Сара Шепард
Безпощадно (24)

23.
Емили получава побутване

Следобед на следващия ден Емили спря на паркинга зад туристическата пътека Стокбридж и веднага забеляза черната тойота хечбег на Келси. Дъждът беше спрял и слънцето отново се беше показало, а лъчите му караха всички дървета да изглеждат още по-зелени и разлистени. Преди да излезе от колата, тя се обърна и с присвити очи огледа профучаващите по пътя автомобили. Когато край нея премина един мерцедес купе, тя внимателно го огледа. Дали това беше колата на Спенсър или беше малко по-наситено сребриста? Емили загриза нокътя си. Какво би казала Спенсър, ако види Емили и Келси заедно? Когато Келси й беше пратила имейл, питайки я дали е съгласна да се поразходят заедно по туристическата пътека след училище, Емили се беше поколебала, спомняйки си за срещата със Спенсър и останалите предишната вечер. Но само след миг отговори утвърдително. Спенсър не може да й казва с кого да дружи. Снимката на Табита в телефона на Келси я притесняваше, но само защото Келси беше отишла в Ямайка по същото време, когато там бяха Емили и приятелките й, не означаваше, че тя е А. На всичкото отгоре днешната разходка с Келси даваше на Емили възможността да събере още информация и да докаже веднъж завинаги, че Спенсър греши.

Заключи колата си и тръгна през паркинга към Келси. Тя носеше голямо шише с вода и беше облечена в панталони цвят каки, туристически обувки и черен суичър „Норт фейс“, който беше почти еднакъв с този, който бе облякла Емили. Имаше нещо изплашено в походката й — тя стъпваше отсечено, тялото й се поклащаше. Сякаш беше изпила десетина чаши кафе еспресо.

— Това е едно от любимите ми места — каза Келси. Гласът й също беше твърде писклив. — Преди непрекъснато идвах тук.

— Пътеката е страхотна. — Емили последва Келси покрай големия знак с часовете, през които можеше да се използва пътеката, и няколко предупреждения за лаймската болест и кърлежите. — Когато бях по-малка, не ме пускаха да идвам тук. Майка ми беше сигурна, че наоколо се крият разни хора, които отвличат деца.

— И ти й вярваше? — подразни я Келси.

— Малко — призна си Емили.

— А пък аз си мислех, че си лошо момиче. — Келси я щипна по ръката. — Не се тревожи. Аз ще те пазя от големите лоши похитители.

Двете започнаха да се изкачват по тясната пътека. По пътя се разминаха с възрастна двойка, която разхождаше златист ретривър, а трима бегачи се скриха зад завоя. Емили внимаваше къде стъпва, за да не се спъне в някой от счупените клони, които бяха нападали по земята. Отнякъде се донесе кокосовият аромат на слънцезащитен крем и в съзнанието на Емили отново проблеснаха снимките, които Спенсър беше откраднала от телефона на Келси. Тя прочисти гърлото си.

— Обичам да ходя на къмпинг, но това не е представата ми за идеална ваканция. Предпочитам океана.

— Обожавам плажовете — въздъхна Келси.

— Била ли си някога на Карибите? — попита Емили. Сърцето й затупка учестено в очакване на отговора на Келси.

Келси заобиколи един грамаден камък.

— Няколко пъти. Миналото лято ходих в Ямайка.

— И аз бях там миналата година. — Емили се надяваше, че гласът й е прозвучал достатъчно изненадано. — Ти през пролетната ваканция ли ходи?

— Аха. — Келси се обърна и устните й се разтегнаха в заинтригувана усмивка. — И ти ли?

Емили кимна.

— Сега остава да сме били и в един и същи хотел — пошегува се тя. Или поне се надяваше, че е прозвучало като шега. — Аз бях отседнала в „Скалите“. Там има невероятни скали, от които човек може да скача в океана. И наистина страхотен ресторант.

Келси се спря на пътеката и примигна.

— Шегуваш се, нали?

Емили поклати глава, устата й пресъхна. Тя огледа лицето на приятелката си в търсене на някакви признаци за смущение или лъжа, но Келси изглеждаше толкова невинна, наистина изненадана. „Ако видя катеричка на онова дърво, Келси е невинна“ — каза си тя и погледна към големия дъб пред нея. И наистина на един от големите клони подскачаше катеричка.

— В коя седмица от ваканцията? — попита Келси.

Емили й отговори и Келси възкликна, че тогава е била почивката и на „Сейнт Агнес“.

— Не мога да повярвам, че не съм те забелязала — каза след миг Келси. — Само си помисли. Още тогава сме можели да станем приятелки. — Тя докосна ръката на Емили. — Или дори повече от приятелки.

Всяко нервче в ръката на Емили се напрегна. Когато си пое дълбоко дъх, въздухът ухаеше на роса и плодородна почва, сякаш всички растения край пътеката разцъфтяваха. Тя се вгледа в ясните зелени очи на Келси. Приятелката й беше или невероятно добра лъжкиня, или наистина не знаеше нищо. Може би се беше запознала с Табита в „Скалите“, но изобщо не знаеше какво се бе случило с нея. Със сигурност нямаше никаква представа какво са сторили Емили и приятелките й.

Изведнъж Емили забеляза познатото разклонение на пътеката.

— Може ли да се отклоним за малко? Искам да видя дали нещо е все още тук.

Келси кимна. Емили сви в разклонението и стигна до малък каменен фонтан, който се намираше до скосения кален склон. В цимента имаше два отпечатъка на длани. Над единия пишеше Емили. Над другия — Али.

Келси се наведе и докосна отпечатъка.

— Твоят ли е?

— Аха. — Емили преглътна тежко, вперила поглед в мъничката ръчичка на Али, запазена във вечността. — Веднъж двете с Али се промъкнахме до тук. Тъкмо бяха излели основите на фонтана и тя предложи да оставим отпечатъците си.

Емили си спомняше деня толкова ясно, сякаш беше вчера. Беше пролет, няколко месеца преди фаталната й целувка с Али в къщичката на дървото. Докато се разхождаха по пътеката, Али изброяваше момчетата от техния клас и питаше Емили кой според нея е сладък.

— Трябва ти приятел, Ем — пропя тя. — Или може би се пазиш за някой специален?

А сега Келси поклати сериозно глава.

— Не мога да си представя как си се чувствала, след като си изгубила толкова близка приятелка.

По главната пътека премина група деца, които се смееха шумно.

— Липсва ми, но вече не съм сигурна кое може да ми липсва — рече тихо Емили.

— Какво имаш предвид?

— Ами вземи например боулинга онзи ден. Али заведе там мен и приятелките ми, когато за пръв път излязохме заедно. Искаше да останем сами известно време, за да се сближим. Тогава си мислех, че е готино, че тя наистина иска да ни опознае, но сега се чудя дали не го е направила, защото е била Кортни, която тъкмо е навлизала в живота на Али и се е преструвала на нея. Може би излизането е нямало нищо общо с приятелството ни, а тя просто се е нуждаела от време, за да се вземе в ръце, а не да се мотае с популярните в „Роузууд дей“ хлапета, които сестра й е познавала толкова добре.

— Това е невероятна измама — каза Келси с ококорени очи.

— Знам. — Емили се загледа в короните на дърветата. — Липсват ми старите спомени за Али. Онези, в които си мислех, че е страхотна приятелка. Трябва да премисля отношенията си с нея. Всичко, което приемах за истина, се оказа лъжа.

— Това сигурно те побърква.

— Да. Най-вече защото… — Емили замълча, мислейки си за скорошните си сънища с Истинската Али. Всички проблясъци на руса коса, които беше виждала, всички обсебващи аромати на ванилов сапун, които беше усещала. Убедеността й, че Али е все още жива и наблюдава всяко нейно движение. — Опитвам се да мисля само за хубавите неща в Али и да забравя онова, което се случи наистина. Така е по-лесно. Така че в главата ми Моята Али е все още онова весело, опияняващо момиче, което можеше да върти всички на малкия си пръст.

— Сигурно това е един от начините да се справиш.

Емили отметна шава назад и се усмихна на Келси.

— Ти малко ми напомняш за нея.

— Така ли? — Келси притисна ръка към гърдите си. Изглеждаше леко пребледняла. Емили я докосна по рамото. — В добрия смисъл. Тя беше наистина… невероятна.

Келси прехапа долната си устна. После леко се приближи и Емили усети леката миризма на препарата против комари върху кожата й.

— Според мен ти си наистина невероятна.

Ръцете на Емили настръхнаха. Тя се наведе към нея. Очакваше Келси да се отдръпне, но момичето остана на мястото си, на сантиметри от лицето й. Емили погледна към дългите й, бледи мигли. Луничките по ушните й миди. Златистите точици в зелените й очи. Устните им се докоснаха. Сърцето на Емили биеше учестено.

След няколко секунди Келси се отдръпна, усмихвайки се смутено.

— Леле.

Те се наведоха една към друга, за да се целунат отново, но група момчета навлязоха в сечището и се запътиха към фонтана. Келси се извърна. Момчетата ги огледаха и изгрухтяха някакви поздрави. Келси ги погледна, а пръстите й потреперваха. Лицето й изглеждаше нервно, съвсем променено.

— Имаш ли нещо против да изчакаш тук за секунда? — прошепна тя в ухото на Емили. — Трябва да пишкам.

— Разбира се — отвърна Емили.

Докато Келси се отдалечаваше към храстите, Емили остана на мястото си и започна да разглежда съдържанието на телефона си, за да не се наложи да разговаря с момчетата. След като всички се напиха, те отново се шмугнаха в храстите и се отдалечиха към пътеката.

По склона се разнесоха стъпки, последвани от писъка на ястреб. След това настъпи тишина. Дърветата като че ли се сгъстиха около нея, причинявайки й лек пристъп на клаустрофобия. Слънцето се скри зад облак, наоколо притъмня. Емили се взря в дърветата, питайки се къде се губи Келси.

Изведнъж тя чу шумолене, причинявано от движещо се сред храстите тяло. Секунда по-късно две силни ръце я блъснаха в гърба.

— Хей! — извика тя и залитна напред.

Краката й се плъзнаха по меката кал. Преди да се усети, тя вече се търкаляше по стръмния кален склон и размахваше ръце, опитвайки се да се хване за нещо, което да спре падането й. Пред нея се появиха клони и храсти и тя се вряза в тях. Острите съчки раздраха кожата й. Тя се претърколи на една страна и силно удари лакътя си. Прониза я остра болка и извика. Най-накрая заби нокти в пръстта и усети как скоростта й се забавя. Спря се в дъното на хълма, уловена в мрежа от корени на изтравниче и сухи клони. Дънките и ръцете й бяха покрити с кал. Усещаше вкуса на кръв в устата си, а по бузите й имаше нещо мокро и лепкаво.

С разтуптяно сърце тя се обърна и погледна нагоре. На върха на хълма, до фонтана, стоеше някаква фигура, полускрита в сенките. Емили ахна, съзряла русата коса и фината фигура. Между дърветата се понесе познатото хихикане и тялото й се разтрепери. Али?

— Емили!

Когато Емили примигна, русата фигура беше изчезнала. Миг по-късно на нейно място стоеше Келси, притиснала длан към устата си.

— О, Боже! — изпищя тя. После се спусна надолу по хълма, хващайки се за клоните на дърветата, за да запази равновесие, защото обувките й се плъзгаха по калта. Когато стигна до Емили, тя вече се беше изправила и се проверяваше за счупени кости. Но всъщност беше само уплашена от случилото се… и от фигурата, която беше видяла току-що.

Келси огледа Емили от една ръка разстояние. Крайчетата на устата й увиснаха разтревожено надолу, по челото й се появиха капчици пот. Тя изглеждаше изплашена и ръцете й трепереха.

— Добре ли си? Какво се случи?

Гърдите на Емили се надигаха и спускаха трескаво. Драскотините по кожата й я изгаряха при всяко движение.

— Някой… ме блъсна.

Очите на Келси се разшириха.

— Някое от момчетата?

Емили поклати глава, все още неспособна да си поеме дълбоко дъх. Хихикането отекна в ушите й. Тя усети нечие чуждо присъствие, някой, който се криеше наблизо и наблюдаваше. Тя инстинктивно бръкна в джоба си и извади телефона. И вътре естествено я очакваше ново съобщение. С треперещи пръсти тя натисна бутона за четене.

Понякога имаме нужда някой да ни побутне, Емили. Ти и твоите приятелки сте наясно с това, нали?

А.