Софи Берар
Лавандулови нощи (4)

Втора глава

На магистрала Дю Солей, 25 март

Въздухът миришеше на изгорели газове и беше ледено, студен. Зъзнеща, Изабел се увиваше в палтото и разучаваше на светлината на джобното фенерче картата, която си беше купила от последната бензиностанция. Тя проследи с пръст имената на селищата, вече останали зад гърба й: Мец, Нанси, Дижон, Лион. Този ужасен магистрален паркинг с бензиностанция и мотел, на който беше сега, се намираше между Валенс и Монтелимар и беше пълен с товарни камиони. Изабел беше слязла неохотно, защото спешно се нуждаеше от тоалетна, и си взе кафе. Отказа се от лепкавите на вид сандвичи и си купи кроасан.

Беше седем сутринта, точно времето, когато Фритьоф излизаше изпод душа и започваше да се облича за работа. За тази дейност си имаше строги правила: първо бельото му, което беше повече практично, отколкото секси, но разбира се, представляваше скъпа дизайнерска стока, после грижливо изгладената от госпожа Елбман риза, също така изгладените чорапи — в това отношение госпожа Елбман не се спираше пред нищо, — първо десния, после левия, след това панталона на костюма с колана и най-накрая копчетата за ръкавели и вратовръзката, вързана на възел с много любов от госпожа Елбман.

Откакто Изабел не ходеше на работа, тя прекарваше това време в леглото, откъдето се откриваше прекрасна гледка към дрешника и сутрешния ритуал по обличането на Фритьоф. По-късно му правеше компания на закуска, обикновено облечена в своя стар, но ужасно удобен халат, и обута в пантофи с миши муцунки, които приятелката й Мони й беше подарила за Коледа. Свежо избръснатият и ухаещ на одеколон и дезодорант Фритьоф плъзгаше поглед по Изабел и правеше хапливи забележки:

— Поне си се сресала. При все това се боя, че никак не е далеч денят, в който ще седнеш пред мен с ролки в косата.

Наистина различията помежду им в този момент едва ли можеха да бъдат по-големи, така че Изабел споделяше мнението му. Халатът й ставаше за изпращане в Червения кръст, а пантофите бяха под всякаква критика. Докато у Фритьоф всичко беше чисто, елегантно и скъпо — дори май чорапите имаха висока препродажбена стойност.

Изабел с мъка се сети, че си беше забравила мишите пантофи в шкафа у дома. От пантофите мисълта й се отклони към нейната приятелка. Мони щеше да се смае, когато разбере, че тя, Изабел, е избягала от къщи. За миг й хрумна да й се обади, но после отхвърли идеята, защото в момента Мони беше необвързана и прекарваше съботните сутрини или в сън, или наблюдаваше ужасено отстрани партньора си „за една нощ“ и тактично, но недвусмислено го избутваше от апартамента.

— Нямаш представа колко си си добре — повтаряше Мони винаги когато Изабел се опитваше да каже нещо негативно за Фритьоф и за брака си. Като че ли това беше целта на необвързаните жени — да се сдобият със съпруг и после цяла вечност да са щастливи с него.

Изабел предполагаше, че след първия шок Мони много ще се зарадва на новината, че Изабел също вече е част от огромния клуб на необвързаните. Фактът, че е омъжена, пречеше на близостта им. Независимо от всякакви сближавания, тя и Мони живееха в два различни свята.

— Необвързаните живеят на една планета, а женените — на друга — каза веднъж Мони. — И тези планети са в две различни слънчеви системи.

Сега вече щеше да е различно, отсега нататък щяха пак да живеят в една слънчева система. Заедно щяха да ходят на салса партита, да се напиват и да флиртуват с напълно непознати мъже.

Изабел потрепери. Кроасанът и кафето не успяха да пропъдят нито студа от костите й, нито умората. Нищо чудно, тя беше пътувала цяла нощ, ако не се броят няколкото почивки на различни паркинги на магистралата. Веднага след Бремен Изабел се обади на леля Полет и чичо Лудвиг. Искаше да омекоти удара, преди Фритьоф да ги е паникьосал.

— Ma mignonne Isabell!^[1] Колко хубаво, че се обаждаш — възкликна леля Полет.

— Не знам, лельо Полет. Нямам добри новини.

— Mon Dieu!^[2] Да не би и ти да си болна?

— Не, в цветущо здраве съм. Защо? Някой от вас не е добре ли?

— Все още сме добре! Казвай сега лошите новини!

— Разделих се с Фритьоф.

За миг от другата страна на линията се възцари тишина. После леля Полет попита:

— Завинаги ли?

— Да. Тръгнах си.

— Тръгнала си си? Прилича ми на дълго планирано намерение. Детето ми, винаги можеш да си пазиш тайните, но можеш да ги споделяш и с нас. Къде живееш сега? Имаш ли там телефон? И как си с парите?

— Ами още не живея никъде — отвърна уклончиво Изабел. — В момента пътувам с колата.

— Слава богу! Кога ще бъдеш тук?

— Лельо Полет, пътувам в обратна посока. На юг.

Отново настъпи миг тишина. После леля й въздъхна и попита:

— И накъде си тръгнала, chérie^[3]?

— Не знам точно. Към Франция. На топло.

— Имаш ли достатъчно пари?

— Да. Всичко е наред. Още във Франкфурт обмених франкове, взех си и всичко необходимо. Лельо Полет, това изобщо не беше планирано, но не можех да остана с Фритьоф нито ден повече. Двамата просто не сме един за друг.

— Да. — Леля Полет въздъхна отново. — Това е така. Но си мислех, че ако се обичате достатъчно, нещата могат и да потръгнат.

— Аз обаче не го обичам… достатъчно. Той мен също. Ако се обади у вас, кажи му, че ще му звънна. Поздрави чичо Лудвиг от мен. Пак ще позвъня, щом се установя някъде.

— Да се пазиш, детето ми. Обещай ми.

— Обещавам.

Всъщност тя възнамеряваше до вечерта да пътува и после някъде да си намери хотел за през нощта, но премина будна Рейнланд, направи почивка в Мозелтал и към полунощ премина границата с Люксембург. Толкова бодра беше, че табелите, указващи хотели и мотели, не можеха да я привлекат. Защо просто да не продължи да пътува? През нощта и без това се шофираше по-бързо. От Бон насам вече беше престанало да вали и магистралата беше суха. Изабел си наду радиото и заприпява високо. Толкова добре се чувстваше, колкото никога досега. След Мец зареди гориво, купи си кола и продължи напред, ей така напосоки, все на юг. Дижон, Лион, Валенс — пежото поддържаше над 150 километра в час, без да роптае.

Едва сега, рано сутринта, умората сякаш надви Изабел. А заедно с умората се върнаха и колебанията й относно спонтанното тръгване. Може би Фритьоф имаше право, когато окачестви поведението й като детинско. За всеки случай не беше особено зряло това, просто да духне, вместо да се справи делово и разумно със ситуацията. Толкова много неща имаше за уреждане и обсъждане, така че всичко друго може би щеше да е по-правилно от това, да подпали колата на юг, без цел и без идея какво точно предстои.

Изабел виждаше на картата колко много километри е оставила зад гърба си и макар да не беше сигурна накъде ще върви по-нататък, поне знаеше, че е много по-близо до целта, отколкото до семейния си дом.

Прованс — тя очерта с показалец огромната област. Някъде там бяха прасковените дървета, за които беше чела, и някъде там, където през лятото мирише на лавандула, а небето е опънато като блестяща синя коприна над белите скални образувания, тя щеше да си наеме стая и да помисли на спокойствие какво ще прави с остатъка от живота си.

От мислите й я извади силното позвъняване на мобилния й телефон. Съвсем беше забравила, че той изобщо е включен. Сигурно беше Фритьоф, толкова рано сутринта нямаше кой друг да се обади. Само я учуди, че не я е потърсил много по-рано.

— Ало?

— Здравей, Изабел, аз съм. Обхватът е чудесен. Къде си?

— Добро утро, Фритьоф. — Тя се ядосваше, че гласът й трепери и не може да се освободи от чувството за гузна съвест. — Аз съм на една ав… ааам… на едно място, което се казва Шарм-сюр-Рон.

— Къде е това? Във Франция ли?

— Не, в Исландия. Боже мой, така, както звучи, къде може да е? — Нападението винаги е най-добрата защита. В никакъв случай не желаеше той да усети вината в гласа й.

— За всеки случай не ми звучи като място, където си щастлива — контрира я Фритьоф. — Звучиш доста ядосано.

— Аз съм ядосана! На теб.

— И какво ще правиш във Франция? Нещо свързано с родителите ти ли е?

— С родителите ми ли? — Изабел се стъписа. — Защо пък с родителите ми?

— Ами ние си помислихме… значи чудехме се дали не си тръгнала да търсиш следи. За майка си… Сега, когато и ти самата обмисляш възможността за деца, вероятно търсиш следи от собственото си минало.

— Моля? Аз познавам миналото си, няма какво да го търся — заяви Изабел, все още объркана. — Вярно, майка ми беше французойка, но двете с леля Полет са от Париж, а там вече съм ходила десет пъти.

— Виж, мислехме си, че си се изплашила от бъдещата си роля на майка, защото ти самата си била сираче — каза Фритьоф.

— Мислили сте значи? — Изабел говореше бавно, изпълнена с гняв. Гузната съвест я беше напуснала. — Кой изобщо е другият, с когото така задълбочено си обсъждал моята психика? Твоят доктор Франкенщайн?

— Не, говорих само с госпожа Елбман — каза Фритьоф. — Тя стигна до същото заключение. Все пак съгласи се, че не е нормално да си грабнеш куфарите и да офейкаш ей така, без всякаква причина.

— Без всякаква причина — повтори презрително Изабел. — Ти наистина си невероятно дебелокож, Фритьоф. За твоя информация: когато родителите ми са починали, съм била на две и половина. Няма как да си спомням, но знам със сигурност това: леля Полет и чичо Лудвиг са направили най-доброто, за да ги заместят напълно. Никога нищо не ми е липсвало и ако съм се изплашила от ролята си на бъдеща майка, то е само заради теб!

— Заради мен ли? — повтори Фритьоф. — Защото поемам отговорността вместо теб и понякога мисля вместо теб, когато ти самата не си в състояние?

— Именно — отвърна Изабел. — Досега ми е било добре да мисля сама за себе си. Аз съм голяма жена, на двайсет и осем години.

— Тогава се дръж като такава — рече Фритьоф.

На Изабел много й се искаше просто да затвори, но това нямаше да е особено зряла реакция. Реши да каже няколко заключителни, разумни думи:

— Знам, че има какво да се обсъди, Фритьоф, идеята за раздяла не идва току-така, но докато търсиш вината изцяло в мен и в някакви измислени психически проблеми, няма да стигнем далеч. Сега ще си почина няколко дни, пък после ще видим.

— Да си починеш ли? Това сигурно е някаква шега! От какво толкова се умори? От много спане и нищоправене? — извика отново Фритьоф, но Изабел вече беше затворила.

Оставаше доволна от себе си, че не започна да крещи и да го ругае.

Тя енергично изключи телефона. Типично за Фритьоф — предпочита да й припише някаква невроза, вместо поне веднъж да потърси причината у себе си. И какво нахалство да изтъква нейното „безделие“, след като той лично настояваше тя да прекъсне работа!

Умората й изведнъж се изпари. Гневът от обаждането на Фритьоф й бе покачило мощно адреналина и тя реши да попътува още малко. Извън магистралата, направо сред природата. Тъй като нямаше определена цел, можеше да спре, където си поиска.

Изабел беше свободна.

— След няколко часа ще си намерим едно китно хотелче, където да преспим — каза тя на Флорентин, чиито мигли трепнаха в знак на съгласие, когато моторът се задвижи.

* * *

Волон, 25 март

Лоран беше готов. От миналия следобед работеше като пчеличка и беше много горд със себе си. Сега благодарение на него „Ринкинкин“ имаше нов източник на доходи, и то почти без никаква инвестиция. Ипочудовищата съвсем скоро щяха да са в миналото, тъй като Лоран щеше да купи най-опасния мравоядец диспокредит, който можеше да се купи с пари.

Сега му оставаше да направи само още едно нещо. Той нарами една дъска, закована с гвоздеи за дръжката на метла, и я понесе към улицата, която се виеше на двеста метра от входната алея към къщата, и оттам водеше нагоре към Сорбие. Тук той заби дръжката на метлата в земята и гордо изпъчен, седна до нея.

Малка къшта под наем беше изписано с черен маркер на дъската, с достатъчно големи букви, за да може да се прочете от минаващите с коли пътници и те да спрат.

Сега трябваше само някой да мине оттук. Някой, желаещ да наеме малка къща. Типично по детски, Лоран ни най-малко не се съмняваше, че точният човек рано или късно ще мине оттук.

Първа беше колата за доставки на семейство Сюмер и господин Сюмер дори махна с ръка на Лоран, но чак табелата не забеляза. Е, няма нищо, нали той си имаше недалеч оттук собствена къща. Бостаните с марули и пъпеши на Сюмер граничеха на изток с прасковените полета на „Ринкинкин“.

Следващият, който мина, беше Бертран със старото рено и както винаги, много бързаше. Той видя Лоран едва в последния момент и рязко наби спирачки.

— Защо не си на училище, млади човече? — попита го строго.

— Защото е събота, Бертран — отвърна спокойно Лоран и притаи дъх с очакване, когато погледът на Бертран се плъзна към табелата.

Той възнамеряваше да запази работата още малко в тайна, но и сега, след като Бертран научи за грандиозната му идея, нищо не се случи.

— Може и да бъркам аз, старият покривач на покриви, но „къща“ не се ли пише с „щ“? — каза само Бертран.

— Това няма значение — отвърна разочаровано Лоран.

— Да, за мен няма значение. Но се обзалагам, че учителката ти няма да погледне с добро око на една погрешно изписана дума.

— Тя сега не е тук — навъси се Лоран.

Защо Бертран не попиташе какво означава тази табела? В крайна сметка такова нещо не се слага всеки ден край пътя!

— И ти си прав. — Бертран се почеса по главата и му се усмихна. — Е, ще трябва да вървя, моята мила женичка вече чака с нетърпение яйцата си.

Това мигом отвлече вниманието на Лоран. Ермелин беше поръчала кокоши яйца за мътене, от които скоро да се излюпят пиленца. Беше прочела една книга за расово птицевъдство и дълго увещаваше вуйчо Корин да й разреши да увеличи кокошето ято с няколко нови породи, които според книгата на Ермелин ще дават не само повече, но и по-вкусни яйца, а и те самите били много по-вкусни. Когато времето им на носачки изтечеше, кокошките се озоваваха в тенджерите и тиганите на леля Матилд, но колкото и да му беше жал на Лоран за горките животни, той много обичаше пилешките хапки, фрикасетата и пастетите, които приготвяше леля Матилд. Макар да знаеше, че не е съвсем редно да се постъпва така с неговите пернати приятели, той не можеше да устои на ароматния пастет на масата пред себе си. Утешаваше се с това, че по този начин се отдава последна почит на животните. Да се погребват така, както се правеше с хората, нямаше да е от полза за никого!

На Лоран му позволяваха да разглежда книгата на Ермелин и най-интересни му се струваха копринените кокошки, които така приличаха на плюшени, че фокусниците, които през Средновековието ги носели в Европа и ги излагали на пазара, ги продавали на доверчивите хора като кръстоска между кокошка и домашно зайче. Лоран се надяваше и той да може да заблуди хората, или поне своя приятел Анри.

— Може ли да ги видя? — попита той и се втренчи в колата.

— Скрити са на топло — каза Бертран. — Ермелин ми забрани под страх от смъртно наказание дори да ги докосвам. Съжалявам. Но можеш да дойдеш, когато ги слагаме под кокошките за мътене.

— Хм. Ще видим. Сега имам работа тук. — Той хвърли красноречив поглед към табелата, ала Бертран отново не реагира подобаващо.

Само каза:

— Ами тогава ще се видим на обяд, малкият. — И отмина.

Лоран остана сам и изведнъж се почувства глупаво. Явно никой не го вземаше насериозно. Какво си мислеше Бертран, защо е седнал до една такава табела? За игра ли? Той ядно извади от джоба на панталона си черния филцов молив и сложи Щ на мястото на ШТ в „къшта“. Щом според Бертран се пишеше с „щ“, то тогава, моля, нека да бъде така.

Едва седна отново в тревата до табелата, и пак мина автомобил. Този път беше черна спортна кола, много елегантна и бърза. Макар стъклата да бяха затъмнени, Лоран знаеше кой седи зад волана: госпожица Мадлен Клерисо. Тя живееше в едноименното огромно имение отвъд долината и двама от племенниците й ходеха на училище с Лоран. Той не можеше да ги понася, защото бяха надменни и високомерни като всички Клерисо, с изключение на госпожица Мадлен. Тя беше много симпатична, съвсем наскоро му подари една количка, просто така. Всяка седмица идваше в „Ринкинкин“ да поязди с вуйчо Корин или да го склони да отидат на излет с колата. С нейната кола, разбира се, понеже никоя от старите трошки в „Ринкинкин“ не беше подходяща за удобно пътуване.

— Тя му е хвърлила око — каза наскоро Ермелин за госпожица Мадлен и Лоран наостри любопитно уши. — Не че ми е особено симпатична, не мога да ги понасям тези Клерисо, но мисля, че на нашия господин Ле Бер може да му се случи и нещо по-лошо от това, да се ожени за десет милиона франка.

— Или за тази очарователна талия и тези възхитителни… аам… крака — допълни Бернар, при което Ермелин го удари с мокър парцал по главата:

— Ти винаги мислиш като мъж, Бертран.

— Аз съм мъж, скъпа ми съпруго. И като мъж оценявам повече хубавите г… крака на госпожицата, отколкото парите, които някога ще наследи. Само се страхувам, че след онази ужасна история нашият беден господин Ле Бер вече не се интересува от красиви жени.

„Онази ужасна история“ Лоран не я знаеше в подробности. Знаеше само, че вуйчо Корин вече е бил женен и жена му починала преди няколко години. Когато в „Ринкинкин“ се заговореше за смъртта й, обикновено се казваше „тази ужасна история“ или „този тъжен случай“. Лоран нямаше как да си спомня за своята вуйна Катрин, тогава тя и вуйчо Корин живееха в Париж и рядко идваха в „Ринкинкин“.

В стаята на вуйчо му Корин имаше една снимка на жена му, висока и слаба тъмнокоса жена, с големи кафяви очи и бледа, нежна кожа. Мадлен Клерисо не беше по-различна, и тя беше висока и слаба, имаше дълги тъмнокестеняви къдрици и кафяви, обрамчени с гъсти мигли очи, които напомняха на Лоран за очите на кучето на Анри Жур Инспектор Клосо. Само че погледът на госпожица Мадлен не можеше да се равнява по преданост дори на едно от овчарските кучета на Бернар.

Въпреки това Лоран й махна с ръка, което ще рече, че махна на затъмнените прозорци на черната спортна кола, зад които предполагаше, че е тя, и прие, че госпожица Мадлен е отвърнала на поздрава му.

След госпожица Клерисо никой повече не мина. Лоран вече си мислеше дали да не слезе до главния път, където да търси потенциални наематели, когато един червен автомобил с чуждестранна регистрация бавно се появи откъм ъгъла.

Лоран видя вътре две млади жени и си лепна най-прекрасната усмивка. Внезапно му се стори, че очакването му е към своя край. Тези жени приличаха точно на хора, които търсят някоя малка къща, а имаха и вид на такива, които могат да си платят наема. Алилуя!

Колата дойде точно до Лоран. Той стана енергично и се приближи до прозореца.

Червенокосата жена на седалката до шофьора гледаше неподвижно напред. Нейните големи, плътни устни бяха леко отворени, тя се усмихваше със замръзнала усмивка.

Лоран се ококори.

Прозорецът се смъкна надолу. Другата жена на шофьорското място беше задвижила автоматично стъклата.

— Това е кукла. Манекен.

— А, ясно — каза Лоран и предпазливо докосна устата на куклата с върховете на пръстите си.

Жената се усмихна. Беше млада, почти момиче, и когато се усмихваше, се показваха правилните й, бели зъби. Лоран се сети за задълженията си на наемодател и на свой ред също се усмихна. Като се изключеше фактът, че се разхожда с кукла в колата, тази жена създаваше съвсем нормално впечатление. Забележителна беше само русата й коса, толкова светла, почти бяла. С нея тя приличаше точно на добрата фея Жавота от неговата книжка с приказки. А може и да беше самата тя?

— Здравей — поздрави тя. — Случайно да живее тук семейство на име Жур? Имам усещането, че съм объркала пътя.

— Не. — Лоран беше горчиво разочарован.

Жената искаше да отиде при Жур! Изобщо не беше спряла, привлечена от табелата му или от чаровната му усмивка. А и не беше никаква добра фея. А може и да не беше от чужбина. Френският й беше перфектен, макар по него да се познаваше, че не е местна. Лоран се почувства едва ли не излъган. Въпреки това той добави най-възпитано:

— Жур живеят още един парцел нагоре по пътя. Първо е „Ринкинкин“, после дворът на Сюмер и после на Жур. Има една входна алея с две странни глинени фигури на подпорите на портата. Госпожа Жур сама ги е правила, казва, че това били марули.

— Звучи добре — отвърна младата жена. — Надявам се да се намери там свободна стая. По това време на годината сигурно няма да е проблем, нали?

— Искате да наемете стая ли? — Мозъкът на Лоран започна да работи трескаво.

— Да, в хлебарницата на селото ми казаха, че мога да си наема хубава стая там.

— Ясно — рече лукаво Лоран. — Всъщност стаите им са си съвсем обикновени. Нищо особено.

— Не е нужно да е нещо особено — отвърна младата жена. — Трябва ми само едно хубаво легло и ще съм напълно доволна. Не съм спала от двайсет и девет часа.

— Значи сигурно ви трябва най-вече спокойна стая — каза Лоран. — Стая, в която да не ви събуди Инспектор Клосо.

— Инспектор Клосо ли?

— Кучето на Жур — обясни Лоран.

Не му беше лесно да продължава да говори, но се налагаше. Заради „Ринкинкин“. Той все повече се изчервяваше, докато действаше предателски спрямо приятеля си Анри и неговото куче:

— Това е едно доста голямо и опасно куче. По цял ден лае като обезумяло из целия двор. И хапе.

— О! — каза жената с оправдан ужас.

Лоран отклони поглед и го заби в земята.

— Не много силно — добави той и мислено помоли за извинение кроткия като агънце Инспектор Клосо.

— Изобщо не харесвам хапещи и лаещи кучета — отвърна младата жена. — Всъщност изобщо не харесвам кучета, дори ако не лаят или хапят.

Лоран се изпъна.

— Ние нямаме кучета — каза той, факт, който иначе го измъчваше. — И къщата, която даваме под наем, е много спокойна.

— И вие ли давате къща под наем? — Това прозвуча смаяно.

— Разбира се — рече Лоран малко припряно и посочи към табелата си. Нищо ли не беше прочела?

— Малка къща под наем — прочете с усилие буква по буква младата жена.

— Вече знам, че „къща“ се пише с „щ“ — отвърна Лоран. — Поправих го. Но къщата е хубава.

— Така ли? — Младата жена наклони разколебано глава. — Цяла къща? На мен ми трябва само стая.

— Къщата е много малка — каза Лоран. — Много, много малка, но въпреки това… Тя е нещо много специално.

— А колко струва? Или може би е по-добре да говоря с майка ти?

— Не, не, аз отговарям за даването под наем тук. — Лоран дълго беше упражнявал това изречение. Стори му се, че сега прозвуча много добре. Лоран Ле Бер, наемодател и спасител на „Ринкинкин“. — Петстотин франка.

— Петстотин? Това са три хиляди и петстотин на седмица. — Явно жената умееше да смята бързо. — Не е ли малко скъпо преди откриването на сезона?

— Петстотин на седмица — поправи я Лоран. Той дълго беше обмислял цената. Беше преценил, че е нормално наемът за една седмица да струва колкото костенурката, която видя в зоомагазина във Форкалкие и за която оттогава копнееше горещо. — Все пак това е само една малка къща.

— О! — каза младата жена.

Очевидно предложението й се видя изгодно, защото лицето й светна.

— Можете да свиете по селския път — предложи той и надуто добави: — Има места за паркиране точно пред къщата. Ще ви заведа.

Младата жена сякаш се замисли един миг, после му се усмихна и каза:

— Устройва ме!

* * *

Колата затрополи по селския път, а Изабел не можеше да повярва на късмета си. От лявата й страна се редяха прасковени дървета, които изглежда бяха на път да разцъфтят. Дебелите им розово-червени пъпки сякаш всеки миг щяха да се пукнат. Дано и от къщата, която предлагаше под наем момченцето, да се виждат прасковените полета. И дано да не я е подвел с цената! Тя беше твърдо решила да приеме, стига само цената да се окаже по джоба й.

През последните четири часа Изабел се беше лутала като замаяна из местността. Пътят, на който излезе след автомагистралата, минаваше покрай една река на име Дром и водеше на изток, все по-високо в планината и през села, които в своята сурова непристъпност ни най-малко не я привличаха. И тя започна да копнее за легло, за място, където да се излегне, без да усеща вибрациите на мотора под себе си. Уморена и гладна, Изабел пресече един проход, минавайки учудено покрай табела, указваща ски лифт, и отново се стрелна с малкото пежо нагоре по планината. И изведнъж, сякаш някой бе завъртял копче, настъпи пролет. Пред нея се ширна зелена долина, една река с нищо неговорещото й име Бюк, край която се пътуваше няколко километра, се вливаше в Дюранс, която пък се виеше, широка и тромава, през тучния пейзаж. При Систерон, величествен, разположен на брега стар скалист град, се излизаше отново на автомагистрала, но Изабел я подмина. Навсякъде изникваха дървета, които се редяха в правилни редици на равните каменни тераси от двете страни на долината, до профилите на хълмовете, и целите бяха обсипани с цвят. Череши, ябълки, круши, кайсии и праскови — сякаш беше попаднала насред райска градина.

Тук някъде искаше да отседне.

Беше малко след единайсет, когато спря на площада на едно по-голямо село на име Волон и попита в една хлебарница за квартира. Там й казаха да тръгне нагоре по хълма и да търси някое си семейство Жур, минавайки през плантации от праскови и кайсии, покрай цъфтящите или силно разпъпени дървета. Изабел не беше много сигурна дали е на прав път, но след един завой изникна това очарователно момченце, като ангел, паднал от небето.

Тя го погледна крадешком. Всъщност то беше твърде малко, за да седи на седалката до шофьора. Междувременно Флорентин беше метната на задната седалка, където лежеше навъсено върху навития персийски килим и пърхаше с мигли в такт с дупките по пътя. Изабел даваше на момчето седем или осем години, то беше слабичко, но пъргаво, с огромни кехлибарени очи и тъмнокестенява, къдрава коса, която някой му беше подстригал твърде късо. Дълго нямаше да му се налага да ходи на фризьор, малкият приличаше на току-що остригана овчица. На човек неволно му идеше да погали вълнистата му глава.

— А ти как се казваш? — попита тя точно когато колата силно се друсна.

Една дупка с големината на вулканичен кратер постави амортисьорите й на сериозно изпитание. Този междуселски път беше само за автомобили с висока проходимост, и пак нямаше гаранция. Или направо за танкове.

— Спрете тук, пристигнахме — каза момченцето, при което нямаше как да не се усети собственическата гордост в гласа му. — Виждате ли, можете да паркирате директно пред вратата.

Пътят беше направил лек завой и се вливаше в едно парцелче неокосена ливада, подобно на река в море. Без съмнение хубаво местенце. Под група огромни борове се намираше къщата, която момченцето искаше да даде под наем. Изабел шумно въздъхна. Знаеше си, че такава къща за тази цена е нещо твърде хубаво, за да е истина.

Лоран схвана погрешно въздишката. Той каза гордо:

— Е, не е ли хубава? От деветнайсети век е.

„Личи си“, искаше да каже Изабел, но си замълча. Къщата наистина беше хубава, с идеални пропорции, не по-голяма от градински павилион, но със своите две четвъртити кулички и пищно украсени фронтони изглеждаше прелестно. Малко замъче като от приказките. Но за съжаление беше развалина, нищо повече. Стъклата на прозорците бяха изпочупени или напълно липсваха, горните прозорци бяха криво-ляво заковани с греди, мазилката беше откъртена, напукана и замърсена, а таванът показваше, че няма да издържи на по-проливен дъжд.

— Това е лятна вила — обясни енергично момченцето. — Защо се казва така, не знам. На никого тук не му трябва и на мен ми хрумна, че може да се оправи и да се даде под наем.

— Идеята е добра — отбеляза вяло Изабел.

Щеше да е чудесно, ако вече беше оправена. Но това можеше да отнеме години.

— Искате ли да я видите отвътре? — попита Лоран и изскочи от колата. — Вчера цял следобед съм подреждал, всичко е съвсем чисто. Имаше толкова паяци, сещате ли се, от онези големите, кафявите, които толкова бързо тичат… — Той млъкна и се изчерви. — О, мисля, че остана един дебел паяк, най-много два да са. Но вие не се страхувате от паяци, нали?

— Напротив — каза Изабел.

— Няма защо да се страхувате. Те ядат насекоми и са много полезни. А и има едно желязно легло, където паяците не могат да се изкатерят.

Лоран беше особено горд от мястото за спане. Това беше старото легло на леля Жермен. Когато й поръчаха ново, болнично легло, Бертран разглоби това на съставните му части и го изнесе на двора. Новото легло беше от ужасна, боядисана в бяло тръба, но можеше да се повдига с едно-единствено движение на ръката и имаше подвижна облегалка, с която да заставаш и в изправено, и в легнало положение — все функции, които според баба и леля Матилд са много по-необходими на леля Жермен, отколкото извивките от ковано желязо в горната табла на старото й легло. Леля Жермен се премести, без да роптае, в новото легло, но поглеждаше старото с тъга, Лоран беше убеден в това. Макар че леля Жермен често гледаше тъжно, дори и без причина.

— Къде ще го сложим това? — беше попитал Бертран, а баба само сви рамене.

— Можем да попитаме антиквар — предложи леля Матилд. — То е не по-малко старо от леля Жермен, а туристите обичат да купуват такива неща.

Ермелин беше разгледала таблата откъм главата и се чудеше дали от нея не може да се направи вратичка за новия кокошарник. Понякога тя имаше учудващо креативни хрумвания за приложението на излезли от употреба неща. Но вратичка така и не се направи и вчера вечерта Лоран незабелязано примъкна в лятната вила парче по парче оставеното на двора легло, което си беше страшно много работа за него. Още по-трудно му беше обаче после да го сглоби. Защото макар че Бертран беше оставил всички стари, ръждясали болтчета до частите на леглото и Лоран намери и подходящите инструменти в куфарчето на Бертран, липсваше му помощта на физически силен мъж. Все пак леглото не беше от картон, а от масивно желязо. Справи се с много търпение и купчина стари керемиди, които послужиха за подпори. На фона на това, слагането на рамката върху вече готовото легло беше детска игра. Обаче пренасянето на стария матрак от двора до лятната вила го измъчи, най-вече заради розовите храсти и други растения, защото Лоран трябваше да го влачи по целия път директно през градината на баба. Е, получиха се някои поражения, но нямаше друг начин. И без това, когато постла матрака с чаршаф, раздраното не се виждаше. Всичко това той украси с няколко пъстри възглавници от дивана в салона, заради което трябваше за малко да се превърне от бъдещия наемодател Лоран Ле Бер във вожда Смел планински лъв. Смелият планински лъв, излагайки на риск собствения си живот, спаси четири малки, обречени на гладна смърт белоглави орлета от тяхното гнездо високо горе на скалата и ги занесе в своя вигвам^[4], където лично той щеше да ги нахрани. Белоглавите орли родители, за съжаление, бяха убити от стрелите на един вражески лагер, където не бяха и чували за опазване на природата. По-късно белоглавите орлета отново се превърнаха във възглавници, които придадоха на старото легло на леля Жермен приветлив и уютен вид.

Да, стана толкова хубаво, че на Лоран му се прииска той самият да се нанесе тук!

От своя страна Изабел слезе от колата само за да се разтъпче и да подиша чистия, копринен въздух. И за да потърси правилните думи, с които да съобщи на милото дете с кехлибарените очи, без да го нарани, че в никакъв случай не може да наеме неговата къща.

Милото дете с кехлибарените очи избра точно този момент да обяви сияещо:

— Откъснал съм ви и един цветен храст. Истински прасковени клони. Така хубаво ухаят, че пл—… ааам. — Лоран отново млъкна. Може би на младата жена нямаше да й стане приятно да чуе, че вече не мирише на умрели плъхове. А може и това, което той беше изгонил, изобщо да не са били плъхове, а мишки. Големи мишки с дълги, голи опашки.

— Прасковени клони — повтори развълнувано Изабел.

— Искате ли да ги видите? Те са точно до леглото.

Тя погледна грейналото детско лице и сърце не й даде да го разочарова.

— Ами добре. Знаеш ли, аз обичам прасковени цветове. Всъщност дойдох тук специално заради тях.

— Виждате ли, в такъв случай при Жур изобщо нямаше да ви хареса. Те отглеждат само марули. И лавандула. — Лоран беше страшно доволен.

Вратата на лятната виличка се отвори със скърцане, но тя беше безупречна в сравнение с останалата част от къщата. Това беше мрачна, миришеща на мухъл бърлога, въпреки слънцето, което влизаше през онези от прозорците, които не бяха заковани с дъски. Изабел се насили да си представи колко прекрасно би могло да бъде тук, след като се ремонтира, но в момента беше по-скоро рай за паяци, скорпиони и други твари. Тя настръхна.

Погледът й попадна върху желязното легло. Беше трогателна гледка това разкошно легло с ослепително бял чаршаф и луксозни възглавници на фона на тъмната зидария. А още по-трогателно: до леглото, върху един обърнат сандък, имаше свещ и един буркан с цъфтящи прасковени клони.

Тя въздъхна.

— Харесва ли ви? — попита Лоран.

— Да, знаеш ли, малкият, ааам… всъщност как се казваш?

— Лоран.

— Да, знаеш ли, Лоран, това е много хубава къща, а най-много ми харесват леглото и прасковените цветове. Но аз предпочитам да си взема стая в някой хотел. С течаща вода, тоалетна и ток за електрическата ми четка за зъби.

Лоран я погледна смаяно. Течаща вода, тоалетна, ток! Изобщо не беше помислил за тези неща.

— Зад къщата има кладенец — каза тихо той, но знаеше, че е загубил.

Целият труд е бил напразно, никой нямаше да иска да наеме къщата. Кариерата на наемодателя Лоран Ле Бер беше приключила толкова бързо, колкото бе започнала.

А в основите на „Ринкинкин“ ипочудовищата щяха да продължат да безчинстват.

Изабел забеляза разочарованието в кръглите кехлибарени очи и сърцето й се сви. Хрумна й една идея.

— Ще дадеш ли леглото под наем само за няколко часа? — попита тя. — Имам нужда малко да поспя, а то изглежда много уютно. Можем да го извадим навън на слънце и аз ще си почина малко върху него.

— Хм — каза Лоран. Това беше откачена идея — да се наема легло!

— Ще платя… петдесет франка — продължи Изабел и затърси портмонето си.

Откачена идея, но все пак по-добре от нищо.

— Съгласен съм — отвърна Лоран.