Софи Берар
Лавандулови нощи (12)

Десета глава

Лавандулата се покри с цвят и както бе предсказала през април леля Жермен, цялата околност ухаеше на нея. Ароматът й сякаш доминираше над всички останали, особено през нощта. Специално в „Ринкинкин“ имаше доста лавандула, но на нея гледаха като на украса, не като на реколта. При Жур обаче имаше две ниви с лавандула, които изглеждаха точно както Изабел ги познаваше от пощенските картички. Лавандуловите храсти се простираха в дълги редици по лекия склон, подобно на големи, успоредно движещи се кервани от таралежи, и Изабел не завиждаше на госпожа Жур за работата, която й предстоеше. Тук лавандулата все още се береше ръчно със сърповиден нож. Лавандуловите пръчки се връзваха на снопи и се носеха право в дестилационната във Форкалкие. На Изабел това й се струваше толкова романтично и тя реши да снима госпожа Жур по време на беритба — ако й бъдеше позволено — и да прати на леля Полет снимките със стръкче от лавандулата.

Най-добре да изпрати на леля Полет и снимки от тази нощ, в която заедно с Корин се разхождаха сред прасковените дървета чак до лавандуловите ниви. Луната светеше и всичко сякаш бе потопено в лавандулово синя светлина.

— Дори небето е виолетово — каза Изабел на Корин. — И всичко, всичко ухае на лавандула. Прекрасно е.

— Лавандулови нощи — рече Корин и я притегли към себе си. — Дори целувките имат вкус на виолетки.

— Лавандулови целувки. — Изабел остави думата да се стопи с наслада на езика й.

— Лавандулови грижи — въздъхна Корин. — Не вярвам, че ще смекчим сърцето на Жозефин. Ако изобщо има такова. От години си мисля, че тайно го е заменила с камък.

Изабел не можеше да не се съгласи с него.

— Но навярно на Джон Д. ще му е неудобно, при неговите възможности, да откаже една толкова малка сума. Особено след като знае, че от това зависи съществуването ви.

— Съществуването ни — поправи я Корин. — Ти също си част от нас.

— Тогава позволи ми най-после и аз да дам пари — каза Изабел. — Не са много, но можеш да гледаш на тях като на зестра. А когато се разведа, ще получа наистина много пари. Издръжката и половината от стойността на къщата правят над четиристотин хиляди марки дори ако адвокатът на Фритьоф продължи да изопачава това, което може да се изопачава. Четиристотин хиляди марки са три пъти повече от един милион франка! Къщата на Фритьоф си я купихме още преди смъртта на баща му. В нея е вложен първият ми спестовен влог за строеж и всичките ми тогавашни спестявания. Фритьоф може да беснее, да хленчи и да ругае, но моят адвокат казва, че другата пролет ще бъда една богата жена.

— Искаш ли да се омъжиш за мен? — попита иронично Корин.

— Да — каза Изабел без следа от ирония.

— Тогава ме целуни.

Изабел го целуна и след цяла вечност погледна над раменете му към лавандуловите ниви.

— Какво ли е усещането да легнеш в лавандулата? Имам предвид, да се любим там.

— Да пробваме — рече с готовност Корин.

Както винаги, Изабел отдели толкова време да пропъди умората му, колкото му беше нужно отново да се ободри.

При това беше два часът сутринта и всички, освен щурците, които свиреха неуморно, спяха дълбоко и непробудно.

На следващия ден беше неделя и сега, когато реколтата беше вече прибрана, закусваха по-късно. От рано сутринта беше толкова горещо, че дори Изабел си представяше колко хубаво би било да има басейн, в който да се освежи. По време на горещите дни в къщата също беше топло, макар че капаците на прозорците по цял ден бяха затворени и се проветряваше само нощем. Топлият нощен въздух обаче ни най-малко не разхлаждаше. Колкото по-нависоко се качваш, толкова по-топло ставаше. На втория етаж под покрива се усещаше смазваща жега и дори дума не можеше да става за спане. Затова преместиха леля Жермен заедно с болничното й легло в салона, най-хладното помещение в къщата, ако не се брои избата. Старата жена трудно понасяше жегата, тя изглеждаше още по-объркана от обикновено.

В дълбоките сенки на терасата някъде до преди обед се търпеше, макар маслото да се топеше още преди да си го намазал на кроасана.

Въпреки горещината Жозефин изглеждаше в прекрасно настроение. Може би вече обмисляше пътуването до Антибите и усещаше свежия морски вятър на яхтата.

— Обмисляхме как можем да ви помогнем и намерихме решение — каза тя, когато цялото семейство бе седнало на масата. Ермелин и Бертран ги нямаше, обикновено в неделя те ходеха на гости на децата и внуците си в Систерон.

— Значи ще ни помогнете? — В гласа на Матилд ясно се долавяше недоверие.

— Разбира се — каза Джон Д. — Ще бъде много жалко, ако банката продаде всичко тук на търг.

— Така е — съгласи се госпожа Сесил. От голямата изненада гласът й бе съвсем пресипнал. Да не се окаже сега, че бъдещият й зет не е толкова лош човек?

— Джон Д. има страхотна идея — продължи Жозефин. — Кажи им я, Джон Д.

Джон Д. разтвори на масата един шарен проспект. Направи го с помпозен жест, подобно на магьосник, който вади зайче от цилиндъра си.

— Ето, хотел в Прованс!

Изабел се наведе заедно с останалите над проспекта.

— Това е хотел „Дивайн“ на Бахамите — каза тя.

— Точно така. — Джон Д. сияеше. — Но само си го представете тук. Хотел „Прованс“.

— Какво иска да каже той? — попита госпожа Сесил, сякаш внезапно изгубила способността си да разбира английски.

— Нямам представа — отвърна Матилд, също объркана. — Хотел „Прованс“ е един празен хотел в подножието на Лазурния бряг.

— Всеки може да кръсти хотела както си иска — обясни Джон Д. — Но този може да се казва хотел „Дивайн Прованс“. Звучи по-добре.

— Аха, вие говорите за вашия хотел в Прованс? — помисли си, че най-после се е сетила госпожа Сесил.

— Аз още не разбирам какво общо има това с нас — призна Матилд.

— Аз обаче разбирам — рече Корин. Гласът му звучеше съвсем спокойно, но очите му искряха заплашително. — Нашият бъдещ зет иска да превърне „Ринкинкин“ в хотел.

Жозефин сияещо се усмихна.

— Това не е ли брилянтна идея?

Лоран неспокойно се размърда на стола.

— Може ли да отида при костенурката си?

— Върви — каза разсеяно Матилд и момчето изчезна.

— Хотел ли? От „Ринкинкин“? Но, скъпо дете, как ще стане това? — Госпожа Сесил съвсем престана да разбира.

— Трябват ни един милион франка, а не някакви американски туристи, които да пречат на работата ни — рече Матилд.

— Ще получите много повече от един милион франка — каза Жозефин. — Ще получите нов живот.

— Наистина всичко е съвсем просто — заключи Джон Д. — Вие имате проблем, а ние го решаваме.

— Да, но как? — Изабел си представяше едно прекрасно ремонтирано крило за гости, три малки, но тихи спални, евентуално с баня, към тях — красиво обзаведена трапезария, а пред нея — тераса с шезлонги. „Семейна почивка в Прованс — ще ви струва само един милион франка.“

— Да, как? — изимитира я Жозефин. — Скъпа моя Изелда, наистина се вписвате много добре тук с вашата трогателна наивност!

— Казвам се Изабел — поправи я тя. Това, че Жозефин все бъркаше името й, неволно или нарочно, започна да й лази по нервите.

— Значи Джон Д. ще постъпи както навсякъде по света — каза студено Корин. — Ще изравни „Ринкинкин“ със земята и ще построи един грозен замък „Дивайн“ заедно със стъкления купол. Тази фирма никога не е държала на традиционен туризъм, нали?

— За замъците „Дивайн“, както иронично ги наричате, случайно архитектът е получил награда за дизайн — обясни Джон Д.

— Вероятно през седемдесетте години това е било нещо уникално — рече Корин. — Но днес е само уникално безвкусно. Просто е смешно „Ринкинкин“ да се превръща в хотел „Дивайн“.

— Безспорно — съгласи се госпожа Сесил. — Тук никой няма да търпи такава сграда! Има си строги предписания за строеж, старата къща е архитектурен паметник и изобщо…

— Ще се учудите, госпожо, с какви трудности сме принудени да се справяме, преди да построим един хотел. Парите и изгледите за работни места отварят вратите и сърцата и в най-строгата общинска управа. Освен това опазването на околната среда е наш приоритет.

— Да, най-после ще се научите да мислите отвъд границите на тесния си хоризонт. Знаете ли колко много работни места ще се отворят в един хотел „Дивайн“? — попита Жозефин. — А и игрището за голф ще привлече всеки от околността.

— Игрище за голф! — извика Корин. — Само това липсваше.

— Как без игрище за голф! — възмути се Джон Д. — Огромно игрище за голф, ако трябва да сме точни. Ще бъде най-голямото в региона, иначе няма как да накараме гостите да излязат в тази пещ. И аз си го представям много добре — пейзаж със затревена площ, докъдето погледът ти стига, чак до реката.

— Но това е смехотворно! — извика Матилд. — „Ринкинкин“ е прасковена плантация.

— „Ринкинкин“ е потънала в дългове развалина — поправи я студено Жозефин. — Джон Д. ще я откупи от нас на прилична цена. Ако не се съгласите, банката ще получи всичко. Не само ще загубите „Ринкинкин“, но няма да ви остане и пукнат франк.

— Помолихме ви само за един милион франка, с които да спасим имението — каза Корин. — Само за това!

— Само за това! — изимитира го Жозефин.

— Има и още едно решение — каза отчаяно Изабел. — След една година ще мога да предоставя повече от един милион франка, така че изобщо не се нуждаем от парите ви.

— Но след една година е твърде късно — напомни й Жозефин. — Много добре знаете. Предложението на Джон Д. е много изгодно, просто трябва да си стегнете багажа и да се сбогувате с това затънтено късче земя.

— Никога — отвърна госпожа Сесил. — И аз отказвам да повярвам, че ти като моя дъщеря би ни причинила подобно нещо!

— Не разбираш ли, мамо? Аз нищо не ви причинявам, само ви предлагам единствения възможен изход от ситуацията!

— О, глупости — каза Корин. — Ще си вземем този милион от другаде.

Жозефин го погледна присмехулно.

— Ако възнамеряваш да се възползваш от Мадлен и нейното любезно предложение да ти даде пари назаем, тогава нека ти кажа, че то вече не е валидно. Още вчера вечерта й се обадих по телефона и по някаква причина тя изобщо не се зарадва, че твоята… ааа… Изолде чака тук дете от теб. Не знам как, но горката Мадлен изглежда си е падала по теб. Което значи, че сега очевидно това не е така. Съответно и като благодетелка не можеш да я използваш.

Корин дори не трепна с мигли.

— Жозефин, каквото и да кажеш, никой тук няма да се съгласи да се направи от „Ринкинкин“ хотел „Дивайн“ с игрище за голф. Дори и ако Джон Д. предложи повече от прилична цена.

— Кога най-после ще разбереш, че нямате друг избор? — извика Жозефин.

— Може би просто трябва да бъдем по-конкретни — предложи Джон Д. и извади от джоба на ризата си хартийка и молив. — Ще напиша покупната цена на тази хартийка, а вие ще я разгледате на спокойствие. И добре пребройте нулите!

— Тук не сме в някой долнопробен филм, господин Диърфийлд Бийч, и аз мисля, че каквото и да напишете на тази хартийка, нашият отговор е „не“! Обезобразявайте с вашите хотели други места, но не посягайте на „Ринкинкин“.

— Държите се съвсем детински и неразумно. Какво ще ни попречи да купим имението на далеч не толкова висока цена, когато банката го обяви за продажба на търг? — попита Жозефин.

— Вероятно нищо — каза Корин. — За теб не съществуват неща като съвест или семейно чувство.

— Но поне притежавам здрав разум. — Жозефин стана. — И ако нещо е загубено, мога спокойно да го взема. Давам ви една седмица да обмислите предложението ни. Една седмица, през която да приема и извинението ви. После ще кажа на банката, че разплащам за своя дял от „Ринкинкин“ и че вие не сте платежоспособни. Тогава няма да има повече отсрочки. Имението ще бъде обявено за публична продан, а ние с Джон Д. ще предложим цена. Догодина по това време тук ще работи булдозер. — Тя махна с ръка към цъфтящите розови храсти на госпожа Сесил и Изабел, чието въображение тези дни рисуваше такива жизнени картини, видя вместо любимите си рози една пустиня с дълбоки бразди…

— Хайде, Джон Д., да тръгваме — подкани го дъщеря й.

— Но…

— Хайде. Казах ти, че никак не са лесни. Къде е Лоран? Веднага да си събере багажа.

— Жозефин, детето ми — рече госпожа Сесил, — не е хубаво да се разделяме скарани…

— Като че ли някога е било иначе — изсмя се пронизително Жозефин.

* * *

— Наистина ще го направи — каза Матилд и отпи голяма глътка вино от чашата си.

— Да, като нищо — съгласи се Корин.

Същата вечер Матилд говореше, разбира се, за Жозефин. През целия ден не бяха говорили за нищо друго.

Жозефин беше събрала багажа си. Заедно с Джон Д., купищата куфари и Лоран тя си тръгна още преди обед, оставяйки след себе си цяла редица хора със смутени лица, които не плачеха само заради Лоран. А той, притиснат между кашоните на задната седалка, имаше далеч не радостно, но все пак доверчиво изражение. Една почивка с майка му във вила с басейн, яхта и куче не му се струваше никак непривлекателна. Момчето беше твърдо убедено, че след седмица-две отново ще си е у дома.

Матилд обаче не беше толкова сигурна.

— Имам усещането, че няма да го върне тук — каза тя, когато откритият мерцедес се изнасяше по входната алея. Никой, освен Лоран не махаше. — Само за да ни ядоса.

— Глупости — не се съгласи госпожа Сесил. — Разбира се, че ще го върне. През август той започва училище и изобщо… тя не е лошо момиче…

Всички, освен Изабел, пиха вечерта вино, плодово розе, което Матилд бе изстудила с лед. Ермелин и Бертран се бяха върнали от Систерон и научиха за случилото се сутринта.

— Знаех си, че е намислила нещо — изръмжа Ермелин. — Тя е лукава. Такава си беше от дете. Бертран винаги го е твърдял.

— Ермелин — упрекна я госпожа Сесил. — Все пак говорите за дъщеря ми.

— Хранили сте змия в пазвата си — допълни Ермелин.

— Само да издържим още една година, после ще бъда богата жена — рече Изабел. — Междувременно мога да изтегля кредит. Предвид това, което очаквам от Фритьоф, сигурно ще ми отпуснат.

— И дума да не става — възрази Корин.

— Но защо не, Корин? — попита Матилд. — Сега тя е част от семейството.

— Защото и без това няма да стигне. Трябва ни не само този милион, а и още сума ти пари, които да изплатим на Жозефин. Тя ще си наеме високоплатен адвокат и ще ни съсипе.

— Да, но ако толкова настоява, ще получи само тази част от наследството, която й се полага по закон — каза Изабел. — А аз мисля, че при развода си ще получа повече от един милион франка. Само къщата в Хамбург струва четири пъти повече.

Корин въздъхна.

— Би било ужасяващо да спасявам имението с парите на бившия ти съпруг!

— Това не са негови пари — отвърна раздразнено Изабел. — Казах ти, че и аз съм вложила в тази къща и те ми се полагат по закон!

Леля Жермен се огледа търсещо.

— Но къде е симпатичният рус сервитьор, който сутринта беше тук?

— Уволнен е, лельо — отвърна госпожа Сесил. — Сега сервира долу, на Антибите.

— Жалко — каза леля Жермен. — Така ми се искаше да ми направи един масаж.

Все пак поне беше възнаградена с няколко уморени усмивки от посърналите си сътрапезници.

* * *

Жегата продължаваше. По на запад, в Луберон, току избухваха горски пожари, а също и в подножието на Лазурния бряг. Навсякъде ухаеше на лавандула, а нощите бяха така наситено виолетови, че свят да ти се завие. Прасковените дървета предлагаха лятната си реколта, цъфтяха за втори път и даваха за втори път плодове, макар далеч не в количествата от първата. Въпреки че по цял ден работеше на полето, Корин прекарваше половината нощ с Изабел навън на сравнително свежия нощен въздух, докато се умори достатъчно, за да заспи.

Двамата се отказаха да се любят в лавандуловите ниви, защото не беше достатъчно удобно, но най-вече заради госпожа Жур, която поради голямата жега започваше да бере лавандулата още през нощта. Представата как госпожа Жур, заплашително размахваща сърп, може да ги хване, не беше особено приятна и те отново решиха да се наслаждават на старото желязно легло на леля Жермен. Всяка нощ, прекарана с Корин, беше за Изабел като откровение, макар че, може би предвид бременността й, ласките им бяха много по-леки и по-нежни. Тя всеки път си мислеше, че може би е най-щастливият човек на земята, когато после, приятно изтощена, лягаше до Корин и през отворения прозорец нахлуеше лек вятър, надувайки мрежата за насекоми.

— Знаеш ли — обърна се към Корин, — докато ни липсват само пари, реално нищо не ни липсва.

И преди той да отговори, Изабел заспа. Корин се вслушваше в спокойното й, дълбоко дишане и мислеше, че тя има право. Бяха здрави, очакваха дете, а навън лавандулата така приказно цъфтеше, че не те оставяше нито за минута да се усъмниш в съществуването на Бог. И с финансовите проблеми щяха да се оправят, дори ако се наложеше да отстъпи пред настояванията на Изабел, като й позволи да изтегли кредит на свое име.

Но спокойното, лавандулово синьо настроение беше измамно.

На следващия ден получиха обаждане от Антибите. Лоран каза с нещастно гласче:

— Бабо, моля те, вземи ме. Искам вкъщи.

— За бога, какво се е случило?

— Моля те, бабо, вземи ме вкъщи.

С много усилия госпожа Сесил успя да се свърже с Жозефин по телефона, но тя отказа да върне момчето в „Ринкинкин“. Според нея Лоран нямал причини да се оплаква.

— Ужасно сте го разглезили — каза тя. — Станал е противно малко мрънкало. А можеше толкова добре да си прекара тук!

— Доведи го у дома, мъчно му е за вкъщи!

— По всякакъв начин се опитва да ни провали почивката. А Джон Д. толкова много се нуждае от нея!

— Моля те, нека се прибере, така и Джон Д. ще си почине по-добре.

— Аз съм негова майка! Превърнала си го в малко чудовище. Излага ме пред приятелите ми.

— Моля те, Жозефин. Доведи го тук, ние ще се погрижим за него.

— Как си го представяш? Не мога да тръгна просто ей така…

— Тогава ние ще дойдем да го вземем.

— От мен да мине. Но да не вземеш после пак да кажеш, че съм го изоставила.

Госпожа Сесил затвори телефона и се разплака.

— Горкото момченце — каза тя, макар на Изабел да й се струваше, че плаче и за горкото момиченце, което някога е била Жозефин. — Веднага трябва да си го приберем.

— Аз ще дойда с теб — предложи Корин. — Може би ще успеем да поговорим още веднъж с Жозефин поне да се откаже от изплащането на дела си.

— Какво му е направил този американец на момчето? — съскаше Бертран. — Така ми се иска и аз да дойда и хубавичко да му фрас… да му кажа какво мисля!

Но Корин и госпожа Сесил тръгнаха сами за Антибите. Матилд беше на работа, а Изабел, Бертран и Ермелин останаха в „Ринкинкин“ да пазят къщата. Корин и госпожа Сесил завариха Лоран физически невредим госпожа Сесил тайно се опасяваше да не открие синини и други подобни знаци за малтретиране, — но радостта, с която ги посрещна той, ясно говореше за душевното му състояние.

— Тук е толкова тъпо — прошепна Лоран в ухото на госпожа Сесил, която в същото време се усмихваше смутено на американските приятели на Жозефин, наели подобната на замък вила. — По цял ден си правят коктейли, пекат се на слънце или плават с яхтата. Дори не ползват платната, а включват мотора. Синът им е един тъп ревльо, все иска да си играем с някакво влакче, а пък аз не желая. И кучето не е никакво куче, а един пудел и на всичкото отгоре са го боядисали в прасковен цвят!

— Всички тук са толкова мили с него — каза Жозефин. — Но той се държи като лигаво бебе. Наистина съм много разочарована от теб, Лоран.

— И аз от теб — прошепна той тихо, но все пак доста близо до ухото на госпожа Сесил.

Джон Д. и американските приятели на Жозефин се стараеха да се държат гостоприемно. Освен това приятелите бяха много заинтригувани от семейството на Жозефин. За разлика от Джон Д., те проявяваха жив интерес към живота в едно провансалско прасковено имение. Помолиха Корин и госпожа Сесил да си починат няколко часа, преди да отпътуват в горещата си кола — отдалеч се виждаше допотопното рено, което нямаше как да е снабдено с климатик, — сервираха им питиета, а накрая — и вечеря на терасата.

Не можеше да се отрече, че гледката към морето беше феноменална, питиетата също не бяха никак лоши.

Сега, когато Лоран знаеше, че ще се прибере в „Ринкинкин“, весело се цамбуркаше в басейна с формата на бъбрек и дори си играеше с „тъпия ревльо“, петгодишния чипонос син на домакините.

Жозефин се почувства длъжна да се оправдае. С драматични думи тя разказа за краткия си брак с парижкия бизнесмен, който, едва научил за Лоран (непланиран), се развел с нея и я оставил сама с дете и без пукнат франк.

— Адски трудно е да си самотна майка — обясняваше тя и наистина й се появиха сълзи в очите. — Хем трябва да издържаш себе си и детето, хем и да се грижиш за него. Но няма как и двете едновременно. Така че се наложи да оставя Лоран на семейството си и това разбиваше сърцето ми.

Приятелите кимаха с разбиране и съчувствие. Корин и госпожа Сесил се въздържаха да напомнят на Жозефин, че наистина е оставила Лоран на семейството си, но по никакъв начин не се е погрижила за издръжката на двамата. Нейното търсене на работа се състоеше в това, да се грижи за себе си, да се конти и да отиде в Париж, за да си намери там възможно най-скоро нов богат мъж. Накрая сметките й излязоха точни. Джон Д., който седеше до нея пиян и държеше ръката й, беше живото доказателство.

Госпожа Сесил и Корин решиха да не се обаждат и да оставят Жозефин да си говори, като спестява истината. Нека нейните приятели я мислят за любяща, подложена на тежко изпитание от съдбата майка, за каквато тя с удоволствие се представяше. На двамата им беше мъчно за нея, независимо от всичко. Колкото и безотговорна, егоцентрична и злобна да беше, Жозефин очевидно съжаляваше, че не може да бъде добра майка. Лоран беше единственият човек, пред когото чарът й не минаваше.

С всяко следващо питие тя ставаше все по-сантиментална и накрая започна да плаче и да се самосъжалява, че синът й не я обича. Да, изобщо никой не я обича, хълцаше тя, което пък предизвика взрив от уверения в любов. Приятелите я уверяваха колко много я обичат, ценят я и й се възхищават, Джон Д. се кълнеше, че никога повече няма да помисли за друга жена и дори Лоран, който се изплаши от сълзите на майка си, зарови лице в скута й и се почувства длъжен да каже: „Но, мамо, аз толкова те обичам.“

Госпожа Сесил и Корин мълчаха, но с въздишка се съгласиха да пренощуват във вилата, за да има време Жозефин да се сбогува с Лоран. Идната седмица тя щеше да отпътува направо за Щатите, за да подготви сватбата си. Кога и дали Лоран ще я посети, не стана въпрос.

— Ще бъде жестоко двамата да се разделят сега — каза домакинът и посочи към безспорно трогателната картина на плътно притиснатите един в друг майка и син. — Освен това имаме още две страхотни свободни стаи.

Вече беше обяд на следващия ден, когато най-после всичко бе опаковано и всичко беше казано, и госпожа Сесил, Корин и Лоран можеха да се качат в старото рено. Жозефин, чиито зачервени очи бяха скрити зад черни слънчеви очила, помаха след тях. Човек би си помислил, че е настъпило грандиозно семейно помирение, ако в последната минута тя не беше казала на Корин:

— А какво решихте за предложението на Джон Д.? Размислихте ли?

— Нищо не се е променило, Жозефин. Не желаем „Ринкинкин“ да се превърне в хотел „Дивайн“ — отвърна брат й, а очите на Жозефин се присвиха зад очилата.

— Тогава знаеш какво ви очаква — каза тя.

Корин само кимна. Изабел беше права — единственото, което им липсваше, бяха парите. Човек трябваше само да види Жозефин, разполагаща сега с безкрайно много пари, без това богатство да е достатъчно, за да е щастлива.

— Какво толкова направи, че всички те изпратиха с такова нетърпение? — попита Корин, когато излязоха от дългото нагорнище и се включиха в трафика.

— Ами нищо — каза Лоран, но госпожа Сесил и Корин можеха да си го представят.

Двамата бяха невероятно облекчени, когато отново си прибраха момчето. През целия път на връщане те припяваха с радиото в колата „Виждам това, което ти не виждаш“ и брояха караваните, които по това време на годината задръстваха пътищата. Заради многото туристи им трябваше повече от час, докато отново излязат на магистралата, но дори и тук едва се придвижваха до Мандельо. Сякаш всички европейски каравани се бяха изсипали на пътя за Кан. При броенето им Лоран скоро стигна до число, което му беше напълно непознато.

Наближаваше вечерта, когато най-после излязоха от магистралата и се отправиха към Волон. Жегата все още тегнеше над земята като камбана.

— Един басейн не би бил излишен — каза замислено госпожа Сесил, докато попиваше с кърпа потта от челото си. — Знаеш ли песента за акулата в басейна, Лоран?

„Слава богу“, помисли си Корин, когато, все още радостно пеещи, завиха между двата каменни лъва към „Ринкинкин“. Но още щом паркира колата под чинарите, той усети, че нещо се е случило.

Пежото на Изабел го нямаше.

Появиха се Матилд, Ермелин и Бертран, за да прегърнат Лоран и да посрещнат другите.

— Изабел замина за Германия — съобщи им Матилд.

— Обадиха й се по телефона точно след като тръгнахте — докладва Ермелин. — Говореше само на немски, а след това побеля като платно. Отне ми цяла вечност да я накарам да ми каже на френски какво е станало. Леля й починала.

— Но… тя нали уж се подобряваше — извика госпожа Сесил.

— Неведоми са пътищата Господни — каза Ермелин. — Без да вземе много багаж, седна в колата и замина.

— Поне аз да бях тук — изплака Матилд. Щях да я спра. Или щях да я придружа. Сигурно е в шок, и то при нейното състояние.

— Значи е тръгнала вчера сутринта? — Корин прехапа устни.

— Нищо не й се е случило — продължи Матилд. — Вчера късно вечерта се свързах с чичо й и разбрах, че вече е пристигнала. За съжаление не знам немски, а човекът говореше много лош френски, но доколкото успях да разбера, леля й не е била в рехабилитационна клиника, а в дом за безнадеждно болни. Знаела е, че ще умре, знаела е още от март, че има метастази в мозъка и в черния дроб, но не е искала Изабел да научи за това.

— Какъв ужас! — изплака госпожа Сесил.

Корин продължаваше да хапе долната си устна.

— Горката Изабел. Трябва веднага да отида при нея.

* * *

Валеше. Беше типичен немски дъжд, тежко падащи капки, като завеса, която за минути прониква дори под чадърите. По някакъв начин това време действаше утешително на Изабел, някак беше в унисон с тъмните шлифери и чадърите, които носеха хората — слънчевото време не би подхождало в случая. Пред малкия гробищен параклис се беше образувала голяма локва, пътищата бяха съвсем разкашкани.

„Хвани ме за ръка и ме води — пееше хорът — до блажения ми край и вечността.“

Блаженият ми край — краят на леля Полет далеч не беше блажен. По-скоро окаян.

— Жесток — беше казал чичо Лудвиг. — Нечовешки. — Но минало бързо, а от други бил чувал, че им е трябвало много по-дълго време да се преборят с този ужас.

— А аз не знаех нищо — отвърна Изабел. — Никога няма да си го простя.

Хорът беше спрял да пее. Чичо Лудвиг я хвана за ръка и заедно тръгнаха след ковчега, носен от четирима мъже. Последваха ги всички облечени в черно хора, които досега ридаеха в параклиса или гледаха втренчено Изабел и чичо й с онази почти непоносима смесица от любопитство и съжаление. Прескачаха голямата локва и се присъединяваха към процесията на черните чадъри.

Дори чичо Лудвиг имаше такъв. Държеше го над главите им, докато гледаше невиждащо ковчега отпред. Той беше окичен с ралица и флокс — любимите цветя на леля Полет.

— Знаех, че ще се почувстваш така — рече чичо Лудвиг. — Казах й го. Ако сега отпратиш Изабел, после тя ще се почувства още по-нещастна, това й казах. Но тя реши, че ще я разбереш.

— Не — изхлипа Изабел. — Никога!

Леля Полет знаела от самото начало, че има разсейки в цялото тяло и че в черния дроб са по-опасни, отколкото първоначалният рак, отстранен от гърдата. В началото имало надежди, че с химиотерапията още може да се постигне нещо, но нито туморите в дроба, нито тези в мозъка се повлияли от нея.

„Безнадеждно“, гласяла диагнозата на лекарите след първата фаза на лечението.

— Това означава, че когато бяхме на остров Рюген, вече сте знаели? — Изабел ужасено закри лицето с ръце.

— Да. — Чичо й кимаше съкрушено. — Исках да ти каже, но тя упорито държеше на своето. Държеше непременно да се върнеш във Франция. „Стига ми и това, че ти ме гледаш как умирам, каза тя. Не бива и Изабел да го преживява.“

— Но не е трябвало да го прави — хлипаше Изабел. — Не е трябвало да ме лъже.

— И аз така мисля — съгласи се чичо Лудвиг. — Щях да ти кажа, но й обещах да не го правя. Нали знаеш колко твърдоглава беше.

Изабел кимна, давейки се, после дълго плака, кротко и безутешно.

— Аз ви изоставих. Вие сте имали нужда от мен.

— Аз да, детето ми, но за леля ти така беше по-добре. Тя нямаше да понесе да я гледат още хора, нямаше да понесе да те гледа как страдаш. Опитай се да я разбереш.

— Никога — каза Изабел, но вече не звучеше толкова отчаяно.

Леля Полет й беше написала писмо, което тя беше в състояние да прочете едва на следващата сутрин.

„Луи казва, че ще ми се сърдиш, задето те отпратих, но аз знам, че ще ми простиш. Ти винаги си била най-важното нещо в живота ми от мига, в който дойде у нас като малко къдрокосо човече с големи очи, толкова ранимо и така нуждаещо се от обич. Просто нямаше да понеса да те гледам край смъртното си легло. Аз съм толкова щастлива, че си добре, ангелчето ми. Че намери във Франция мъж, който те обича, намери дом и семейство. Когато се роди детето ти, ще разбереш колко много те обичам, независимо че не си мое дете, а на любимата ми сестра. Ще ви липсвам на двама ви с Луи. Но съм твърдо убедена, че и двамата сте зрели и разумни хора и ще се научите да живеете и без мен. Всеки ден е ценен, миличка, всеки ден, така че гледай да не го пропиляваш.“

* * *

В една ваза до отворения гроб имаше петдесет рози с дълги дръжки. Всеки, който минаваше покрай гроба, трябваше да вземе една и да я хвърли върху ковчега, току-що нежно спуснат в гроба.

Изабел беше веднага след чичо Лудвиг в редицата. Тя хвърли лавандуловото клонче, което през цялото време държеше в ръката си. Беше го откъснала в „Ринкинкин“ същата сутрин, когато й се обадиха. Вкъщи беше само Ермелин, когато тя затвори телефона и в ужаса си говореше само на немски.

— Нищо не разбирам, госпожице — беше извикала Ермелин. — Моля ви, говорете с мен на френски.

По някое време Изабел успя да каже на френски ужасното изречение:

— Тази нощ е починала леля ми.

Не помнеше нищо от пътуването си до Кил, помнеше само, че чичо Лудвиг я посрещна в началото на тяхната улица и я подкрепяше до вкъщи като стара жена.

— Нали ти казах да не идваш веднага, и не сама — скара й си той. — Нали трябва да мислиш за бебето.

Но Изабел не беше помислила за бебето. Не беше помислила и за Корин, който сигурно се побъркваше от притеснение, не беше помислила за нищо и за никого.

Едва на следващия ден, след като прочете писмото от леля Полет и разбра подробности за хода на болестта й, тя се сети, че трябва да се обади в „Ринкинкин“. Чичо Лудвиг каза, че не е нужно, защото още през нощта е говорил с Матилд и й е обяснил най-необходимото. Ако чичо й е разбрал правилно, Корин, госпожа Сесил и малкият Лоран са се върнали от Антибите едва вечерта. Изабел до късно очакваше обаждане от Корин, както и сутринта преди погребението. Но телефонът мълчеше.

— Толкова ми липсваш, лельо Полет — каза полугласно тя.

Аз винаги ще бъда с вас, пишеше в писмото и Изабел от все сърце се надяваше да е така. Сълзите течаха по бузите й, но дъждът веднага ги отмиваше. Чичо Лудниг отново я хвана под ръка и вдигна чадъра над питата й. Застанали един до друг, те получаваха съболезнования от приятели, съседи, роднини и познати, ръкуваха се и благодаряха.

Изведнъж сред черните фигури с тъжни лица се появи един светъл силует. Една мокра от дъжда фигура в джинси и бяла риза, която чинно се нареди на опашката, после спря до гроба и хвърли една роза.

Изабел шумно си пое въздух.

— Кой пък е този? — прошепна чичо Лудвиг до нея. — Да не би да е той? Твоят Корин!

— Да — успя само да каже Изабел, преди Корин да се изправи пред тях.

— Съжалявам, че не успях да дойда навреме, но реното закъса насред Люксембург и когато най-после отидох у вас, вече бяхте тръгнали. Една съседка беше така добра да ми покаже пътя към гробищата. За съжаление, нямах време да се преобличам. — Говореше на френски, но чичо Лудвиг сякаш въпреки това го разбра.

— Чудесно е, че изобщо сте дошли — каза той на немски и взе дланта на Корин в своите длани. — Нямате представа какво означава това за мен.

На Корин му беше невъзможно да го разбере, но изражението на възрастния мъж беше красноречиво. Той наистина се радваше.

— Ужасно е това, което се случи със съпругата ви — продължи Корин. — Ние с Изабел бяхме твърдо убедени, че тя ще оздравее. Често сме си говорили, че можете да отседнете при нас в „Ринкинкин“, когато се оправят нещата.

— Сега ще трябва да дойда сам — каза храбро чичо Лудвиг.

Изабел не беше толкова храбра. Когато видя Корин толкова близо до себе си, самообладанието й я напусна. Тя се хвърли в обятията му и остави сълзите да се стичат по бузите й. А Корин я притисна силно до себе си и я обгърна с ръце.

Пусна я чак когато чичо Лудвиг го потупа по рамото и рече:

— Ще ви загубим и вас. Определено не сте облечен подходящо за нашето немско лято. Хайде, преживяхме и това. Да се прибираме у дома.

* * *

— Не мога да си представя колко време е нужно за това — каза Корин и ритна встрани една празна бирена кутия, която някой беше забравил.

Безспорно това беше идеално място за пикник. Виждаше се една лавандулова нива със съвсем други размери в сравнение с размерите на нивата на госпожа Жур. В почти безкрайни редици се простираха подобните на таралежи храсти, искрящото лилаво чудесно контрастираше с жълтите рапици, които цъфтяха точно до тях. Единственото загрозяващо нещо беше експресният път, минаващ през тази цветна красота.

Те обаче не бяха спрели за пикник. Изабел отново търсеше тоалетна. Един малък храст покрай пътя предлагаше някаква минимална защита от погледите, но това й беше достатъчно.

— Щом отсега е тръгнало така, какво ще стане, когато бебето порасне още? — попита тя, когато излезе иззад храста. — На ден ходя толкова често до тоалетната, колкото иначе за цяла седмица.

— Ако не бяха тези паузи, щяхме отдавна да сме си вкъщи — съгласи се Корин.

— Аз щях да съм си отдавна вкъщи — поправи го Изабел. — Но твоята таратайка се радва на честите паузи.

— Това е само защото е толкова натоварена — защити Корин своето рено.

От погребението на леля Полет беше минала една седмица. Сега те се връщаха в „Ринкинкин“, малкото пежо на Изабел и старото рено на Корин, натоварено до тавана. Книги, албуми, картини, папки, персийския килим, малкото черешово писалище, дори Флорентин, манекена, всичко караха със себе си в Южна Франция.

— Тук изобщо не е валяло — установи Изабел, докато отново се качваше в колата си. — Можеш ли да повярваш?

— На мен ми беше много добре за разнообразие да съм цял ден мокър — отвърна Корин. — Не забрави ли нещо?

— Не мисля. Пък и ако съм забравила, чичо Лудвиг ще ми го донесе, когато дойде наесен в „Ринкинкин“.

— Имах предвид, че сега забрави нещо: да ме целунеш — каза Корин.

Изабел се върна да го целуне. Беше много дълга целувка.

— Още колко има? — попита тя за пътя.

— Още само трийсет километра. Ако този участък не беше в ремонт, щяхме да останем на магистралата. Но и при това положение до вкъщи на терасата ни остават още четирийсет и пет минути и ще можем да си опънем краката. Освен ако не ти се наложи да спрем отново…

Изабел се засмя, докато се качваше в колата и включваше мотора. Корин в реното си пред нея включи мигач и отново зави по магистралата. В огледалото за обратно виждане лицето му изглеждаше спокойно и щастливо.

— А дори не знае за най-хубавото — каза Изабел на Флорентин, която пърхаше с мигли при вибрирането на двигателя, и както винаги при тази мисъл сърцето й се стопли.

Корин още не знаеше, че сега тя е богата жени. Научи го в деня на погребението, докато той спеше дълбоко горе в детската й стая, а те с чичо Лудвиг седяха в кухнята.

— Не искам пари, чичо — беше казала Изабел.

— Съжалявам, но нямаш избор — отвърна чичо Лудвиг. — Тя сключи тази застраховка „Живот“ преди много време и през всички тези години ти си вписана като единствен ползвател. Това е хубава, кръгла сума.

Така беше. Един хубав половин милион германски марки. Изабел преглътна два пъти.

— Но тези пари може да ти потрябват — каза тя. — Трябва да попътуваш малко, ще ти се отрази добре. Всеки ден е ценен, писа леля Полет.

Чичо Лудвиг се засмя.

— И на мен ми написа това и аз ще се придържам към него. Но, повярвай ми, наистина имам достатъчно пари. Притежавам тази къща, спестили сме по нещичко, а и получавам немалка пенсия. Тези пари винаги са били за теб и аз знам, че ще ги използваш добре.

— Ще реша един куп проблеми — уточни Изабел.

Тя изведнъж се зачуди как е могла да крие тайната си цяла седмица. Кой е най-подходящият момент, за който толкова я пазеше? Изабел се приближи до реното и трескаво засвятка с фарове.

Корин веднага отби край пътя и изскочи от колата.

— Какво има? Едва ли пак ще…

Изабел слезе и уви ръце около врата му.

— Не — прекъсна го тя. — Само трябва да ти кажа нещо много спешно.