Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Евгений Онегин, –1831 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

А. С. ПУШКИН

ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН

Руска

Първо издание

БИБЛИОТЕКА ЗА УЧЕНИКА

Литературна група IV

Редактор Неделчо Драгиев

Художник Величко Койчев

Художник-редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректор Наталия Кацарова

Дадена за набор на 14. V. 1971 г. Подписана за печат на 20. VIII. 1971 г. Излязла от печат през октомври 1971 г. Формат 84×106/32.

Печатни: коли II 1\2, Издателски коли 8,74

Цена 0.46 лв.

Издателство „Народна култура“ — София, ул. „Гр.Игнатиев“ 2а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. Н. Ракитин 2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон

Глава втора

O, rus!

Hor.

O, Русь!

I

Туй село, скучно за Евгений,

бе всъщност кът прекрасен, мил;

там някой в сладости смирени

небето би благословил.

Домът на вуйчо му имотен

стоеше край река — самотен,

запазен с хълм от ветрове;

пъстрееха се брегове,

ливади, ниви позлатени;

тук-там се мяркаха села,

стада и мелнични крила;

и сенки стелеше сгъстени

огромен парк, но запустял,

подслон на плахи нимфи дал.

II

А тоя замък, дом достоен,

строен отколе с вещина,

бе здрав, удобен и спокоен,

в стила на умна старина.

Приемна в свилени тапети,

във нея — на деди портрети,

високи стаи с дъх на чам

и печки с пъстри плочки там.

Наредба вече остаряла,

не знам наистина защо,

но за приятеля ми то

бе все едно: той всяка зала,

в старинен или моден стил,

с прозявка би удостоил.

III

Зае той стаята широка,

де старият си чая пил,

седял, прислужницата хокал,

вън гледал и мухи ловил.

Бе скромна стая без украса,

със дъбов под, столове, маса,

два шкафа, канапе едно,

а от мастило — ни петно.

Във шкафовете той намери

съдини в жълто, в резеда,

с ликьори, с плодова вода,

изпрашен календар, тефтери;

на работа отдаден цял,

старикът друго не четял.

IV

Сам сред имоти наследени.

за да запълни своя ден,

на първо време наш Евгений

реши нов ред да въведе.

Той, в своя кът мъдрец пустинен,

премахна данъка старинен —

със нов бе стария сменен.

Въздъхна робът облекчен.

Затуй нацупен замърмори

един съсед по-пресметлив;

смутен от този пример жив,

лукаво се усмихна втори.

За всички туй бе явен знак,

че имат работа с чудак.

V

Спохождаха го първом всички,

но се разчу, че бил хитрец:

че той през задните вратички

избягвал с донски свой жребец,

щом само чуел в къщи дума

или кола със гост по друма.

Такъв прием ги оскърби

и от дома му ги отби.

„Див, смахнат; много се надува;

хм, фармасон… Не се търпи…

червено вино с чаша пий…

ръка на дами не целува…

да разговаря с нас не ще…“

Така одумваха го те.

VI

Във свойто село от чужбина

помешчик нов се бе прибрал —

и също повод на мнозина

за строга критика бе дал.

Владимир Ленски, момък странен,

със гьотингенски дух захранен,

красавец и поет призван,

поклонник пламенен на Кант.

Той от Германия мъглива

донесе редки плодове:

високи мисли, стихове,

душа възторжена, бурлива,

свободолюбие, мечти

и черни къдри до плещи.

VII

В света развратен и лъжовен,

от чисти пориви обзет,

съгрян бе той от дух любовен,

т топъл Дружески привет.

С душа и чиста, и невежа,

изпълнен винаги с надежда —

и светския суетен шум

пленил бе неговия ум.

С мечта пленителна и сладка

съмненията приласкал,

той виждаше в живота цял

една пленителна загадка

и чудо: да го разгадай

главоболеше се безкрай.

VIII

Той вярваше, че с него сродна

душа ще се съедини,

че тя го чака в безизходна

тъга от много, много дни;

и че другари има верпи,

и че пред клеветите черни

честта му те ще защитят

без страх дори от всяка смърт,

че тук избрани хора има,

да съградят по-друг живот,

че техният безсмъртен род,

изпълнен с правда несломима,

ще пръсне над света зари

и щастие ще ни дари.

IX

Негодувание от злото,

на славата копнежът пръв,

любов към правдата, доброто —

кипяха в неговата кръв.

И с лира, и със звуци мили

под ясното небе на Шилер

и Гьоте скиташе пленен

от пламъка им вдъхновен.

музата на туй изкуство,

щастливец — той не оскверни

и своите песни осени

с високо, благородно чувство,

със порив на една мечта —

на простотата с прелестта.

X

С душа, на любовта послушна,

възпял бе в песен не една,

девойка мила и радушна

като дете, като луна

по небеса на нощ пустинна —

и на въздишките богиня.

Той беше пял за спомен скъп,

за обич, за раздяла, скръб,

бе пял за романтични рози

и за мъглива далнина,

за нещо смътно, за страна

на живи сълзи и възторзи —

животът още неживял,

той — юноша — го бе възпял!

XI

Единствен в тая степ Евгений

могъл би да го, оцени,

а от съседите почтени

Владимир почна да страни.

Отбягваше гощавки шумни

и спорове благоразумни

за близки, вино, сенокос,

за хрътки, лов, за някой гост.

Те не блестяха с живо чувство,

ни с поетична красота,

ни с ум дълбок, ни с острота,

ни с вкус към някакво изкуство;

не бе по-умен, ни по-свеж

от тях и женският брътвеж.

XII

Богат и хубав, Ленски беше

приеман ласкаво навред

и всеки щерка си тъкмеше

за полуруския съсед.

На гости нейде го поканят

и уж случайно реч подхванат,

че скучно е да си ерген —

живот от прелести лишен.

Приготвят бързо самовара,

налее Дуня чай, седят,

„Внимавай!“ — тихо й шептят;

а после донесат китара

и писне тя (да пази бог!):

„Ела с мен в златния чертог!“

XIII

Но Ленски нямаше охота

да влачи брачната кола;

с Онегин той, самин в живота,

сърдечна дружба пожела.

Събраха се вълна и камък

и стих със проза; лед и пламък

не са по-чужди при това.

Едва подали си ръка —

един от друг се отегчиха;

а после — срещи при езда —

разходки по поля, бърда —

и в скоро време се сближиха.

Тъй хората по някой път

от скука почнат да дружат.

XIV

Но дружба с толкова заслуги

пак рядка е във наши дни.

За нас са нули всички други,

а единиците сме ний.

Наполеоновци сме строги —

а милионите двуноги

са все оръдия за нас;

не тачим дружеския глас.

Почтен и искрен бе Евгений,

познал бе хората добре

и смогнал бе да разбере

и между многото презрени

със такт да отличи едни

и от сърце да ги цени.

XV

На Ленски думите мъгливи

и тази пламенност при спор,

съжденията колебливи

и вдъхновения му взор —

Онегин срещаше без глума,

охлаждащата своя дума

се мъчеше да задуши —

защо сега да му руши

илюзията за блаженство?

Та нека вярва по-добре;

след време сам ще разбере,

че в нищо няма съвършенство.

Простено е за млада кръв

бълнуване и жар такъв.

XVI

Оспорваха се един други

в оценки за добро и зло,

народи с минали заслуги,

наука, бъдно и било,

и предразсъдъци вековни,

на гроба тайните съдбовни,

живот и смърт — те своя съд

над всичко ще произнесат.

Обзет от мисли вдъхновели,

поетът стих в речта вплете

или поема прочете;

и снизходително Евгений

го слуша, впрочем без добре

да може да го разбере.

XVII

Но страстите, уви, най-вече,

ги занимаваха… Така

от бурната им, власт далече,

Евгений можеше сега

за тях с въздишка да разправя.

Блажен е, който ги познава,

горял е в тях и оцелял —

или съвсем не е горял,

гасил е любовта с разлъка,

враждата — с клюка; нито ден,

от всяка дружба отегчен,

не е горял в ревнива мъка

и с дядовските си пари

на карти не играй дори.

XVIII

Когато свойто знаме свием

в благоразумна тишина,

когато страстите надвием

и видим смешната страна

на поривите отлетели

и отзвуците закъснели —

смирили буйни младини,

обичаме да чуем ний

на чужда страст гласа метежен;

тъй някой грохнал старец хром,

забравен в бедния си дом,

наостря своя слух прилежен

за всеки разказ непознат

на юначага мустакат.

XIX

Затуй и пламенната младост

не може тайна да търпи;

вражда, любов, печал и радост

готова е да разтръби.

Онегин слушаше поета —

душа, от светъл блян обзета —

и сам любовен инвалид,

мълчеше с хладен, важен вид,

когато Ленски доверчиво

си бе разбулвал съвестта.

И той научи повестта

на младото сърце щастливо.

Но този разказ за любов

за нас отдавна не е нов.

XX

Той любеше, тъй както клета

безумно люби още тук

душата млада на поета,

тъй както днес не люби друг.

Навред и винаги над всичко

едно желание, едничко,

една любов, една печал —

на тях той беше се отдал!

Ни дълговременна разлъка,

ни чуждоземна красота,

ни муза в тиха самота,

ни весел шум, наука, мъка

не промениха в тоз младеж

душата, сгряна от копнеж.

XXI

На детството си още в дните,

от Олга вече запленен,

той често гледаше игрите

на свойта дружка умилен;

по близки сенчести дъбрави

делеше нейните забави и

готвеха за тях в мечти

венчило двамата бащи.

В туй село, тихо притаена

между домашните си тя,

с невинна прелест разцъфтя.

Тъй момина сълза смирена

цъфти незнайна сред стебла

за пеперуда и пчела.

XXII

Тя бе на Ленски подарила

възторзите на първи сън;

и беше въодушевила

на лирата му първи звън.

Прощавайте, игри невинни!

Обикна той гори, долини,

усамотеност, тишина

и звездна вечер, и луна…

А тя, небесната лампада,

е гряла нявга и над нас —

било при срещи в късен час,

било при скръб или в отрада.

Сега за нас във мрака чер

тя просто е един фенер.

XXIII

Тя беше скромна и послушна,

с вида на утринно небе,

като поета простодушна,

като целувка мила бе;

очи, подобни на звездици,

усмивка, ленени къдрици,

движения и глас, и стан…

Но в който и да е роман

открили бихте вий наверно

на Олга образа премил.

И мен преди ме бе пленил,

но ми омръзна той безмерно.

Сега бих искал да се спра

на по-голямата сестра.

XXIV

Наричаше се тя Татяна…

С туй име ще се осмелим

ний страниците на романа

за първи път да осветим.

Какво пък? Звучно и приятно,

но ви напомня вероятно

за нещо старовремско то

или слугинско, но защо?

Признавам аз — и то веднага, —

вкус няма в наште имена

(стиха оставям настрана) —

просветата не ни приляга —

една превзетост усвоим,

а другото — мъгла и дим.

XXV

И тъй, говорим за Татяна.

Ни с Олгината красота,

ни с красотата й засмяна

окото би привлякла тя.

Печална, странна, мълчалива,

като кошута боязлива

и сякаш чужда, мълчешком

растеше тя във своя дом.

Не се научи да се гали

с баща си, с майка си дори;

не припкаше с деца в игри

и често — в блян ли, във тъга ли —

срещу прозореца сама

седеше често у дома.

XXVI

Замисленост другарка нейна

от люлката й детска бе.

И с хубост тиха, ненадейна

красеше нейното небе.

Изнежените нейни пръсти

не бяха в работа чевръсти,

не бяха на гергеф едно

поне извезали платно.

С послушна кукличка заето,

добило властнически тон,

с приличието — пръв закон —

привиква чрез игри детето

и майчиния си урок

повтаря й със поглед строг.

XXVII

Но ти и кукла не подхвана

и с нея в детските си дни

не разговаряше Татяна

за моди и за новини.

Към детски лудории хладна,

за странни приказки бе жадна;

и тя ги слушаше в захлас,

понявга даже в нощен час.

Ако бавачката сбереше

на Олга дружки за игра,

в полето, в близката гора —

тя винаги встрани стоеше:

досаден беше й смехът

и на игрите им — шумът.

XXVIII

Тя свикна сутрин на балкона —

пред изгрев слънце да седи,

когато гаснат в небосклона

рояци трепкащи звезди

и хоризонта просветляла

и тихо утринннк повява

и ден полека води пак,

Когато зиме леден мрак

полвината земя покрива

и сънен — в глуха тишина,

при замъглената луна

лениво изтокът почива —

на петлицата на свещта

унесено четете тя.

XXIX

Обикна да чете романи

и заживя като насън;

плениха я с измами странни

Жан Жак Русо и Ричардсън.

Баща й бе добряк прекрасен,

Но изостанал от века си,

отвикнал книги да чете —

безвредни — смяташе — са те

и безполезна занимавка,

та не следеше в своя дом

дали не е опасен том

укрит под нейната възглавка.

А за жена му, то се знай,

бе Ричардсън любим безкрай.

XXX

Но не за туй, че бе прочела

романите на Ричардсън,

че пред Ловлас бе предпочела

изискания Гранднсъп:

а просто някога Алина,

московска княжна и роднина,

с възторг говореше за тях.

Сгодиха я. Прие със страх,

прие, да не обиди мама.

Но беше си избрала друг

и смяташе, че за съпруг

от него по-прекрасен няма.

А тоя Гранднсън бе франт,

млад комарджия и сержант.

XXXI

Обноски, вкус у нея — същи

като у този хубавец.

Но без и да я питат в къщи,

заведоха я под венец.

Замина тя със скръб в сърцето

на кроткия си мъж в селцето;

сред чужди щом се озова,

тя охка, плака месец-два,

държа се хладно със съпруга,

едва не стигна до развод,

но свикна с новия живот,

зае се с труд и стана друга.

Привичката е дар в света —

заменя щастието тя.

XXXII

Тъй навикът, природа втора,

скръбта й сладко потуши.

Едно откритие наскоро

напълно пък я утеши.

Откри тя тайната тогава

мъжа си как да управлява,

без в нищо да му се опре —

и всичко тръгна на добре.

Тя почна сметките да води,

туршии разни да соли,

да бръсне темета или

на баня в събота да ходи,

слугините да стяга с бой…

Туй всичко — без да знае той.

XXXIII

В Москва през младите години

в албуми пишеше със страст.

Прасковя викаше Полина

със някакъв напевен глас;

корсети носеше най-тесни

и „н“ умееше по френски

да произнася през носа;

но тук си промени вкуса:

забрави тя корсет, Алина,

забрави за година-две

тетрадки с нежни стихове,

кулка стана пак Селина,

накрая подплати с хастар

бонето и халата стар.

XXXIV

Мъжът й вярно я обикна.

Не й се бърка. Още млад,

с приумиците й привикна:

яде и пие по халат.

Животът им сговорно тече;

дохождаше понявга вечер

у тях добрият им съсед,

семейно, както му е ред,

за нова клюка да доложи;

побъбрят, малко поседят,

и тъй минутите летят;

заръчат Олга чай да сложи.

Вечерят; време е да спят,

а гостите — да си вървят.

XXXV

Живееха с привички мирни,

останали от стари дни;

у тях на заговезни сирни

московски правеха блинй;

два пъти постеха годишно,

обичаха, макар не пищно,

веселията — някой път

на люлки да се повъртят,

на Троица смирено в храма

отронваха по три сълзи

на своите вейки от брези,

на почит квасът бе голяма:

на госта гозбата, блина

поднасяха според чина.

XXXVI

Разлъката ги тъй намери,

стареещи един до друг:

отвориха се гробни двери

пред примерния, тих съпруг,

Преди обяда той почина —

и го оплакаха роднини,

съсед, жена и две деца —

скърбящи искрено сърца.

Той бе добър и прост дворянин;

бял мрамор гроба му краси

и скромен надпис там гласи:

„Смирений грешник Дмитрий Ларин,

господен роб и бригадир,

под тоя камък спи във мир.“

XXXVII

Когато в село се завърна,

Владимир гроба един ден

под сведените вейки зърна.

Въздъхна, постоя смирен.

Сърцето му се беше свило

„Роог Уопск!“ — шепнеше унило;

припомни си как бе играл

сочаковския му медал-

„Как на ръце ме той държеше!

Тъкмеше Олга той за мен!“

„Дано дочакам този ден“ —

понявга бедният мълвеше.

И Ленски своята печал изля

в надгробен мадригал.

XXXVIII

След туй праха патриархален —

прах бащин, майчин — през сълзи

почете с надпис къс, печален…

Уви, в житейските бразди

за жътва скорошна родени —

потомства, идващи на смени,

възхождат, зреят, падат, мрат,

та път на други да дадат.

Тъй ветреното, племе младо

кипи по улици, стъгди…

изтиква своите деди

и нащто време жизнерадо.

Светът, ще бъде някой ден,

от нас-съвсем освободен.

XXXIX

Опивайте се дотогава,

другари, от живота лек!

Добре да не проумява

нищожеството му човек;

очи за призраци затворил,

но случва се, че заговори

в сърцето ми една мечта:

нима ще мина през света

и няма да оставя диря?

Не за похвали страдам аз,

но искал бих със искрен глас,

с гласа на бедната ми лира

за моя жребий нейде-тук,

един поне да спомня звук.

XIL

И в нечие сърце ще звънне

звукът, от времето щаден,

и няма в Лета да потъне

творбата, писана от мен!

И може би (мечта лъстива)

друг някой със съдба щастлива

след век ще сочи мой портрет,

прошепвайки: той бе поет!

Благодаря ти, мой поклонник,

ти, който нявга може би

ще спомниш моите творби,

когато с мисли благосклонни

подръпнеш стария певец

за лаврови ч м у в епси.