Джоузеф Файндър
Тежки престъпления (39)

39.

Този път телефонът иззвъня в четири сутринта. Клеър вдигна слушалката.

— Продължавай така. Ще те проследим.

После затвори.

Преди да излезе, се обади Деверо.

— ФБР е наблизо — рече той.

— Какво означава това?

— Във връзка с онези загадъчни телефонни обаждания. Стеснили са кръга до няколко публични телефона в Пентагона.

— Пентагона?

— Да. Онзи, който се опитва да те сплаши, не се обажда от кабинета си в Пентагона. По това време на нощта там можеш да влезеш само ако си служител или имаш пропуск.

— Това стеснява кръга до двайсет и пет хиляди човека — иронично подхвърли Клеър.

 

 

Според всички първият ден на даването на показания беше добър за защитата. Кръстосаният разпит на Клеър беше съкрушителен. Опитът на Уолдрън да реабилитира агента от Отдела за криминално разследване при повторния си разпит беше повърхностен и не особено успешен.

Но в края на втората сутрин, определена за изслушване на свидетели, нещата изведнъж се обърнаха срещу защитата.

Полковник Джеймс даваше показания от името на правителството и през повечето време повтаряше вече отправените обвинения. Уолдрън го бе призовал, за да идентифицира онова, което законът нарича корпус деликти, или веществените доказателства, че престъплението е било извършено, тоест, труповете на убитите. Нямаха снимки на телата, нито доклади от аутопсията, затова трябваше да представят показания на очевидец, че наистина е имало трупове — нещо, което Ернандес направи без засечка.

Малко преди обяд Уолдрън го насочи към момента, когато посред нощ подразделението е влязло в селото. Ернандес вървял до Роналд Кубик.

— И какво направихте? — привидно безпристрастно попита Уолдрън.

— Тръгнахме от колиба на колиба, събуждахме хората, измъквахме ги навън и проверявахме за оръжие, или за някакви следи от бунтовниците.

— Намерихте ли оръжие, или бунтовници?

— Не, господине.

— Използвахте ли оръжията си, докато ги изкарвахте навън?

— Само за да ги посочваме. С щикове, пушки, карабини и картечници. Каквото имахме.

— Не стреляхте по тях, така ли?

— Не се наложи. Селяните бяха уплашени. Това бяха възрастни мъже и жени, както и майки с бебета и малки деца.

— Видяхте ли какво правеше сержант Кубик през това време?

— Да.

— Какво?

Ернандес се обърна към съдебните заседатели. Клеър съсредоточи вниманието си върху него. Когато се обърнеше към съдебните заседатели или към съдията, свидетелят очевидно възнамеряваше да каже нещо, което щеше да предизвика реакция.

— Ами той вършеше психарски неща.

— Бихте ли употребили термина „садистични“?

— Възразявам. — Клеър стана. — Доколкото ми е известно, свидетелят не е психиатър, нито професионалист по психически заболявания и няма нужната квалификация да поставя диагнози.

— Ваше Благородие — обади се Уолдрън, видимо обезпокоен, че тя бе нарушила ритъма на разпита, — свидетелят има право да характеризира действията, използвайки думи, чието значение знае.

— Възражението се отхвърля — рече съдията Фаръл.

— Продължавайте — подсказа Уолдрън на Ернандес. — Сержант Кубик прави ли неща, които бихте определили като садистични?

— Да.

— Можете ли да ни разкажете за тях?

— Ами един от старците се опита да избяга през задния прозорец на колибата си и сержант Кубик рече: „Искаш да бягаш, а? Казах ти да излезеш през предната врата“. И разсече крака му.

— Как?

— Преряза ахилесовото му сухожилие. С един замах на ножа. После заяви доволно: „Сега няма да можеш да отидеш никъде“.

Клеър се обърна към Том, който енергично поклати глава.

— Чувал ли си това? — шепнешком попита тя.

Той продължи да клати глава.

— Това са пълни измислици, Клеър.

— Какво направихте, когато видяхте сержант Кубик да върши тези неща? — продължи Уолдрън.

— Казах му да престане.

— И той послуша ли ви?

— Не, господине. Заплаши ме, че ако кажа на някого, ще ме убие.

— След това направи ли нещо друго?

— Ами да, господине. Беше ужасно. — Ернандес изглеждаше искрено потресен. Или говореше истината, или беше забележителен актьор. — Едно момче… на не повече от десет години… хвърляше камъни по него. Крещеше обидни думи. Кубик го накара да легне на земята, извади ножа си и разпори корема му.

— Как?

— Направи бърз У-образен разрез в корема на момчето. Не дълбок, но светкавичен.

— Какъв беше смисълът на това?

— Ами беше ужасно. — Ернандес изви устни на една страна. Лицето му беше толкова изкривено, сякаш всеки момент щеше да повърне. — Вътрешностите му изскочиха. Така жертвата умира бавно и в страшни мъки. Извиках на Кубик да спре, но той, изглежда, се забавляваше.

— Говорил ли е такива неща преди? — прошепна Клеър на Граймс.

Той поклати глава.

— Никъде не прочетох такова нещо.

— А в първоначалните писмени показания пред Отдела за криминално разследване?

— Не. Мислиш ли, че щях да ги забравя?

— Трябва да направим възражение.

— Поискай заседание по член 39(а), без съдебни заседатели.

Клеър стана.

— Ваше Благородие, защитата за пръв път чува тези показания. Претендираме за изненада. Искаме заседание по член 39(а).

— Наистина ли е необходимо? — попита съдията Фаръл.

— Господине, това е възмутително. Свидетелят представя нов материал, който не беше предоставил нито в писмените си показания пред Отдела за криминално разследване, нито в предварителния разпит пред обвинението, нито пред нас…

— Добре — прекъсна я Фаръл. — Съдебните заседатели ще бъдат извинени.

Те станаха и военният полицай ги изведе от съдебната зала.

— Ваше Благородие — започна Клеър, — този свидетел е бил разпитван безброй пъти от военните следователи, от обвинението и от нас относно въпросния инцидент. Нито веднъж той не спомена за предполагаемия садизъм на моя клиент. Ако правителството се опитва да ни каже, че свидетелят е бил хипнотизиран, искам да го чуя сега. Защото напоследък съдилищата получават много неясна представа от предизвикани чрез хипноза спомени…

— Ваше Благородие — прекъсна я Уолдрън, — инцидентът е станал преди тринайсет години и като се имат предвид ужасяващите действия на сержант Кубик, естествено е свидетелят да се опитва да ги забрави.

Клеър го погледна удивена.

— Обвинението се опитва да каже, че свидетелят не си е спомнял онези предполагаеми действия непосредствено след като те са били извършени, когато Отделът за криминално разследване го е разпитвал? Ваше Благородие, в светлината на новите представени доказателства, ние искаме отново да разпитаме този свидетел, както и време да ги обсъдим с нашия клиент и помежду си.

— Искането ви е удовлетворено — каза Фаръл. — Ще продължим следобед, в четиринайсет часа.

На излизане Уолдрън мина покрай Клеър и небрежно подхвърли:

— Видях името ви във вестника.

Тя го погледна, но преди да измисли какво да отговори, той излезе.

 

 

Разпитаха Джеймс Ернандес в една малка стая в секретното помещение.

Той седна смутен до масата. Очите му бяха подпухнали и нервно се стрелкаха насам-натам.

— И така — каза Граймс. — Внезапен прилив на спомени, а?

Ернандес се намръщи и неспокойно се размърда в стола.

— Хипнотизираха ли ви? — попита Клеър.

Той се намръщи още повече и я погледна с недоумение.

— Езика ли си глътнахте? Имате ли да кажете нещо, което забравихте да споменете?

Ернандес не отговори, само почеса с показалец белега под дясното си око.

— Позволете да ви попитам нещо — продължи Граймс. — Вие и Маркс… откога се познавате?

Ернандес сбърчи чело и сви рамене.

— Вижте какво, полковник — каза Клеър. — Имаме копие от препоръките и от почетната ви грамота от времето, когато сте получили първата си Бронзова звезда, в края на войната във Виетнам. Един от препоръчителите, подкрепил награждаването ви, е Уилям Маркс. Изглежда, вие двамата се познавате отдавна. Искам да знам колко пъти сте участвали в операции двамата заедно?

— Много — най-после рече Ернандес. — В много операции.

— Можете ли да бъдете по-точен?

Той отново сви рамене.

Повторният разпит продължи почти един час.

 

 

Клеър, Ембри и Граймс влязоха в заседателната зала. Когато ги видя, Том се изправи.

— Всеки път, когато си помисля, че не могат да паднат по-ниско, те пак го правят.

— Приемам го като знак, че отричаш обвиненията — рече Граймс и му даде сандвич със сирене и грамаден пакет с пържени картофи.

— Надявам се, че се шегуваш — промърмори Том. Разопакова сандвича и лакомо отхапа голямо парче.

— Съвсем не. Обвиненията са сериозни, независимо откъде идват.

Том дъвчеше бързо, поклащайки глава.

— Разбира се, че ги отричам. Как можеш да питаш сериозно?

— Това ми е работата, човече.

— Клеър, ти нали не вярваш на онези глупости? — попита Том и остави сандвича.

— Не — отговори тя. — Начинът, по който бяха представени, е изключително подозрителен. Не вярвам, че Ернандес изведнъж е станал честен човек.

— Не питах за него — каза Том, — а за себе си. Не може да вярваш на онези измислици за мен.

Стомахът й се сви.

— Не, Том. Разбира се, че не вярвам. Тери, мислиш ли, че ще можеш да намериш медицинските данни на Ернандес?

— Разбира се — отговори Ембри.

— Но тихомълком, нали? Не искам Уолдрън да разбере. Ще ни накара да докажем, че имат връзка с делото.

— Няма пречки. Но какво по-точно търсиш?

— Ами поправи ме, ако греша, но нали психиатричните сведения не са поверителни при военните?

— Нищо не е поверително при военните — намеси се Граймс. — Нали не мислиш, че онзи подлец е ходил на психиатър?

— Обзалагам се, че не е било доброволно. Но може да е бил задължен. Не знам. Заслужава си да проверим. Виж дали ще намериш нещо интересно за него.

— Какво имаш предвид? — попита Том.

— У него има нещо, което не разбирам.

Том присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… дали прикрива шефа си, или в цялата история има нещо повече?

Том поклати глава.

— Само прикрива задника на Маркс.

— Надявам се, че си прав и че не пропускаме нищо.

 

 

Следобед съдът поднови заседанието си. Върнаха в залата съдебните заседатели и Ернандес отново застана на свидетелското място за кръстосан разпит. Преди да зададе въпросите си, Клеър започна да крачи пред него, опитвайки се да намери верния тон.

— Господин Ернандес, когато Отделът за криминално разследване ви разпитва през 1985-та…

— Възразявам — извика Уолдрън. — Свидетелят е полковник и има право на цялото уважение, полагащо се на ранга му. Помолете защитата да се обръща към него с „полковник Ернандес“.

— Чудесно, Ваше Благородие — каза Клеър. — Полковник Ернандес, когато Отделът за криминално разследване ви разпитва през 1985-та, помолиха ли ви да представите пълна версия на случилото се в Ла Колина?

— Да…

— Благодаря. Направихте ли го?

— Не.

— Разбирам. Съзнавахте ли, че когато давахте онези показания, вие сте били под клетва да кажете цялата истина и нищо друго, освен истината, за да ви помогне и Бог?

— Да — призна той.

— Когато свидетелствахте на изслушването по член 32, съзнавахте ли, че пак сте дали клетва да кажете цялата истина?

— Да.

— Ами тогава трябва да призная, че съм озадачена, полковник. Обмислихте ли съзнателно подробностите и умишлено и преднамерено ли не дадохте показания по предполагаемите събития по време на изслушването по член 32?

Въпросът го смути. Трябваше да се замисли за миг.

— Ами да, но както вече обясних…

— Отговорете на въпроса, ако обичате. Полковник, щом не сте казали истината пред следователите от Отдела за криминално разследване и на изслушването по член 32, когато също сте били под клетва, как да вярваме на думите ви сега?

— Казвам истината!

— Цялата истина?

— Точно така.

— Защото сте под клетва?

Той се поколеба.

— Защото казвам истината.

— Разбирам. Благодаря ви, че изяснихте това пред съдебните заседатели. Казвате цялата истина, защото казвате истината. Благодаря.

— Възразявам, Ваше Благородие — извика Уолдрън. — Защитата тормози свидетеля.

— Продължете по-нататък, госпожо Чапман — смъмри я съдията Фаръл.

— Полковник Ернандес, казахте ли това на обвинението, преди да започне процесът?

Той отново се смути. Клеър се учеше да тълкува реакциите му.

— Не — отговори Ернандес.

— Може ли да ви напомня, че сте под клетва?

— Ваше Благородие — възкликна Уолдрън.

— Казах, не — повтори Ернандес.

— Полковник, някой друг видя ли събитията, които описвате — изкормянето на момчето и така нататък?

— Само аз и Кубик.

— И никой не може да потвърди показанията ви?

— Предполагам, че не. Но аз видях всичко.

— Тогава трябва да разчитаме на вашата памет, която, както видяхме, е доста ненадеждна.

— Паметта ми била ненадеждна — избухна Ернандес. — Вече ви казах…

— Благодаря, полковник — прекъсна го Клеър.

Той погледна умолително Уолдрън и попита:

— Не може ли да отговоря на въпроса?

— Достатъчно — прогърмя гласът на Фаръл.

— Полковник — рече Клеър, — имам друг въпрос към вас. Какво точно правехте, докато според вас сержант Кубик извършваше всички онези ужасни неща?

— Изкарвах хората от колибите им.

— Това е изисквало цялото ви внимание, нали? В края на краищата вие не сте знаели дали в колибите не се крият бунтовници?

Ернандес отново се поколеба и присви очи.

— Виждах какво прави Кубик.

— Наистина ли? Хайде да изясним това. Видели сте го да издава заповеди на един възрастен човек и на семейството му и да се втурва след старец, който иска да излезе през прозореца. Видели сте го да прерязва ахилесовото му сухожилие. Чули сте да му се подиграва. После сте видели едно момче да хвърля камъни по Кубик. Видели сте как Кубик го просва на земята и разрязва стомаха му. Много неща сте видели, нали?

— Не можех да не гледам. Хората пищяха.

— След като Кубик ги наранеше ли?

— И преди това, когато се страхуваха от онова, което той се готвеше да направи.

— Колко време продължи това?

— Пет минути. Може би десет.

— Десет минути! Вие сте гледали всичко това цели десет минути и в същото време сте вършели изключително опасна работа, която е изисквала цялото ви внимание. Ако сте отместели поглед от онова, което сте правели, е можело да ви убият.

Ернандес впи в нея враждебния си поглед. Изглеждаше победен. Не отговори.

— Невероятно — отбеляза Клеър, поклати глава и се върна при масата на защитата.

— Възразявам, Ваше Благородие — извика Уолдрън.

— Възражението се уважава.

— Приключих с разпита — каза Клеър и седна.

Том протегна ръка и стисна рамото й.

— Обвинението има ли още въпроси?

— Да, господине. — Уолдрън стана и се изправи пред свидетеля. — Полковник Ернандес, когато се върнахте от Салвадор, след като мисията ви свърши, Отделът за криминално разследване ви подложи на дълъг и безпощаден разпит, нали?

— Точно така — отговори Ернандес. Тонът му беше като на умиращ от жажда човек, който най-сетне бе намерил вода.

— Разкажете ми за следствието.

— Бяха много настоятелни. Не ме оставяха на мира.

— Кои? Следователите от Отдела за криминално разследване ли?

— Да. Играеха на доброто и лошото ченге. Искаха да ме подложат на детектора на лъжата. Имаха такъв вид, сякаш изпитваха желание да ме обесят заедно с Кубик. Разкажех ли им какви гадости е извършил Кубик, щяха да помислят, че и аз съм участвал в това. Или щяха да се заядат защо не съм го спрял.

— А защо не го спряхте?

— Смахнат тип като него? Нямаше начин да се приближа. Обучени сме да стоим извън огневата линия. Самозащита. Знаех, че Кубик става неуправляем, и нямах намерение да се изпречвам на пътя му.

— Мислехте, че ще обвинят вас? — подсказа му Уолдрън.

— Винаги разстрелват оцелелия.

— Но вие не мислехте само за собственото си спасение, нали?

— Ако случаят се разчуеше, името на армията щеше да бъде опетнено. Не исках да разказвам за това на момчетата от Отдела за криминално разследване. Надявах се, че всичко ще отшуми от само себе си.

— А Кубик? — попита Уолдрън, насочвайки го недвусмислено. — Останах с убеждението, че не го харесвате?

— Харесването няма нищо общо с това. Е, не може да се каже, че бяхме приятели. Но ни обучаваха заедно и два месеца по-рано той ми бе спасил живота — дръпна ме, преди да стъпя върху една мина в Никарагуа.

— Тогава сте имали чувството, че му дължите нещо. Може би да омаловажите престъпленията му?

— Да. После, на изслушването по член 32, помислих, че може да си навлека неприятности, ако дам лъжливи показания под клетва. Много се измъчих. Но накрая реших да кажа истината тук.

— Благодаря — доволен каза Уолдрън.

— Защитата има ли въпроси? — попита съдията Фаръл.

Клеър подпря брадичка с ръка и се замисли за миг.

— Да, Ваше Благородие — каза тя и стана. — Полковник Ернандес, вие обичате армията, нали?

— Да — без колебание отговори той.

— Колко пъти сте били на операции с генерал Маркс?

— Няколко.

— По-точно четири.

— Да.

— Не е ли факт, че винаги когато сте били на мисия с него, генерал Маркс е бил ваш непосредствен командир и дори сте общували след работно време?

Ернандес се поколеба, но само за миг.

— Да — отривисто отговори той.

— Бихте последвали генерал Маркс навсякъде, нали?

Той замълча за минута, после вторачи в нея стоманен поглед.

— Правил съм го много пъти и пак бих го направил. Генералът обича да се обгражда с хора, на които може да има доверие, и аз знам, че той може да ми вярва…

— Благодаря, полковник.

— Ваше Благородие — намеси се Уолдрън, — накъде води всичко това?

— Да. Моля защитата да разясни за какво става дума.

— За пристрастие, Ваше Благородие.

— Добре — рече Фаръл. — Продължавайте.

— И така, полковник, защо не можем да намерим нито един следоперативен доклад за инцидента на 22 юни 1985 година в Ла Колина, макар и засекретен?

Ернандес я погледна надменно и безучастно.

— Може би не сте търсили достатъчно усилено.

— О, търсихме под дърво и камък, полковник. Всъщност майор Уолдрън ме увери — даде ни офицерската си дума, че такъв доклад не съществува. Наистина ли не сте писали следоперативен доклад?

— Точно така. Не съм писал.

— А знаете ли някой друг да е писал такова нещо за инцидента на 22 юни 1985-та?

— Не.

— Знаете ли дали съществува някакъв документ за предполагаемото масово убийство в Ла Колина на 22 юни 1985-та?

Той не отговори веднага.

— Мисля, че командирът писа нещо, но не съм го чел.

— Имате предвид генерал, тогава полковник, Уилям Маркс?

— Да.

— Благодаря — каза Клеър. Очите й блеснаха. — Нямам повече въпроси.