Сара Шепард
Безпощадно (13)

12.
Някой наблюдава

По-късно същата вечер Емили откара семейното волво до учителския паркинг на „Роузууд дей“ и угаси двигателя. Тъй като беше осем часа в събота, сградата беше празна и всички прозорци тъмнееха. Тя погледна към каменната фасада на училището и потъна в спомени: как влиза сама в училище в пети клас и завистливо гледа как Истинската Али, Наоми Циглър и Райли Улфи стоят най-отпред на редичката; тича към час и без да иска се блъска в рамото на Истинската Али. „Внимавай, зелено чудовище!“ — подигра й се тогава Али. Учениците я наричаха така заради позеленялата от хлора в басейна коса, но нея я заболя особено много, когато Али го каза.

После дойде денят, в който Истинската Али застана на същия този асфалт и започна да се хвали как брат й Джейсън й казал къде е скрито парчето от знамето на Капсулата на времето. Тя беше толкова вбесяващо уверена онзи ден, че изпълваше Емили едновременно с копнеж и гняв. „Аз мога да й открадна знамето“ — си беше помислила тогава тя. И това доведе до най-чудесните, странни и плашещи години в живота на Емили.

Обикновено мисълта за Али я изпълваше с противоречиви чувства. Как можеше едновременно да обича и да се страхува от някого? Как можа да пусне един психопат на свобода? И как така не спираше да се оглежда навсякъде за Истинската Али, опитваща се отчаяно да докаже, че тя е още жива, макар това да означаваше сигурна смърт за нея и приятелките й?

Но днес се чувстваше прекалено объркана и изморена да размишлява върху това. Кей не й излизаше от ума. Предишната вечер, в края на концерта, двете, доста замаяни от изпития алкохол, се бяха разбрали да излязат отново следващата седмица. Сутринта Кей вече й беше изпратила два горещи есемеса. „Умирам да те видя отново, сладурче“. И „Дано вече си изкарала сладкото си задниче от леглото!“. Емили не беше получавала подобни провокативни съобщения от времето, когато излизаше с Мая. Може би Кей просто обичаше да флиртува.

Тя отново погледна към телефона си. Преди около час Спенсър беше изпратила групово съобщение до Емили, Ариа и Хана.

„Трябва да поговорим. Елате при люлките. Осем часа“

Емили поиска подробности, но Спенсър не й отговори. Зачуди се дали не става дума за А.

Тя потрепери, слезе от колата и тръгна към люлките до началното училище, където през годините редовно се срещаше с приятелките си. Някога — за да разменят клюки, напоследък — за да обсъждат заплашителните съобщения на А. В далечината се извисяваше катерушката, която приличаше на осмокрак гигантски паяк. Сред полето се появи авангардната акула, която един от местните художници бе направил за училището; лунната светлина зловещо се отразяваше в гладките й плочки. Спенсър седеше на средната люлка, увита в синьото си палто и с ботушки на „Ъг“. Хана се беше облегнала на пързалката, скръстила ръце на гърдите си. А Ариа, която гледаше отнесено и замечтано, се беше свила до известната въртележка, която учениците наричаха „Върхушката“.

Когато Емили се приближи към тях, Спенсър се прокашля.

— Получих ново послание от А.

Стомахът на Емили се сви. Ариа звучно преглътна. Хана ритна с ботуша си пързалката, която кухо издрънча.

— Някой друг? — попита Спенсър.

— Аз — обади се Хана с треперещ глас. — В сряда. Но се справих с него.

Спенсър се ококори.

— Как така се справи?

Хапа обгърна тялото си с ръце.

— Това е личен въпрос.

— За Келси ли ставаше въпрос? — попита настоятелно Спенсър.

— Кой е Келси? — присви очи Хана.

Спенсър се облегна назад.

— Келси, Хана. Момичето, което ти… нали се сещаш… през лятото. В „Пен“. На което…

Хана потрепна.

— Не беше свързано с нея. Ставаше въпрос за… нещо друго.

— Е, моето беше за Келси — каза Спенсър.

Ариа се намръщи.

— Келси, приятелката ти от летните курсове?

— Аха — отвърна Спенсър. — А. знае какво й причиних.

Емили се отпусна на единия си крак, припомняйки си смътно как Спенсър споменава името на Келси. Тя й се беше обаждала няколко пъти през лятото, тъй като и двете бяха в града, но Емили не излезе с нея нито веднъж. А когато дойде юли, в гласа на Спенсър се усещаха някакви… ненормални нотки. Тя говореше толкова бързо, сякаш се опитваше да постави световен рекорд по най-много изговорени думи в минута. Веднъж Емили беше седнала пред ресторанта „При Посейдон“ заедно с приятеля си Дерик, който работеше там като готвач. Той бе единственият човек, пред когото Емили беше разкрила тайните си — е, някои от тях. Тъкмо му разказваше как ще роди бебето си без родителите й да знаят за това, когато на екрана на телефона й проблесна името на Спенсър. Емили отговори и Спенсър веднага се впусна в разказ за това как новата й приятелка Келси направила най-смешната имитация на Снуки от „Бреговете на Джърси“. Тя говореше толкова бързо, че думите излизаха слети от устата й.

— Добре ли си, Спенс? — попита Емили.

— Разбира се, че съм добре — отговори задъхано Спенсър. — По-добре съм от добре. Защо да не съм?

— Звучиш ми много странно. Сякаш си се надрусала с нещо.

Спенсър се изкиска.

— Всъщност съм взела нещо, Ем. Но не е кой знае какво.

— Ти вземаш наркотици? — прошепна Емили и тромаво се надигна от пейката. Неколцина пешеходци се вторачиха в гигантския й корем.

— Спокойно — отвърна Спенсър. — Това са само онези хапчета „Лесно шест“.

— Само? Безопасни ли са?

— Господи, Емили, недей да откачаш, чу ли? Това е учебна дрога. Момчето, от което ги взех, Финиъс, е изкарал цяла година без странични ефекти. И на изпитите той се представя по-добре от мен.

Емили не каза нищо. Тя гледаше как хората се качват в кораба-ресторант „Мошулу“ с щастливи и безгрижни изражения на лицата. Най-накрая Спенсър въздъхна.

— Добре съм, Ем. Наистина. Няма защо да се притесняваш за мен, Убиец. — Тяхната Али й беше измислила този прякор преди много години, когато Емили се опитваше да я защити. После Спенсър изведнъж прекъсна, без да се сбогува.

Емили погледна към Дерик, който седеше мълчаливо на пейката до нея.

— Всичко наред ли е? — попита той със сърцераздирателно нежен глас.

Изведнъж на Емили й се доплака. Какво ставаше с приятелките й? Спенсър не беше от онези момичета, които биха посегнали към наркотиците. Емили не беше от момичетата, които биха забременели.

— Чувал ли си за някакъв наркотик, наречен „Лесно шест“? — попита тя Дерик.

Той се намръщи.

— Не е нещо, което аз бих опитал.

В този миг Ариа се хвана за Стойката, на която висяха люлките и движението й върна Емили в настоящето.

— Какво си направила на Келси?

Хана вирна глава.

— Не знаеш ли?

— И аз не знам — обади се Емили и ги огледа изненадано.

Спенсър се взираше към дърветата в далечината.

— Случи се в онази нощ, когато ти се обадих от полицията, Ариа. Ченгетата бяха хванали мен и Келси с наркотици. Разпитваха ни поотделно и аз бях сигурна, че Келси хвърля всичката вина върху мен. Поне така ми казаха полицаите. Затова ви се обадих. Емили не вдигна, а ти… — Гласът й секна и тя заби поглед в земята.

— Реших, че не е редно да помагам — намеси се Ариа с отбранителна нотка в гласа.

— Точно така. — Гласът на Спенсър прозвуча напрегнато. — Затова се обадих и на Хана. Накарах я да подхвърли няколко хапчета в стаята на Келси, а след това казах на ченгетата, че Келси е известен дилър.

Емили отстъпи назад и усети как краката й потънат в разкаляно парче земя.

— Наистина ли?

— Не знаех какво друго да направя! — Спенсър вдигна отбранително ръце. — Паникьосах се.

— Не забравяй да споменеш как си разбрала, че Келси всъщност не е казала нищо за теб — рече нервно Хана, оглеждайки празната площадка.

— Разбрах го, когато вече беше твърде късно — каза Спенсър.

— Значи не е имало нужда да го правиш? — изписка Ариа, но гласът й прозвуча фалшиво.

— Виж, не се гордея с това — рече Спенсър и се изчерви. — Но днес Келси се появи вкъщи на гости на доведената ми сестра и се държеше много резервирано и странно. Първоначално не бях сигурна дали знае, че аз съм я пратила в поправителното училище, но съобщението до голяма степен показва, че е така. — Тя им показа екрана на телефона си.

„Смяташ ли, че лятната ти дружка ти е простила за хапчето?“

Хана облиза нервно устните си.

— Как би могла да разбере, че точно ти си я пратила в поправителното? Нали каза, че няма начин ченгетата да разберат за нас.

— Нямам представа — сопна се Спенсър. — Може би Келси сама го е разбрала. Може би тя е А. Когато получих есемеса, тя държеше телефона си в ръце!

Ариа завъртя въртележката.

— Но Келси не беше в Ямайка, нали?

— Пък и не знам причина Келси да си отмъщава на всички ни — додаде Емили. — Двете с Ариа не сме й направили нищо.

— Може би си мисли, че всички сме участвали в подставянето — отвърна Спенсър.

— В това има смисъл. — Хана бутна силно празната люлка. — Спомнете си статията в „Пийпъл“. В нея пише, че сме най-добри приятелки. Че си казваме всичко. Келси би могла да предположи, че всички сме участвали в натопяването й, за да спасим Спенсър.

Стомахът на Емили се сви. Възможно ли беше?

— Не съм съвсем сигурна — каза Ариа. — Може би А. е някой от приятелите на Табита. Или някой, който е познавал Мона Вандерваал или Джена Кавана.

— Приятелите на Джена щяха да скочат срещу Али, не срещу нас — възрази Спенсър.

— Може би А. е Али — предположи колебливо Емили.

Всички се извърнаха рязко и се вторачиха в нея.

— Какво? — Емили вдигна примирено ръце. — Преди две седмици всички смятахме, че Али е оцеляла в пожара. Кой би могъл да се закълне, че Али не е била в Ямайка и не е захранвала Табита с факти от живота ни? Все още не знаем как тя е научила толкова много за нас или откъде е взела гривната на Али. Може би след смъртта на Табита Али ни е последвала дотук и ни е наблюдавала цяло лято.

Спенсър плесна с ръце по хълбоците си.

— Ем, Али умря в Поконос. Няма как да се е измъкнала от онази къща.

— Защо полицията не откри тялото й?

— Това сме го обсъждали хиляди пъти — процеди Спенсър през зъби.

Хана се облегна на пързалката.

— Наистина смятам, че е мъртва, Ем.

Ариа кимна.

— Когато избягахме от къщата, вратата се затръшна силно зад нас. Дори Али да беше успяла да стигне до нея, тя едва ли щеше да успее да я отвори, след като се е нагълтала с пушек. Помниш ли колко тежка беше? А няколко секунди по-късно къщата избухна. Дори огнеупорният сейф на семейство Дилорентис изгоря.

Емили се залюля на токове, спомняйки си онзи момент в Поконос, когато беше оставила вратата широко отворена, за да може Али да избяга.

— Ами ако вратата е била отворена? Може да я е духнал вятърът или нещо такова.

Хана сложи ръце на кръста си.

— Защо си толкова сигурна, че Али е жива? Да не би да знаеш нещо, което ние не знаем?

Дърветата в далечината прошумоляха. Една кола премина бавно покрай училището. Тайната пулсираше в гърдите на Емили. Ако я споделеше с приятелките си, те никога повече нямаше да й се доверят.

— Няма причина — промърмори тя.

Изведнъж откъм дърветата се разнесе изпукване. Всички се обърнаха натам и се втренчиха с присвити очи. Беше толкова тъмно, че Емили едва успяваше да различи очертанията на дърветата.

— Може би трябва да отидем в полицията — прошепна Емили.

Хана въздъхна.

— И какво ще им кажем? Че сме убийци?

— Не можем отново да преживеем това! — Дъхът на Емили излизаше от устата й на бели кълба. — Може би полицаите ще проявят разбиране за Табита. Може пък да…

Изведнъж тя се почувства ужасно изтощена. Ченгетата естествено нямаше да проявят разбиране. Те щяха да заключат Емили и приятелките им зад решетките до живот.

— Вижте какво — каза Спенсър след миг. — Хайде да не правим нищо прибързано, става ли? Прекалено много е заложено тук. Трябва да разберем кой е А. и да се опитаме да разгадаем плановете му преди да ги е осъществил — без помощта на ченгетата. Аз залагам на Келси. — Тя натисна един бутон на телефона си. — Тя е единственият човек с истински мотив. Следващия път, когато се появи у дома, ще се опитам да разбера какво е намислила. Кой знае, може и вас да следи. Спомняте ли си как изглежда?

Ариа повдигна рамене.

— Смътно.

— Тя беше на купона на братята Кан — промърмори Хана.

— Аз никога не съм я виждала — настоя Емили.

Спенсър прокара пръст по екрана на телефона си, след което го обърна към останалите.

— Тази снимка е от миналото лято, но сега изглежда съвсем същата.

Всички се събраха, за да видят снимката на екрана. Оттам ги гледаше дребничко червенокосо момиче с тениска на училище „Сейнт Агнес“. Емили се вторачи в познатия чип нос, извити вежди и загадъчна усмивка, която сякаш казваше: „Аз имам тайна и те предизвиквам да я разгадаеш“. Мислите й се пръснаха в хиляди посоки. Оказа се, че всъщност Емили познаваше Келси.

Тя беше Кей.