Джеймс Хадли Чейс
Приятна вечер (8)

Осма глава

Мануел се появи откъм покритата част на терасата и заразтрива коленете си започнали да го наболяват. Беше прекарал известно време коленичил на мраморния под на терасата като се преструваше, че се моли. Няколко минути остана така с наведена глава, но повече не бе в състояние да сдържа нетърпението си и погледна крадешком към Анита. Като видя, че тя не се помръдва, с глава, клюмнала между дланите, той тихо се изправи, обърна се и тръгна без да откъсва поглед от нея. Тя остана неподвижна. Тогава Мануел се отправи към дневната на президентския апартамент.

Фуентес седеше в едно кресло с цигара между дебелите си устни. Тлъстото му лице лъщеше от пот.

Двамата се спогледаха.

— Всичко върви добре — каза тихо Мануел. — Без истерии. Тя се моли.

Фуентес презрително рече:

— Когато някой умре, жените винаги се молят. И каква полза от това?

— Молитвите успокояват — обясни Мануел и се засмя. — Няма да имаме повече неприятности с нея. — Погледна часовника си. Беше два и Уорънтънови ще пристигнат всеки момент. Погрижи се за мъжа, а аз — за жената. Тя може би ще вика. Жените са непредсказуеми. Ще внимавам да не ни скрои някой номер. Ти обаче няма да имаш проблеми с мъжа.

Фуентес кимна. Мислеше си за Анита. Тя го плашеше. Дали няма да го прокълне? Знаеше, че го обвинява за смъртта на Педро.

— Анита може да стане опасна. Може да провали плановете ни. Мануел се приближи до вратата и погледна навън към осветената от лунните лъчи тераса. Анита едва се виждаше, полускрита зад едно портокалово дърво, все още коленичила.

Той се обърна към Фуентес.

— Отпусни се, приятелю. Какво може да направи? Та тя няма пистолет. Още се моли, а когато жените се молят за мъртвите, те се молят дълго, дълго.

Ако знаеше истината, щеше доста да се стресне, че Анита всъщност съвсем не се молеше. Новината, че Педро е мъртъв, я беше вцепенила. Беше дошла с Мануел в този тъмен ъгъл на терасата почти като робот. Бе коленичила, защото и той бе коленичил. Беше затворила очи и стиснала ръце, но молитвите, които толкова пъти изричаше, бяха като празни страници в паметта й. Можеше да мисли само за мъжа си. Виждаше го в болница, на легло и някое ченге с безизразно лице, седнало до леглото му.

Педро Сертес, убиецът на касиера с наемите в Сийком, прострелян от детектива Том Лепски при опит за бягство с три хиляди долара, почина, след като за кратко дойде в съзнание.

Думите на говорителя от радиото пулсираха в главата й. Педро беше умрял, само за малко дошъл в съзнание! Без да го причести свещеник, за да почива в мир. Педро! Мъжът, когото тя обичаше повече от живота си. Мислеше си за времето, когато Педро беше безработен и тя го хранеше, переше го, плащаше наема и му даваше всичко останало от спестяванията си с радост и желание, защото го обичаше, обожаваше. Мислеше си за редките случаи, когато Педро я беше водил в някое малко ресторантче: макар и малобройни, те бяха твърде скъп спомен за нея. Мислеше си за фермата със захарна тръстика на баща му. За дългите часове на тежък труд под палещото слънце. Тогава тя бе истински щастлива, но не и Педро. Той искаше да избяга от тежкия труд. Убеди я да дойде с него в Парадайз Сити. На нея й провървя да си намери временна работа като чистачка в хотел „Спениш Бей“. Педро я увери, че скоро ще си намери добра работа. Ще печели много пари, но милият Педро нямаше късмет. Нямаше нито работа, нито пари, освен тези които тя припечелваше.

Спомни си за ужасния момент, когато Педро й показа пистолета и й каза, че с приятеля си Фуентес ще се сдобият с много пари.

Фуентес!

Ако не беше тази свиня, нейният мил Педро щеше да е още жив.

Фуентес!

Тоя безумно жесток човек, това тъпо животно, което подмами Педро! Този злодей даде на Педро пистолета. Той бе прекият виновник за смъртта му!

Анита усети как кръвта й нахлува в главата и й прималя. Притисна с пръсти слепоочията си. Усети, че й прилошава и се изплаши. След това й стана студено и потрепери.

Не знаеше, че от мъка и гняв в мозъка й се е скъсал мъничък кръвоносен съд. Това беше причината да й причернее пред очите и да изпадне в умопомрачение.

Коленичила неподвижно, тя изведнъж чу вътрешен глас, който ясно й казваше, че Педро трябва да бъде отмъстен. Шепнещият глас настояваше, че Педро никога няма да почива в мир, ако не бъде отмъстен.

Анита кимна, заслушана в този коварен глас.

„Аз ще отмъстя за теб, скъпи Педро — говореше си тя наум. — Първо Фуентес, който е виновен за смъртта ти, после Мануел, който ме излъга, след това детектива, който те застреля. Всички ще бъдат наказани. Кълна ти се.“

Сега започна да се отпуска. Откри, че вече е в състояние да се моли. Докато се молеше, пръстите й галеха дръжката на ножа, скрит под черната й фланела, също както пръстите на монахиня галят броеница.

Мануел тихо излезе на терасата и плешивото му теме лъсна на лунната светлина. Запристъпва напред, докато видя Анита, полускрита зад портокаловото дърво. Гледа я доста дълго и като се убеди, че тя още се моли, се върна във всекидневната.

— Още е там — каза той. — Няма да имаме засечка с нея.

— Гледай — извика Фуентес и посочи вратата на асансьора. Беше светнал сигнал „Заето“.

— Сега — усмихна се злобно Мануел — първа ще излезе жената. Аз ще я хвана. Ти ще насочиш пистолета към мъжа и запомни — никаква стрелба.

В частния асансьор, потеглил нагоре от фоайето на хотела стоеше Мария Уорънтън във весело настроение. Бе спечелила 20 хиляди долара в казиното.

— Виждаш ли — тя целуна Уилбър. — Казах ли ти, че съм родена с късмет. Нека си поръчаме шампанско и сандвичи с хайвер. Огладнях от вълнение.

Умирайки за сън, Уилбър се помъчи да се усмихне.

— Щом искаш, добре — отвърна той и когато асансьорът спря, отвори вратата и застана встрани, за да мине Мария.

Тя тръгна към стаята, но изведнъж спря, защото една силна ръка я хвана за гърлото и тя усети болка от някакво острие опряно на бузата й.

— Ако извикаш, ще те намушкам! — избоботи един дебел глас в ухото й.

Миризмата на мръсотия и мъжка пот я накара да се свие.

За момент се парализира от шока, но се съвзе.

— Махай се от мен, вонливец такъв! — изрече тя с нисък, но твърд глас.

Уилбър се намери срещу нисък, дебел мъж, облечен с мръсна бяла риза и парцаливи дънки. В дясната си ръка държеше пистолет.

Армейската подготовка на Уилбър му помогна да преодолее шока, но като видя огромния мъж, с вид на озлобена маймуна, който държеше жена му, сърцето му заби лудо.

— Чу ли? — изсъска Мария. — Махни се от мен!

Мануел я пусна и отстъпи с усмивка.

— Хайде да не усложняваме нещата — каза той и размаха пробляскващ тънък нож. — Нали не искате да бъдете намушкани. Спокойно, седнете и двамата.

Мария погледна Уилбър и вдигна рамене.

— Обир, предполагам. Боже, колко досадно! — рече тя, приближи се до дивана и седна.

Възхитен от куража и самообладанието и, избутан от Фуентес, Уилбър отиде и седна до нея.

— Вземете парите и се махайте, вонливци — Мария пренебрежително хвърли чантата си в краката на Мануел. Той я подритна на Фуентес, който я вдигна, отвори я и се загледа изумен в купчината пари, спечелени от Мария в казиното.

— Гледай, гледай! — извика той на Мануел.

Мануел не му обърна внимание. Той се беше втренчил злобно в Мария.

— Да, госпожо, ние миришем, защото сме бедни. Не сме като вас. Но вие също миришете. — Той се приближи толкова бързо, че нито Мария, нито Уилбър можаха да реагират. Блестящото острие докосна роклята й. Острия като бръснач нож преряза презрамките на раменете й и предната част на роклята се свлече в скута й. Мария погледна към срязаната рокля, после към Мануел.

— Копеле мръсно — извика тя и очите и проблеснаха.

— Да, госпожо — усмихна се Мануел зловещо. — Добре, аз съм копеле, но ти имаш късмет с мен. Вместо да ти срежа роклята, можех да ти изпонарежа симпатичното личице. Можех да ти отрежа и носа. Така че имаш късмет. — Той се приближи до нея. — Отсега нататък си дръж устата затворена, ясно ли е? Още една дума и ще ти пострада външният вид.

Красотата на Мария означаваше за нея много повече от всичко останало на света. Тя замръзна. Куражът й се стопи и тя здраво се вкопчи в ръката на Уилбър.

Уилбър знаеше, че Фуентес е зад него с пистолет в ръка и се въздържаше да скочи върху Мануел. Този плешив, приличащ на маймуна мъж, го смразяваше. Като гледаше зловещата му усмивка, той беше сигурен, че такъв може да обезобрази Мария при най-малкия повод.

— Мария, те са тук за диамантите — прошепна й той трескаво, — свали ги и ги хвърли на пода. Тогава ще си идат.

С треперещи пръсти Мария посегна да свали обеците си, но Мануел поклати глава.

— Не, госпожо, запази си хубавите диаманти. Какво би могъл да прави с тях един беден, миризлив кубинец като мен? — Той отмести погледа си върху Уилбър. — Ние искаме пари, господин Уорънтън! Искаме пет милиона долара и няма да си тръгнем, докато не ги получим в сто пачки!

Уилбър се втренчи в него.

— Нямаме толкова пари. Вземете диамантите и се махайте!

Мануел отново се засмя зловещо.

— Баща ти има. Ще чакаме да му се обадиш. Кажи му, че ако не получим пет милиона долара в сто пачки, ще ти отрежа проклетите уши и ще нарежа лицето на жена ти на парчета.

Застанала в сянката, Анита слушаше. Пръстите й продължаваха да галят дръжката на ножа.

* * *

В помещението на сейфа, сега със зейнала врата, Брейди отваряше касетките със скъпоценностите. Той работеше бързо и сръчно, подсвирквайки си „Любовта е най-сладкото нещо“, любимата му песен по време на работа. Като отвореше касетка, подаваше я на Баниън, който изпразваше съдържанието в малко куфарче.

След като отвори 15 касетки, Брейди спря и раздвижи пръстите си. Ухили се на Баниън.

— Истински сън! Казах ли ти, момче, това е по-хубаво, отколкото да береш ябълки.

Баниън усещаше далечна пронизваща болка. Беше напрегнат. По лицето му изби пот, но той се опита да се усмихне.

Брейди продължи с касетките.

Половин час, откак бяха влезли и всички касетки вече бяха отворени.

— Добре — продума Брейди, отмести празните касетки и отново заключи вратата. — Сега да пипнем диамантите на Уорънтънови. Остави куфарчето тук. Ще се върнем по същия път. — Погледна часовника си. Беше два и петдесет. — Трябва да са си легнали. Пистолетът в теб ли е, Майк?

— Да.

— Хайде тогава!

Брейди нагласи стълбата, която водеше към покрива.

— Ще тръгна пръв.

Той тихо се заизкачва, отвори капандурата и се появи на покрива с изглед към терасата.

Баниън се изкачи с усилие, дишаше тежко. Двамата мъже стояха в полумрака и гледаха към осветената тераса. Брейди се вцепени, когато видя, че в стаята още свети.

— Чакай — прошепна той, те още не са си легнали.

Неговият шепот в тишината на нощта достигна до Анита, която беше застанала до вратата на терасата. С бързината на гущер тя се скри зад една саксия с голям цветен храст коленичи и погледна към покрива. Видя двама мъже, осветени от лунните лъчи: открояваха се белите им ризи.

Брейди огледа слабо осветената тераса. Хайде, Майк, да не губим време. Да видим какво става. Той тихо слезе от покрива на терасата, следван от Баниън.

Брейди направи знак на Баниън да остане на мястото си, тихо се приближи до вратата на стаята. Анита се сгуши още повече в сянката. Тя го видя как мина покрай нея — почти я докосна. Брейди надникна в стаята и замръзна. Видя гърба на дрипав човек. Зърна тила на Мария и Уилбър, седнали на дивана. Срещу тях бе застанал як, плешив и брадясал мъж, който държеше проблясващ на светлината нож.

В тишината на нощта чу мъжът да казва:

— Така че, господин Уорънтън, обадете се на баща си. Кажете му да донесе пет милиона долара в брой. Чухте ли?

Последното беше казано с по-висок тон.

Брейди веднага усети какво става. Уорънтънови бяха задържани за откуп. Поглеждайки в едно огледало в отсрещния край на стаята, той можеше да види лицата на Уорънтънови, седнали един до друг. Видя че жената носеше фантастичните си накити. Едва не си подсвирна „Любовта е най-хубавото нещо“. Нова ситуация. Обърна глава и направи знак на Баниън, който се приближи тихо до него.

— Заеми се първо с дебелия — измърмори Брейди, после с плешивия. — Той шепнеше в ухото на Баниън. — След това тези двамата. Стреляй бързо, Майк!

Баниън извади мощния пневматичен пистолет от кобура. Придържайки се към сянката, той стисна пистолета, ръцете му се изпънаха напред и тялото му се приведе. Прицели се в дебелия врат на Фуентес.

Уилбър казваше:

— Не мога да се обадя на баща ми по това време.

Баниън натисна спусъка. Гласът на Уилбър заглуши слабия пукот на пистолета.

Фуентес се стресна, после разтри врата си.

— Проклети комари — промърмори той.

— Обади му се — повтаряше Мануел, когато Баниън се прицели и натисна спусъка. Малката стреличка улучи Мануел по средата на челото. — Чу ли? Обади му се веднага!

Той потри челото си — също като Фуентес бе помислил, че го е ухапал комар.

Променяйки целта си, Баниън изстреля третата стреличка във врата на Мария, а четвъртата — във врата на Уилбър. И двамата реагираха, като пляснаха вратовете си с ръце.

Очите на Мануел се разшириха, когато видя, как Фуентес изтърва пистолета, вкопчи се в облегалката на дивана, после се плъзна надолу и се изгуби от погледа му. Тогава той също почувства, че губи съзнание. Направи две крачки напред олюлявайки се и като посечено дърво се просна върху старинната маса и оттам падна на пода.

Уилбър и Мария също почувстваха упойващото действие на медикамента и клюмнаха на дивана.

— Много добре! Великолепно стреляш, Майк — каза Брейди.

Като махна на Баниън да остане на мястото си, Брейди влезе в стаята. Свали бързо обеците, колието и двете гривни. Пусна ги в поизтрита кожена кесия и си я сложи в джоба.

— Хайде Майк, — продума той и побягна към терасата. — Да се махаме. Казах ли ти: всичко протече гладко.

Двамата се заизкачваха към покрива и оттам — към сейфа.

След четвърт част съдържанието на касетите със скъпоценности и накитите на Уорънтънови бяха на път за Клод Кендрик.

Баниън се беше преоблякъл като шофьор. Маги лежеше на дивана със затворени очи, мърморейки си нещо. Брейди не й обърна внимание и се обади на Хедън, който ги чакаше.

— Прекрасно Ед. Всичко мина гладко, без проблеми.

Баниън се появи в стаята с куфар в ръка.

— Лу, има един ранен самолет за Лос Анжелис. Трябва да го хвана. Не мога да чакам. — Бледото му лице и хлътналите очи говореха достатъчно.

— Добре, портиерът ще извика такси — Брейди пристъпи към Баниън. — Не се притеснявай, Майк. Ти свърши добра работа. Парите ще идат при лекаря, честно ти казвам.

Двамата си стиснаха ръцете и Брейди поръча на нощния портиер да извика такси.

Маги седна.

— При Кристи ли, Майк?

— Да.

— Ще ни липсваш. — Тя стана от дивана и го целуна. — Обаждай се. Лу, дай му телефонния ни номер.

Брейди поклати глава.

— Не. — Ако станеше нещо с Баниън и у него намереха номера, това щеше да предизвика усложнения.

Баниън разбра.

— Така е добре — каза той. Чу се шум от приближаващо такси. Погледна към Брейди. — Аз изчезвам. Доскоро. Хубаво стана, че се запознах с теб — и потупа Маги по рамото. После кимна на Брейди и излезе.

Те се вслушаха в шума от потеглящото такси.

— Нещо май не е наред? Изглежда толкова тъжен — попита Маги.

— Хайде да заспиваме, Маги. Аз съм изморен, ако ти не си! — рече нежно Брейди.

— Но, Лу, той си тръгна такъв! Изглеждаше много болен. Има нещо странно, не мислиш ли?

Брейди я прегърна през раменете и я поведе към леглото.

— Притеснява се за дъщеря си. Всеки в днешно време си има грижи. Нека да лягаме, уморен съм.

— Ти си бил уморен! — изсумтя Маги. — Та той приличаше на изтощен бик! Уморен бил! Аз пък направо умирам!

* * *

Анита се движеше като призрак по терасата към вратата на стаята. Там тя спря и погледна към телата на Мануел и Фуентес, които лежаха като мъртви. После зърна безжизнените тела на Уорънтънови на дивана.

Видяла беше как Брейди и Баниън се изкачиха на покрива и изчезнаха. Видя, че Баниън използва някакъв безшумен пистолет и ето го резултатът?

Предпазливо влезе в стаята. На пода до Фуентес имаше пистолет. Тя го грабна и отскочи.

Мозъкът й работеше бавно. Трябваше да минат повече от пет минути, докато осъзнае, че тези двама мъже, които съсипаха живота и, сега бяха в ръцете й. Приближи се до Фуентес и го ритна яростно в лицето. Като видя, че не реагира, си отдъхна и жестока, налудничава усмивка се изписа на лицето й. Остави пистолета и стисна дръжката на ножа. Обзе я жаждата да намушка този човек, който беше подмамил Педро: да го нареже на парчета. После спря и огледа луксозната стая и дебелия килим, който толкова пъти бе чистила. Бе красив килим. Колко пъти, докато го чистеше с прахосмукачката, си мечтаеше да има и тя такъв.

Тя пъхна ножа в канията, хвана Фуентес за глезените и го извлече на терасата. Остави го да лежи на място, огряно от луната и се върна в стаята. Застана над Мануел и се взря в него. Беше ли я излъгал? Тя отначало подозираше, че е така, но след прочувствената му реч за приятеля в болницата, който го бил подвел, вече не беше сигурна.

После си спомни за устройството, което взривяваше бомбите. Коленичи и претършува джобовете му. Нямаше го, значи я бе излъгал.

Мъчи се доста дълго, докато дотътри едро то тяло на Мануел, но решимостта й даваше сили. Когато телата на двамата лежаха едно до друго, тя вече се задъхваше.

Постоя малко над тях, седнала с подгънати под тялото крака.

— Педро, чуй ме — нежно рече тя. — Сега ще отмъстя за теб и ти ще почиваш в мир. Надявам се, че където и да си, ще видиш, как жената която винаги те е обичала, ще се разправи с тези зверове. Знам, така би искал и ти.

Тя извади ножа и коленичи пред неподвижното тяло на Мануел. Гледаше с отвращение брадясалото му лице.

— Твърдиш че си честен човек. Твоите хора ти вярват — каза меко тя. — Обеща, че нищо няма да се случи на мъжа ми. Излъга ме за бомбите. Нямаш устройство, с което да ги взривиш. Изнуди ме да поема огромен риск и да скрия тези мними бомби. Не те беше грижа? Единственото, за което мислеше, бяха парите нали, честни човече?

На тъмния хоризонт се показаха първите лъчи. Слънцето изгряваше. След около час щеше да се зазори.

— Така че аз те наказвам, лъжецо! — прошепна Анита. Тя повдигна с палец клепача на Мануел Ръката и беше сигурна и тя бавно и внимателно заби върха на ножа в окото му и го завъртя, наклонена над него тя направи същото и с лявото му око. Когато от очите на Мануел бликна кръв, тя се изправи.

— Сляп лъжецо, никой няма да дойде при теб. Няма да можеш да предадеш никого, така както предаде мен. Живей и бъди нещастен?

Премести се до Фуентес и коленичи до него.

— Ако не беше ти, Педро можеше да е жив сега гласът и бе станал груб.

Тя хвана дръжката на ножа с две ръце и започна да мушка неподвижното тяло с фанатични ярост.

Небето вече беше озарено от слънцето, когато тя влезе в стаята. Отиде в банята и изми кръвта от ръцете си. После изми и ножа.

Почувства се спокойна, но не и удовлетворена.

Педро нямаше да почива в мир, докато детективът, който го застреля, беше жив. Спря и помисли. Как се казваше той? По едно време се уплаши да не би да е забравила, но после името изпъкна ясно в съзнанието й: Том Лепски.

Но къде беше той? Как можеше да го намери? Дори не знаеше как изглежда? Помисли отново и отиде в стаята, където намери телефонния указател на града. Трябваха й само пет минути, за да открие домашния му адрес.

Отново спря и помисли. Този детектив нямаше да е толкова лесен, като Мануел и Фуентес. Щеше да е опасно да се доближи до него с ножа. Притича към мястото, където бе оставила пистолета на Фуентес. Грабна го и се спусна надолу по задните стълби към служебния изход и оттам навън. Загуби се в зората на още един топъл ден.

* * *

В седем и трийсет Лепски седна да закуси три яйца, парче шунка и препечени филийки. Седнала срещу него, Керъл го гледаше как ги хруска и завистта й растеше.

Тя пазеше диета и на закуска си позволяваше само чаша кафе без захар, но тази сутрин, като гледаше Лепски как яде, почувства, че стомахът й се свива. Но нали беше жена с воля, устоя на изкушението да грабне чинията му и да довърши шунката и яйцата. Не се въздържа обаче да изрази критичното си отношение.

— Лепски, ядеш твърде много! — рече тя, когато Лепски започна третото си яйце.

— Да, това е страхотна шунка — каза Лепски.

— Ти не ме ли слушаш? Нямаш нужда от такава тежка закуска. Виж мен, аз пия само кафе без захар!

Лепски добави още захар в кафето си и отряза ново парче шунка. Пресегна се и взе друга филийка.

— Трябва да имам сили все пак, скъпа — той сложи хапка в устата си. — Работата ми е тежка. Трябва да се храня добре.

— Тежка работа ли! Чакай аз да ти кажа! Знам как работиш ти, по цял ден стоиш с крака на масата и четеш комикси. Ако не това, то подпираш баровете и се правиш на страхотен детектив. Работа! Не знаеш ти как се работи! А какво да кажа аз! Аз, която чистя къщата, готвя, пера ти ризите? Какво?

Лепски беше чувал това и преди. Усмихна й се мазно.

— Права си скъпа. Не знам какво щях да правя без теб.

Керъл изсумтя.

— Всички мъже казват така! Никого не можете да заблудите. Отсега нататък ще ядеш по едно яйце и малко шунка, за да си здрав. Ще изглеждаш по-добре.

Лепски само се усмихна по-широко.

— Не, аз имам по-хубава идея. Ти ще ядеш по едно яйце и малко шунка, а аз обичайната си закуска.

Керъл бе готова да отговори, но я прекъсна звънецът на входната врата.

— Кой може да е? — запита се тя и бутна стола си назад.

Лепски взе още хляб.

— Хайде скъпа, задоволи любопитството си! — каза той и си намаза масло на хляба.

— Защо не идеш ти? — запротестира Керъл. — Аз ли трябва да правя всичко в тази къща?

— Може да е пощальонът, скъпа, с голям и скъп подарък за теб — отвърна Лепски и си намаза мармалад.

Керъл се усмихна с досада и отиде да отвори вратата.

За нейна изненада, отпреде й стоеше ниска, пълна кубинка, облечена в черни работни панталони и черна фланела.

— Да, какво има? — попита Керъл.

— Искам да говоря с господин Лепски — отговори Анита.

Дясната й ръка, скрита зад гърба стисна 38-калибровия пистолет, който Фуентес бе изтървал.

— Мъжът ми закусва и не иска да го безпокоят! Коя сте вие?

Анита гледаше хубавата жена пред себе си. През объркания й мозък премина мисълта, дали и тази ще страда като нея, когато загуби мъжа си.

— Аз съм Анита Сертес, — каза тя. — Господин Лепски иска да говори с мен за мъжа ми.

— Трябвало е да отидете в управлението. Почакайте, ще го попитам.

Лепски беше направо облизал чинията си. Привършваше третата си чаша кафе, когато Керъл влезе в стаята.

— Една кубинка иска да говори с теб. Казва се Анита Сертес.

Лепски скочи и ритна стола.

— По дяволите, ние я издирваме!

Бутна Керъл настрани и се понесе към вратата, където завари Анита, застанала неподвижно.

— Ти ли си Том Лепски? — попита тя.

Смразяващо чувство обзе Лепски, когато погледна в черните й, студени очи. От опит познаваше, когато някой е опасен, а тази жена изглеждаше точно такава. Сети се, че пистолетът му е в спалнята.

— Ти ли си човекът, който застреля мъжа ми? — продължи Анита.

— Нека поговорим за това? — каза предпазливо Лепски. Усети, че жената срещу него е обезумяла. Разбра го от вида й и от кръвожадния и поглед. — Влез!

Тогава видя пистолета в ръката на Анита, насочен към него.

Керъл, застанала отзад, също видя пистолета.

— Тогава умри! — изрече тихо Анита и натисна спусъка.

Лепски усети тласък в гърдите. Политна назад, спъна се в килима и падна тежко. Главата му се удари в пода.

Анита застана над него и стреля още три пъти, после се обърна и побягна по пътеката, а оттам на улицата.

Тя не знаеше, че пистолетът, който Мануел беше дал на Фуентес, бе зареден с халосни патрони. Мануел нямаше вяра на Фуентес, както и Фуентес нямаше вяра на Мануел.

Като видя как Лепски се просна на пода и чу изстрелите, Керъл стисна очи. Тя не беше от тези, които се плашат лесно. Дълго остана неподвижна, после се съвзе, приближи се и коленичи до Лепски.

Тази ужасна жена го бе убила!

Тя обви нежно главата му с ръце и започна да го целува.

Лепски се размърда, после я прегърна.

— Още, още — каза той.

Керъл го пусна.

— Помислих, че си мъртъв.

— И аз си помислих същото — рече Лепски, седна и започна да разтрива тила си. — Умрял ли съм?

Керъл огледа ризата му.

— Няма кръв. Не говори глупости! Разбира се, че не си умрял?

Малко страхливо, Лепски огледа ризата си отпред. По нея имаше леки обгаряния от барут. После я разкопча и огледа гърдите си. След това изръмжа и скочи на крака.

— Накъде тръгна? — изкрещя той.

— Откъде да знам? О, Том, любов моя, наистина помислих, че си умрял.

— Така помислихме и двамата. — Лепски се втурна в спалнята, грабна пистолета и го мушна в кобура на колана си. След това се спусна по коридора.

Керъл се вкопчи в ръката му, когато той тръгна да излиза.

— Не излизай, тя е опасна! Том, моля те!

Лепски освободи ръката си.

— Скъпа, такава е полицейската работа — й каза той с усмивка на герой. — Обади се на Бийглър. Кажи на момчетата да дойдат! Разбра ли?

— О, Том, ами ако ти се случи нещо! — От очите й бликнаха сълзи.

На Лепски това страшно му хареса. Целуна я.

— Утре искам три яйца.

— Ако искаш и четири, само се пази!

— Обади се на Бийглър — изопна снага и с ръка на кобура се понесе надолу по стълбите към пустата улица. Там спря и се огледа наляво и надясно. Тази побъркана жена не е отишла далеч, но накъде е тръгнала? Тогава в другия край на улицата видя Тед, вестникарчето, което идваше насам и хвърляше вестници по дворовете.

Лепски се затича към него.

— Здрасти, Тед — извика той.

Момчето беше слабо, високо, с вечно отворена уста. То погледна, после помаха с ръка и се насочи към него, въртейки яростно педалите на колелото.

Лепски знаеше, че това момче е не само простовато, но дори сериозно умствено изостанало. Беше му известно, че то го боготвореше. Тед му беше казал, че голямата му мечта е да стане ченге като него. Въпреки, че се почувства поласкан, Лепски сметна, че амбицията на Тед е прекалено голяма.

— Здравейте, господин Лепски, как са престъпленията? — каза Тед и спря до Лепски да почине.

Лепски знаеше, че за да изкопчи нещо от него не бива да го смущава.

— Знаеш как е, Тед, непрекъснато стават нови.

Тед се замисли върху това и кимна.

— Точно така! Непрекъснато! Стрелял ли сте по някого с това желязо, господин Лепски? — момчето гледаше пистолета на хълбока му.

— Слушай, Тед, да си видял една жена, облечена в черно, да минава покрай теб?

— Сигурно сте застрелвали всякакви престъпници с този пистолет — продължи замечтано Тед. — Някой ден и аз ще стана полицай и ще стрелям по разбойниците.

Лепски сдържа с усилие нетърпението си.

— Разбира се, Тед, но видя ли жена, облечена в черно, да минава оттук преди малко?

Момчето отмести погледа си от пистолета му.

— Жена ли? — повтори то.

Лепски се размърда с досада.

— Жена в черно.

— Ами да, господин Лепски. Видях.

— Накъде отиваше?

— Отиваше ли?

— Точно така, накъде отиваше? — попита Лепски и усети, че кръвното му се вдига.

— Ами, май че отиде в църквата — Тед вдигна рамене. — Да сте чували за някой, който тича към църквата. Майка ми ме влачи насила до там.

В другия край на улицата се намираше църквата „Св. Богородица“. Точно когато Лепски понечи да се затича натам, до него закова една патрулна кола. Докато Тед гледаше очарован, от нея изскочиха двама униформени полицаи.

— Църквата! — извика Лепски. — Внимавайте, тя има пистолет!

Той ги поведе надолу по улицата, следван от двете ченгета с извадени пистолети. И веднага бяха забелязани от съседите, които гледаха от прозорците. Когато пристигна още една патрулна кола хората, наизлязоха от къщите си. После със свистене на гумите спря и полицейска кола с пусната аларма.

От нея изскочи Макс Джакъби с още двама цивилни детективи.

Лепски спря, сега беше център на вниманието. Откакто живееше на тази улица, бе чувал съседите да казват на Керъл, че той е най-добрият детектив, който е на служба. Дойде моментът да се прояви!

— Какво, по дяволите, става? — извика Джакъби.

— Анита Сертес е полудяла. Опита се да ме убие, но май пистолетът е бил зареден с халосни патрони. В църквата е.

— Добре, да вървим — каза Джакъби и извади пистолета си.

Групата мъже с пистолети в ръце се насочи към църквата. Вратите бяха отворени. Отвътре идваше миризма на тамян.

Лепски и Джакъби влязоха предпазливо вътре и спряха.

В другия край горяха свещи. Олтарът се осветяваше от потрепващите им пламъчета.

Лепски се придвижи малко напред и пак спря.

Кубинката лежеше пред олтара. По стъпалата му се стичаше кръв. От гърдите й се подаваше дръжката на нож.

* * *

Уилбър Уорънтън се събуждаше бавно. Огледа се наоколо, тръсна глава и се изправи. Погледна жена си, която също се размърда до него. Той докосна нежно ръката й и тя отвори очи. Спогледаха се.

— Какво стана, махнаха ли се? — попита Мария.

Докато тя се наместваше, Уилбър се опитваше да се задържи на крака.

— Трябва да са ни упоили — Огледа се отново. — Да, отишли са си.

— Упоили? — втренчи се в него Мария. — Как са ни упоили?

— Какво друго обяснение има? Както й да е, изчезнали са. Тук няма никой.

— Като в кошмар е — Мария се изкашля и нададе слаб вик. — Господи, тези копелета са ми задигнали накитите. — Скочи на крака и щеше да падне, ако Уилбър не беше я задържал. — Любимите ми диаманти, няма ги!

— Мария, не прави истерии, седни! — й каза Уилбър остро.

— Моите диаманти, какво ще каже татко? Струват 10 милиона! Копелета! Откраднаха ги! — гласът й премина в непоносим пронизителен крясък.

— Не са откраднати и престани с тези глупости! — скара й се Уилбър.

Мария избухна.

— Как се осмеляваш да ми говориш така!

— Не са откраднати — тихо, но твърдо й каза Уилбър.

Гледаха се известно време и Мария несигурно промълви.

— Тогава къде са?

— Къде другаде, освен в сейфа?

— Аз ли съм луда или ти? Как могат да бъдат в сейфа?

— Мария, ти носеше фалшификати. Обещах на баща ти, че ако настояваш да ги носиш, ще ти дам за тази цел дубликати.

— Дубликати! Какво говориш!

— Когато твоят баща ти подари диамантите, ме извика настрани и ми даде дубликати, които беше направил в Хонконг. Каза ми, че специалистите могат да направят стъклото да изглежда като първокачествен диамант. Колието, обеците и гривните, които тези бандити задигнаха, са направени от стъкло.

— Господи, не мога да повярвам!

Уилбър се приближи до скрития сейф, отвори го и извади кожен калъф. Отвори го и го подаде на Мария, която се взря в красивите диаманти, проблясващи на слънцето.

После остави кутията, изтича до Уилбър и го прегърна.

— О, скъпи, благодаря ти! Прости ми, че бях толкова лоша с теб! Знам, че не бях права.

Уилбър я целуна.

— Иди и си почини. Аз ще извикам полицията.

— Чакай, искам шампанско и сандвичи с хайвер. Ще празнуваме! Погледни небето!

Уилбър сви рамене в знак на примирение. Отиде до телефона да се обади на полицията. Усмихна се, когато Видя Мария да излиза на терасата, където обаче я очакваше ужасяващата гледка на двама обезобразени мъже.

 

 

ДРАГИ Читателю,

Това е първата ни книга за 1995 година. Подходящо или не, тук има място за новогодишните ни пожелания към теб. Който и да си, където и да си, бъди здрав и запази спокойствие на духа. Времето е трудно, то е истинско изпитание и за нас — шепата хора от „Слънце“, решили да издават книги.

В най-тежките дни, дори когато ти нямаше пари когато беше безработен или безизходица свиваше сърцето ти, ти купуваше книгите на „Слънце“. Ти не се двоумеше пред цените на нашите луксозни детски енциклопедии, счете за необходимо да имаш в библиотеката си „Настолна книга на жената“, „Книга за всяко момиче“, „Частният живот на Жаклин Кенеди — Онасис“. Ти взе от всички книги на българските автори, които издаваме. Така в тези три години от съществуването на издателството ти не само ни доказваше, че сме на верен път, но ни окуражи да продължим!

С твоята подкрепа продължаваме и тази година. Очаквай още детски енциклопедии — „Динозаврите“, „Растенията“, „Вселената“, ще ти предложим една от най-интересните световни книги — „Годините на Даунинг стрийт“ от Маргарет Тачър, започваме новата ни поредица „Достъпно здраве“ с книгата „Акупресура без иглички“ и още, и още…

Благодарим ти всички от „Слънце“. И те молим приятелски да ни пишеш за себе си и за това, какво мислиш за нашите книги. И знай, че в това издателство ти имаш приятели!