Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
Евгений Онегин, –1831 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 46 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
unicode (2007)

Издание:

А. С. ПУШКИН

ЕВГЕНИЙ ОНЕГИН

Руска

Първо издание

БИБЛИОТЕКА ЗА УЧЕНИКА

Литературна група IV

Редактор Неделчо Драгиев

Художник Величко Койчев

Художник-редактор Васил Йончев

Техн. редактор Александър Димитров

Коректор Наталия Кацарова

Дадена за набор на 14. V. 1971 г. Подписана за печат на 20. VIII. 1971 г. Излязла от печат през октомври 1971 г. Формат 84×106/32.

Печатни: коли II 1\2, Издателски коли 8,74

Цена 0.46 лв.

Издателство „Народна култура“ — София, ул. „Гр.Игнатиев“ 2а

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул. Н. Ракитин 2

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекции от Диан Жон

Глава четвърта

La morale est dans la nature des choses

Necker

I, II, III, IV, V, VI

VII

По-малко ли жената любим —

по-лесно можем я плени.

По-сигурно ще я погубим,

вплетем ли я във хитрини.

Развратът някога с перука

прославян бе като наука —

не любил, а наслади пил

и сам за себе си тръбил.

Но туй е нявгашна забава,

достойна за маймунски род,

за дядовския стар живот

с Ловласовата вехта слава,

с червени токове дошла

и разни други труфила.

VIII

Омръзва — важен, лицемерен —

да уверяваш във неща,

в които всеки е уверен;

да слушаш от безброй уста

едни и същи възражения

и да рушиш предубеждения,

каквито няма вече днес

и сред момичетата с чест!

Кому не са опротивели

молби и клетви, плач, сръдни,

измами, пръстени, сплетни,

писма, надзор на майки, лели

и женско сър дене безспир,

и мъжка дружба най-подир?

IX

Тъй мислеше и наш Евгений,

прекарал своите младини

на пориви неутолени

и страсти в бурните вълни.

Живял без навик да се труди

посред житейските заблуди,

ту очарован, ту след ден

разочарован, отегчен,

от ветрени успехи морен,

той често ропота слуша

на неспокойната душа,

прозявка скрил под смях престорен;

така сред шум и суета

уби цвета на младостта.

X

Подир жени се пак влечеше,

запазил тоя навик свой,

но при измяна не скърбеше,

отдъхваше си даже той —

задирял, без да изживява,

напускал, без да съжалява,

нехаен към любов и злост.

Тъй някой равнодушен гост

във късен час на вист отива;

щом свърши, той излиза вън,

изтътри се, умрял за сън,

дълбоко в къщи се наспива

и сам не знае сутринта

къде ще иде вечерта.

XI

Но от писмото на Татяна

до дън душа се трогна той:

речта, с моминско: чувство сгряна,

събуди в него мисли рой.

И спомни си я: бледа, мила,

и мълчалива, и унила;

и в сладък блян се потопи

душата му. А може би

мил пламък, стихнал от години,

го за минута завладя;

но съвестно му се видя

да мами чувствата невинни.

До срещата им стигнал бях

да прелетим сега при тях.

XII

И ето там какво се случи:

мълчаха те мннута-две

„Да, аз писмото ви поучих

прочетох ваште редове

с такива искрени признания

и доверчиви излияния

на вашта влюбена душа,

в което, вярвам, не греша;

събуди то като; милувка

замлъкналите чувства в мен;

но с вас ще бъда откровен —

ще ви говоря без преструвка.

С изповедта си в тоя час

като на съд стоя пред вас.“

XIII

Ако съдбата би решила

съпруг да стана някой ден,

ако би нявга отредила

в домашен кръг живот за мен

и пожелал бих ненадейно

да имам щастие семейно,

освен вас друга ни една

не бих поискал за жена.

И тъй, без блясък мадригален:

аз вас едничка бих избрал

за мой единствен идеал,

за спътник в моя път печален,

залог за всичко свидно тук,

и щях да съм… щастлив съпруг.

XIV

Не съм създаден за блаженство —

към всичко вече охладнях.

Признавам ваште съвършенства,

но недостоен съм за тях.

Говоря искрено — във брака

нас мъка, вярвайте, ни чака.

И да ви любя месец-два,

ще ви разлюбя след това;

ще има плач, но мене този

ваш женски плач, сълзи, молби

ще ме вбесяват може би.

Съдете вие що за рози

ще ни поднася всеки ден

известният ви бог Химен.

XV

Най-лошо нещо, ми се струва,

е брак, при който у дома

жената за мъжа тъгува,

седейки ден и нощ сама.

Цената й уж той разбира,

но мрачен в къщи се прибира,

нацупен, вечно мълчалив,

сърдит и винаги ревнив.

Уви, не съм аз тоз, когото

сте виждали като мечта,

когато с толкоз простота

сте съчинявали писмото.

Нима такъв несносен дял

не би ви с мен опротивял?

XVI

Мечти, години — всичко прежно

е отлетяло безвъзврат…

Обичам ви сърдечно, нежно,

по-нежно може би от брат.

Изслушайте ме без досада:

вий още сте такава млада,

мечтата ще смени мечта;

дръвчето сменя тъй листа.

Това е воля на небето.

От мен помнете вий едно:

„ще любите отново —

но владейте си добре сърцето,

да ви не сполети беда:

докарва ни и то вреда.“

XVII

Тъй проповядваше Евгений.

А тя, обронила глава,

с очи от сълзи замъглени,

пред него дишаше едва.

Предложи й ръка. Печално

(и както казват, машинално)

опря се тя, навела взор.

Покрай градинския стобор

поеха в здрача мълчешката,

тъй влязоха един до друг

и никой ги не смъмри тук:

и в село вече свободата

си има своите права,

тъй както в гордата Москва.

XVIII

Почтено с Таня, мой читател —

каквото ще да се мълви, —

постъпи нашият приятел

и благородство прояви.

А то за първи път не беше,

макар и да не го щадеше

на хорската мълва зъбът:

петняха го по някой път

приятел, враг (което може

да бъде впрочем все едно).

От враг се пази всеки, но…

пази ни от приятел, боже!

Ох вий, приятели! За вас

не току-тъй си спомням аз.

XIX

Защо ли? Ей така. Приспивам

досадни мисли в този час;

ще кажа (скобки тук откривам),

че няма клевета за нас,

в мансарда от лъжец родена,

от сган безделна одобрена,

че няма глупост, гнусота

или площадна острота,

що наш приятел със насмешка —

на честни хора във кръга,

понякога и пред врага —

да не повтори по погрешка

А впрочем предан ни е топ

и ни обича като свой

XX

Хм! Мой читател благороден,

роднините си аз ценя,

но мисля, че е случай сгоден

накратко да ти поясня

роднинство именно какво е:

роднините са хора свои,

които, драги мой, държат

да ги почиташ всеки път;

ти трябва всеки свой роднина

на Рождество да посетиш,

с честитка да го поздравиш,

та сетне цялата година

за тебе да не мислят те…

Дано им здраве бог даде!

XXI

Но любовта на дами нежни

от родството е по-добра —

дори и в бури неизбежни

пак нея аз ще избера.

Добре, но тази мода странна…

природата непостоянна…

но обществото в тоя век…

А прелестният пол е лек.

И мнението на съпруга

би трябвало да се цени

от вси порядъчни жени.

И току-виж, че стане друга

приятелката ви. А как?

Игра на дявола е пак!

XXII

Кого да любиш? Лицемери

са всички просто до един

и кой дела и думи мери

с избрания от нас аршин?

И кой от клевети ни пази

или ни пази от омрази?

Кому порокът наш е мил?

И кой не ни е досадил?

Не, призрак не гони неверен,

напразно сили не хаби,

а само себе си люби,

читателю благонамерен!

Предмет достоен: няма друг

за обич по-достоен тук!

XXIII

Що стана след оная среща?

Уви, любовната тъга,

навярно всеки се досеща,

безумна мъка е сега.

Тъй жадна за любов, тъй млада,

все повече Татяна страда,

все повече се тя топи,

а нощем, бедната, не спи;

покой душевен, здраве, радост,

усмивка — всичко светло тук

заглъхна като празен звук;

помръкна ведрата й младост.

Така едва родил се ден

от буря бива помрачен.

XXIV

Татяна вехне, побледнява,

мълчи и гасне, и, уви,

не може никаква забава

душата й да оживи.

Съседите глава поклащат

и важно разговор подхващат:

„Порасна… трябва й съпруг…“

Но аз ще сложа точка тук.

С картина на любов щастлива

да се разсея бих желал.

Простете, мили мои, жал

сърцето ми неволно свива;

и ще призная в тоя час:

Татяна тъй обичам аз!

XXV

Във плен на свойта мила Оля

Владимир бе се озовал,

на тази сладостна неволя

изцяло беше се отдал.

По здрач в моминската й стая

седят те двамата с омая

или пък рано под ръка

вървят по росната лъка.

Какво пък? Във опиянение,

от погледа й насърчен,

разрошва нежен и смутен

къдриците й разпилени

или целува с нежен свян

от дрехата й край развян.

XXVI

Понявга й чете, тълкува

нравоучителен роман,

във който авторът рисува

света като Шатобриан.

Прескача лист, прескача втори

(където нещо се говори

опасно за моми), смутен

и цял като божур червен.

На масичка облакътени

понякога сами седят,

на шах играят и мълчат

дълбоко съсредоточени,

понякога разсеян той

със пешка бие тура свой.

XXVII

Когато в къщи се завърне,

той пак със Олга е зает,

току албума й разгърне

и украсява го навред:

рисува със перо и четка

надгробен камък, селска гледка,

тук Древен на Киприда храм,

бял гълъб върху лира — там;

или под нечий подпис скромен

ще сложи някакъв куплет,

крилат ще впише някой ред,

свидетел на безмълвен спомен,

следа на мисъл — все една

от най-далечни времена.

XXVIII

В провинцията сте видели

албуми на моми поне,

чиито бели листи цели

са пълни със какво ли не!

Тук всеки стихове е писал

напук на правопис и мисъл,

с размер най-често нарушен,

кой стих скъсен, кой — удължен…

На първа страница съзираш:

Qu ecrivez-vous sur ces tablettes;

и подпис: t. a. v. Annette;

а на последната намираш:

„По-силно ли те люби друг,

да продължи след мен оттук.“

XXIX

Тук поглед сигурно ще спрете

на факел, две сърца с цветя

и свят обет ще прочетете

за вярна обич до смъртта.

Тук някакъв пиит армейски

е врътнал стиховце злодейски…

Бих писал стихове и аз

със нявгашната моя страст

и те, напълно съм уверен,

ще срещнат благосклонен взор,

а не насмешка, не разбор

досадно важен, преднамерен —

дали съм искрен, или не

духовит ли съм поне.

XXX

Албуми хубави, родени

по дяволски каприз проклет,

де стихове, със пот редени,

е низал всеки стихоплет

и над изискана винетка

Толстой е упражнявал четка

н Баратински сам дори —

дано ви огън изгори!

Когато важна светска дама

албума си ми поднесе,

мен сякаш че ще ме втресе,

умът ми ражда епиграма

и аз със злост съм пълен цял —

а тя очаква мадригал!

XXXI

Не пише Ленски мадригали,

а стихове за любовта,

във чийто порив идеален

не блясва хладна острота.

Това, което в Олга зърне —

той в стихове ще го превърне.

И пълни с правда всеки път

порой елегии текат.

Тъй ти, Язиков, вдъхновено

бог знае за кого с тъга

редиш елегии сега;

но в творчеството ти безценно

след време, като го четат,

ще видят твоя жизнен път.

XXXII

Но чуй! Критикът заповяда

да хвърлим жалките венци

на елегичиата досада

и хока братята-певци:

„Та спрете де, недейте плака,

недейте все тъй жално квака

за стародавни векове,

пишете други стихове!“

„Добре, но ти ще ни предложиш

кинжали, маски и тръби,

мъртвичииата може би

да възкресим ще ни възложиш

така ли?“ O, каква беда!

Пишете оди, господа!

XXXIII

Един поет ли се прослави

във миналите славни дни.

„Да пишем оди величави!“

Не е ли все едно? Помни

какво е казал сатирика.

На „Чуждо мнение“ лирика

ти повече ли би ценил

от нашия певец унил?

Елегията е безплодна.

Кажи, каква й е целта?

А одата? Как волно тя

се извисява, благородна!

И тук бих спорил, но защо?

На двата века спор е то!

XXXIV

Копнял за слава, дух свободен,

и оди Ленски би творил,

но Олга не четеше оди.

Един ли днес певец унил,

в чиито песни мъка има,

е чел на своята любима

творенията си? Каква

награда висша е това!

Блажен е той, любовник скромсл,

лелеяните си мечти

на нея той да посвети —

или на свързан с нея спомен!

Макар на милата мома

по друго да хвърчи ума!

XXXV

Когато лирата настроя,

на дружката от младостта,

на старата бавачка моя

творенията си аз чета.

А нявга подведа съседа,

дошел при мене на беседа,

а аз за пеша го държа

и със трагедия душа!

Или в разходка саможива

край езерото, край брега

(това разправям на шега)

подплашвам патицата дива:

от моите песни всеки път

те бързат да се разлетят!

XXXVI, XXXVII

Ами с Онегии какво става?

Поотклоних се, братя, знам.

Сега с какво се занимава?

Отчет подробен ще ви дам.

Като отшелник поминува.

Лежи до седем. Прави-струва,

след туй по риза без яка

върви към бистрата река,

подобно Байрон той преплава

тоз Хелеспонт и ободрен,

прибира се и по цял ден

със вестници се занимава

и пий кафе, дорде рече,

че трябва да се облече.

XXXVIII, XXXIX

Дълбок сън, четене, разходка,

шуртящи струи, горски кът,

от селска хубавица кротка

целувка свежа някой път:

изискан обед, кон послушен,

почивка, баня в зноя душен,

усамотеност и покой,

бутилка чудно вино. Той

така живееше на село

през хубавите летни дни,

чиято нега го плени.

Спокойствие го бе обзело.

Забравил бе града почти

със скучните му суети.

XL

Но северното наше лято

е както зимата на юг:

проблесне уж — и край; познато,

но непризнато нещо тук.

В простора вече лъха есен,

по-рядко блясва лъч небесен,

по-сив, по-кратък в денят,

горите тайнствено шумят

и оголяват; хлад повява;

мъгла се стеле над степта;

кресливи гъски на ята

летят на юг; досадно става…

Засвири севернякът зъл —

ноември вече е дошъл…

XLI

Зора зори в мъглата — хладна,

замлъкна в къра всеки шум…

Излиза вълк с вълчица гладна

на пустия, безлюден друм.

Пръхти, подушил звяра, конят

и литва, сякаш че го гонят,

със всички сили през степта.

Не смее рано сутринта

да погне кравите овчарят,

не сепва неговият рог

просторът глъхнал и широк.

Момите в къщи се затварят,

пред дружка-борина предат…

И бавни зимни дни текат…

XLII

И ледове трещят. И този

път скреж е посребрнл леса.

(Тук всеки чака рима рози,

поднасям ви я начаса.)

Ледът, покрил реката, свети,

по-чист от модните паркети,

хлапаци радостно крещят

и звучно го с кънки браздят;

с червени лапки тежка гъска —

клатушка се и тя насам,

зер иска да поплава там,

но хлъзва се и пада, съска…

Снежинки първи се въртят,

като звезди валят… валят…

XLIII

Какво да нравиш зимно време

на село? Вредом глухота,

неволно скука те обземе

сред тази хладна пустота.

Да яздиш кои в полето? Бива!

Ала подковата звънлива

току се хлъзне на леда

и паднеш — ето ти беда!

Седи си у дома в забрава,

Прад, Валтер Скот да си четеш,

преглеждай сметките… Не щеш?

Добре: сърди се, пий тогава,

така ще минат ден и два

и цяла зима след това.

XLIV

Тъй както Чайлд Харолд — Евгений

в ленива мисъл се вглъби —

ще вземе вана с натрошени

парченца лед и може би

ще почне сметката полека

да слага в ред… Или със щека

да чука цели часове

билярдни гладки топки две.

Несетно вечерта се спуска;

пред сложената маса той

седи и чака; глух покой…

Но ето, тройка вън препуска —

пристига Ленски и съвсем

навреме: слагай да ядем!

XLV

„Мадам Клико“ или „Моета“ —

благословените вина —

е охладено за поета

и пълно с ясна светлина,

то святка като Ипокрена

и буди мисъл вдъхновена

със свойта пяна и игра.

За него сетнята пара,

вий знайте, давал съм, другари,

през наште бурни младини.

И раждаха се препирни,

шеги сред винените пари,

шеги сред мил на чаши звън,

и спорове, и весел сън…

XLVI

Но виното със пяна шумна

вреди на моя слаб стомах,

затуй с душа благоразумна

Бордо да пия си избрах.

Ай, напитък по-особен,

е на любовница подобен,

блестяща с нрава си игрив,

но вятърничав, изменчив…

С Бордо — това е вече друго;

подобно на приятел скъп,

готово е в беда и в скръб

да прави всякога услуга.

Разсейва грижите ни то;

здравей, приятелю Бордо!

XLVII

Угасва огънят. Застива

сребриста пепел по жарта;

прозрачна пара се извива,

излъчва мека топлота

недоизтлялата камина.

Лулите бълват дим в комина.

Шуми бокалът, пълен пак.

Потъва всичко в полумрак.

(А как допадат на сърцето

другарски срещи в зимни дни —

със чаша вино, с лъготни —

в часа „между вълка и псето“ —

защо наречен тъй, не знам.)

Беседата ще ви предам.

XLVIII

„Е, как са Ларини? Татяна?

И Олга, твоето дете?“

— Налей, макар че множко стана…

Достатъчно… Добре са те.

Изпратиха ти поздрав, мили.

Ах, как са се разхубавили

у Олга рамене и гръд!

Каква душа!… Но някой път

ела и ти — не са далече!

Ти ходи там веднъж и два,

показа се и след това

не си се мяркал, драги, вече.

Щях да забравя да предам:

поканен си на гости там!

XLIX

„Нима?“ — Да, в събота Татяна

празнува своя имен ден,

заръчаха да те поканя

и няма как, ще дойдеш с мен…

„Но много хора там ще има,

ще бъде глъчка нетърпима…“

— Едва ли. Кой ще дойде там?

Ще бъдем само свои, знам.

Ела, без друго аз те моля!

Е, що? „Добре.“ — Така кажи!

Бокала Ленски пресуши

и пак на свойта мила Оля

той взе да хвали прелестта.

Такава си е любовта!

L

Бе весел той. След две недели

(денят бе вече уточнен)

пред новобрачната постеля,

пред новия живот блажен

мечта щастлива го упива.

За тегота, печал горчива,

за грижи, свързани, с дома,

не си терзаеше ума.

Такъв живот не е по сгода

нам, враговете на Химен.

Допада той на Лафонтен,

ала сред нас не е на мода.

Но Ленски, бедният, бе цял

живот за този ден мечтал!

LI

Той бе обичан тъй безмерно

и тъй обичаше, щастлив.

Блажен е, който благоверно

напук на ум недоверчив

отдава се на радост жива.

Тъй пийнал пътник си почива,

тъй пеперуда от цветен

пий упояващ, чист прашец.

Горко на този, който знае

и вижда всичко отнапред —

и трезвен, хладен като лед,

за всичко съди и гадае

без увлечения, без страст,

на разума дал пълна, власт!