Сара Шепард
Безпощадно (7)

6.
Падаща звезда

На следващата сутрин Спенсър седеше на ръба на зеления кадифен стол в аудиторията на „Роузууд дей“. В ръцете си държеше оръфано копие на „Макбет“, в което с розов флумастер бяха подчертани всички реплики на нейната героиня лейди Макбет.

Докато преглеждаше нервно първата сцена, Пиер Кастел, новият им учител по театрално майсторство, плесна с ръце.

— Така. Лейди М. на сцената! — Пиер, който настояваше учениците да го наричат на малко име, отказваше да произнася цялото име Макбет от страх пред някакво вековно проклятие като че ли онези, които се осмеляваха да го изрекат на глас, биваха обречени на смъртоносна треска, получаваха жестоки изгаряния, промушваха ги с нож или ги удушаваха. Днешната репетиция беше първата му като режисьор и той я започна, като нарече продукцията „Шотландската пиеса“ и назовава Макбет и лейди Макбет само с инициалите им, което объркваше повечето първокурсници. Пиер беше избран за заместник, след като Кристоф, почитаемият директор и бивш учител, се премести в Италия заедно с приятеля си. Но всички твърдяха, че Пиер е истинско попадение. Той бе драматургът на „Цимбелин“ във Филаделфия, както на още няколко други шекспирови пиеси в Ню Йорк.

Спенсър мушна сценария под мишница и се изкачи с омекнали колене по стълбичката към подиума. Предишната вечер беше размишлявала до ранните часове на деня как се е получило това ужасно объркване в „Принстън“. В два сутринта се беше измъкнала от леглото и беше прегледала писмото с надеждата, че ще открие някаква грешка. Но след това потърси Бетина Блуум на сайта на „Принстън“ и я откри — шефка на приемния комитет, със самодоволна физиономия на снимката.

Абсурдно бе на този свят да има още един обещаващ Спенсър Хейстингс. Освен това тя бе потърсила в Гугъл информация за Спенсър Ф., както бе започнала да го нарича. Оказа се, че още шестнайсетгодишен Спенсър Франсис Хейстингс се беше кандидатирал за кмет на Дариън, Кънектикът, и едва не бе спечелил. В профила си във Фейсбук той се хвалеше, че заедно с баща си е обикалял света с яхта и че в десети клас се е състезавал за научната награда „Уестингхаус“. Снимките на страницата му показваха привлекателно момче, което изглеждаше като човек, който се държи изключително учтиво с възрастните дами, но същевременно върти по шест гаджета едновременно. Когато Спенсър Ф. е получил същото писмо като нея, той сигурно просто е свил рамене и се е свързал с някой чуждестранен чиновник или холивудски директор, които са му най-добри приятели, и ги е накарал да се обадят на когото трябва в комитета по приеманията.

Не беше честно. Спенсър беше работила толкова, толкова много, за да я приемат в „Принстън“. Освен това бе извършила ужасни неща, за да си осигури мястото, включително да съсипе живота на Келси предишното лято. Тя трябваше да бъде приетият в „Принстън“ Спенсър.

Но макар да не се беше кандидатирала за кмет, Спенсър имаше доста сценичен опит. Беше изпълнявала главните роли във всяка училищна пиеса, като се започне с малката й роля в „Малката червена кокошчица“ в първи клас. След това в седми клас беше преборила Али — всъщност Кортни — за ролята на Лора от „Стъклената менажерия“, впечатлявайки дори абитуриентите със зрелостта и крехкостта си. В осми клас — след като Али изчезна — или по-точно след като Истинската Али я уби — Спенсър изигра Мери в „Дългият път на деня към нощта“ и беше бурно аплодирана за изпълнението си. Миналогодишният „Хамлет“ бе единствената пиеса, в която не беше участвала — бяха й забранили да участва в каквито и да е училищни дейности заради това, че е изплагиатствала есето на сестра си. Всъщност беше извадила истински късмет, че тази година в „Роузууд дей“ бяха избрали „Макбет“ и че Спенсър спечели кастинга за лейди Макбет — ролята беше истинско предизвикателство и щеше силно да впечатли комитета по приемането в „Принстън“. Би трябвало да е достатъчна, за да й даде преднина пред Спенсър Ф.

Дъските на подиума изскърцаха под краката й. Пиер, който бе облечен изцяло в черно и си беше сложил нещо, което подозрително приличаше на очна линия, потупа устните си със сребристия си химикал „Мон Блан“.

— Ще опитаме сомнамбулската сцена, лейди М. Репетирахте ли я с Кристоф?

— Разбира се — излъга Спенсър. Всъщност Кристоф беше толкова зает с преместването, че предположи, че Спенсър е научила репликите си и няма нужда от репетиции.

Пиер сведе поглед към сценария в ръцете на Спенсър.

— Още ли използваш това нещо? Представлението е само след две седмици!

— Знам почти всички реплики — възрази Спенсър, макар това да не беше така.

Тя дочу тихо кискане отляво.

— Няма шанс за театралното училище на „Йейл“ — разнесе се тих глас.

Спенсър рязко се обърна. Гласът принадлежеше на Бо Бразуел, поредната нова придобивка на „Роузууд дей“ и партньор на Спенсър в ролята на Макбет.

— Моля? — сопна му се тя.

Бо стисна гневно устни.

— Нищо.

Уф. Спенсър се обърна отново и запретна ръкавите на униформеното си сако. Бо се беше преместил тук от Лос Анджелис и заради високите си скули, дълга тъмна коса, преднамерено поведение на лошо момче и очукания мотоциклет „Индиън“, той бързо се беше превърнал във всеобщия любимец на момичетата в групата по театрално майсторство. На всички момичета без Спенсър, всъщност. Предишния месец, след като минаха предварителните записвания, той небрежно беше подхвърлил, че е приет в театралното училище на „Йейл“. И под „небрежно подхвърляне“ се разбираше помпозно парадиране всеки божи ден. Особено днес споменаването на „Йейл“ беше особено болезнено предвид несигурното бъдеще на Спенсър.

— Така. — Пиер почука с химикал по сценария и Спенсър подскочи. — Започваме от началото на сцената. Лекар? Придворна дама? — Той погледна към Майк Монтгомъри и Колийн Лаури, които също участваха в сцената. — Вие наблюдавате отстрани лейди М., която се намира в особено положение. И… действие!

Майк, който играеше лекаря на лейди Макбет, се обърна към Колийн, която играеше прислужничката на лейди Макбет, и я попита откога лейди Макбет ходи насън. Колийн му отвърна, че очевидно лейди Макбет е станала посред нощ, написала е нещо на лист хартия и го е запечатала.

След това Пиер махна на Спенсър, тя излезе на сцената и започна трескаво да потрива ръце.

— Да, това е мястото — рече задъхано тя, опитвайки се да прозвучи като луда жена, разкъсвана от вина заради това, че е убила краля.

— „Тихо, говори!“^[1] — изрецитира Майк.

— „Излизай, проклето петно! Измивай се, казвам ти!“ — изкрещя Спенсър. После погледна към сценария и прочете още няколко реда. Когато стигна до мястото, където се казваше, че още усеща миризмата на кралската кръв по кожата си, Пиер тежко въздъхна.

— Спри! — извика той. — Спенсър, искам да вложиш повече емоции. Повече вина. Всички злини, които си извършила през живота си се стоварват върху главата ти, сънуваш кошмари и виждаш кръв по ръцете си. Опитай се наистина да почувстваш какво е човек да извърши убийство.

„Идея си нямаш“ — каза си Спенсър и потрепери при мисълта за Табита. Ами ако комисията в „Принстън“ научи по някакъв начин за това? Ами ако А. им каже? Тя потрепери и затвори очи, а сцената продължи.

— Спенсър? — подкани я Пиер.

Спенсър примигна. Оказа се, че междувременно са били изречени няколко реплики, които тя напълно бе пропуснала, и сега режисьорът я гледаше втренчено.

— Ъ-ъ-ъ, съжалявам, докъде стигнахме?

Пиер изглеждаше доста раздразнен.

— Майк, ще повториш ли репликата си?

— „Тази болест надхвърля границите на моя опит. Но виждал съм някои, които са бродили насън, да умират все пак благочестиво в леглата си“ — каза Майк.

Спенсър гледаше в сценария си.

— „Измий си ръцете! Облечи си халата…“

Но докато изричаше репликите си, умът й се рееше някъде надалеч. Ами ако комисията разбереше за случилото се с Келси миналото лято? Полицаите бяха казали, че в досието на Спенсър няма да бъде вписано нищо, но може би в „Принстън“ го бяха научили по втория начин.

Връхлетяха я спомени за онази лятна юнска вечер, когато за пръв път срещна Келси в онзи бар, наречен „При Макгиликъди“ в района на Университета на Пенсилвания. Подът лепнеше от бира, по телевизията вървеше някакъв мач на Филаделфия Филис, а подредените на бара шотове проблясваха под неоновото осветление. Помещението беше тъпкано с ученици от летните курсове, повечето от които бяха непълнолетни. Спенсър беше заедно с едно момче на име Финиъс О’Конъл, което седеше зад нея в подготвителните часове по химия.

— Смяташ да вземеш четири изпита след шест седмици? — Финиъс я погледна ококорено над халбата си с „Гинес“. Той беше сладък по един джъстин-бийбъровски-напредничав-емо-начин, с пригладена коса и износена тениска. — Да не си се побъркала?

Спенсър вдигна равнодушно рамене, преструвайки се, че напрегнатата подготовка въобще не й е повлияла. Когато в края на годината получи оценките си в „Роузууд дей“, тя видя, че има три петици — и е слязла до двайсет и седмо място в класацията. Това просто нямаше да свърши работа. Единственото нещо, което можеше да спаси дипломата й и да я вкара в Айви лигата, беше да изкара с отличен четирите предварителни изпита.

— И аз смятам да взема четири изпита — разнесе се нечий глас.

Зад тях стоеше дребничко момиче с канелено-червена коса и блестящи зелени очи, което Спенсър бе виждала из общежитията на „Пен“. То беше облечено с избеляла тениска на „Сейнт Агнес“, снобарското частно училище в Роузууд, и носеше жълтеникави еспадрилени сандали „Марк Джейкъбс“ от най-новата му колекция. Спенсър носеше съвсем същите сандали, само че в синьо. Тя й се усмихна съчувствено.

— Хубаво е да знам, че има и други луди като мен.

— Мисля, че ще се наложи да се клонирам, за да успявам да свърша всичко — засмя се момичето. — И да убия момичето, което живее в съседната стая. То непрекъснато слуша песните от „Веселие“, като на всичкото отгоре им припява. — Тя опря пръсти до слепоочието си и рече „бум!“, имитирайки прострелване с пистолет.

— Няма нужда да се клонирате — или да сменяте стаите си. — Финиъс завъртя пръстена си около пръста. — Ако сериозно искате да изкарате шестици на изпитите си, мисля, че знам нещо, което да ви помогне.

Спенсър постави ръце на хълбоците си.

— Аз съм сериозна. Ще направя всичко необходимо.

Финиъс погледна към другото момиче.

— И аз съм сериозна — отвърна тя след кратка пауза.

— Добре, тогава, да вървим.

Финиъс хвана Спенсър и момичето за ръцете и ги поведе към задната част на бара. Докато вървяха, момичето се обърна към Спенсър.

— Познаваме ли се? Изглеждаш ми много позната.

Спенсър стисна зъби. Сигурно защото физиономията й се беше появявала по новините и в списание „Пийпъл“ като едно от момичетата, тормозени от някогашната им, смятана за мъртва, най-добра приятелка.

— Спенсър Хейстингс — изчурулика превзето тя.

Момичето помълча, после кимна.

— Аз съм Келси. Между другото, обувките ти са страхотни. И ти ли си в „Тайния клиентски списък на Сакс“?

— Естествено — отвърна Спенсър.

Келси я побутна с хълбок. И това беше единствената й реакция. На Спенсър й се искаше да я разцелува заради това, че не повдигна въпроса за Алисън Дилорентис, размяната на близначки и незнайния изпращач на есемеси с инициал А.

— Лейди М.? — разнесе се остър глас. Пиер изглеждаше така, сякаш главата му всеки момент ще експлодира.

— Ох… — Спенсър се огледа. Майк и Колийн бяха слезли от сцената. Беше ли свършило действието?

Пиер я избута към седалките.

— Вещиците? Вие сте следващите!

Вещиците, чиито роли се изпълняваха от доведената сестра на Хана, Кейт Рандъл, Наоми Циглър и Райли Улфи, бързо изтичаха от задната част на залата, където си бяха спретнали импровизирана сесия по ноктопластика.

— Здрасти, Бо — каза Райли, докато се качваха на сцената, и запърха с безцветните си мигли.

— Здрасти — каза Бо и ги дари с победоносна усмивка. — Готови ли сте за магия, вещици?

— Разбира се — изкиска се Наоми и прибра кичур от русата си коса зад ухото.

— Ще ми се наистина да можех да правя магии — каза Райли. — Щях да накарам Пиер да избере мен за ролята на твоя жена и да изрита Спенсър.

И трите стрелнаха Спенсър със злобни погледи. Тя не общуваше често с Наоми или Райли, но винаги внимаваше с тях. Някога двете бяха най-добрите приятелки на Истинската Али. А след размяната Тяхната Али — Кортни — ги беше зарязала от раз и те вече не бяха популярни. Оттогава имаха зъб на Спенсър и приятелките й.

Спенсър се обърна към Пиер, който усърдно си водеше бележки върху сценария си, най-вероятно за това колко лошо е било изпълнението й.

— Наистина съжалявам за сцената — каза тя. — Бях разсеяна. Утре всичко ще бъде наред.

Пиер сви устни.

— Очаквам актрисите ми да дават сто и десет процента от себе си всеки ден. Това ли бяха твоите сто и десет процента?

— Разбира се, че не! — изписка Спенсър. — Но ще се представя по-добре! Обещавам!

Пиер не изглеждаше особено убеден.

— Ако не се заемеш сериозно с това, ще се наложи да дам ролята на лейди М. на Фай.

Той посочи дубльорката на Спенсър, Фай Темпълтън, която седеше на един стол, забила нос в текста на „Макбет“. Обутите й в черно-бели раирани дълги чорапи крака стърчаха напред като краката на Лошата вещица от Запад от „Магьосникът от Оз“. Към обувката й „Док Мартин“ беше залепнало късче тоалетна хартия.

— Моля ви, недейте! — извика Спенсър. — Трябва ми висока оценка по този предмет!

— Тогава се заеми сериозно с пиесата. — Пиер рязко затвори папката със сценария. От нея излетя разделител за книга, обсипан с отпечатъци от устни и падна на земята, но той не посегна да го вдигне. — Ако се справиш отлично с тази роля, ще ти пиша шест за годината. Но ако се провалиш… — Той повдигна заплашително вежди и се отдалечи.

Отляво се чу прокашляне. Наоми, Райли и Кейт се изкискаха, заобиколили вещерския казан. Всички в публиката също я зяпаха.

— Всичко е наред — каза Спенсър, отдалечавайки се колкото се може по-самоуверено от сцената, като умишлено стъпи върху каишката на раницата на Фай.

После отвори със замах двойните врати на залата и се озова в остъкленото фоайе, което беше изпълнено с плакати на „Макбет“ и миришеше на ментова дъвка. Изведнъж в ухото й прозвуча тих шепот.

Убийца.

Спенсър подскочи и се огледа. Фоайето беше празно. Тя изтича бързо до стълбището, но там също нямаше никой. Прозвуча тихо изскърцване и Спенсър отново подскочи. Когато се обърна, зад нея стоеше Бо.

— Ако искаш, мога да ти помогна с ролята — каза той.

Спенсър се вцепени.

— Нямам нужда от помощта ти, много благодаря.

Бо отметна назад кичур копринена кестенява коса.

— Всъщност, според мен имаш. Ако ти се представиш зле, и аз ще изглеждам зле, а в „Йейл“ искат всичките ми представления на запис. Това ще окаже влияние на курсовете, в които ще мога да се запиша есента.

Спенсър изписка раздразнено. Накани се да му обърне гръб, но се сети за писмото от „Принстън“. Бо вече беше приет в „Йейл“. Надут или не, той сигурно знаеше някои неща за актьорската професия. А Спенсър имаше нужда от всякаква помощ.

— Добре — отвърна ледено тя. — Щом толкова много го искаш, можем да репетираме заедно.

— Страхотно. — Бо тръгна към вратата на аудиторията. — В неделя. У нас.

— Чакай! — извика тя. — Откъде да знам къде живееш?

Бо я погледна изненадано.

— Адресът ми е в списъка на членовете на театралния клуб, както на всички останали. Можеш да го намериш там.

Той влезе в залата и тръгна по пътеката между столовете. Наоми, Райли, Кейт и останалите му почитателки от театралния клуб се сбутаха с лакти и го зяпнаха възхитено. И въпреки че Спенсър по-скоро би умряла, отколкото да си падне по него, тя не можа да не се възхити на стегнатия му задник, докато момчето се отдалечаваше от нея.