Софи Берар
Лавандулови нощи (11)

Девета глава

Лоран от два часа клечеше на своята наблюдателница в черешата на пътя и вече му беше омръзнало да въздиша разочаровано след всяка кола, която се появеше на улицата.

Какво ли изобщо чакаше? Майка му никога не удържаше на обещанията си, така че ако е казала, че ще дойде на обяд, той трябваше да се радва, ако дойде вечерта. Това му беше известно от по-рано — веднъж бе отишла с приятели в Париж уж за един уикенд, който после се оказа три-четири дни или даже повече.

— Кажи на баба си, че утре вечер ще се прибера — каза му тогава тя, но в действителност се появи чак след няколко дни.

Затова Лоран трябваше да е наясно, че нейното уточнение: „Ще дойдем утре на обяд към един часа“ е само празна фраза.

Той увисна като маймуна, хванат за една ръка на клона, полюля се малко и после меко се приземи на тревата.

„Няма значение, каза си момчето. И без това я чаках само за да видя какво ми носи.“

Лоран изобщо не се съмняваше, че майка му ще му донесе нещо — досега никога не беше пропускала. И от опит знаеше, че подаръкът й е толкова по-голям, колкото по-дълго е отсъствала. А този път беше отсъствала по-дълго отвсякога. Почти девет месеца. Период, който даваше големи надежди на Лоран, че ще получи нещо като супер подарък.

„Пак е нещо“, каза си той и се затича към кокошарниците, за да потърси Жавота. Жавота беше едно излюпило се през април копринено пиленце, което бе спечелило сърцето му със своята мека, снежнобяла перушина. Другите кокошки не бяха толкова симпатични като Жавота. Винаги имаше такива, към които останалите се отнасят зле, които са най-ниско в йерархията и постоянно последни ги допускат до храната. Това, както и перушината, приличаща на козината на ангорско зайче, плениха Лоран. Той вадеше пиленцето колкото се може по-често от кокошарника, за да го предпази лично и да го нахрани.

Междувременно то го следваше като куче и обичаше да го чешат по гушката. Толкова доверчиво беше, че Лоран не можеше да си представи по-добър домашен любимец, с изключение на костенурка, разбира се.

Ермелин гледаше Жавота и Лоран и само клатеше неодобрително глава.

— Мен ако питаш, тази кокошка е забравила, че е кокошка. Вместо да снася яйца, току-виж, започнала да лае.

Жавота се радваше, когато идваше Лоран и я отнасяше от другите кокошки. Тя радостно изкудкудякваше и се оставяше без възражения да я понесат нанякъде. Дори по това се отличаваше от останалите кокошки.

— Ще поиграем на гоненица на входната пътека — каза Лоран.

Тъкмо щеше да разбере кога ще си дойде майка му, без да изглежда, че я чака.

Но беше прекалено горещо, за да се играе на гоненица, и той се задоволи да се покачи на единия от двата каменни лъва на портала, като се опита да придума Жавота да се качи на другия. Пиленцето обаче предпочиташе да рие в храсталаците край пътя.

От улицата се зададе малка червена кола. За част от секундата Лоран си помисли, че майка му пристига, но после разбра, че това е госпожица Изабел. За разлика от майка му, тя беше повече от точна. Нея я очакваха едва вечерта.

Изабел го видя, качен върху лъва, спря и слезе от колата.

— Здравей, Лоран! Ти да не би да чакаше мен?

— Не. Никого не чаках. Двамата с Жавота просто си играехме.

— Аха. — Изабел му се усмихна. — Радвам се да те видя. Донесох ти нещо.

— Така ли? — Лоран напразно се опитваше да не издава любопитството си. — Какво е?

— Още няма да ти казвам. Ти трябва… О, какво е това?

Бялата плюшена копринена кокошка беше изскочила от храстите точно пред краката на Изабел.

— Това е Жавота — представи я Лоран. — Кръстих я на вас.

— На мен ли? Но аз не се казвам Жавота — смая се Изабел.

— Така е, но много приличате на нея — обясни Лоран и за да покаже на Изабел колко много цени кокошката, добави тържествено: — Никога няма да изям Жавота.

— Ясно. Но това е много особена кокошка — каза Изабел и я огледа по-подробно. — Има козина.

— Ами тя не е кокошка — обясни Лоран, а после понижи тайнствено глас. — Това е кръстоска между кокошка и зайче.

— Наистина ли?

— Да. — Лоран изглеждаше искрен.

— Невероятно — каза Изабел, докато отново се качваше в колата. — Аз ще продължавам. А когато приключите с твоето кокошкозайче, можеш да минеш да видиш какво съм ти донесла.

Лоран беше изключително доволен. Щом тя повярва, че Жавота е кръстоска между кокошка и зайче, значи и учителката му може да се върже. За всеки случай щеше да я представи в доклада си „Моят скъп домашен любимец“ пред класа в понеделник и да предложи на другите алтернатива на кучетата, котките и понитата.

* * *

Още щом чу шума от чакъла изпод гумите на колата си, когато зави в двора, Изабел се изпълни с усещането, че се прибира у дома. „Ринкинкин“ се разстилаше пред нея в обедната жега и красотата му за малко не я остави без дъх.

Капаците на прозорците с цвят на магарешки трън бяха затворени заради слънцето и къщата изглеждаше сякаш спи. От заминаването на Изабел досега листата на чинарите бяха увеличили размера си най-малко два пъти и бяха станали още по-тъмнозелени. Лавандулата, която обрамчваше защитната решетка на дърветата, беше на път да разцъфти, а по стената на крилото за гости искреше в розово бугенвилията, която по-рано Изабел не беше забелязала. Тя паркира колата на същото място, на което я бе паркирала и предишния път, и слезе. Най-наред трябваше да погледне в багажника подаръка на Лоран, което не беше правила от два часа. Но подаръкът си стоеше невредим в кутията и хрупаше маруля. Явно горещината не го притесняваше.

— Пристигнахме — каза му тя.

— Виждам. Карала си с дяволска скорост.

Но не подаръкът на Лоран беше отговорил така, а един глас зад гърба й. Изабел се обърна и погледна право в чифт тъмнозелени очи.

— Корин! — извика тя, а после още веднъж, по-тихо: — Корин.

Щом го видя, тя се почувства по същия начин, както при вида на къщата: красотата му за малко не спря дъха й. Тъмните му къдри бяха пораснали и падаха над загорялото му чело, на фона на помургавялата кожа цветът на очите му беше още по-наситен отпреди. Чувствените му устни бяха разтегнати в широка, радостна усмивка. Известно време той я гледаше, държейки я на разстояние, после я притегли към себе си и я притисна толкова силно, че почти й изкара въздуха.

— Боже мой, толкова ми липсваше. След като се чухме, не можех нито да спя, нито да ям.

Изабел се притисна щастливо до гърдите му. Съвсем беше забравила колко хубаво ухае той! Макар че… тук имаше някакъв нов, апетитен мирис, който не бе забелязвала у него. Мина известно време, докато се сети: той миришеше на праскови. Боже мой, колко секси!

— А аз така добре спах, както отдавна не ми се беше случвало — продължи тя. — Малко се страхувах да се върна, преди да е минал разводът ми.

— Дотогава щях да умра от нетърпение — каза Корин с категоричен глас, а Изабел рече:

— И аз.

Отпусната в ръцете му, тя се чувстваше безкрайно облекчена, тъй като по време на дългото пътуване насам неволно си бе представяла какви ли не сцени на посрещане: Корин, който дори не я поздравява, Корин, който я поздравява учтиво, но студено, Корин, който я поздравява сърдечно, но без особен интерес, и най-лошата представа от всички: Корин, който я поздравява заедно с Мадлен, носеща на ръката си годежен пръстен…

— Много мило от страна на леля ти да реши да оздравее, преди и двамата да сме умрели от нетърпение — каза Корин, заровил нос в косата й. — Мама предложи двамата с чичо ти да дойдат тук след следващата химиотерапия.

— Прекрасна идея! — Изабел се въодушеви. — Госпожа Сесил и леля Полет ще се разбират чудесно, те толкова си приличат.

Корин погледна над рамото й в багажника и видя подаръка на Лоран.

— Считай, че отсега нататък той ще бъде твой роб.

— Надявам се. Току-що ми каза, че приличам на кокошката му.

— А на мен донесе ли ми нещо? — Въпросът прозвуча определено двусмислено.

— О, да — каза Изабел и си помисли за малкото паяче в корема си.

— Чудесно — зарадва се Корин. — Вече нямам търпение да го отворя.

— Още е рано за това. Ще можеш да го видиш точно след…

— Това не е ли Изабел? — Изведнъж от всички страни заприиждаха хора и скоро тя беше заобиколена с до болка познати любими лица.

Обсипаха бузите й с безброй целувки.

— Колко хубаво, че отново си тук. Днес специално съм си взела почивен ден. — Това беше Матилд.

— Милото ми момиче, колко хубаво, че леля ви е по-добре — сияеше срещу нея госпожа Сесил.

Леля Жермен, която седеше в инвалидна количка, също беше щастлива.

— Учудена сте, нали, сестра Каролине? Това, че сте отново тук, е единствено благодарение на моите връзки с генерала. Ако не бях го омагьосала с чара си, вие щяхте да гниете в лазарета на фронта до края на дните си.

— Сигурно наистина е много благодарна за това — промърмори Матилд.

— Нашата госпожица изглежда добре — каза Бертран и потупа Изабел по гърба.

— Сложила съм комарник над леглото ви, за да не ви безпокоят несекомите. — Указанието, дадено с ръмжащ глас, идваше от Ермелин. — Тази година бяхте твърде рано тук. Знаете ли, че едно-единствено убождане ми докара куп неприятности с крака? Веднъж като се разсееш…

Лоран и странната му кокошка също бяха дошли.

— Сега ще ми покажете ли какво сте ми донесли?

— Това е много неучтиво, Лоран — каза Матилд. — Може Изабел да не ти е донесла нищо.

— Донесла ми е — възрази момчето.

— Но първо трябва да си почине — намеси се госпожа Сесил. — Такова дълго пътуване, и то в тази жега! Направила съм портокалов ликьор с лед.

„А аз няма да мога да пия, помисли си със съжаление Изабел. Никакъв алкохол“, пишеше на листа с указанията, който й даде гинекологът.

— Най-напред бих искала да се преоблека и ако може, да си взема душ — помоли тя. — И малко да полегна. — Погледна многозначително Корин, но той изтълкува погрешно погледа й.

— Добре, тогава ще пояздя час-два със Сомбре — каза той със съжаление. — Дотогава ще си се наспала, нали?

— Да — въздъхна Изабел.

— Аз ще ви помогна за багажа — предложи Лоран и се обърна към отворения багажник.

Разбира се, погледът му веднага попадна върху кутията с подаръка му. Изабел напрегнато наблюдаваше момченцето. Известно време той мълча, почти тревожещо.

— Това да не е костенурка? — извика Лоран с ясен глас, почти фалцет.

— Това е твоята костенурка — поправи го нежно Изабел. — Купих я от един зоомагазин в Кил. Донесла съм и книга за костенурките. Продавачът каза, че са по-чувствителни, отколкото изглеждат.

Лоран възторжено погледна костенурката си в очите.

— Ще бъда много, много внимателен с нея — обеща с пресипнал глас детето.

* * *

Изабел застана под силната струя топла вода и усети как по цялото й тяло се разстила задоволство. Всички тези хора, които я посрещнаха навън като изгубена дъщеря, слънцето, увереността, че леля Полет скоро ще бъде съвсем здрава, я караха да се чувства толкова щастлива, колкото отдавна не се е чувствала.

Разбира се, най-важното тепърва й предстоеше: трябваше да каже на Корин, че очаква дете от него, а нямаше представа как ще реагира той.

Именно леля Полет настоя тя да се върне във Франция веднага щом разбра, че Изабел наистина е бременна.

— Какво правиш още тук? Време е за щастливия край на твоята история.

— Та аз дори още не знам дали Корин ме иска отново без дете — отвърна Изабел. — А с дете всичко става още по-сложно.

— Хайде сега, глупости — извика леля Полет. — Напротив, това прави нещата още по-прости. Сега ще си събереш багажа и ще отидеш при него. Все пак не е редно по телефона да се съобщава на един мъж, че ще става баща.

— Но аз не мога да ви оставя сами — възрази Изабел.

Леля й сериозно се ядоса.

— Аз вече съм добре. Тумора го няма, метастазите в белия дроб ужасно са се съсухрили и след още две химиотерапии съвсем ще приключим с тях. После така или иначе ще се ходи на курорт някъде в Южна Германия и ти ставаш напълно излишна.

— Но… — понечи да каже Изабел, ала леля Полет я прекъсна:

— Никакво „но“. Отиваш във Франция при любимия си, защото там ти е мястото. Кажи и ти нещо, Луи!

— Тя е права, трябва да вървиш — съгласи се неохотно чичо Лудвиг. — Ти приключи с всички формалности, свързани с развода ти. Ако има още нещо, Валтер ще ти го изпрати във Франция. А относно леля ти — няма да отстъпи.

— Стига, Луи, и ти не искаш горкото дете да се мотае тук без полза и да ме гледа как боледувам, докато любовта на живота й й се изплъзва — сопна му се леля Полет и с това се сложи край на спора.

На Изабел й трябваха два дни да си събере нещата, да си вземе документа за бременност и да купи подаръци за „Ринкинкин“, после пък цял час се разделяха.

Чичо й беше мълчалив и тъжен, както винаги в последно време, но леля Полет изглеждаше щастлива и доволна, дори малко превъзбудена. Сякаш самата тя щеше да ходи в Прованс.

— О, завиждам ти, ангелчето ми. Там сигурно е прекрасно сега. Скоро ще цъфне лавандулата! Ние с Луи сме прекарали най-хубавите си нощи в едно поле с лавандула, помниш ли, Луи?

— Хубави? Не знам — изръмжа чичо Лудвиг. — Беше пълно с буболечки, които щъкаха навсякъде…

— Глупости — смъмри го леля Полет. — Единствената буболечка, която щъкаше навсякъде, беше твърдата ти… О, Изабел, миличка, желая ти всички твои желания да се сбъднат, отсега нататък животът ти да бъде прекрасен, изпълнен с любов и страстни лавандулови нощи.

— Но ако той не ме иска? — каза Изабел и веднага се поправи, слагайки ръка на корема си: — Ако не ни иска, утре: отново ще сме тук.

— А аз лично ще отида при него да му извия врата — извика леля Полет.

Чичо Лудвиг беше далеч от подобни високопарни изказвания. Той се разплака при сбогуването, прегърна Изабел и забързано прошепна в ухото й:

— Много те обичаме, детенце. Никога не го забравяй, каквото и да се случи.

— Няма — увери го Изабел, а после се вгледа в мокрото му лице. — Май е по-добре да остана тук, а?

— И дума да не става — намеси се леля Полет.

— Не. — Чичо Лудвиг поклати глава. — Сега трябва да мислиш за себе си и за бебето.

— И за мен — добави леля Полет. — Искам най-после да си получа щастливия край.

Изабел тръгна вечерта, за да пътува през нощта, макар че чичо Лудвиг беше против. Но тя така предпочиташе. Обичаше да пътува по тъмно и нощем — когато пътищата са празни, имаш усещането, че се движиш по-бързо. Освен това, откакто беше бременна, денем се чувстваше доста уморена, докато през нощта й идваха сили.

Беше съобщила в „Ринкинкин“, че ще пристигне на следващата вечер, но тъй като спря само за четири часа, за да й отпочине колата, пристигна още по обяд.

„Искам най-после да си получа щастливия край“, беше казала леля Полет, с което имаше предвид Изабел и Корин. Но Изабел желаеше също толкова силно щастлив край и на леля Полет и чичо Лудвиг. Тези двама души, които толкова много се обичаха, трябваше да остареят заедно.

Тя си спомни колко често леля Полет беше казвала: „Ние сме една щастлива двойка стари съпрузи, нали, Луи?“, макар че, както Изабел едва сега си даваше сметка, това не беше съвсем вярно. Та те изобщо не бяха стари! Чичо Лудвиг от една година беше пенсионер, а леля Полет миналата година навърши едва шейсет. Предстояха им още много неща в този живот, и то изживени заедно. Имаше още много какво да направят.

Изабел излезе изпод душа и се подсуши. Би било чудесно, ако нейните осиновители дойдеха тук, в „Ринкинкин“ — тогава всички хора, които обичаше, щяха да бъдат около нея.

Тя замислено нанесе лосион по тялото си, като особено внимание отдели на корема. През малкото дни, откакто знаеше, че е бременна, все й се струваше, че коремът й е отчетливо издут. Макар че бяха минали седмици преди да разбере, също като онези жени, които се явяваха в токшоутата и твърдяха, че са забелязали бременността си едва при започването на родилните болки, тя беше едва в края на третия месец. Тринайсета седмица, беше казал гинекологът, тринайсет седмици от четирийсет — това означаваше, че по-голямата част й предстои.

Въпреки радостта си от топлото посрещане Изабел отново усети колебания и страхове. Как да каже на Корин и как ще реагира той? Връзката им беше още в началото реално, те все още си бяха чужди един на друг. Повечето мъже, които познаваше, или по-точно повечето мъже, които не познаваше, нямаше да са особено очаровани, ако в тази ситуация им се съобщи, че ще стават бащи.

Изабел реши да каже внимателно на Корин. Леля Полет й беше купила няколко бебешки неща в Кил, едно по-големичко и едно по-мъничко гащеризонче — сладка дрешка с апликация облечено като моряк мече, една шапчица и няколко чифта плетени терлички.

— Знам, че е твърде рано — каза тя. — Но просто не се сдържах.

Изабел се питаше дали да не поднесе новината на Корин безмълвно, както беше гледала в една реклама на кафе. Или да му тикне под носа неясната снимка от ултразвука, на която можеше да се различи само една голяма черна точка насред снежна виелица.

В никакъв случай не биваше той да остава с усещането, че тя опира пистолет в гърдите му. Ако се окажеше, че това е твърде голяма тежест за него, Изабел щеше да го разбере и да си тръгне. Ами да. Най-добре ще е да му поднесе трезво новината: „Корин, очаквам дете от теб, но това не означава, че трябва да се чувстваш, по какъвто и да е начин задължен към нас.“

Това й се виждаше зряло и необвързващо. Мислеше да си облече нова бяла рокля, толкова широка, че можеше да я носи и в деветия месец, съчетана с изискано твърдо колие с малки бели перли, и равни сандали. През дните, прекарани на остров Рюген, тя бе придобила лек загар, луничките по лицето и деколтето й се виждаха още по-ясно. Но пък лицето й изглеждаше много по-добре от онзи път в огледалото на кафенето, където се срещна с Мони.

Изабел погледна ръчния си часовник. Още не беше минало много време, откакто дойде да се изкъпе в крилото за гости. Беше решила да продължи да живее тук, макар че както Корин, така и госпожа Сесил се опитаха да я убедят да се настани в някоя от стаите в централното крило. Изабел обаче седмици наред си бе мечтала за старото желязно легло на леля Жермен и за малката си „килия“ с невероятния изглед към долината и в никакъв случай не желаеше да се настани другаде. Заварила беше „своята“ стая същата, почти непроменена. Само персийският килим липсваше и манекенът Флорентин, който винаги бе стоял облегнат на стената. Сега килимът, куклата и латерните се намираха в старата й детска стая в Кил, заедно с книгите и другите лични вещи, които си беше взела от вилата в Хамбург. Но и без тези неща помещението изглеждаше уютно. На мястото на клончето с прасковени цветове някой беше сложил на нощното шкафче огромен букет от рози, истинска симфония от розово и бяло. Изабел предположи, че това внимание дължи на госпожа Сесил.

Крилото за гости беше необитаемо, макар че прибирането на реколтата вече бе започнало. Тази година в „Ринкинкин“ нямаше настанени помощници, такива се събираха само измежду местните. Така че Изабел разполагаше изцяло с крилото за гости. Сестрата на Корин Жозефин, която очакваха всеки момент да пристигне с бъдещия си съпруг, щеше да нощува в стаята за гости в централното крило, която имаше предимството да разполага със самостоятелна баня.

Изабел доста се притесняваше от Жозефин. Не беше чувала много хубави неща за нея, а фактът, че е изоставила такова сладко момченце като Лоран, определено не я правеше по-симпатична. Може пък Жозефин и мъжът й да се окажат мили и щедри хора, особено ако подпомогнат „Ринкинкин“ с един милион франка. Крайно време беше. Изабел бе разбрала от Матилд, че банката едва им прави отсрочки и през юли трябва да се плащат не само юлските лихви, но и лихвите от последните три месеца, съответно завишени от отсрочката.

— Което означава, че от добрата ни печалба нищо няма да остане и през август пак ще сме без пари — завърши Матилд.

Така че Жозефин и мъжът й идваха тъкмо навреме.

Изабел отново си погледна часовника. Бяха минали само четири минути, откакто го беше погледнала за последно — времето едва се влачеше. Тя решително си пръсна зад ушите парфюм — „Sun“ на Жил Сандер, — сложи си леко червило, после излезе от крилото за гости и се отправи към конюшнята. Старият Селери, който доброволно се бе върнал от паша в хладното помещение, беше увесил огромната си глава на вратата и я поздрави с дружеско изпръхтяване.

— Здравей, великане — каза Изабел и си обеща да дойде пак на следващия ден с моркови и ябълки.

Не без неудоволствие тя видя, че бялата, елегантна кобила на Мадлен Клерисо още е тук. Хубавият кон й напомни за нейното съществуване. За съжаление.

Е, щеше да разбере дали това изобщо има някакво значение, когато Корин научи, че тя не се връща сама от Германия. Изабел се облегна на вратата на клетката на Селери и зачака, сложила една ръка на корема си и потупвайки с другата шията на Селери. Малко по-надолу от врата той сякаш беше леко изтънял.

— Ти не си кон, а жираф — измърмори Изабел.

Когато Корин най-после се върна, тя видя още отдалече, че й се зарадва.

Щом я видя, очите му направо светнаха. Тя изглеждаше прекрасно, неговата малка фея Жавота, застанала там пред оборите, в лека, бяла лятна рокля, с вързана на тила коса. Как е могъл да издържи толкова дълго без нея?

Изабел забеляза щастливата усмивка, разцъфнала на лицето на Корин, и пренебрегна всички разумни планове. Щом го съзря, всичките й намерения да му съобщи новината предпазливо и лаконично се изпариха. Ако не му кажеше веднага и на място, щеше да се пръсне.

Сомбре, кафявият англонорманин на Корин, както всяка вечер се втурваше под сливата, растяща току пред оборите, и както всяка вечер Корин понечи да отметне с елегантно движение един дебел клон, застанал точно на височината на главата му.

В този миг Изабел извика с всичка сила:

— Ще си имаме бебе! — И след една десета от секундата Корин усети силен удар по челото. Той се заклати на седлото и с олюляване се свлече на земята.

* * *

— Лельо Полет, това продължава цяла вечност! Кога ще излязат резултатите от прегледа?

— Всичко е идеално, миличка, всичко е наред.

— Колко точно е наред? Звучиш ужасно уморена.

— Аз съм ужасно уморена, миличка. Преживях цяла седмица химиотерапия, а освен това чичо ти държеше половин ден да играем на въпроси и отговори. За да ми докаже интелектуалното си превъзходство. Но кой мислиш, че победи? Точно така, победих го с голяма преднина. Коя река образува водопада Виктория? Той мислеше, че е Нил, но той бърка водопада Виктория с езерото Виктория.

— Лельо Полет…

— Аз го знаех. Като малки, двете с майка направихме пътуване по Нил. Беше като в онзи роман на Агата Кристи, толкова романтично!

— Лельо Полет!

— Естествено, че водопадът Виктория се образува от река Замбези! Казах на скъпия ти чичо, Луи, казах му, има още много да учиш. Какво ще кажеш да отидеш в Африка, когато… веднага щом оздравея. И знаеш ли какво отговори той?

— Ако няма да ми кажеш какви са резултатите от прегледа, дай да чуя чичо Лудвиг.

— О, ангелче, нали ти казах, че всичко е наред. Туморите в белия дроб са изчезнали. Засега не са нужни повече химиотерапии.

— Това означава ли, че ще оздравееш?

— Това означава, че вдругиден ще отидем с чичо ти на Северно море и аз ще се възстановявам в рехабилитационна клиника.

— Звучи прекалено добре, за да е истина. Няма ли да е чудесно, ако вместо това дойдете тук? Толкова ще се радвам да събера на едно място всички хора, които обичам.

— Не става, миличка, в клиниката ще ми назначат още лечения.

— Разбирам. Но можете да дойдете и по-късно. Ще ми дадеш ли номера на болницата? Ще ви се обаждам всеки ден!

— Мило дете, там ще се лекувам! Пък и целият ден ще ми бъде разграфен. Това означава, че ще ти се обаждам, когато имам време между масажите и разходките по плажа.

— Това звучи повече като център за красота, отколкото като рехабилитационна клиника. Все пак ти желая да можеш поне да се наспиш там. Наистина звучиш много уморена.

— Стига си ми повтаряла колко уморено съм звучала. Какво ново в „Ринкинкин“ и с моя нероден внук? Знам, че съм само леля, но мисля, че майка ти не би имала нищо против да се чувствам като баба.

— Определено не би имала. Ти ще бъдеш най-добрата баба, за която може да мечтае едно дете. Лельо Полет… още ли си там? Чувам някакъв странен шум отсреща.

— Разбира се, че съм още тук. Корин оправи ли се след падането?

— Още има синина. Като цяло се чувства ужасно сконфузено, никога не е падал от кон, а ние не преставаме да се занасяме с него. Всеки ден му повтарям, че сега сме квит и най-после ще разбере как съм се чувствала, когато се строполих пред очите му в рова.

— Важното е, че той и семейството му се радват за бебето.

— Да, радват се. Корин беше само изненадан, но ни най-малко уплашен. Не може да се начуди как съм допускала, че няма да се зарадва. За него това не е абсолютно никакъв проблем, независимо че се опитвам да го подготвя за реалността. Казвам му, че едно дете е голямо предизвикателство дори за стабилни двойки, а какво остава за нас, дето едва се познаваме, но това минава покрай ушите му. Само ми се усмихва и твърди, че е най-щастливият мъж на света. Е, предполагам, че това ще се промени, когато се появи бебето и започне денонощно да реве.

— Глупости. Бебето ти ще спи чудесно на този хубав въздух долу. Лавандулата цъфна ли вече?

— Тук-там. Казват, че се бере, преди да е разцъфнала, за да не се изпарят етеричните масла. Знаеш ли, че истинската лавандула вирее само на над хиляда метра височина? Бертран ми беше намерил такава, тя ухае сто пъти по-наситено. Ще ти сложа от нея в плика със следващото ми писмо. Иначе в момента всичко тук е под знака на прасковите. Има дни, в които нищо друго не ми се яде. Пресен конфитюр от праскови с кифличка, прасковен пай, прасковена касерола, прасковен крем, прасковена супа, дори в салатите има праскови.

— Много бих искала рецептата за прасковената супа. Чичо ти ми готви само любимите ми ястия и те започнаха да ми омръзват.

* * *

По време на събирането на реколтата в „Ринкинкин“ ставаха още в четири часа сутринта и се покатерваха на прасковените дървета. Подредените в шпалир ниски сортове бяха отрупани с плодове до земята — горните плодове се обираха от високите мъже, а тези, в ниското — от жените и децата.

Преди да стане девет сутринта, прасковите вече бяха сортирани в кошове и натоварени на камиона на господин Сюмер, който ги караше на борсата.

После всички сядаха изпотени, омърляни и миришещи на праскови, на голямата тераса под сянката на асмата, за да закусят. Често с тях имаше и помощници от селото, които обаче понякога отиваха направо при други селяни, тъй като всичко наоколо зрееше сякаш по едно и също време. Евентуално само марулите правеха по-дълга пауза, така че семейство Жур всеки ден идваха в пълен състав да берат праскови. Те на драго сърце предоставяха на своите съседи камиона и пазарното право — при директни продажби плодовете, разбира се, имаха по-добра цена. Затова пък Ле Бер, от своя страна, им оказваха максимата помощ при прибирането на пъпешите. Изабел забеляза, че разпределението на задачите не става непременно според способностите или предпочитанията. Така например всяка сряда изпращаха Ермелин на пазар с госпожа Жур, където трябваше да продаде на критичните домакини и туристи изключително вкусните, но скъпи плодове. Изабел много се съмняваше, че мрачната физиономия на Ермелин и лаконичният й начин на изразяване могат да въздействат положително върху продажбите, но за нейна изненада прасковите се разпродаваха още далеч преди обяд.

— Качеството си е качество — изръмжа Ермелин. — Не е нужно да се подмазваш излишно.

Изабел, която никога не беше опитвала нещо по-вкусно, можеше само да се съгласи с нея.

— Все пак… — каза тя.

— Когато хората недоволстват, че нашите праскови са по-скъпи, отколкото на друго място, тогава им казвам, „не на мен тези“ — продължи да излага Ермелин търговската си тактика, а Изабел се учудваше на всички онези смели купувачи, които не се плашеха от това.

— Заради каменистата почва е — обясни Корин тайната на качеството на плодовете. — През деня тук е горещо и слънчево, но нощем заради алпийския въздух става доста студено. Камъните поглъщат топлината и запазват дърветата от преохлаждане. От друга страна, смяната на температурите помага на плодовете да образуват както повече захар, така и повече киселини. Това ги прави по-сочни и по-ароматни от всички други. Освен това се стараем да не пръскаме за вредители и гъбички — по-хубави праскови няма да намериш в цял свят.

— Точно това трябва да напишем в брошурата — каза Изабел.

— Каква брошура?

— Тази, която ще отпечатаме и раздадем. На пазара. За да не му хрумва на никого повече да си купува от другаде праскови. И защо досега не сте получили субсидии за екологично земеделие? Може би, без да знаете, изпълнявате всички изисквания за предприятие за производство на биопродукти, а за такова нещо държавата отпуска средства.

Корин само я погледна озадачено.

— Понякога направо ме изумяваш — каза той. — Но не се променяй.

На Изабел й трябваше доста време да намери своето място в този бизнес. Тя с удоволствие би помагала при брането рано сутрин, ала съзнаваше, че в нейното състояние нямаше да е особено полезна. Рано сутринта, когато другите ставаха, тя обикновено беше потънала в дълбок, почти мъртвешки сън, от който, ако не я будеха, щеше да излезе едва към осем. После й трябваха час-два, за да й се нормализира кръвното, често й се гадеше и й се виеше свят. Едва към обед идваше на себе си, отпадналостта и тежестта постепенно я напускаха и когато вечер всички други се отпускаха уморени в креслата си, тя беше бодра и готова да върши всякакви безобразия. Едва след полунощ, когато, гола и щастлива, лежеше притисната до Корин в широкото легло на леля Жермен, се чувстваше достатъчно изтощена, за да затвори очи. Парадоксалното беше, че дотогава Корин така се ококорваше, че после му трябваше цяла вечност да заспи. Често успяваше да дремне само за час-два, преди отново да излезе на полето. Заровил лице в косата на Изабел, той се чудеше дали някога ще им се удаде да си поговорят за всичко, което ги вълнува.

Все пак си бяха изяснили някои основни неща.

— А къде е Мадлен? — попита Изабел през първата нощ, когато си легнаха заедно.

— Отиде за няколко месеца в Ню Йорк — отговори Корин.

— Заради теб ли?

— Не заради мен. Там живеела някаква нейна приятелка, с която отдавна не са се виждали. При нейната работа не е от значение дали ще гледа тук Дюранс, или там — над Манхатън. Освен това тази долина и ужасната й снаха й лазят по нервите.

— Значи няма нищо общо с мен. Или с теб.

— По-скоро има — добави Корин. — Когато й съобщих по телефона, че се връщаш, тя каза, че при това положение ще остане там още няколко месеца.

Гласът на Мадлен беше прозвучал особено, някак горчиво и чуждо, и Корин се беше запитал дали при тези обстоятелства изобщо могат да продължат да бъдат приятели. Щеше да е жалко, ако е така, защото Мадлен му липсваше. Винаги когато погледнеше Камелот, му ставаше мъчно за седмичната им езда и за близостта, която бе царяла между тях. Мадлен продължи да държи у тях кобилата си. Едно момиче от селото идваше всеки ден да я разхожда и да се грижи за нея. Този факт навяваше надежда на Корин, че Мадлен ще се върне и че не само ще се възстанови приятелството помежду им, но ще се сприятелят и с Изабел. Защо пък не?

Засега Изабел беше много доволна, задето Мадлен се е разкарала от пътя й. Понякога, когато лежеше в леглото си в Кил и размишляваше, въображението й рисуваше ужасяващи представи, в които Корин и Мадлен са двойка, а фактът, че Мадлен е богата и ще може да спаси „Ринкинкин“, също имаше значение.

„Ринкинкин“ все още беше под заплаха и това не можеше да се прикрие дори от радостта, която всички тук изразиха от бременността на Изабел. Дори ако Жозефин, чието пристигане се очакваше всеки ден, им помогнеше с необходимите един милион франка, трябваха още много изобретателност и сила, за да се изправи имението на крака.

По обед отпадналостта я напускаше и неистово желание да бъде полезна обземаше Изабел. Тя помагаше в кухнята, където госпожа Сесил и Матилд правеха огромни количества компот и мармалад от прасковите, които не бяха достатъчно идеални за продажба, и именно на нея й хрумна идеята да предлагат и тази „остатъчна продукция“ на пазара.

— Туристите ще бъдат особено очаровани — твърдеше Изабел и рисуваше с извити букви „Праскови — домашно производство“, върху специално за целта закупени от книжарницата етикети, а леля Жермен дни наред изрязваше с назъбена ножица от стари дрехи и платове малки квадратчета, които се слагаха върху капаците на бурканите и се пристягаха с тънки сини сатенени панделки. Дори Лоран помагаше с ентусиазъм при надписването на етикетите. На неговите буркани пишеше: „Вкусен мармалад от праскови от моята леля Матилд“, а на един се мъдреше рисунка на костенурка, под която пишеше: „Моята костенурка също обича неща от праскови“.

Резултатът от това мероприятие беше причудливо дилетантски и Ермелин, която трябваше да занесе за проба първата кошница буркани на пазара, изръмжа недоволно:

— Като циганите! Кой ще иска да си купи нещо, върху което е лепнато парче от старата риза на Бертран?

Но Изабел уверяваше всички, че именно пъстротата и дилетантският вид на стоката ще покажат на клиентите, че техните продукти са домашно производство. И беше права: бурканите с компот и мармалад се грабеха също толкова ненаситно от ръцете на Ермелин, колкото и самите праскови.

— Капка по капка вир става — казваше изключително доволна Изабел, когато вписваше в счетоводната книга нарасналите доходи.

В това напрегнато време тя неусетно беше поела цялото счетоводство на имението. Сега, когато всеки ден имаше оборот и се плащаха заплати на помощниците, имаше много за събиране и изваждане. И макар че оборотът беше идеален, с парите едва успяваха да запълнят дупките, останали от дългия сух период през зимата и пролетта. Когато банката си получеше неизплатените вноски и се покриеха минусите по разплащателната сметка, това, което щеше да остане от парите, представляваше жалка сума.

— Вече е крайно време сестра ти да пристигне — каза Изабел на Корин.

Жозефин на два пъти беше отлагала идването си.

— Просто гледа да не се включи в прибирането на реколтата — предположи Матилд. — На бас, че другата седмица, когато всичко приключи, ще се довлече с гръм и трясък.

— Крайно време е, горкият Лоран всеки път се разочарова, когато майка му се обади и отложи пристигането си — поясни Бертран. — Той не го показва, но аз си знам.

Всички в „Ринкинкин“ тръпнеха от страх, че Жозефин и Джон Д. само ще се изсмеят на молбата им за един милион франка, тайно се страхуваха и да не отведат със себе си Лоран.

— Не че толкова го обича и й липсва, а само за да ни ядоса — каза Матилд на Изабел, която вече бе започнала да изпитва неприязън към Жозефин още преди да я е срещнала.

Но най-после и това се случи. Както предвиждаше Матилд, Жозефин и бъдещият й съпруг се появиха през уикенда, в който микробусът на господин Сюмер за последен път потегли с товар праскови. Майката на Лоран и бъдещият му пастрок пристигнаха в открит мерцедес, чийто багажник и задната седалка буквално се пръскаха от куфари и кашони. Изабел тъкмо се приготвяше в крилото за гости за вечеря. Тя хвърли поглед крадешком от прозореца на банята към двора и под прикритието на ластарите на бугенвилията разгледа на спокойствие новодошлите.

Жозефин беше много красива жена — с перфектния си млечен тен, зелените очи и тъмните къдрици видимо приличаше на майка си, на брат си и сестра си. За разлика от тях обаче, тя беше ниска, а изящната й фигура бе облечена изключително скъпо и елегантно, толкова модерно, че в сравнение с нея дори изисканата Изабел изглеждаше вчерашна провинциалистка.

Джон Д., наследникът на империята „Кенеди-Дивайн“, също се беше намъкнал в скъпи елегантни дрехи. Само часовникът на ръката му сигурно струва хиляди долари, прецени Изабел иззад бугенвилията и не можеше да се отърве от усещането за поразителната му прилика с Фритьоф. Джон Д. Кенеди беше висок мъж, широкоплещест и спортен тип, русата му коса контрастираше по интересен начин със загорелия му от слънцето тен. Определено е хубав, отбеляза си Изабел, по американски хубав: имаше малък чип нос и профил, който можеше да мине за изящен, но лично на нея й създаваше асоциация с патица.

„Не е особено еротичен“, мислеше Изабел. Но какво пък, вкусове всякакви. И само защото тя, Изабел, предпочиташе тъмнокоси, грубовати мъже, това не означаваше, че Жозефин намира този мъж за секси само заради парите му.

Лоран изскочи от входната врата като гумена топка.

— Мамо! Най-после си дойде!

— Лоран, мъничкият ми. Ела да те прегърна.

Докато майка и син се прегръщаха, Изабел наблюдаваше иззад бугенвилията лицето на Джон Д. За нейно облекчение там бе изписано нещо като смущение и умиление, което смекчи впечатлението й от него. Е, може пък да не е толкова лош човек, макар да беше малко странен начинът, по който потупа Лоран по гърба и каза на американски:

— Радвам се да те видя, момко!

— Донесе ли ми нещо? — попита майка си Лоран.

— Разбира се. — Жозефин извади огромен Мики Маус от пакетите на задната седалка. — Как ти се струва? Джон Д. го купи специално за теб от „Дисниленд“. Виждал ли си досега такъв огромен Мики Маус?

— Не — каза Лоран, като ясно се виждаше, че и не е горял от желание да види.

Изабел се надяваше Жозефин да е донесла и други подаръци.

Но нямаше нужда да се тревожи за това. Докато седяха на сервираната маса на терасата в очакване на Жозефин и Джон Д., Лоран показа на Изабел всичките си подаръци. Изящен ръчен часовник, с който можеш и да се гмуркаш, електрическа китара, огромна кесия бонбони „Маршмелоу“, книга за „Дисниленд“ и една за крокодили, които живеят във Флорида, бейзболна шапка, страхотни джинси, които обаче за жалост бяха твърде малки — той много беше пораснал, откакто Жозефин го беше видяла за последен път, — тениска, спално бельо на звезди и райета и една пижама с Мики Мауси.

— В леглото няма да се виждат — каза великодушно Лоран.

Матилд беше приготвила вечерята, изцяло ръководена от мотото „Любовта минава през стомаха“, и с надеждата, че звездното меню ще отприщи щедростта на сестра й и нейния любим.

— Като начало нека не повдигаме въпроса за Лоран — беше казала боязливо госпожа Сесил, а Матилд рече:

— По-добре изобщо да не си отварям устата. Така няма опасност да кажа нещо, с което да засегна Жозефин.

— А аз няма да отварям дума за Америка — реши госпожа Сесил.

— Аз също — присъедини се и Ермелин. — Макар да съм на мнение, че всички американци са откачалки.

— Да, особено този. Прилича на каубой, а дори не може да язди — каза Бертран. — Но на мен не ми пречи! Стига да отпусне един милион франка и „Ринкинкин“ да си остане това, което е, пък той нека си бъде какъвто си ще.

— Не е нужно да ги докосваме с кадифени ръкавици — ядоса се Корин. — Не сме някакви просяци! Тук става въпрос както за нашите дялове от „Ринкинкин“, така и за дела на Жозефин. Така че е само в неин интерес да ни даде този заем.

Всички кимнаха, но никой не беше толкова убеден.

— О, това мирише превъзходно — каза Джон Д., когато двамата с Жозефин най-после се появиха на терасата.

Той говореше на английски, по-скоро на американски, но всички, с изключение на Лоран, го разбраха. Това се дължеше на многото американски, австралийски и канадски студенти, които настаняваха тук всяка година по време на прибирането на реколтата. Изабел също не говореше лошо английски, защото в единайсети клас беше посещавала една година някакво висше училище в Брайтън.

— Да, Матилд приготви за нас менюто, заради което нейният ресторант е получил две звезди — каза тя.

— Твоят ресторант ли, Матилд? — Жозефин се усмихна на по-голямата си сестра, която тъкмо поднасяше печени тиквички. — А аз си мислех, че само работиш там.

— Внимателно, горещи са! — Матилд сложи пред Жозефин една изкусно подредена чиния.

Изабел беше удивена колкото от прекрасните ордьоври, толкова и от каменното и невъзмутимо изражение на Матилд.

„Само да не се поддаваме на провокации, беше казала още преди това в кухнята тя. В противен случай ще се скараме, преди да сме си изпили аперитива.“ Само че те вече си бяха изпили аперитива — леденостуден коктейл, — докато чакаха Жозефин и Джон Д. Матилд пък беше пила в кухнята бяло вино, поне един литър от следобеда насам, а Лоран и Изабел по разбираеми причини предпочетоха безалкохолни напитки.

Жозефин въздъхна видимо опечалена.

— Значи още се трепеш за по няколко франка на месец, а, Матилд? И излиза, че в „Мишлен“ не пише твоето име, а името на шефа ти експлоататор.

— Така е — отвърна Матилд и побърза да се върне в кухнята.

— Горката Матилд — каза Жозефин. — Сигурно е ужасно да си на прага на четирийсетте и да нямаш нищо налице: нито мъж, нито кариера, нито дете, нито дом, нито дори вълнуващ живот!

Корин понечи да отговори, но получи сритване от Изабел и предупредителен поглед от госпожа Сесил.

Вместо него госпожа Сесил каза любезно:

— Мисля, че Матилд може да се гордее с кариерата си.

— Несъмнено — добави Изабел. — Прочетохте ли статията в майското издание на „Шепот от кухнята“, където пишеше за нея? Наричаха я царицата на провансалската кухня и аз мисля, че е съвсем основателно!

Жозефин не беше единствената, която погледна учудено Изабел — никой не беше чувал за статията в „Шепот от кухнята“, както и че изобщо съществува списание с такова име.

Само госпожа Сесил не чу възражението на Изабел. Тя все още обмисляше как да защити честта на по-голямата си дъщеря:

— А относно вълнуващия живот: някои хора предпочитат да водят порядъчен живот.

— Това някакъв намек ли беше? — попита Жозефин. — За твое сведение, моят живот е порядъчен и въпреки това вълнуващ!

Корин отново си отвори устата, но Изабел го изпревари:

— Мога да си представя. Сигурно е прекрасно във Флорида! Завиждам ви!

Нейният възторжен тон сякаш посмекчи Жозефин.

— Да, Флорида е съвсем друго нещо. Изобщо в Америка всичко е по-различно, отколкото в Европа. Много е… динамично!

— Пък и ние, американците, сме млада нация — намеси се Джон Д. — При нас всичко е възможно. И ако някой успее в нещо, ние му се радваме от все сърце. Такова нещо като завист ние не познаваме.

Изабел кимаше в знак на съгласие, всички други се бяха съсредоточили в яденето.

— Вземете например нашата фирма. Допреди двайсет години още никой не беше чувал за хотелите „Дивайн“. Днес всички говорят за нас. Ние сме на всички хубави кътчета по света.

— Колко хотела казахте, че има фирмата ви?

— Двайсет и четири — отговори Джон Д. — Планираме да направим двайсет и петия тук, във Франция.

— А пък аз си мислех, че хубавите места по света са повече от двайсет и четири — промърмори Корин на френски.

Изабел беше напълно съгласна с него. Скучни, многоетажни паралелепипеди с ужасни стъклени куполи — това беше запазената марка на хотелите „Дивайн“. Може местата, където се намираха, и да са били хубави преди построяването на хотелите, но после? Абсурд.

— Къде ще бъде двайсет и петият хотел „Дивайн“? На Лазурния бряг ли?

Джон Д. поклати глава.

— Не. Според проучванията на пазара Прованс би бил по-подходящо място. Макар че лично аз предпочитам крайбрежията. Наши приятели са си наели през лятото вила там. Къде точно беше, скъпа? Сен Тропе?

— На Антибите — поправи го снизходително Жозефин. — Фантастична вила с басейн и яхта с платна. Седем спални, седем бани, всичко в мрамор. Поканиха ни да отседнем при тях. Идната седмица ще им гостуваме.

— Още идната седмица? Мислех, че ще останете по-дълго тук — каза госпожа Сесил. — От толкова време не сме се виждали. А Лоран…

— О, мамо, много добре знаеш колко ужасно се чувствам тук в разгара на лятото. Нямате дори басейн, в който да се разхладиш.

— Имаме чудесен гьол за поене на конете — прошепна Бертран на Ермелин, която като никога се съгласи с него. Гьолът за поене на конете щеше да е идеалното място за Жозефин!

— Но Лоран…

— Разбира се, Лоран ще дойде с нас. Нашите приятели също имат малък син. И куче. Ти обичаш кучета, нали, Лоран?

Лоран кимна стъписан.

— Виждаш ли? — Жозефин се усмихна сладко на майка си. — Значи утре или вдругиден ще тръгнем с Лоран за Антибите, та и той да усети нещо от лятната си ваканция. А и да не ви се натрапваме повече.

— Може ли да си взема костенурката?

— Костенурката ли? За костенурката определено ще е по-добре, ако се разделиш с нея за няколко седмици. Ние ще живеем направо на морето и ще плаваме много, да знаеш. Солената вода и соленият въздух изобщо не са полезни за костенурките.

— Разбирам. — Лоран се замисли дали при това положение да не си остане вкъщи.

Измамно доброто настроение се беше изпарило. Изабел забеляза, че всички на масата — с изключение на Джон Д. — гледат мрачно Жозефин. Това не беше добро начало за предстоящия разговор относно единия милион франка. Тя реши да поведе неангажиращ разговор, преди госпожа Сесил или Корин да зададат други въпроси на Жозефин, свързани с Лоран.

— Какво означава това Д. в името ви? — обърна се тя дружелюбно към Джон Д. — От „Дивайн“ ли идва?

Джон Д. се засмя.

— Не, макар че, разбира се, би било подходящо.

„О, сигурно. Божественият Джон.“ Изабел се насили да се усмихне чаровно, за да не издаде подигравателните си мисли.

— Не, идва от едно място във Флорида, в което съм, ха-ха-ха, в което съм заченат. Как мислите, кое е това място?

Джон Д. огледа всички около масата, сякаш им беше задал безумно трудна гатанка. Всички, с изключение на Жозефин, която отегчено бе забила поглед в изящния си маникюр, го гледаха втренчено, сякаш е едно от седемте чудеса на света.

— Какво попита той? — прошепна госпожа Сесил.

— Къде са го заченали родителите му — отвърна Матилд.

— Е, ние откъде можем да знаем?

— Тогава може да е имало фойерверки по цял свят.

— Фойерверки ли? — повтори леля Жермен, която понякога показваше учудващо остър слух. — О, много се надявам госпожица Дидьо да ми позволи да погледам фойерверките.

— За жалост изобщо не познавам Флорида — каза накрая Изабел. — Честно казано, чувала съм само за Палм Бийч и Кейп Канаверал, но те не започват с Д.

— Помислете малко де — насърчи Джон Д. останалите, но те го гледаха безпомощно.

Устните на Корин произнесоха безмълвно думата „Дисниленд“ и Изабел за малко да избухне в гръмогласен смях. Тя срита Корин под масата.

— Диърфийлд Бийч — каза тържествено Джон Д.

— Значи цялото ви име е Джон Диърфийлд Бийч? — попита невярващо госпожа Сесил и го повтори още веднъж на френски.

— Тези американци са откачени — изръмжа Ермелин също на френски.

— Ще се запознаете с Диърфийлд Бийч, когато дойдете на сватбата ни през октомври — каза Жозефин. — Всички сте най-сърдечно поканени. Без вас, разбира се. — Последното бе адресирано до Бертран и Ермелин и поради суровостта, с която беше произнесено, постави всички в неудобно положение. — Е, и леля Жермен ще е по-добре да остане тук! Вероятно и вие. — Жозефин погледна към Изабел. — Дотогава ще бъдете в доста напреднала бременност, така че няма да може да летите. Повечето самолетни компании вече не допускат жени след седмия месец. Навремето, когато бях бременна с Лоран, не можех да отида дори на почивка със самолет.

— Флорида е доста далеч от къщи — каза госпожа Сесил. — Надявах се сватбата ви да се състои тук, в „Ринкинкин“. Нали първият път мина само с подписване в гражданското в Париж и…

— Това ще бъде американска сватба, като по филмите — прекъсна я Жозефин. — Огромен балдахин, хиляди цветя, венчавка под открито небе с изглед към морето. Ще има петстотин гости.

— И всички те могат да нощуват в нашия хотел „Дивайн“ — добави Джон Д. — После ще прекараме медения си месец на Бахамите, там също имаме хотел.

— Сигурно така е практично — каза госпожа Сесил. — Все пак се надявах…

— За теб остава да организираш сватбата на Корин с… ааа… Анабел — каза Жозефин. — Предполагам, че ще се ожените, за да не е извънбрачно детето ви, нали, Корин?

— Ами, за съжаление, аз още не съм се развела — намеси се Изабел и побърза да се изправи, за да събере празните чинии и да ги отнесе в кухнята при Матилд.

— Кажете на готвачката, че беше много вкусно — извика след нея Джон Д. — По принцип не съм почитател на вегетарианската кухня, но това наистина ми хареса.

— Оттатък е ужасно — каза Изабел на Матилд, която тъкмо подреждаше следващия ордьовър в чиниите.

— Знам. Затова предпочитам да готвя. Не мога да остана и две минути с Жозефин, без да се скарам с нея. Винаги е така.

— А аз, глупачката, винаги съм мечтала да имам сестра — рече Изабел.

Когато двете с Матилд донесоха второто ястие — ухаещи палачинки с тиквички, — темата се беше сменила. Сега говореха за „Ринкинкин“.

— Господин Юго казва, че вече не сте му клиенти.

— Господин Юго е данъчен съветник, Жозефин, не адвокат — обясни Корин. — Но да, той вече не работи за нас. Просто не се справя достатъчно добре. А сметките му са солени.

— Но ти не можеш да държиш отговорен данъчния си съветник за това, че имението върви към фалит — възрази Жозефин.

— „Ринкинкин“ няма да фалира — рече остро госпожа Сесил.

Жозефин сладко се усмихна.

— Нима? Аз обаче имам съвсем друга информация. Господин Юго казва, че е само въпрос на месеци да обявят къщата ви за публична продан.

— „Ни“ — каза Матилд.

— Моля?

— „Ни“ — повтори Матилд. — Ще обявят къщата ни за публична продан, защото една четвърт от нея е твоя.

— Искаш да кажеш, една четвърт от дълговете!

— Кредитите ще ни строшат главата — обясни Корин. — Иначе прасковите всяка година носят все по-добри печалби. Ако не бяха кредитите…

— Аз още преди казах, че трябва да продаваме! Сега нямаше да си имаме проблеми. Когато банката обяви всичко тук за публична продан, трябва да се радваме, ако изобщо остане нещо за нас.

— Така е. Затова на всяка цена трябва да избегнем публичната продан. — Никой не поглеждаше палачинките с тиквички пред себе си, само Лоран и леля Жермен си хапваха невъзмутимо. — Пресметнахме, че с еднократна сума от един милион франка ще предотвратим най-лошото и ще изведем имението на зелено.

— Да, но никоя банка няма да ви отпусне този заем — каза Жозефин. В ушите на Изабел това прозвуча едва ли не злорадо.

— И ние нямахме предвид банка — отвърна меко Корин. — Мислехме за заем от частно лице. — Той направи малка пауза, в която всички притаиха дъх, и после добави: — Честно казано, мислехме си за теб.

— За мен ли? По-скоро имаш предвид Джон Д., нали?

— Ако Джон Д. е готов да отпусне един милион франка, за да спасим родния ти дом, да.

— Значи искате да смучете пари от бъдещия ми мъж?

— Да — отвърна много спокойно Корин. — Около един милион франка.

— Един милион франка — повтори бавно Жозефин. — Е, това са доста пари, нали, Джон Д.?

— Колко прави това в долари? — попита Джон Д.

— Може би сто и петдесет хиляди — предположи Корин. Обърнати в долари, този един милион франка изглеждаше направо смешна сума.

— Сто и петдесет хиляди долара — повтори Джон Д.

— Приблизително — рече Корин.

— Доста пари са — повтори Жозефин.

— Е, помислете спокойно дали можете да си позволите да отделите толкова много пари — каза Корин и Изабел се възхити на спокойствието му. — Така ще ни се облекчат задълженията и ще намалим месечните плащания. След около пет години ще започнем да връщаме парите.

Жозефин започна да се смее.

— Значи не ги искате безвъзмездно?

— Разбира се, че не.

— В такъв случай можем да помислим, нали, Джон Д.?

Джон Д. кимна.

— Ако не се лъжа, това също е вегетарианско — каза той и посочи към палачинките с тиквички. — Въпреки това поздравления за готвачката. Чудесно е така — само със зеленчуци.