже с мен, без те да разберат?

Деверо се умълча.

— Вероятно.

— Как?

— Ще трябва да помисля по въпроса. Разбира се, той вероятно вече е измислил нещо. Но имай предвид, че сигурно подслушват и този кабинет.

— Рей, трябва да разбереш какво става.

— Ще видя какво ще мога да направя. — Той се хвана за страничните облегалки на стола и се вторачи в Клеър. — Това ли е всичко, професоре?