Джеймс Хадли Чейс
Приятна вечер (7)

Седма глава

Мария и Уилбър Уорънтън се завърнаха в президентския апартамент малко след седем часа вечерта. Бяха прекарали следобеда в каране на сърф и Уилбър бе добре отпочинал. Той очакваше с търпение спокойната вечеря в хотелския ресторант, а остатъка от вечерта щеше да прекара, като гледа някой изтъркан уестърн по телевизията. Но надеждите му се изпариха, когато Мария каза: „Моля те, донеси ми диамантите. Тази вечер ме сърбят ръцете. Чувствам, че ще ми работи късметът. Ще вечеряме в казиното, а после ще поиграем.“

„Отиде ми уестърнът“, помисли си Уилбър и отвърна:

— Но, Мария, мислех, че сме се разбрали да не носиш диамантите си извън хотела.

Мария се намръщи и вдигна вежди.

— Ще нося диамантите си, когато си поискам! Защо са ми, ако не ги нося?

— Но този град е пълен с гладни кубински бежанци — отговори Уилбър с цялото търпение, на което бе способен. — Твоите диаманти могат да вкарат някого в изкушение. Могат да ни оберат.

— Не говори глупости! Аз ще си сложа диамантите! Тръгваме в осем и трийсет. По-добре се преоблечи — и Мария влезе в спалнята си, като затръшна вратата след себе си.

Уилбър се замисли за момент, после отиде до сейфа и избра комбинацията, отвори вратичката и извади оттам кожената кутия за бижута. Сложи я на масата и отново заключи сейфа. След това отиде до телефона и се обади в офиса на Жан Дюлак.

— Обажда се Уорънтън — каза той, когато някакъв женски глас му отговори. — Бих желал да говоря с г-н Дюлак.

— Разбира се, г-н Уорънтън — почтителната интонация в гласа й го поласка. След минута, Дюлак се обади.

— Добър вечер, г-н Уорънтън. Мога ли да направя нещо за Вас?

— Ние отиваме в казиното — каза Уилбър. — Госпожа Уорънтън ще носи диамантите си.

Дюлак, който имаше безпогрешния талант да отгатва желанията на богатите си клиенти, отговори:

— Разбирам, г-н Уорънтън. Вие бихте искали да Ви придружава сигурен бодигард. Не представлява никакъв проблем. Кога тръгвате?

— Около осем и трийсет — рече Уилбър, стреснат от това, че Дюлак моментално схвана ситуацията.

— Тогава във фоайето в осем и трийсет ще ви чака сигурен бодигард. Ще се обадя на г-н Хендрик, който управлява казиното. Бодигардът ще Ви придружава по време на престоя в казиното и ще Ви изпрати обратно до хотела. Удовлетворява ли Ви?

— Да, много Ви благодаря, г-н Дюлак, Вие имате наистина страхотен хотел — каза Уилбър и бе съвсем искрен.

— За мен е удоволствие да бъда на вашите услуги, г-н Уорънтън — отвърна Дюлак спокойно. — Желая Ви приятно прекарване — и той затвори.

Джош Прескът тъкмо довършваше вечерята си, състояща се от стек с препържен лук в стол-ресторанта, когато пиколото се приближи и му каза, че шефът иска да го види незабавно.

Като ругаеше под носа си, Прескът забърза към офиса на Дюлак. Часът бе деветнайсет и трийсет.

— Трябва да изпълниш ролята на бодигард на г-н и г-жа Уорънтън — нареди му Дюлак. — Те отиват в казиното, и г-жа Уорънтън ще носи диамантите си. Уговорил съм се с управата на казиното, техен човек да ги посрещне на входа. След като закараш невредими г-н и г-жа Уорънтън до казиното, ще се върнеш тук, за да поемеш отново задълженията си.

— Да, сър — каза Прескът безизразно и си помисли: Тия проклети богати кучки, дето винаги искат да се изфукат със своите диаманти!

— Ще тръгнат в осем и трийсет — продължи Дюлак. — Изчакай ги във фоайето. Бъди там в осем часа. Не бива да чакаш.

Прескът си спомни, че иска да говори с Анита Сертес, когато тя дойде на работа. Ако му се наложи да чака във фоайето от осем часа, щеше да я изпусне.

— Сър — каза той. — Трябва да знаете, че една от чистачките ни, която почиства апартамента на г-н Уорънтън, е кубинка и съпругът й е задържан от полицията за убийство.

Дюлак потрепера. Жена от персонала му — съпруга на убиец!

— Не можем да оставим такава жена да работи при нас — отсече той. — Как се казва?

— Анита Сертес, сър.

— Много добре, Прескът. Остави това на мен.

Щом Прескът напусна офиса, Дюлак се обади на завеждащия персонала, който изстена, когато Дюлак му нареди да уволни Анита Сертес незабавно.

— Само не довечера, сър — каза той умоляващо. — Нямам резервен човек, който да я замени. Тя върши добре работата си. Мога ли да Ви предложа да я извикам на сутринта, когато ще мога да я заменя?

— Много добре — съгласи се Дюлак, — но трябва да се отървем от нея.

Докато продължаваше този разговор, а Прескът проверяваше револвера си в офиса, преди да слезе във фоайето, за да изчака семейство Уорънтън, пристигна Анита. Беше подранила, като се надяваше, че от полицията все още не са дошли в хотела. Никой не я видя как отключи служебния вход, влезе и затвори след себе си, после отново заключи. Тя вървеше бързо и безшумно към женската съблекалня и се заключи в една от тоалетните.

Седна на ръба на тоалетната чиния и се подготви за дългото чакане. Нямаше никакво намерение да се качва до президентския апартамент. Беше напълно възможно някое ченге или Прескът да я дебнат там. Щеше да изчака до дванайсет и трийсет, за да отключи вратата за персонала и да заведе Мануел и Фуентес до апартамента. Като премисли всичко тя реши, че полицаите ще седят в офиса на Прескът, докато тя си свърши работата. Беше убедена, че управата на „Спениш Бей“ нямаше да допусне полицаите да се мотаят в хотела, да не би случайно да изплашат богатите и капризни клиенти. Докато седеше в полутъмното помещение, мислеше за любимия си Педро. Колко хубаво щеше да бъде, когато се качат двамата на кораба и се отправят към дома. Тя копнееше да го прегърне и утеши. Беше сигурна, че ако той е при нея, тя ще му върне силите. Щеше да робува на полетата със захарна тръстика, за да припечелва пари. А той ще лежи в къщата на баща си, докато не се почувства достатъчно добре, за да започне да й помага.

Свлече се от тоалетната чиния и застана на колене. Взе да се моли само за едно — да бъде заедно с Педро след няколко дни.

Докато тя се молеше, Педро Сертес премина от мъчителния сега живот към спокойната смърт.

* * *

Брейди, Маги и Баниън седяха в бунгалото и сверяваха последните подробности по среднощната операция.

Брейди бе съобщил на Баниън, че е говорил с Големия Шеф.

— Ние пипваме плячката, Майк — каза той — а ти получаваш петдесет хиляди долара. Може да се наложи да изчакаш няколко дни, но не повече.

Баниън вдигна широките си рамене.

— Това е страхотна новина — успокои се той.

Маги го потупа по ръката.

— Много се радвам за теб, Майк. — Тя изрече това от сантименталност. — Наистина се надявам всичко да мине добре за твоята дъщеричка. Наистина се моля и се надявам.

Баниън беше взел три болкоуспокояващи таблетки. Въпреки че сега не усещаше болка, той бе разтревожен. Не се движеше с обичайната лекота. Краката му се влачеха, у него нямаше никакъв живец. Помисли си, че умира много по-бързо, отколкото по-рано предполагаше.

— Взел ли си смокинг със себе си, Майк? — попита Брейди.

— Да, взел съм.

— Така ще те гримирам, че никой да не те познае — продължи Брейди. — Двамата ще отидем в хотела около два часа. Няма да ни обърнат внимание. Ако някой ни се изпречи на пътя, ти ще го оправиш със стреличка. Запомни, ударът трябва да бъде върху откритата плът: ръката, лицето или врата. Семейство Уорънтън може да са в президентския апартамент, когато ние стигнем. Ти ще стреляш и в тях. Работата не бива да ни отнема повече от четирийсет минути. Връщаме се тук, предава ме плячката в ръцете на хората на шефа, и поддържаме контакт още два дни. Ти получаваш парите си и се сбогуваме. Става ли така?

Баниън кимна.

— Можете да разчитате на мен.

— Знам, че мога. Знам какво означава тази работа за теб.

Брейди се обърна към Маги.

— Скъпа, няма нужда да ти повтарям какво трябва да правиш, нали. Ти само дръж хотелския детектив настрана от нас. Още едно нещо и стига за днес. Иди до ресторанта и кажи на салонния управител, че не съм добре и няма да ям.

Маги ококори очи.

— О, не. Наистина ли не си добре?

— Трябва да му кажеш така! — сряза я Брейди. — Иначе нищо ми няма! Когато ченгетата дойдат да проверяват, искам да разберат, че съм бил болен, на легло. Разбра ли?

Маги примигна, сетне се усмихна.

— Хитро. За един ужасен момент си помислих, че…

— Няма значение. Не бива да мислиш, Маги Мозъкът ти няма полза от това. Като отиваш към ресторанта, провери дали семейство Уорънтън са там на вечеря. Разбери, ако можеш, дали ще ходят някъде довечера.

— Да, скъпи — Маги погледна Брейди изпитателно. — Мога ли да вечерям в ресторанта?

— Можеш да се натъпчеш до пръсване — каза Брейди. — Поръчай си каквото искаш.

Маги изохка от задоволство.

Докато те говореха, Баниън мислеше за дъщеря си, Криси. Беше се обаждал вече два пъти в приюта, откакто пристигна в Парадайз Сити. Дежурната сестра, учтива и внимателна му вдъхна увереност и го поуспокои. Каза му, че Криси е щастлива, но баща й й липсва, и тя продължавала да пита, кога ще може да го види. Баниън си припомни всички почивни дни, които бяха прекарали заедно с Криси и почувства болка в сърцето. Отговори на сестрата, че няма да се наложи да го чакат дълго, а тя обеща да предаде на Криси.

Половин час по-късно Маги, облечена с най-красивата си вечерна рокля, в която приличаше на участничка в ревюто „Крейзи Хорс“ в Париж мина през хотелското фоайе.

Тя видя Джош Прескът да седи намръщен далеч от шумната тълпа. Мина покрай него, фръцна се и го дари с най-сексапилната си усмивка, а после влезе в ресторанта.

Салонният управител се приближи към нея, докато по-възрастните мъже, които вече вечеряха, спряха и я заразглеждаха, като съжаляваха, че не са с по двайсет години по-млади.

— Добър вечер, мадам — каза управителят. — Господин Ванс не е ли с вас?

— Горкичкият, не се чувства добре тази вечер — и големите й очи се изпълниха с тъга. — Получи един от пристъпите си. Но настоя аз да вечерям. Толкова е добър.

— Да му изпратя ли нещо, мадам? — попита управителят, докато я придружаваше до масата в ъгъла.

Маги спря. Тя видя как семейство Уорънтън влязоха във фоайето. Видя и Прескът, който неохотно стана и се присъедини към тях. Зърна и диамантите, а после Прескът и Уорънтънови се скриха от погледа й.

— Мога ли да изпратя нещо на господин Ванс? Нещо съвсем леко? — попита управителят отново.

— Не, благодаря Ви. Г-н Ванс спи. Дадох му успокоително.

Тя седна на масата.

— Г-н и Г-жа Уорънтън ли си тръгнаха преди малко?

— Да, мадам. Ще прекарат вечерта в казиното — отговори управителят и разлисти менюто. — Мога ли да Ви предложа нещо? — Той си помисли, че тази медицинска сестра беше най-прекрасната и сексапилна жена, която бе идвала някога в хотела.

Маги едва не възкликна от нетърпение. Удостои го с безпомощния поглед на широко разтворените си очи и каза:

— Ще бъдете ли така добър? Умирам от глад.

* * *

Мария Уорънтън предизвика сензация в ресторанта на казиното, където влезе, придружена от Уилбър и салонния управител, който им показваше пътя. Тя вървеше по постланата с червен килим пътека между масите, направо към най-хубавата маса в цялата зала.

Богаташите вече вечеряха. Вечерята в казиното бе сервирана по-рано. Най-голям интерес представляваха масите с рулетка. Навсякъде бързаха да привършат с храната и да пристъпят към по-сериозните занимания за вечерта.

Много от хората тук виждаха прекрасните диаманти на Уорънтънови за пръв път. Мъжете забелязваха първо Мария, после диамантите, накрая завиждаха на Уилбър. Жените пък имаха очи само за колието, гривните и обеците.

Мария се затрудни най-много при избора на вечерята. Понякога Уилбър, който бе винаги доволен при наличието на хубава пържола, трудно прикриваше нетърпението си, докато Мария настояваше услужливия сервитьор да й обяснява ястията от менюто едно по едно. Сега, когато чувстваше, че всички жени в залата я наблюдават, тя се държеше с дразнещата надменност на разглезена филмова звезда.

Уилбър си помисли: „Е, добре. Това е меденият ни месец! Нека се забавлява. Но се надявам, за Бога, че няма да се държи по същия начин, когато се върнем у дома.“

 

 

Джош Прескът, след като се договори с детектива на казиното и се увери, че той ще ги следи отблизо и ще ги изпрати обратно до хотела, реши, че задълженията му са изпълнени.

Взе такси до хотела и мислите му отново се върнаха към Маги. Погледна часовника си. Сега беше девет часът. Имаше среща с нея в два и петнайсет. Трябваше да чака повече от пет часа. Маги наистина го влудяваше. Мислите му дотолкова бяха заети с нея, че съвсем забрави за Анита Сертес. Дори когато започна обиколката си по коридорите на хотела, все още не се сещаше за нея. Очите му непрекъснато следяха движението на стрелките на ръчния часовник. Мислеше само за момента, когато заедно с Маги щяха да лежат на меката морава, прикрити от храстите и цветята.

* * *

Мануел извади двата револвера трийсет и осми калибър от найлоновия плик и ги сложи на масата.

— Времето тече — каза той. — Не бива да закъсняваме. Внимавай с револвера — и побутна единия към Фуентес. — Зареден е. Запомни: не бива да се стреля. Работата може да бъде свършена и без намеса на полицията. — Той продължително изгледа Фуентес. — Разбра ли? Ще стреляме само, ако нещата тръгнат на лошо.

Фуентес облиза сухите си устни и взе револвера.

— Разбрах.

— Може да минат три или четири дни, докато старият Уорънтън се появи с откупа — продължи Мануел. — Ще трябва да говоря с Дюлак. Всички ще се нуждаем от храна, докато чакаме. Той не би искал кухнята му да бъде разрушена и ще ни сътрудничи. Ние двамата с теб ще спим на смени. Уорънтънови трябва да бъдат здраво вързани. Ще ни се наложи да завържем и Анита и да й запушим устата. Няма да е лесно, приятелю, но да спечелиш пет милиона долара не може да бъде съвсем лесно.

— Един милион за мен, четири — за теб — поправи го бързо Фуентес.

— Да, точно така. — Мануел се усмихна, но след като Фуентес го погледна отблизо, забеляза, че усмивката не е достигнала студените му като камък очи.

— Ако останем в апартамента три или четири дни, тия хора ще трябва да ядат. Трябва да идат и до тоалетна — каза Фуентес.

— Храната ще е осигурена от хотела. Тоалетна има и в апартамента.

— Когато Анита се оправи от удара — продължи Фуентес — може да стане и опасна. Ще бъде ли умно да й развържем ръцете?

— Това е нещо, за което ще мислим, когато сме всички заедно в апартамента — отвърна Мануел. — Не се тревожи за дреболии. Би трябвало да оставиш тези подробности на мен, приятелю.

Фуентес сви рамене.

— Тя ме притеснява. Опасна е.

Мануел отново се усмихна — дяволски зловещо.

— Аз съм още по-опасен, приятелю.

Двамата мъже се спогледаха, Фуентес усети как по изпотения му гръб полазиха студени тръпки.

Звънът на телефона накара и двамата да трепнат.

Мануел стана, прекоси стаята и вдигна слушалката.

— Торес — каза той, после с внимание мълчаливо слушаше, докато Фуентес попипа пистолета и си помисли, че с него може да се справи дори с Мануел. Студената дръжка му вдъхна увереност.

Мануел отвърна:

— Благодаря ти, приятелю. Не след дълго ще бъдеш възнаграден! — и затвори. Обърна се и се усмихна на Фуентес. — Ако имаш търпение, всички проблеми се решават от само себе си — каза той. — Повече няма да имаме никакви спънки с Анита. Моят приятел от болницата ми каза, че Педро е умрял преди половин час.

Фуентес настръхна.

— Той е мъртъв? — Лицето му се оживи. — Страхотни новини! Си помисли той, докато Мануел го наблюдаваше. — Ако разбере, може да не ни пусне в президентския апартамент.

— Няма да разбере. Тя е вече в хотела и ни очаква. Когато се вмъкнем при нея, аз ще й кажа, че Педро е получил криза и е починал. Не би могла да му помогне по никакъв начин. Ние ще сме вътре, докато ченгетата я търсят и тя ще трябва да остане с нас. Дори ще й дам малко пари.

— Може да помисли, че лъжеш — изрече несигурно Фуентес. — Може да помисли, че Педро не е умрял и да стане опасна.

Мануел отиде до шкафа, извади малък транзистор и го сложи в джоба си.

— Не е необходимо точно аз да й го казвам. Ще го съобщят по новините. Аз и ти ще бъдем също толкова изненадани, колкото и тя. — Той сложи револвера и шепа патрони в другия си джоб. — Ако изпадне в истерия, само ще я халосам по главата. Късметът е на наша страна, приятелю мой. А сега да вървим в хотела.

Мануел тръгна пръв, след него Фуентес. Минаха по многолюдния кей, за да стигнат до колата на Мануел.

Като запали колата, Мануел потупа Фуентес по рамото.

— Всичко върви добре — каза той. — Скоро, приятелю, ние ще сме богати.

Докато Мануел изкарваше колата от кея, Фуентес опипа пистолета си.

* * *

В двайсет и един и трийсет Лепски, заедно с Макс Джакъби, спряха с колата пред страничния вход на хотел „Спениш Бей“. И двамата бяха в лошо настроение. Керъл очакваше тази вечер да излязат. Лепски, който никога не се сещаше за празниците и годишнините, дори и за годишнината от сватбата им, бе забравил, че днес бе годишнина от първото им пътешествие в Европа. Въпреки че пътешествието беше наистина отвратително, Керъл категорично заяви, че иска да отидат в някой приличен ресторант и да си припомнят няколкото хубави моменти, които бяха прекарали. Лепски почти не слушаше бърборенето на Керъл, но измърмори, че ще отидат и веднага забрави за ангажимента. Бързаше към къщи, очаквайки вечерята му да е готова и се изненада, когато откри Керъл във ваната.

— Здравей, сладур! — извика той. — Какво има за вечеря?

— Ще вечеряме навън, Лепски — отвърна Керъл и студено го погледна. — Имахме уговорка.

Лепски затвори очи. Сега си спомни нещо за празнуване!

— Виж, скъпа — каза той с най-ласкавия си глас. — Имам работа в полицията. За няколко часа. Трябва да разпитам жената на оня убиец на касиера с наемите. Какво ще кажеш да хапнем вкъщи?

Тя запрати сапунената гъба право в лицето му.

Двамата вечеряха с някакви хамбургери, докато Лепски изслушваше оплакванията на Джакъби, че имал среща с блондинка, готова всеки момент да му се отдаде. Но и двамата мълчаха, по пътя към хотел „Спениш Бей“. След като паркира колата, Лепски тръгна към офиса на Джош Прескът, който тънеше в мрак. Запалиха лампите, взеха столове, седнаха, запалиха по цигара и зачакаха.

Намусени, смръщени, те седяха в пълна тишина. Разтревожен, Лепски се размисли как да се сдобри с Керъл, когато се върне вкъщи. Когато Керъл беше разочарована, почваше да се държи направо непоносимо. Може би, след като поговори с проклетата кубинка, да купи голям букет от цветарския магазин в хотела, отворен дълго след полунощ. С букет красиво аранжирани цветя от хотел „Спениш Бей“, сигурно щеше да трогне Керъл. Но когато се сети, колко ще му струва букетът, той потрепера. Е, може би не букет. Ще купи само една роза, красиво опакована в кутия за подаръци. Джакъби унило си мислеше, че русата красавица, с която беше на среща, има прекалено много приятели. Спокойно можеше да я загуби.

Замислени дълбоко за проблемите си, двамата детективи загубиха представа за времето. Изведнъж Лепски, на когото бяха свършили цигарите, погледна часовника си. Десет и трийсет. Той скочи на крака.

— Какво става? Джош каза, че ще докара момичето тук още в десет часа. Закъснява повече от половин час.

— Може нещо да го е възпрепятствало предположи Джакъби. — Ако искаш цигара, вземи си от моите.

— Отивам да го потърся — рече Лепски. — Ти остани тук, в случай че се появи.

Той се отправи към нощния портиер. Във фоайето, няколко мъже и жени с вечерно облекло се готвеха да влязат в ресторанта. Лепски се почувства малко неловко, внимателно се промъкна сред тях и стигна до бюрото на портиера.

— Виждали ли сте Прескът? — попита той, като показа значката си.

Портиерът, възрастен и слаб, го изгледа така, сякаш беше голям, космат паяк.

— Несъмнено г-н Прескът обикаля хотела — каза той троснато.

— Да, но къде? Искам да говоря с него по работа — настоя Лепски.

— Патрулира — повтори пазачът. — Може да бъде навсякъде.

Лепски отхлаби възела на вратовръзката си.

— Добре. Ако го видиш, предай му, че детектив Лепски го чака в офиса му.

— Ако го видя — нощният пазач подчерта, че няма време за хотелски детективи и ченгета. — Той може да бъде навсякъде.

Лепски се върна в офиса на Прескът, като едва сдържаше гнева си. Джакъби вече палеше друга цигара.

— Копоят патрулира — изръмжа Лепски. — Ще си взема една от твоите цигари.

Нямаше още единайсет и петнайсет, когато Прескът откъсна мислите си от Маги и погледа си от часовника, и реши да надникне в офиса си за бутилка уиски и нов пакет цигари.

Спря изведнъж, като видя пред себе си Лепски и Джакъби, които му хвърляха гневни погледи. Шокиран, си спомни за Анита Сертес. Неслучайно беше бивше ченге с дългогодишен опит и добра репутация. Като се усмихна широко, той влезе в офиса си.

— Здравейте, момчета — каза той. — Извинявам се, че изпортих работата. Имах специалната задача да изпратя Уорънтън до казиното. Едно от онези неща…

— Къде е кубинката? — изръмжа Лепски.

— Предполагам, че вече си е у дома.

Лепски скочи на крака. Издаде такъв звук, че дори гръмотевица би му завидяла.

— У дома? Какво искаш да кажеш? Обеща да я доведеш тук още в десет часа. А ние седим тук и с часове те чакаме!

— Казах ви, че всичко се обърка тази вечер. Трябваше да си свърша работата. Тя си е вече у дома.

— Откъде знаеш? — извика Лепски.

— Тя идва тук в осем часа и си тръгва в десет. Сега е единайсет и половина — каза Прескът. — И, слушай, Лепски… Никога не ми викай. Ти може да си голяма клечка извън хотела, но тук голямата клечка съм аз! Ако искате да говорите с нея, отидете до тях.

— Как да разбера дали си е у дома? — попита Лепски.

— Иди и провери! — отсече Прескът. — Къде другаде може да бъде!

— Може да е пукнала в президентския апартамент.

— Да, и Мики Маус, също! Казвам ви, че се е прибрала у дома.

Джакъби се изправи.

— Хайде, Том. Нека отидем и проверим.

Лепски изсумтя.

— Ако не е там, Прескът, ще се върна и ще ти създам такива неприятности, че ще минат години, докато се оправиш!

— Ако забъркаш нещо в този хотел — каза Прескът, гледайки свирепо Лепски, — ще се погрижа г-н Дюлак, кметът и шефът ти да те натикат обратно в униформа и да патрулираш, докато се побъркаш! Сега се измитайте!

Докато продължаваше тази схватка, Анита Сертес, която дълго бе гледала часовника си, се раздвижи върху капака на тоалетната чиния. Никога ли нямаше да стане дванайсет и половина? Отново започна да се моли. Молеше се, спираше и изчакваше, и отново се молеше. Можеше да чува шума от кухнята, който постепенно замираше. Чу как нощната смяна си тръгва. Най-после, минута преди дванайсет и половина, тя излезе от женската съблекалня. Огледа се нагоре и надолу по коридора, ослуша се, сетне, точно в дванайсет и трийсет минути, тихо дотича до вратата за персонала, отключи я и я отвори. Там вече чакаха Фуентес и Мануел. Тя им кимна и ги поведе към асансьора. Вратата рязко се отвори и тримата влязоха. Анита натисна бутона за последния етаж. Докато асансьорът се изкачваше нагоре по етажите, тя изгледа Мануел.

— Педро?

— Никакви новини — излъга той. — Опитах се да се свържа с моя приятел от болницата, но той си беше вече отишъл. Не се тревожи. Всичко ще бъде наред.

— Аз се молих — каза Анита, като го погледна доверчиво. — Дълбоко в сърцето си чувствам, че всичко ще се оправи.

— Да — отговори Мануел, но в момента се мразеше. — Молитвите ти ще бъдат чути.

Като стигнаха последния етаж, Анита първа слезе от асансьора и огледа празния коридор, след което тръгна по една стълба до вратата, водеща към президентския апартамент. За броени секунди тя отключи вратата с дубликата, който си бе извадила от оригиналния ключ. Тримата влязоха в огромния хол, слабо осветен от лампите на терасата.

Анита затвори и заключи вратата.

* * *

Новината за смъртта на Педро Сертес Лепски научи от радиото в колата си, докато караше лудо към Сийком.

— Значи мръсникът е мъртъв — каза Джакъби. — Виж, Том, дали е необходимо да говорим с жена му. Няма смисъл!

— В главата ти е все още онази руса красавица, нали? — попита Лепски, като намали скоростта.

— Е, може пък и да я хвана. Тя прекарва до късно навън, а аз утре не съм на работа и мога да си отспя. Какво очакваш от тази кубинка? Какво мислиш, че ще измъкнеш от нея?

— Може да ни заведе до Фуентес.

— Е, и? Той е в Хавана. Не можем да му направим нищо. За бога, Майк, нека си тръгваме към къщи. Вече минава полунощ. Кой го е грижа за някаква си проклета кубинка? — каза Джакъби. — Убиецът е мъртъв. Това приключва случая. И без това имаме достатъчно работа. Защо да се тревожим за някакъв си убиец, който е вече мъртъв.

Лепски спря до тротоара.

— Да. Предполагам, че си прав. Добре, нека си тръгваме. Ще те хвърля до вас. Успех, Макс. Надявам се, че срещата ти ще се състои.

— И аз също — отвърна той.

Лепски остави Джакъби пред дома му и пое към къщи. Спомни си, че не купи роза на Керъл, едва след като паркира колата.

Чувствайки се сякаш отива на екзекуция, той влезе в дома си и заключи предната врата. После събу обувките си и се промъкна в спалнята, като се надяваше, че Керъл спи.

Но, разбира се, тя не спеше, а седеше в леглото и го чакаше.

* * *

— Не палете лампите — предупреди ги Анита малко задъхано.

— Няма. Ние виждаме достатъчно добре и само от осветлението на терасата — отвърна Мануел и се огледа. — Как живеят богатите! — Мисълта, че и той може да има апартамент като този, щом пипне петте милиона, проблесна в мозъка му. — Е, трябва да седнем и да чакаме. — Каза това и седна в едно от огромните и удобни кресла, докато Фуентес нерешително излезе на терасата. Беше впечатлен от размерите й: големите саксии с цветя, шезлонгите, масите, бара.

— Колко е часът? — попита Мануел, после се взря в часовника си в сумрака. — О, идва време за новините. Заложил съм пари на един кон, Анита. Чувствам, че днес ми върви. — Той извади транзисторчето от джоба си. — Залагала ли си някога на коне?

— Нямам пари за такива неща — отвърна Анита рязко. — Няма да го включиш, нали? Някой може да чуе.

— Никой няма да чуе — каза Мануел. — Трябва да разбера дали конят ми печели — и той включи транзистора, като го нагласи така, че звукът му да бъде тих, но достатъчно отчетливо да се чува.

Фуентес стоеше с гръб към осветената от лунната светлина тераса. По лицето му се стичаше пот. Щеше ли тази глупачка да се развика, когато разбере, че гадното й мъжленце е мъртво? Мануел ще бъде ли в състояние да я контролира? Той отново попипа пистолета си.

Говорителят започна с местните новини. Анита седеше неподвижна. Мануел искаше да види лицето й, но светлината в голямата стая бе прекалено слаба. Можеше да различи само силуета й, както седеше с ръце, стиснати между коленете.

После дойде съобщението, което той чакаше. Напрегна се и се обърна към Анита, за да може да стреля, ако тя започнеше да вика. Фуентес също се приближи.

Съобщението беше следното:

„Педро Сертес, убиецът на касиера, събиращ наеми в Сийком, прострелян от детектив Том Лепски по време на опит за бягство с три хиляди долара, почина в болницата след като за кратко бе дошъл в съзнание.“

Говорителят вече съобщаваше спортните новини, но Мануел го изключи. Хвърли транзистора на пода и погледна сурово Анита, като чакаше първите признаци на истерия.

Но нищо не се случи.

Анита седеше като вкаменена.

Освен шума на прилива и далечния плясък на позакъснели гости на хотела, които се къпеха, тишината, като влажно покривало, бе надвиснала над тримата в президентския апартамент.

Мануел с усилие на волята успя да изрече:

— О, Господи! Анита! Какво да кажа?

Тя все още седеше там, неподвижна като каменна статуя.

„Всеки момент“, си мислеше Мануел, „тя ще започне да вика“. Стана и се приближи към нея.

— Анита, това е ужасно!

— Не се приближавай! — Гласът й бе дрезгав шепот.

Мануел спря.

Гласът й беше толкова странен, че Фуентес отстъпи назад.

Анита натисна копчето на малка настолна лампа и тя хвърли бледа светлина върху тях.

Мануел затаи дъх, след като зърна лицето й, осветено от лампата. Не можеше да я познае. Пред себе си видя остаряло и съсухрено лице, чийто очи се бяха свили в орбитите си.

Но нямаше никакъв признак на истерия. Той сякаш виждаше пред себе си лицето на покойница.

— Анита! Това е толкова ужасен шок за мен, колкото и за теб.

Мъртвешките очи изведнъж се съживиха.

— Значи ти ме излъга, ти, праведникът! Гласът й беше като шумоленето на изсъхнали листа. — През цялото време си знаел, че Педро умира. Излъга ме, за да отключа вратите. Излъга ме, за да можеш да сложиш ръце на всичките тези пари! Проклет да си!

— Анита! Не! — Мануел почти извика. — Чуй ме! Не съм те лъгал! Кълна се! Помисли! Аз наистина съм праведник! Обещах ти съпруга ти. Когато обещая нещо на някой от моите хора, правя всичко възможно, за да изпълня обещанието си! Не, Анита, аз не съм те лъгал, човекът в болницата ме излъга! Защо ме излъга? Защо ме уверяваше, че Педро се възстановява? Защо? — Мануел драматично заблъска главата си с юмруци. — Аз ще разбера! Това ти го обещавам! Ще го накарам да ми каже, защо излъга, и ще го накажа! Заклевам ти се, че ще го направя!

Анита затвори очи. По страните й започнаха да се стичат сълзи.

— Педро, милият ми съпруг! — Изстена тя меко. — Аз те загубих.

Мануел погледна бързо Фуентес. Той му кимна. Мислеше, че речта на Мануел беше майсторска.

— Когато стигнем в Хавана — каза Мануел нежно, — ще отслужим литургия за Педро. Знам как се чувстваш. Плачи, бедна ми жено! Освободи мъката от сърцето си!

Отново последва дълга пауза, Анита избърса сълзите с опакото на ръката си и стана.

— Аз ще тръгвам вече — рече тя.

Това беше последното нещо, което Мануел очакваше да чуе. Изненадан, той се взря в нея.

— Но, Анита, къде ще ходиш?

— На църква. Къде другаде? Трябва да запаля свещ за Педро и да се помоля.

— Но не сега — отвърна Мануел с най-мекия си глас. — Тази ужасна новина много те разтърси. Когато отидем в Хавана, ще запалим много свещи и ще отслужим литургия, но не и сега.

Тя тръгна към вратата.

— Аз отивам.

Той бързо се приближи до нея и я взе за ръката. Почувства как тя потрепера при докосването му, но здраво стисна ръката й.

— Не, Анита! Помисли! Ченгетата те търсят. Ще открият, че ти си отключила вратите. Ще те арестуват и ще те затворят в някаква килия. Помисли! Колко свещи ще запалиш за Педро, ако си заключена в килия?

Като я гледаше застанала така неподвижно, Мануел видя примиреното и безпомощно изражение на мъртвешкото й лице и я пусна.

— Да отидем на терасата — каза той нежно. — На лунната светлина ще се помолим за душата на мъртвия ти съпруг. — Погледна часовника си. Беше един часа и пет минути. Уорънтънови скоро щяха да се върнат. По някакъв начин трябваше да занимава тази жена, докато те се върнат.

Като зомби, Анита излезе заедно с него на терасата. Той я заведе в тъмния ъгъл, наполовина прикрит от едно портокалово дръвче, чиито златни плодове блестяха на лунната светлина.

Те коленичиха един до друг.

Като наблюдаваше всичко това, Фуентес само се чудеше на лицемерието на Мануел.

* * *

В бунгалото Брейди, вече дегизиран като мургав млад мъж с брада, облечен в смокинг, работеше върху лицето на Баниън.

— Собствената ти майка няма да те познае, след като свърша — каза той. — Дори Уорънтънови да ни видят, преди да си ги „боцнал“, няма да имаме никакви проблеми. Само стой мирен, да ти оправя мустаците.

Баниън, също облечен в смокинг, стоеше мирно. Мислеше си за Криси, докато Брейди го гримираше. Чувстваше се някак празен отвътре. Обезболяващите лекарства бяха като успокояваща пелена, но той знаеше, че зъбите на рака бързо разяждат жизнените му сили, както гладен вълк разкъсва трупа на убито животно.

— Ето — рече Брейди и седна. — Добра работа свърших. Огледай се!

С усилие Баниън стана и се погледна в огледалото на банята. Видя огромен, як непознат, който беше толкова различен от него самия, че той зяпна. Само ако можеше да бъде истински здрав и да започне нов живот!

— Доста добре, а? — каза Брейди, сияейки.

— Да — отвърна Баниън тихо. — Да, доста добре.

Брейди го погледна несигурно.

— Майк, как си?

— Аз мога, и ще свърша тази работа — продължи Баниън. — Можеш да бъдеш сигурен в мен. — Той се обърна и вторачено погледна Брейди. — Когато това приключи и положението ми се влоши, да разчитам ли на теб да се погрижиш за интересите на дъщеря ми?

— Вече сме говорили по този въпрос — отвърна Брейди. — Отпусни се. Ще получиш твоята част до два дни. Не се тревожи.

Баниън извади една визитна картичка от джоба си.

— Лу, ето адреса на доктора, който се грижи за дъщеря ми. Говорих с него по телефона. Казах му, че парите скоро ще пристигнат. — Той спря, после продължи: — Може да ми се случи нещо, преди да успея да взема парите. Ще се погрижиш ли ти? Трябва просто да изпратиш чек, като впишеш моето име. Ще го направиш ли заради мен?

Брейди почувства как го полазват тръпки.

— Но, Майк…

— Нека не говорим повече — каза Баниън рязко. — Ще го направиш ли?

— Разбира се, че ще го направя.

— Споразумяхме се, Лу — и Баниън му подаде ръка.

— Мислиш, че нещо лошо може да се случи дори до два дни? — попита Брейди, като пое студената и влажна ръка на Баниън с двете свои.

— Не зная. Нека го наречем застраховка: Веднага, щом свършим работата, аз тръгвам, Лу. Искам да видя дъщеря си, преди нещо да се е случило. Няма да чакам парите. Имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не Майк.

— Благодаря.

Брейди се почувства странно трогнат. Обеща си, че ако нещо се обърка и не вземат парите навреме, той ще се погрижи дъщерята на този човек да получи петдесет хиляди долара, независимо откъде щеше да ги вземе.

Влезе Маги.

— Ах! Каква прекрасна вечеря! Сега съм готова за хотелския детектив. — Тя ги погледна. — Лу, ти си страхотен. Изобщо не можах да позная нито един от вас.

Брейди погледна часовника си.

— Да тръгваме, Майк — каза той, а после се обърна към Маги: — Скъпа, ти знаеш какво да правиш. Заеми се с детектива. А когато се върнеш, Лу де Марни ще те чака. Той е човек на Кендрик. Забавлявай го, докато ние се върнем с плячката.

— Да, скъпи — отвърна Маги и го целуна.

Брейди взе голямо дипломатическо куфарче и тръгна към вратата.

Маги прегърна Баниън и целуна и него.

— Успех, войнико — рече тя. — Ти си прекрасен човек!

Той й се усмихна, потупа я по рамото и последва Брейди навън.

Докато двамата вървяха към хотела, Баниън каза:

— Имаш чудесна приятелка, Лу.

— Понякога съм късметлия — отвърна Брейди. — Мисля, че този път наистина късметът е бил на моя страна.

Двамата мъже влязоха във фоайето. Все още тук-там седяха няколко по-възрастни мъже и пийваха последна чашка преди лягане. Никой от тях не обърна внимание на Брейди, когато той тръгна към масата в ъгъла. Двамата мъже в смокинги се вписваха великолепно в тази атмосфера.

— Сега ще поизчакаме — каза Брейди, като седна. — Ще се правим, че уреждаме сделка. — Той отвори куфарчето и извади свитък документи. Раздели документите и даде част от тях на Баниън.

Един сервитьор се приближи.

— Нещо за пиене, Майк?

— Едно кафе.

Брейди поръча кафе и сандвичи с пушена сьомга. Когато донесоха кафето и сандвичите, той плати и остави тлъст бакшиш.

Джош Прескът влезе във фоайето, точно когато Брейди дояждаше сандвича, който Баниън бе отказал.

— Това е хотелският детектив — съобщи Брейди. — Човекът, за когото Маги ще се погрижи.

Двамата наблюдаваха, как Прескът се огледа, как излезе от хотела и забързано се отправи към плувния басейн.

Малко след два часа, те видяха двама от охраната да отиват при нощния пазач. Но само оставиха някакви ключове и си тръгнаха.

— Всичко върви като по часовник — измърмори Брейди. — Сега плячката е в сейфа. Ще изчакаме семейство Уорънтън да пристигнат и поемаме.

Десет минути по-късно Мария и Уилбър Уорънтън влязоха в хотела. Докато Мария вървеше към асансьора за президентския апартамент, Уилбър взе ключовете от нощния пазач и забърза след жена си.

Брейди вторачено гледаше диамантите на Мария, която нетърпеливо изчакваше Уилбър.

— Погледни тези камъни — измърмори Брейди. — Ще бъде лесна работа, Майк. Ще им оставим пет минути, после ще се качим, ще разбием сейфа, а през това време те вече ще са си в леглото.

Като си даваше сметка, че се впуска в първото си криминално престъпление, Баниън почувства студена пот да избива по челото му.

„Първото и последното“, си помисли той, загледан как Брейди прибира фиктивните документи обратно в куфарчето.

Брейди вдигна очи.

— Всичко наред ли е, Майк?

— Да.

Известно време останаха неподвижни, след това Брейди кимна, и двамата мъже се изправиха и тръгнаха към асансьора.

Нощният портиер, зает със списъка на гостите за закуска, не погледна изобщо към тях.

Докато асансьорът ги отнасяше към най-горния етаж, Брейди потупа ръката на Баниън.

— Всичко ще мине като сън — каза той.