Стюарт Уудс
Бялата стока (14)

14.

Когато се върна в хотела, Кат взе душ и се облече в памучни дрехи. Не взе сако, защото вечерта беше топла. Отиде в бара при басейна и си поръча пиня колада. Обичаше тази напитка и беше решил да си я поръчва само когато се намира в тропическа страна. Тъкмо отпи една глътка, когато някой седна на съседния стол.

— Извинете — дочу женски глас.

Кат се обърна. Тя носеше права памучна рокля на цветя без презрамки. Вместо да говори, Кат просто изпитваше удоволствие да я гледа.

— Защо търсехте момчето?

— Имах чувството, че го познавате — отговори Кат.

— Познавам много gamines.

— Какви?

— Улични деца. Повечето от тях нямат семейства. Преживяват както могат. Правя филм за тях. Защо търсите момчето?

Кат я погледна внимателно. Тъмната й коса беше още мокра, а загорялата й кожа се открояваше на яркожълтия фон на роклята й. Не виждаше причина да не й каже. Може би тя знае нещо.

— Откраднаха ми един ръчен часовник преди известно време. Момчето носеше часовник, който изглеждаше като моя.

— Значи искахте да го настигнете, за да си вземете часовника?

— Ако е моят, имах желанието…

— Сеньор — прекъсна ги барманът, — вие ли сте сеньор Елис?

— Да.

Барманът постави телефона върху бара. Кат взе слушалката.

— Ало?

— Обажда се Блуи. Намирам се в един бар на плажа до площада. Нарича се „При Розита“. Момчето идва тук всяка вечер и продава откраднати стоки. Барманът казва, че пристига по едно и също време. Трябва да дойде всеки момент.

— Тръгвам веднага — каза Кат и затвори. След това се обърна към жената: — Моля да ме извините. Трябва да изляза.

Тя хвана ръката му.

— За момчето ли става дума?

Мислеше да й каже, че това не е нейна работа, но тя го изпревари:

— Познавам го. Казва се Родригес. Вероятно ще мога да ви помогна.

— В такъв случай елате с мен.

Взеха едно такси пред хотела. Кат мислеше трескаво. Най-после някаква връзка с Дени и Педро. Нещо конкретно.

— Казвам се Мег Гарсия — представи се жената.

— Боб Елис — отвърна Кат. — Разкажете ми за това хлапе.

Тя вдигна рамене.

— Един от групата, която снимам. Тези деца са загубени. Нямат семейства и образование. Дори не знаят името на страната, в която живеят. Като глутница малки животни са, с тази разлика, че се грижат един за друг. Но както животните, могат да бъдат много опасни, когато са натясно. Приятелят ви намерил ли е Родриго?

— Той е в някакъв бар, наречен „При Розита“. Очевидно момчето ходи там често и продава разни неща.

— Знам къде е. Вижте какво, ако видим момчето, позволете ми аз да говоря с него. Важно е да не се опитвате да вземате часовника от него. Няма да ви го даде без бой. Много е горд с него.

— Мислите ли, че ще го продаде?

— Може би. Ще говоря с него. Вие как ще познаете, че е вашият?

— На гърба му има гравюра. Трябва да зная точно как се е сдобил с него. Търся хората, които го откраднаха от мен.

Таксито спря пред „При Розита“ и те слязоха. Мястото изглеждаше съвсем обикновено. Пред бара имаше няколко маси с малко хора. Блуи го нямаше вътре.

Кат се обърна към жената:

— Бихте ли запитали бармана къде е приятелят ми. Той е едър тежък човек. Северноамериканец.

Тя проведе кратък разговор с бармана, обърна се и изтича навън. Спря и събу обувките си с високи токове. Кат я настигна.

— Подгонил е Родриго в тази посока — каза тя и хукна по улицата.

Кат беше изненадан от бързината, с която жената тичаше въпреки тясната си рокля, но успяваше да не изостава от нея. На съседната пресечка се беше събрала малка група хора. Гледаха в уличката, но внезапно се дръпнаха назад — чу се писък на жена. Когато Кат и Мег Гарсия стигнаха мястото, се появи Блуи, притиснал двете си ръце към гърдите си. Ужасен. Кат видя как Блуи с голямо усилие ги отдръпна. В дясната си ръка държеше нож, а ризата му беше в кръв. Когато Кат стигна до него, той се свлече и седна върху краката си. Кат го подхвана през рамо, разкъса ризата му и откри бликащата рана.

— Бързо! — каза той на жената. — Повикайте линейка. В този момент до тях приближи полицейска кола, тя започна забързано да обяснява на полицая и той каза нещо по радиото. Кат извади кърпичката си, сложи я върху раната и се опита да спре кръвта.

Блуи гледаше с изненадани очи.

— Кат — успя да промълви той, — не очаквах…

— Тихо, Блуи. Всичко ще се оправи. Идва линейка. Ще те закърпят за нула време.

Кат знаеше, че това е лъжа. Раната се намираше в центъра на гърдите и кървеше. Изглежда, беше аортата.

— Кат — казваше съвсем тихо Блуи, — Мариса, всичко е за Мариса. Тя е единствената…

Блуи спря по средата на изречението, изкашля се и изплю малко кръв. Над тях имаше улична лампа и Кат видя ясно, че зениците на Блуи се разшириха. Отмести кърпичката от раната. Тя беше спряла да кърви. Потърси пулса на шията му — нямаше пулс. Затвори очите на Блуи и остана при него до идването на линейката.

Кат се задържа в полицейския участък до полунощ. Отговаряше механично на въпросите, превеждани от Мег Гарсия. Тялото на Блуи стоя на една пейка в задната стаичка, докато дойдоха от погребалното бюро и го отнесоха.

— Трябва да прекратя паспорта с доклад до американския консул в Баранкуила — казваше полицаят. — Има ли роднини?

— Има дъщеря в Маями, Флорида.

— Вие ще направите ли каквото трябва от нейно име?

— Да. Аз ще се погрижа тя да получи личните му вещи.

Полицаят му подаде кафяв плик.

— Имате ли адреса й? — запита той.

— Не.

— Не мислиш ли, че може да бъде във вещите му? — запита Мег Гарсия.

Кат изпразни плика върху масата. Имаше един издут портфейл, ключовете от колата и самолета, монети и едно малко тефтерче. Кат започна да го прелиства. Искаше да напусне това място.

— Ето го. Мариса Холанд, чрез мисис Имелда Томас — каза той и прочете адреса в Маями.

Полицаят го записа в доклада си. Подаде лист хартия на Кат:

— Тук са името на собственика на погребалното бюро и телефонният номер на американския консул. Трябва да се разпоредите утре.

— Да, разбира се. Може ли да си вървим?

— Няма какво повече да искам от вас.

— Ще хванете ли момчето, което направи това?

Полицаят сви рамене.

— Никой не видя убийството, а дори и да е видял, няма да каже. Много трудно ще бъде.

По пътя към хотела не говориха много. На раздяла тя каза:

— Изглеждате изтощен. Опитайте се да заспите, а утре сутринта ще се видим, за да ви помогна да уредите формалностите.

— Благодаря ви. Задължен съм ви — отговори Кат. — Мислите ли, че въпреки всичко ще можете да вземете часовника? — Това беше последната му надежда. Трябваше да го намери.

— Ще опитам. Може вече да е невъзможно. Ще разговаряме утре.

Чувстваше се изтощен, имаше огромна нужда от сън. Успя да заспи, без да се отдава на мисли.