Стюарт Уудс
Бялата стока (13)

13.

Стигнаха в Айдълуайлд и спаха в малка барака до канцеларията. Една индианка им приготви закуската. Блуи поиска още пари от Кат.

— Трябва да се обадим в Картахена и да уредим план за полет до Санта Марта. Документите ни са наред, но не сме се регистрирали и не можем да пристигнем в Санта Марта, без да посочим откъде идваме. Ще ни трябва един бон, за да се оправим. Освен това трябва да си платим за горивото и престоя.

Кат му подаде пет хиляди долара и каза сухо:

— Ще ти трябват пари и за подкупи.

Блуи му намигна и излезе да урежда нещата.

Преди да излетят, Блуи натрупа багажа върху допълнителния резервоар, който беше празен.

— Допълнителните резервоари тревожат ченгетата и армията — обясни той. — Не искам да давам подкуп без нужда.

Блуи не пилееше парите на Кат и той му беше благодарен за това. Вече бяха изхарчили доста.

Излетяха сутринта и се отправиха към морето.

— Ще заобиколим и ще приближим Санта Марта от запад, за да изглеждаме послушни. По права линия са по-малко от сто мили, а ние ще добавим още петдесетина.

Видяха високата планина Сиера Невада де Санта Марта, преди облаците да я скрият. Кат си спомни изгледът откъм морето, когато за първи път беше вкарал „Катбърд“ в колумбийски води. Питаше се какъв ли би бил животът сега, ако беше продължил към Панама.

Летището в Санта Марта беше една дълга асфалтирана ивица и Кат, който седеше на лявата седалка по настояване на Блуи, слушаше инструкциите за кацане, които австралиецът му четеше. Приземяваше този самолет за първи път. Когато колелата докоснаха пистата, Блуи бутна лоста за газта и прибра клапите в положение за излитане.

— Направи един кръг — усмихна се той, — Да видим как действаш в рискови ситуации.

Духаше силен страничен вятър и Кат трябваше да се поизпоти, докато свикне с него, а също и с необичайните уреди за управление. Извърши дванадесетина тренировъчни кацания, включително и две излитания и кацания от къса писта. Постепенно свикна със самолета — по-тежък, по-бърз и сложен от леките учебни самолети, които беше карал досега.

— За мен ти си издържал изпита за този самолет — каза Блуи, когато най-после разреши на Кат да се приземи. — Ако все още имах удостоверение, бих подписал летателната ти книжка.

Един полицай прегледа нехайно документите им и ги пропусна през бариерата в малък терминал. Когато се качиха в таксито, Блуи каза:

— Мисля да отседнем в „Ел Родадеро“, плажната зона. В града няма кой знае какво.

Проведе кратък разговор с шофьора на испански. Скоро спряха пред група ниски сгради, които заобикаляха плажа и приличаха на съвременен хотел. Промяната се хареса на Кат. Беше започнал да мисли, че в Колумбия имаше само занемарени хотели като „Екселсиор“ и бараки на контрабандисти. Регистрира се на гишето с паспорта на Елис. Не след дълго се намираха в удобен апартамент с две спални и дори с климатична инсталация.

— Искам да поспя, преди да слезем в града — прозя се Блуи.

— Аз ще проверя дали долу в магазинчето имат бански — каза Кат, като гледаше към синьото Карибско море. Не се беше къпал тази сутрин и се чувстваше мръсен. Преоблече се и излезе в някакъв двор с басейн и бар от тръстика. Всичко това, макар и нормално, изглеждаше странно след последните два дни. Излезе на плажа, пусна кърпата и затича към водата. Беше чудесно. Навлезе на стотина метра в морето и започна да плува насам-натам покрай плажа около половин час. Приятно му беше да се раздвижи.

Когато излезе на брега, се просна на пясъка и си поръча една пиня колада. Изпи сладката ледена напитка с ром за рекордно късо време и се опъна върху кърпата. Почувства се почти като във ваканция. По-надолу деца строяха пясъчна крепост, а майките им разговаряха под голям чадър. Една привлекателна жена с къса черна коса излезе от морето и седна на около двадесет и пет метра от него. Беше жива и атлетична и Кат реши, че е към тридесетте. Жената се избърса, а след това седна и започна да нанася лосион по раменете си. Изведнъж Кат изпита желание да я заговори, но се въздържа. Дали тя говореше английски? Пък и откога не беше заговарял жена? Той и Кейти се бяха оженили веднага след завършването на колежа и Кат никога не е имал нужда от друга жена. Внезапният му порив беше силен и доста го изненада. Това не беше ли някакъв признак на съвземане? Не! Нищо не би могло да се заличи, докато не намери Джинкс, сигурен беше в това.

Задряма и когато се събуди, тя си беше отишла. Почувства облекчение. Стана, изчисти пясъка от себе си и отиде на бара. Чернокосата седеше на една маса. Кат си поръча сандвич и една бира и се опита да не мисли за нея.

Появи се и Блуи, който си поръча сандвич. Изглеждаше освежен.

— Много готина женска — каза той, като посочи жената.

— Така ли изразявате одобрение в Австралия? — засмя се Кат.

— Точно така, приятел. Винаги съм намирал латиноамериканките за много готини, а ти забравяш къде съм бил през последните две години.

— Вярно. Действай, ако си в настроение.

— Не съм неин тип — каза печално Блуи. — След толкова житейски опит зная кои са жените, които ми се навиват, а тя не е от тях. Пък и аз не съм сигурен, че тя е мой тип. Прекалено е изискана.

— Щом казваш, Блуи.

Довършиха сандвичите си.

— Ще ли ти се да нахълтаме в Санта Марта и да се поогледаме?

Кат отправи последен поглед към жената и се съгласи.

— Окей. Хайде.

Ще мисли за жени, след като намери Джинкс.

Взеха кола под наем от рецепцията и заминаха за града. Беше по-оживен, отколкото Кат го помнеше. При първото си посещение беше стигнал само до пристанищната зона, а сега влизаха в града откъм сушата и тук изглеждаше съвсем различен. Минаха покрай катедралата, а след това и край някакъв нашарен стар локомотив близо до гарата. Кат не се чувстваше като турист. Безпокойството му растеше. Беше се върнал там, където започна всичко.

Блуи паркира близо до катедралата.

— Хайде да се поогледаме и да видим дали ще срещнем някой познат.

В продължение на час се разхождаха бавно из града и надникваха в кръчмите. Търсеха познати лица. Кат очакваше да срещне Дени, седнал на някоя маса на тротоара с чаша в ръка. Това не се случи. Върнаха се в колата, отидоха до пристанището и паркираха отново.

— Покажи ми къде срещна Дени — каза Блуи.

Пристанището беше отделено от големия площад с верижна ограда. На нея имаше врата, охранявана от млад полицай, който не ги спря. Кат отведе Блуи до мястото, на което бяха вързали яхтата. Загледа се в ръждивата стълба, по която се беше изкачил последния път. Към нея беше завързана една рибарска лодка. Нещо му заседна на гърлото.

— Я да поразпитам — каза Блуи, като заговори един човек, който боядисваше с жълта боя някакъв ръждив двигател за лодка. Мъжът кимна с глава. Блуи преведе:

— Познава Дени, но не го е виждал от доста време — няколко месеца. — Блуи запита още нещо и получи отрицателен отговор. — Не познава оня, когото наричаш Пирата, нито пък спортна яхта, наречена „Санта Мария“.

Продължиха по бетонния пристан, където бяха навързани няколко чуждестранни яхти. Кат изпита желание да отиде при скиперите им и да им каже да се омитат от Санта Марта. Блуи се приближи към някакви хора и поговори с един млад рибар. На Кат му се стори, че когато спомена името „Санта Мария“, той му даде положителен отговор.

Блуи му благодари и се върна при Кат.

— Казва, че е видял такава яхта преди по-малко от месец, закотвена в Гуаирача, рибарско село на седем или осем километра източно оттук. Сигурен е. Да тръгваме.

Подкараха колата. Кат се надяваше, но се страхуваше, че е напразно, както всичко дотук. Изкачиха хълмовете на изток от Санта Марта, отминавайки голям западнал квартал в края на града. Къщите, строени от всевъзможни материали — щайги, ламарина, картон — бяха малко по-сносни от палатки.

— Господи! Що за живот.

— Barrio^[1] — обясни Блуи. — Много хора в тази страна живеят точно така. Гледай — посочи с глава към един пътен знак. — Някакъв политик е написал името си на знака. Сигурно им е поставил кранче за вода или нещо подобно.

Скоро изкачиха един хълм и видяха под себе си красив залив и селце, сгушено на брега. Кат си помисли, че всеки американски специалист по недвижими имоти би желал да притежава това място. Беше толкова красиво. Пътят се спускаше право надолу към селото и не след дълго спряха на плажа.

— Виж — посочи Блуи, — това е „Санта Мария“.

Кат погледна натам. Полувцепенен, полууплашен, той излезе от колата и тръгна бързо към яхтата. Името на носа й се виждаше ясно.

— Това е тя. Този път няма грешка — каза Кат, когато Блуи застана до него.

Яхтата беше заседнала на брега, завързана за една скала в горния край на плажа с въже, обраснало във водорасли. Беше наклонена надясно. Заобиколиха я и видяха дясната й страна. Трюмът й беше овъглен и обгорял, и се виждаше вътрешността й — всичко, което имаше някаква стойност, беше обрано. Дори и възглавниците. Блуи отиде до някакви мъже, които седяха на брега и кърпеха мрежи.

Започна да превежда.

— Скиперът се казва Педро. Неприятен тип. Това е твоят пират. Не са го виждали от няколко месеца. Оставил яхтата тук и не се е връщал. Накрая някакви крадци я обрали и я запалили. Хората от селото се опитали да я спасят, изкарали я на брега и оттогава насам е така, както я виждаме. Никой не знае къде е Педро, не е известно и последното му име. — Блуи поговори с тях още малко. — Не се е интересувал много от спортен риболов. Тук никой не идва за риба. Естествено, те са сметнали, че той превозва наркотици, но не са се изненадали, защото това е нормално тук.

Поговориха си още няколко минути, след което Блуи подкани с ръка Кат и си тръгнаха. Някаква старица с голяма риба в ръка тръгна след тях, като говореше забързано и се усмихваше с беззъбата си уста и очевидно се опитваше да им продаде рибата. Блуи й подаде някакви пари в движение.

— Казват, че винаги е бил сам. Никой не го е виждал с момиче или с някой друг. Мисля, че това е всичко. В селце като това не остава нищо скрито и ако имаше още нещо, тези хора щяха да го знаят. Не биха го пропуснали особено когато е свързано с яхта.

Кат спря и загледа група момченца, които играеха футбол на една улица до плажа.

— Значи отново сме в самото начало?

— Не съвсем. Знаем името, трябва да намерим човека в Санта Марта. Можем да го открием в кръчмите.

— Блуи, половината от мъжете на Южна Америка се казват Педро, пък и след като се занимава с наркотици това едва ли е истинското му име.

— Няма значение. Ако се нарича Педро тук, значи така се казва и на друго място.

Двамата мъже отидоха до колата и се отправиха към Санта Марта. Мълчаха известно време.

— Откога не си бил в Австралия, Блуи? — Кат не искаше да мисли за Педро повече.

— Да не те излъжа… от около петдесета година. Сега мисля за себе си като за американец. Взех жителство през шестдесет и четвърта.

— Имаш ли хора там?

— Честно казано, не зная. Родителите ми са мъртви. Имах брат и сестра. И двамата бяха по-големи. Не бях ги виждал в продължение на две години, когато дойдох в Щатите. Бившата ми съпруга и дъщеря ми са в Маями, но и тях не съм виждал от доста време. Жена ми се казва Имелда. Кубинка е.

— Не ми ли каза, че винаги си бил ерген.

— Може и така да се каже. Не ме биваше за съпруг — усмихна се Блуи.

— Колко е голяма дъщеря ти?

— Мариса сега е на осем години. Пращам й подаръци за Нова година и за рождения й ден. Имелда се омъжи отново преди три години. Изглежда щастлива и уравновесена. Струва ми се, че търсеше малко по-стабилен човек от мен. И все пак така е по-добре за детето. Мечтая си, когато стане на осемнадесет години, аз да се появя и да я изпратя да учи в колеж, ако събера някой долар.

— Какво ще правиш с парите, които ще спечелиш от това пътуване?

— Наместил съм всичко. Имам един стар приятел в Алабама. Той върти малък бизнес — ремонт, боядисване и вътрешна декорация на самолети. Аз имам някои идеи за модификации по „Чесна“ и „Пайпър“. Бих желал да се преместя при него и да работя върху тези неща, а може би и да обучавам в летене, ако мога да си върна разрешителното. Винаги съм обичал да показвам на други как да летят. Не знам защо.

— Значи всичко с марихуаната е свършено?

— И още как! Това е последното ми пътуване на юг. Искам да имам дом, където да се прибирам вечер. Разбираш ли?

Кат го разбираше. Самият той не беше сигурен вече, че има дом.

Върнаха се в Санта Марта. Блуи предложи да се впуснат в търсене вечерта и Кат се съгласи. Беше уморен, искаше да вечеря и да се наспи добре.

Спряха на един светофар. Беше часът на най-натовареното движение в Санта Марта и улиците гъмжаха от автомобили, мотоциклети и крещящо боядисани автобуси на американски училища, които в Колумбия минаваха за обществен транспорт. Кат погледна вдясно към едно хлапе върху моторетка, което беше спряло до тях. Изглеждаше не по-голямо от дванадесет години. Краката му едва достигаха педалите и трябваше да се навежда доста напред, за да достигне кормилото. Кат се зачуди откъде хлапе на тази възраст може да има моторетка. Пък и не само това — като погледна ръката на момчето, видя, че носи скъп часовник.

— Господи! — извика той, отвори вратата и изскочи навън. Светофарът се смени, момчето подаде газ и зави надясно. Кат тичаше след него и викаше: — Хей! Почакай! Искам да говоря с теб!

Зад себе си дочу виковете на Блуи и хор от клаксони, които му показваха, че блокира кръстовището.

Момчето се обърна и видя Кат, който го настигаше. Подаде газ и гумата хвърли пясък и чакъл в лицето му.

— Спри! Искам само да говоря с теб!

Но моторетката се отдалечаваше от него. Блуи го настигна с колата.

— Дявол да го вземе, Кат, какво правиш?

— Настигни това хлапе с моторетката! — извика му Кат. Погледна по улицата, но моторетката не се виждаше. Момчето сигурно беше завило в някоя странична улица. — Хайде, Блуи, карай! Това хлапе носеше моя часовник. Трябва да го намерим!

Блуи включи на скорост и започнаха да обикалят поред всяка улица, като в местата, през които минаваха, се редуваха бордеи и големи, хубави къщи.

— Слушай, Кат. Много се впрягаш. Добре, хлапето има „Ролекс“. Откраднало го е. Откраднало е и моторетката. Половината търговци на наркотици в Колумбия носят „Ролекс“. Много са на мода.

Кат знаеше какво мисли Блуи. Най-напред се беше припознал в лодката, след това в момичето, а сега в часовника.

— Не разбираш, Блуи — каза той, като се оглеждаше из уличките. — Повечето часовници от този модел са от стария, самонавиващ се тип. Моят е по-нов модел с кварцов механизъм. Изглеждат различно, пък и не са много разпространени. Басирам се, че това е единственият такъв „Ролекс“ в Колумбия. Бих искал само да го погледна. На гърба му е гравирано името ми.

Блуи въздъхна и продължи да кара. Завиха в друга уличка и видяха група деца и една жена, която ги снимаше с нещо, наподобяващо кинокамера. Блуи намали, за да ги огледа, но хлапето не беше между тях.

Внезапно Кат осъзна, че жената с камерата беше същата, която беше видял сутринта на плажа.

— Спри колата! — каза той и свали стъклото. — Извинете, сеньорита, говорите ли английски?

— Да, малко — отговори тя.

Кат се сепна. Жената беше американка.

— Търсим едно момче на единадесет или дванадесет години с моторетка. Бихте ли попитали тези деца дали не са го видели?

Жената изглеждаше развеселена. Обърна се към децата и заговори на отличен испански. По лицата им се изписа недоумение.

— Съжалявам — каза жената. — Никой не го е видял.

Кат я погледна отблизо. Усети, че между нея и децата съществува някакъв заговор, някаква мълчалива тайна, но й благодари. Продължиха напразното търсене на едно момче с моторетка и часовник „Ролекс“.

След един час лутане, когато започна да се стъмва, Кат се обърна към Блуи:

— Слушай. Мисля, че за един ден това ми стига. Защо не почнем отново утре? Момчето няма да избяга.

— Да, Кат. Сигурно си смазан. Виж какво, аз поспах следобед, докато ти плуваше, и съм бодър. Вземи такси, прибери се в хотела и пийни една напитка? Аз ще продължа да търся, ще поразпитам по кръчмите. Може би някой познава хлапето.

— Добре, щом си навит — съгласи се Кат.

Блуи го закара до стоянка за таксита и потегли. Кат взе такси и каза името на хотела. Изведнъж го обзе странното чувство, че никога вече няма да види Блуи. Обърна се и видя как колата изчезва зад един ъгъл. За първи път откакто бяха пристигнали в Колумбия се разделяха. Кат беше започнал да се доверява на австралиеца, но все още изпитваше страх, че ще бъде изоставен. Отърси се от тази мисъл.