Сара Шепард
Безпощадно (35)

34.
Семейството се държи заедно

На следващата сутрин Хана се събуди от звука на ноктите на Дот, които драскаха по вратата на спалнята й.

— Ей сега идвам, сладурче — изпъшка тя и се надигна.

Слънчевите лъчи нахлуваха през прозорците на балкона на Жулиета. Птички чуруликаха по дърветата. Сутринта изглеждаше великолепна… докато Хана не си спомни какво се бе случило предишната вечер. Келси. „Плаващият човек“. Линейката, която се отдалечава с нея. Тя изглеждаше толкова крехка. Толкова безпомощна. Те отново се бяха измъкнали на косъм от опита на А. да съсипе живота им. Но вече всичко свърши. Тя грабна айфона и прегледа съобщенията си. Странно, че Лиъм не й беше писал тази сутрин — за пръв път се случваше. Дали се беше прибрал успешно? Беше 9:23 часа, малко рано, но тя можеше да му се обади, нали? Хана набра номера му, но веднага беше прехвърлена на гласова поща.

— Събуди се, сънчо — изгука Хана след сигнала. — Надявам се да се видим днес. Вече ми липсваш. Обади се, като чуеш това съобщение.

След като облече чифт тесни дънки и тениска „Пти Бато“, тя слезе в кухнята, понесла Дот на ръце. Баща й седеше до кухненския плот и разглеждаше купчина електронни таблици. Кейт се беше навела над половин грейпфрут на масата и четеше вестника. Когато видя Хана, тя я изгледа странно. Кейт сигурно беше разбрала, че Хана е пропуснала пиесата и беше ядосана, но последното нещо, което й се искаше в момента, бе да се карат.

Но Кейт не отмести поглед от нея дори след като Хана пусна Дот, наля си чаша кафе и я допълни със соево мляко.

— Какво? — сопна й се най-накрая Хана. Господи, все едно това беше дебютът на Кейт на Бродуей.

— Ами… — Кейт погледна към секцията „Стил“ във вестника и я побутна с показалец към Хана. Тя погледна надолу. Когато видя снимката на първа страница, тя стреснато изплю глътката си кафе на земята.

— Добре ли си? — Господин Мерин се обърна и стана от стола.

— Чудно. — Хана попи кафето със салфетка. — Просто чудно.

Но това не беше така. Тя отново погледна снимката във вестника, надявайки се, че се е объркала. В нея се взираха три снимки на красивото, усмихнато лице на Лиъм. На първата той беше прегърнал слабо русокосо момиче с чип нос. На втората целуваше тъмнокоса девойка с жарсена рокля. А на третата вървеше по оживена улица във Филаделфия, хванал за ръка късо подстригано момиче с големи слънчеви очила и палто „Бърбери“. „Ромео в истинския живот, влюбен в любовта“, гласеше надписът до монтажа. „Лиъм Уилкинсън е един от най-желаните ергени на Филаделфия… и той обича да се хвърля в действие“.

Хана усети как някаква твърда буца засяда на гърлото й. Надписите под снимките съдържаха имената на всяко едно от момичетата и кога е бил забелязан с тях. Едната снимка беше направена малко по-рано през седмицата, в деня, когато Лиъм и Хана не се бяха виждали. А късо подстриганото момиче, чието име беше Хейзъл, бе описано като „Дългогодишната приятелка на Лиъм, за която той се надява един ден да се ожени“.

Погледът на Хана се насочи към един цитат в текста. „Той определено е голям чаровник — казва Люси Ричардс, една от миналогодишните приятелки на Лиъм. — Караше ме да се чувствам като единственото момиче във вселената. И не спираше да говори, че иска да избяга с мен, да ме отведе в някое от фамилните имения във Франция или Италия. Определено ме караше да се чувствам специална… докато не осъзнах, че казва това на всяко момиче, с което излиза“.

Хана протегна ръка към средата на масата, грабна една препечена филийка от купчината и я пъхна в устата си. След това грабна още една, както и парче бекон, макар да не беше яла бекон от години. Лиъм й беше казал същите неща. Беше дал същите обещания. Значи всичко е било… рутина? Уловка? И тя се беше хванала. Беше му позволила да остане през нощта в къщата на баща й. Беше застрашила кариерата му.

Краката й омекнаха. Стаята се завъртя и разлюля така, сякаш цялата къща се намираше в развълнуван океан. Пред очите й се появи влюбеното лице на Лиъм. В ушите й прозвучаха романтичните му клетви. Страстта, която се беше породила между тях. Господи.

Тя излезе, залитайки, от кухнята и отиде в дневната. Когато набра номера на Лиъм, телефонът му иззвъня само веднъж, преди да се включи гласова поща.

— Много интересна статия прочетох за теб в „Сентинъл“ — каза Хана, след като чу сигнала. — Не ми се обаждай. Никога.

След това затвори и телефонът се изплъзна от пръстите й и падна върху дивана. Хана седна до него и притисна една възглавничка към гърдите си, хапейки устни, за да не заплаче. Слава Богу, че не беше казала на Лиъм нищо важно за баща й. Слава Богу, че не му беше казала за Табита.

— Кхъм.

Хана се обърна. Кейт стоеше на вратата. На лицето й беше изписано смутено изражение. Тя влезе в дневната, седна на ръба на фотьойла точно срещу Хана и зачака. Кейт знаеше. Нали тя беше побутнала вестника към Хана.

— Как разбра? — каза Хана с нисък, изпълнен с омраза глас.

Кейт се заигра с перлената си огърлица.

— Видях ви заедно на флашмоба. А след това ви чух онази нощ, в стаята ти. Знаех, че той е тук.

Хана потрепери.

— Ще кажеш на татко, нали? — Тя погледна към кухнята. Баща й крачеше напред-назад покрай плота, притиснал телефона към ухото си.

Кейт се извърна.

— Не е нужно да знае.

Хана примигна невярващо. Това бе идеалната възможност Кейт отново да стане любимката на татко. Баща й никога нямаше да прости на Хана за това.

— И мен са ме лъгали — рече тихо Кейт.

Хана я погледна изненадано.

— Шон ли?

Кейт поклати глава.

— Не той. Едно момче, с което излизах в Анаполис, преди да дойдем тук. Казваше се Джефри. Но после открих чрез Фейсбук, че си има друга приятелка.

Хана се размърда смутено.

— Съжалявам. — Струваше й се невероятно, че перфектната Кейт е била зарязвана някога, но тя изглеждаше толкова смирена. Почти човек.

Кейт сви рамене. После погледна Хана със зелените си очи.

— Мисля, че трябва да ги съсипем. Това семейство не само се заяде с Том, а и с теб.

След тези думи Кейт стана и се запъти към изхода на стаята с изпънати рамене. Хана бавно преброи до десет, очаквайки Кейт да се обърне и да каже: „Шегичка! Веднага ще те изпея, кучко!“. Но миг по-късно Хана чу как вратата на спалнята й тихо се затваря. Ха.

— След малко ще ти се обадя — долетя гласът на господин Мерин от кухнята и Хана чу равния сигнал на свободната линия. Тя се изправи. Върховете на пръстите я сърбяха. Кейт беше права. Може би Хана наистина трябваше да съсипе семейството на Лиъм. Тя не беше казала нищо важно за баща си, с изключение на типичните бракоразводни работи, от които страда всяко семейство, и доста смущаващи истории за някогашното си тегло — но Лиъм беше споделил една ужасна тайна за своето семейство. Нещо, което щеше да изрита завинаги Тъкър Уилкинсън от кампанията.

— Татко. — Хана влезе в кухнята. Баща й стоеше — до умивалника и миеше чиниите. — Трябва да ти кажа нещо. За Тъкър Уилкинсън.

Баща й се обърна и веждите му се повдигнаха. И Хана изпя всичко, което Лиъм й беше казал: за аферата на баща му, за нежеланата бременност на жената, за аборта. С всяка следваща дума очите на баща й изпъкваха все повече. Устата му зяпна от изненада. Хана се чувстваше така, сякаш от устата й се лееше отрова, по-ужасна от всяка друга клюка, която бе изричала през живота си, но снимките от вестника отново проблеснаха в съзнанието й. Те я накараха да се сети за един цитат от Шекспировата епоха, който господин Фиц им беше прочел предишната година:

И в ада ярост няма като тази на отхвърлена жена!

Лиъм напълно си го заслужаваше.