Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Евгений Онегин, 1823–1831 (Обществено достояние)
- Превод от руски
- Димитър Хр. Петричев, 1971 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 46 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- unicode (2007)
Издание:
А. С. ПУШКИН
ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН
Руска
Първо издание
БИБЛИОТЕКА ЗА УЧЕНИКА
Литературна група IV
Редактор Неделчо Драгиев
Художник Величко Койчев
Художник-редактор Васил Йончев
Техн. редактор Александър Димитров
Коректор Наталия Кацарова
Дадена за набор на 14. V. 1971 г. Подписана за печат на 20. VIII. 1971 г. Излязла от печат през октомври 1971 г. Формат 84×106/32.
Печатни: коли II 1\2, Издателски коли 8,74
Цена 0.46 лв.
Издателство „Народна култура“ — София, ул. „Гр.Игнатиев“ 2а
ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. Н. Ракитин 2
История
- — Добавяне
- — Корекции от Диан Жон
Глава шеста
La, sotto, igiorni nubilosi e brevi.
Nasce una gente a cui l’morir non dole.
I
Веднага щом Владимир скри се,
Онегин танца прекрати
и отегчен, потъна в мисъл,
доволен, че си отмъсти.
А Олга с поглед Ленски дири.
Къде е той? Не го намира.
И тя, танцувайки, скучай,
И котильонът няма край.
Но свърши той. Вечеря слагат.
След туй постелите гласят:
на всички нужен е сънят —
и гости, и стопани лягат.
Освен Онегин. Той пое
към къщи в пустото поле.
II
Край още топлата камина
отпуснат хърка Пустяков,
до свойта тежка половина.
Гвоздин, Буянов, Петушков
и Флянов, пак неразположен,
налягали са кой как може.
Трике и а пода е заспал
с фланела, шапчица и шал.
А там край Олга и Татяна
девойките дълбоко спят.
Едничка Таня в своя кът,
от лунна светлина заляна,
срещу прозореца без сън седи
и тъжно гледа вън.
III
Появата му ненадейна
и погледа му мигновен,
и валсът със сестрата нейна,
така пред всички изявен,
до дън душа я разтревожи.
Да проумее, тя не може
и сякаш ледени ръце
притискат нейното сърце —
и сякаш на ръба на бездна
стои със разум помрачен.
„Загивам — шепне, — но за мен
е сладко и така да чезна.
Сърцето ми се примири.
Любов не ще ми той дари.“
IV
Но ето друг пред моя взор е.
Напред към новото лице.
Наблизо там до Красногорье,
на Ленски тихото селце,
живее и до днес добрува
и философствува, мъдрува
Зарецки, комарджия стар,
разбойнически главатар,
трибун на кръчмите безспирен,
сега улегнал и прибран,
съпруг, макар и невенчан,
почтен другар, помешчик мирен,
прославен с честност, с добрини…
Как този век се измени!
V
За дръзките му зли закачки
лъстиво хвален бил навред;
разправят, от петнайсет крачки
улучвал асо с пистолет;
веднъж — а то и днес се спомня —
пиян-залян летял на коня
в сражение, презрял смъртта,
и храбро цопнал във калта.
Французите пленили този
нов Регул, на честта нов бог,
готов да бъде пак залог,
готов окови пак да носи,
но само сутрин у Вери
да се напива без пари.
VI
Шегуваше се той забавно:
осмее важния глупец
или умника метне славно
с похватите на стар хитрец;
при туй от всяка несполука
извличаше добра поука,
макар понякога и сам
да биваше глупак голям.
И спор повеждайки основен,
бе духовит или пък тъп,
понякога на думи скъп,
друг път безкрайно многословен.
Ту скара двама някой път,
че те дуел си обявят,
VII
ту силом просто ги сдобрява,
за да закуси после с тях
и скришом да ги подиграва
и прави пред света за смях.
Sed alia tempora. Отлита
накрай и смелостта честита
(като съня на любовта.
Зарецки, тих пред старостта,
отглежда вишни и акации,
за бури вече не ламти,
живей като мъдрец почти,
сади цвекло като Хораций,
развъжда гъски. На писмо
децата учи, на четмо.
VIII
Харесваше го наш Евгений
не за сърцето — за ума
и за различни разсъждения
по разни поводи. Дома
приемал бе съседа буден
и хич затуй не бе учуден,
когато днес Зарецки сам
на съмване дойде насам.
Той поздрави със вид приветен,
усмихвайки се със очи,
на нашия герой връчи
бележка кратка от поета.
Онегин мълком я пое.
Разгъна я след туй. Тя бе
IX
една приятна, благородна
покана, зов или картел;
тя с хладния си тон го бодна:
покана за дуел. Прочел,
Онегин бързо се обърна
към пратеника и отвърна
със тон почтителен, суров —
приема, винаги готов.
След две-три думи разменени
Зарецки сбогом си взема,
че имал работа дома.
И в този тежък миг Евгений,
останал с мислите си сам,
изпитваше неясен срам.
X
Той много, много разсъждава,
разглеждайки се отстрана —
осъди себе си тогава.
Той, първо, имаше вина,
че чувството свенливо, нежно
бе подиграл така; небрежно;
и второ: нека да сглупи
поетът — млад е той, кипи, —
простено му е; но Евгений,
обикнал чистата душа,
не трябваше да е маша
на предразсъдъци презрени
Не бе хлапак, а мъж със чест,
безброй неща видял до днес…
XI
Могъл би с чувство да отвърне,
а не като настръхнал звяр.
Могъл би с благост да обгърне
сърдечния си млад другар.
Сега е късно да го стори:
Намеси се на туй отгоре,
и този стар сплетник нечист,
бъбрив, неукротим софист.
Би могъл просто със презрение
да се отвърне от това.
Но после хорската мълва?
Или общественото мнение?
Пружина на честта, кумир
тя върти света безспир.
XII
С вражда нетърпелива в къщи
очаква младият поет;
и ето с отговор се връща
велеречивият съсед.
Сега ревнивецът ликува!
Боеше се, че ще хитрува
поразникът и със шега
ще се измъкне и сега
от удара, с душа несмела,
или със тежък срам дори.
Но не! Решено е. В зори
при мелницата ще се стрелят —
тъй както стреля враг врага:
в главата или във крака.
XIII
Реши така да ненавиди
кокетката, че не желай
преди двубоя да я види.
Разсеян броди. Но накрай
той махна със ръка. И ето
пое направо през полето
към Ларини. Ще я смути,
щом тъй внезапно се вести.
Уви! Като преди е мила
към бедния ревнивец тя:
от входа просто полетя
като надежда лекокрила,
безгрижна, весела, добра.
каквато вечно е била.
XIV
„Изчезнахте внезапно снощи,
Защо?“ — посрещна го с въпрос.
Обърка се, невлязъл още,
и мълчалив провеси нос.
И мигом ревността угаси и
пред този взор, пред тази ясна,
пред тази искрена душа,
игрива, чиста — без лъжа,
Той гледа Олга с умиление,
уверен в нейната любов.
Разкаян, вече е готов
дори да проси извинение.
Но няма думи, тръпне цял,
щастлив е той и оздравял.
XV, XVI, XVII
Унил, замислен, няма сила,
терзан от тъжна тегота,
да спомене пред свойта мила
за случката, за вечерта.
„Ще бъда нейният спасител
от оня ловък изкусител.
И няма да я съблазни
със неговите хитрини!
И няма червеят злотворен
да прояде това стъбло,
и няма весело чело
да клюмне тоя цвят разтворен!“
То значи: на дуел съм аз
в уречения вече час.
XVIII
Да би узнал, че люта рана
Татянината гръд гори!
Да би отгатнала Татяна,
че утре, още във зори,
Владимир, сляп във свойта злоба,
с Онегин ще оспорва гроба,
тя с любовта си може би
враждата щеше да стопи.
Ала за тази страст случайна
не се догади никой там.
Онегин беше просто ням.
Татяна се топеше тайно.
Бавачката й от това
бе нещо схванала едва.
XIX
Таз вечер Ленски бе разсеян:
ту мълчалив, ту весел пак:
от муза който е лелея и,
е винаги такъв чудак.
Приседна той на клавикорда,
изтръгна няколко акорда
и вперил в Олга поглед жив,
шепти: „Нима не съм щастлив?
Но Ще си ходя. Става късно.“
С девойката се той прости;
сърнето, свило се, тупти,
от мъка сякаш ще се пръсне.
„Какво ви е?“ — чу сякаш в сън.
„О, нищо!“ И след миг бе вън.
XX
Той в къщи двата пистолета
прегледа, после ги прибра.
След туй на светлината бледа
Том Шилеров един избра —
Но мисъл го обзема властна —
той вижда Оленка прекрасна
Непобедимата мечта
го носи нейде по света.
Затвори книгата. Тогава
рой стихове написа той —
с любовни глупости безброй.
Прочита ги — и продължава —
тъй както Делвиг сам твори
пиян, възбуден до зори.
XXI
У мен са днеска стиховете —
щастлив ги случай съхрани:
„Къде, къде сте вий, кажете,
на мойта пролет златни дни?
Що утрешният ден ми носи?
Напразни жалби, и въпроси,
било, каквото е било,
а бъдното — добре дошло.
Дали ще ме срази стрелата,
или ще прелети край мен?
За всичко час определен
е отредила нам съдбата.
Благословен бъди ми, ден!
И, мрак — бъди благословен!“
XXII
„След тази нощ безмълвна,
звездна ще заблести сияен ден.
А аз — аз може би ще слезна
в нощта на моя гроб студен.
И Лета бавно ще погълне
и дните ми, с надежда пълни,
ще ме забрави, знам, светът,
но ти, девойко, някой път
ще идваш ли при мойта урна?
Ще спомняш ли през порив мил,
че той на теб бе посветил цвета
на младостта си бурна?
Сърдечна дружке, първа страст!
Не ме забравяй, твой съм аз!“
XXIII
Така той пишеше мъгляво
(и романтично) — но защо?
Признавам си и аз направо
не ми е много ясно то.
Чак призори очи притворил
и уморен, глава обронил,
над модна дума — идеал —
несетно Ленски бе заспал.
Ала от сънната омая
едва поетът бе обзет
и придирчивият съсед
нахлу във тихата му стая.
„Часът е седем! Просто срам!
Онегин сигур чака там!“
XXIV
Но той се лъжеше: Евгений
все още спеше сън дълбок.
Тъмите чезнат, разредени,
петлите крякат до възбог.
Небето вече просветлява
и ето, слънцето изгрява,
вихрушка бързо се върти
и сняг изсипала, блести.
А още на леглото меко
Онегин спи в дълбок покой.
Най-сетне се събужда той,
завесата отдръпва леко
и гледа: вън денят изгрял.
И той е вече закъснял.
XXV
Звъни. Явява се веднага
слугата му мосьо Гильо;
халат и чехли му предлага,
поднася начаса бельо.
Онегин бързо се стъкмява
и на слугата повелява
оръжие да вземе той
и го последва на двубой.
В шейната сядат. През полето
летят като с крила сега.
Пристигат. Верният слуга
донася двата пистолета,
а друг конете прислони
до двата дъба отстрани.
XXVI
Нетърпелив, отдавна Ленски
на яза рамо бе опрял.
Зарецки пък, механик селски,
във хромела се беше взрял.
Онегин идва с извинение.
„Но вие — казва с удивление
Зарецки — сте без секундант!“
Класик в дуелите, педант,
със тънко чувство за нещата —
държеше ред да въведе —
да не убиват как да е,
а съобразно правилата,
по древен ред неотменим.
(Затуй похвала му дължим.)
XXVII
„Как! Водя! — казва му Евгений. —
Другаря си, мосьо Гильо.
Аз не предвиждам възражения,
че той ще е избраник мой.
Да, той е скромен, неизвестен,
но то се знае — момък честен.“
Зарецки само вежди сви.
Онегин сухо промълви:
„Да почнем ли?“ — „Добре тогава“ —
отвърна Ленски. Ето на —
до мелницата отстрана
Зарецки с момъка застава.
А двамата врази, уви,
неловко свели са глави.
XXVIII
Врази! Но кой ги тъй настрои
един към друг? Съдбата зла?
До неотдавна като свои
трапеза, мисли и дела
деляха те. А днес със злоба,
с омраза дива тук пред гроба,
като че кръвни врагове
на скарани семейства две,
във страшен сън са сякаш сбрани.
Кой, кой ще се усмихне пръв,
дорде не е пролята кръв —
и дружба нова ще подхване?
От срам лъжовен, за беда,
бои се светската вражда!
XXIX
Две цеви блеснаха злокобно.
Звънти по шомпола чукът.
Куршуми пъхат. Щраква пробно
ударникът за първи път.
Барут се сипва — струйка сива.
Назъбеният кремък бива
по-здраво с винта закрепен.
Зад пън се скри Гильо смутен.
Зарецки много се не мая:
отмери трийсет крачки той,
разведе — опитен в двубой —
другарите към двата края.
И всеки, хвърлил плащ сега,
застана с пистолет в ръка.
XXX
„Сега се приближете.“ Бавно,
със още спуснати ръце,
пристъпват тихо, твърдо, равно
един към друг със хлад в сърце
по четри стъпки отброени.
И своя пистолет Евгений,
вървейки все тъй по снега,
насочи пръв срещу врага.
Пристъпил, Ленски също свари
противника да изпревари,
уж се прицели, зажумя —
но… в миг Евгений изгърмя
и мълком бедният поет
изпусна своя пистолет.
XXXI
С ръка на гръд се олюлява
и пада тихичко, без стон.
Смъртта очите замъглява.
Така по гол планински склон,
на зимно слънце заблестяла,
се свлича бавно преспа бяла.
Облян от трънен хлад за миг —
Онегин идва с бледен лик,
зове го, гледа го смутено…
Напразно: младият певец
го няма… вече е мъртвец.
Изви се буря — поразено
вехна цветето в зори,
в олтара огън не гори…
XXXII
Тъй проснат на снега остана,
и осени го с мир смъртта.
Димеше топлата му рана
се изцеждаше кръвта.
А само миг изминал беше,
откак сърцето му туптеше
с вражда, надежда и любов…
Сега не чува ничий зов:
като във къща запустяла
е тихо в него. Няма кой
да оживи тоз глух покой
и мъртвицата занемяла.
Стопанка няма. „Де е тя?“
От нея няма й следа.
XXXIII
Приятно е със епиграма
да подлудиш врага заклет,
да гледаш яростта голяма,
рогата, сведени напред,
да слушаш как ръмжи, роптае,
срамувайки се да признае,
да зареве: това съм аз!
О, как приятно е тогаз!
А най-приятно е в мълчание
стаил в душата чувство зло,
да целиш бледото чело
от благородно разстояние.
Но да го проснеш мъртъв? Знам —
не ще да е приятно вам!
XXXIV
Какво ли пък, ако с куршума,
от теб изстрелян, си убил
свой млад приятел, който с дума
и с поглед те е оскърбил
или на чашка, в разправия,
засегнал си го ти самия —
и в яд избухнал, гордо
той извикал те е на двубой?
Какво изпитал би тогава,
ако пред тебе е прострян,
с мъртвешка бледина облян,
започнал да се вкочанява,
и твоят вик отчаян, глух
не трогва неговия слух?
XXXV
Със страшна мъка във гърдите
и стиснал своя пистолет,
Онегин гледа… „Що?“…„Убит е!“ —
отсича мрачният съсед.
Убит!… Онегин цял изтръпва
и от мъртвеца се отдръпва.
Зарецки слага сам смутен
в шейната си трупа студен
и от съдбовната поляна
към къщи го покарва той,
Пръхтят конете без покой,
юздите мокрят с бяла пяна
и вихрено като с криле
летят през снежното поле.
XXXVI
Другари, жалко за поета,
напуснал рано тоя свят,
с душа от пориви обзета,
с надежди, още в своя цвят.
Къде сте, пламенни копнежи,
вий, смели хубави стремежи,
високи чувства и мечти,
вълнували гръдта преди?
Къде сте, трепети любовни,
стремления за труд голям
и страх пред иизости,
и срам? И вие, блянове чаровни,
видения на красота
и на поезия света!?
XXXVII
Роден за слава засияла
или за благо на света,
би лирата му прогърмяла
навред със ясна красота,
от бъдни векове подета.
След време може би поета
достигнал би висока чест.
В злочестата му сянка днес,
в мълчанието на сърцето
умира тайната за нас,
зовящият замлъкнал глас
е вече там отвъд, отгдето
не ще достигне ничий зов
ни свят народен благослов.
XXXVIII, XXXIX
А участ може би по друга
го чакаше — и други дял
Довел би в своя дом съпруга,
след младостта си охладнял
Навеки музите забравил,
на село би се забавлявал
по-скромно радостен, рогат
Би носил подплатен халат,
от чужда скръб неразтревожен,
би ял и пил, би дебелял
и от подагра заболял,
в леглото би завършил божем
броените си земни дни —
сред челяд, лекари, жени.
XL
Но тъй ли, инак ли — мечтател,
поет и годеник честит,
той бе от своя пръв приятел
тъй неочаквано убит!
И там, край селото, в което
живял бе с песни във сърцето,
два бора редом се вишат;
под тях долините блестят,
потоци шумолят, сребреят.
Орач отдъхва в тоя кът;
жетварки дойдат някой път
звънливи стомни да налеят;
край ручея, що там струи —
прост паметник сега стои.
XLI
Под него (дъжд като удари
по злака, дето там расте),
запял за волжките рибари,
овчар цървула си плете;
и гражданка, дошла на село,
когато по полята смело
лети през лятото на кон,
щом доближи до тоя склон,
пред паметника спира коня,
отмята с трепетна ръка
прозрачния воал. Така
от своя кон прочита оня
прост надпис; нежните
очи замрежат сълзи. Тя мълчи.
XLII
Полето бавно прекосява
унесена в една мечта
и дълго, дълго размишлява
на Ленски за съдбата тя.
„Къде е Олга? — тя се пита. —
— И, страда ли? Или честита
живее вече без тъга?
Сестра и де ли е сега?
И где ли скита днес беглеца
по хората, немил-недраг,
навъсен, отегчен чудак,
другар-убиец на певеца?“
На всичко туй — щом дойде час,
пред вас ще отговоря аз.
XLIII
Но не сега. Макар героя
сърдечно да обичам аз,
но без да ща, на мисъл своя
отдавам се във тоя час.
За прозата настъпва време,
тя римите ще ми отнеме.
И аз — признавам си с тъга —
лениво следвам ги сега.
Перото вече без охота
по листа драска и скрипти;
по-хладни мисли и мечти,
по-строги грижи сред живота
и в тишина, и в светски шум
тревожат морния ми ум.
XLIV
Така сменяваме неволно
мечта с мечта, печал с печал;
но свива се сърцето болно —
за всичко прежно му е жал.
Мечти! Къде е вашта сладост
и вечната й рима младост?
Нима за мене в тоя свят
увяхна веселият цвят?
Нима е вярно — не сънувам,
че мойта пролет отлетя
и няма да се върне тя
(туй казвам, без да се шегувам)?
И гостенин на таз земя,
навършвам трийсетте? Нима?
XLV
И тъй, на свойто пладне в зноя
съм стигнал вече, виждам аз.
Да се простим, о младост моя,
със теб другарски в този час!
Благодаря за тез наслади,
тъги и мъки, що ми даде!
За всеки пир и празник мой,
за твоите дарове безброй…
Благодаря ти откровено.
В тревоги, в бури, в унес тих
от тебе аз се насладих.
Достатъчно. Със прояснена душа
се впускам в равен път!
за да отдъхне мойта гръд.
XLVI
Да се озърна пак. В полята,
в селцето — в тези глушини —
със страсти, с блянове в душата
прекарах аз не малко дни.
Вълнувай, младо вдъхновение,
пак моето въображение,
долитай често в моя кът —
да не задрямва в мен духът;
не позволявай на сърцето
да коравее в бъдни дни,
най-после да се вкамени
сред светското мъртвило, дето,
замаян като в блато с вас,
другари, се намирам аз.