Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (13)

13.

Последва дълго мълчание.

Накрая Том продължи:

— Извикаха ни във Форт Браг. Случилото се бе разчуло. Трябваше да има наказани. — Той избърса сълзите си. — Полковникът отрече да е издавал подобна заповед. Накара и хората си да кажат същото по време на разпитите, проведени от Отдела за криминално разследване. Обвиниха мен. Казаха, че съм обезумял. Побъркал съм се и съм убил онези хора. Полковник Маркс се страхуваше, че след като не съм бил там и отказвам да лъжа заради него, аз ще се огъна и ще направя самопризнания. Затова изопачи нещата. Принуди ги да ме обвинят. А аз бях невинен. Нямах представа какво става.

— Какво искаш да кажеш?

— Маркс бе пощаден. Аз бях изкупителната жертва. Щяха да ме съдят за убийство първа степен. На осемдесет и седем човека. Онези, които отказаха да му сътрудничат, умряха — или се самоубиха, или загинаха при автомобилни злополуки. Знаех, че ще премахнат и мен. Пентагона искаше на всяка цена да потули инцидента. Всеки можеше да изнуди ръководството на Пентагона, защото знаеха, че командването е съучастник в масовото убийство.

— И ти избяга.

— Не беше трудно. Подкупих военния полицай, който ме следеше. Помолих го да излезе и да ми купи кока-кола. И изчезнах.

— Как?

— Господи, Клеър, ние бяхме обучени да правим такива неща. Използвах някои от номерата от Федералната програма за защита на свидетелите. Взех автобус до Монтана. Набавих си карта за социално осигуряване, което е смешно лесно, щом имаш достъп до актовете за раждане и смърт. Те са публично достояние. Съставих си собствена програма за защита на свидетеля. Изчезнах и после се появих с друга самоличност. Но повярвай, през цялото време се страхувах. Миех чинии, готвех, работих като автомонтьор — какво ли не. Направих си и пластична операция. Промених формата на носа, брадичката и скулите си. Станах неузнаваем. Бавно и внимателно започнах да си съставям фалшива биография. Най-лесно е да подправиш медицинските документи — даваш ги на участъковия си лекар и никой не ти задава въпроси. Най-трудно се фалшифицира документацията от училище и от колежа. Но явно съм се справил добре, защото след известно време чух, че са оценили главата ми на два милиона долара.

— Кой? Пентагона ли?

— Не. Поне официално. Другите от „Горящото дърво“, оцелелите.

— И полковник Маркс ли?

Том кимна.

— Сега той е генерал с четири звезди. Аз съм единственият, който знае за масовото убийство. Ако се разчуе…

— Е, и? Това е станало преди тринайсет години.

— Но самият началник-щаб на армията е станал причина да бъдат убити осемдесет и седем цивилни лица и после е заличил следите си.

Клеър кимна.

— Ето защо отпечатъците ми бяха в базата данни за националните престъпници. Попаднеха ли на тях по някакъв повод, нямаше начин да не ме намерят. Местната полиция не е подозирала нищо. Но Пентагона е бил уведомен и са изпратили ФБР и военната полиция. Ако знаех, че са заснели отпечатъците ми, щях да избягам, за да предпазя теб и Ани. Пентагона ме иска затворен до края на живота, а много други хора желаят смъртта ми.

— Кой е Нелсън Чапман?

— Един приятел. Бащата на мой стар боен другар. Спасих живота на сина му. Той изрази готовност да ми помогне. Даде ми и пари да започна собствен бизнес. За четири месеца удвоих капиталовложенията му.

— Докога ще се криеш тук?

— Не знам. Не след дълго сигурно ще привлека внимание.

— Не ме проследиха.

— Изплъзна им се като истински професионалист.

— Изпълних указанията ти, това е всичко. А съобщението по електронната поща? Дали са го проследили?

— Изключено. Изпратих го чрез една агенция за такива услуги във Финландия, на която плащам с пощенски записи. Свързах преносимия компютър, който купих на старо, с един уличен телефон. А относно номера с куриера — знаех, че ще мине само веднъж…

Гласът му постепенно заглъхна. Клеър сложи ръце на коленете си и отново се вторачи в очите му.

— Том, ти ме лъга цели шест години. Не знам дали да ти вярвам.

— Но защо мислиш, че те лъгах, Клеър? Какво очакваш? Да ти кажа истината? Щеше ли да ми повярваш?

— Отначало може би не, но след като се оженихме, можеше да ми кажеш.

— Може би. Но за мен най-важното на света беше да ви закрилям. Ако ви кажех, мигновено щях да ви изложа на опасност. Знаеш ли нещо, ставаш уязвим. Хората говорят. Все нещо неволно ще се изплъзне от устата ти.

Том я прегърна и се наведе да я целуне, но Клеър се дръпна.

— Какво трябваше да направя? — попита той.

— Не знам какво да кажа.

Разкъсваха я противоречиви чувства. Беше напълно объркана. Не можеше да устои на Том, но в същото време отчаяно искаше да го стори. Накрая затвори очи и го целуна. Той плъзна ръка по гърдите й и нежно започна да я гали.

 

 

— Умирам от глад — каза тя. — Не съм вечеряла.

Двамата бяха преплели голи тела на тясното легло.

Той погледна часовника си.

— Три часът сутринта. Искаш ли ранна закуска?

— Разбира се.

Над главите им изрева още един самолет.

— Познай защо наоколо не живее никой — рече Клеър.

— След известно време преставаш да им обръщаш внимание — каза Том, стана и се приближи до печката. — Има яйца и хляб.

Той се наведе и запали огъня.

— Студено е — рече Клеър и облече една от карираните му ризи.

— Добра идея — каза Том и нахлузи джинсите и фланелката си.

После пак се върна при печката, сложи четири филии да се препичат, разтопи масло в горещия тиган и счупи няколко яйца. Стаята се изпълни с чудесно ухание.

— Къде се къпеш? — попита Клеър.

— Отгатни.

— В онова ледено езеро?

Той кимна, сетне изведнъж се обърна.

— Клеър.

— Какво?

— Чу ли нещо?

— Не ми казвай, че отглеждаш и животни.

— Ш-шт. Слушай.

— Какво правиш? — прошепна тя, когато той се приближи до вратата и бавно я открехна. — Том?

— Тихо. — Той се огледа във всички посоки, сетне поклати глава. — Стори ми се, че чух нещо.

После обу чифт износени маратонки „Рийбок“, които Клеър не бе виждала, и излезе навън. Тя го последва.

Той спря и погледна към небето. В същия миг Клеър долови един шум, който не приличаше на обикновен самолет. Някакво пронизително и настоятелно монотонно бръмчене, което се усилваше. Постепенно се чу и друг шум — на хеликоптер.

— В колата има предавател — каза Том.

— Но аз проверих, както ми каза.

Той поклати глава.

— Не трябваше да те викам тук. Предавателите явно са се усъвършенствали, откакто служих в армията, и ти не си могла да го откриеш.

Внезапно от земята се разнесе поредица от експлозии, които прозвучаха като фойерверки.

— Господи, Том, какво е това?

— Капаните ми. Влизай вътре!

Бръмченето на хеликоптера се засили и изведнъж на небето се появи ослепително ярка светлина, която озари целия район. Очите на Клеър се опитаха да се приспособят към внезапния блясък.

— Бягай! — извика Том.

Тя се обърна и хукна към колибата. Двамата влязоха и Том я сграбчи.

— Лягай на пода!

— Том…

— Веднага!

Клеър се хвърли на грубия дървен под.

— Завързах тел за дърветата наоколо. Онези типове не са очаквали такова нещо. Моята примитивна алармена система.

Преди Клеър да успее да каже нещо, от небето прогърмя силен глас:

— Федерални агенти! Излезте и хвърлете оръжието!

— Какво ще правим, Том?

Той не отговори. Търсеше нещо.

— Том?

— Няма да ни атакуват. Не и след като ти си тук. Пък и не знаят какво имам в колибата. Обградили са ни, но няма да се приближат.

— Какво ще правим? — отчаяна попита Клеър.

— Остави това на мен.

Том гледаше през прозореца през визьора на малкия продълговат предмет, който Клеър бе забелязала.

— Какво правиш, Том?

— Това е лазерен далекомер от танк. Стар номер на Специалните сили.

— Откъде го взе?

— Ние сме от военната полиция на Съединените щати — прогърмя усилен от уредба глас. — Имаме заповед за арестуването ви. Излезте мирно и спокойно и никой няма да пострада.

— От един военен склад в Олбъни. Срещу хиляда долара. Лазерният лъч временно заслепява пилота. Нямам друг избор. Първо трябва да се погрижим за наблюдателния им пост в небето.

— Излезте с вдигнати ръце.

Том натисна едно копче на кутията и рече:

— Уцелих го.

Бръмченето се усили. Клеър се надигна и погледна през прозореца. Хеликоптерът свърна рязко и се наклони на една страна. После изведнъж отлетя.

Наоколо стана тъмно и тихо.

— Няма да се върнат. Остават приятелите ни тук, на земята, но и те ще бъдат изненадани. Струва ми се, че са на около петдесет метра.

Пред колибата се разнесе друг глас. Отново говореше по мегафон.

— Обградени сте. Излезте с вдигнати ръце.

— Залегни, Клеър.

Тя обърна глава. Том стоеше в мрака и надничаше през отворения прозорец.

— Сега пък какво има? — попита Клеър.

— Ще се погрижа за всичко. Сега стандартната им оперативна процедура е да преговарят. Ще ги оставим да говорят.

— Имате десет секунди — продължи гласът силно, бавно и отчетливо. — Излезте без съпротива и никой няма да пострада. Нямате избор. Обкръжени сте. Остават ви шест секунди.

— Господи, Том, какво ще правим?

— Няма да стрелят, мила.

— Три секунди. Излезте веднага или ще открием огън.

— Том!

— Блъфират.

Внезапно се чуха няколко последователни приглушени изстрела. Ужасена, Клеър запълзя по пода и надникна през един от отворените прозорци.

— Гранати — прошепна Том.

— Боже мой! — изпищя тя.

Гранатите разпръсваха облаци бял дим.

— Газ — рече Том. — Не са експлозиви. Парализиращ газ. По дяволите!

И изведнъж Клеър се почувства отмаляла и уморена и пред очите й падна мрак.