Джеймс Хадли Чейс
Приятна вечер (4)

Четвърта глава

Тази вечер на Мария Уорънтън много й се щеше да се изфука. За изненада на Уилбър, тя заяви, че ще вечерят в ресторант „Императрица“, който бе само за гости на хотела, далече от музиката, богатите туристи и със самостоятелна тераса.

— Но той ще бъде пълен със старци — каза Уилбър, докато се бореше с вратовръзката си. — Не искаш ли да идем на някое по-весело място, където можем да потанцуваме.

— Там ще вечеряме — отсече Мария. — Искам да покажа на тези жени с тъпи физиономии, че имам по-красиви скъпоценни камъни от тях.

— Както искаш — примири се Уилбър. — Тогава ще извадя диамантите.

Той отиде до тайния сейф, инсталиран от Дюлак, отвори го и извади червена кожена кутия. Остави кутията на тоалетката и си нагласи вратовръзката. Облече си бяло сако и седна, за да наблюдава как Мария се кичи с диамантите, които баща й беше подарил. Гледаше я и си мислеше, че тя е наистина много красива и блясъкът на диамантите великолепно върви на мургавата й кожа.

 

 

Когато Маги избута количката с Брейди в ресторант „Императрица“, появата им предизвика лека сензация. Старците вече бяха седнали около масите. Край тях кръжаха сервитьори и разнасяха подноси с аперитиви. Ниският, дебел управител търчеше от маса на маса, усмихнат препоръчваше този или онзи деликатес, за да съблазни преситените си клиенти.

Като видя Маги да се приближава, бутайки количката, той щракна с пръсти на асистента си, който пое от него купчината менюта, и тръгна усмихнат към Брейди.

— Господин Ванс — изрече той, — за мен е удоволствие. Вашата маса е в ъгъла, както пожелахте. — Щракна с пръсти и се появи сервитьор. — Моля ви, мадам, позволете…

— Предпочитам да се справям сама — каза Маги и му хвърли една секси усмивка. — Само водете.

Наблюдавана от всички посетители в ресторанта, тя избута Брейди до една далечна, усамотена маса.

Чу се приглушен шепот: „Коя е тя?“ „Симпатични сестра.“ „Сигурно току-що са пристигнали.“

Когато накрая се настаниха на масата, управителят им подаде по едно меню.

— Ако мога да ви препоръчам… — започна той.

— Вървете си! — изръмжа Брейди със старчески глас. — Зная какво ми харесва! Да не съм идиот!

Усмивката на управителя леко помръкна, но Маги му намигна заговорнически, за да му покаже, че нейният пациент е доста труден. Управителят се поклони и се отдалечи.

— Лу, котенце, не е нужно да се държиш така грубо с добрия човек — прошепна Маги.

— Тихо, скъпа! — каза Брейди. — Превъплътил съм се. — И започна да разглежда менюто. Цените, написани срещу всяко ястие, накараха очите му да изскочат. — Какво нахалство! — измърмори той. — Това си е жив обир! — Затърси най-евтиното ястие и стигна до „Писия по императришки“, което струваше само 35 долара. — Ще ядем писията — рече той на Маги, която се бе унесла над епикурейските ястия.

Лицето на Маги помръкна.

— Не си падам по риба, скъпи. Умирам за едно „Пиле по мерилендски“.

— Виж му цената!

— Ти ми каза, че ще спечелим един милион — примоли се Маги. — Умирам от глад!

— Ако не ни излезе късметът, ще трябва да плащам храната от собствения си джоб. Ще ядем писия.

— Ако не ни излезе късметът? — Маги веднага доби угрижен вид. — Ти каза, че…

— Тихо — сряза я Брейди. — Дръж се като медсестра! Ще ми говориш, само когато те заговоря.

Маги въздъхна и започна да маже с масло едно хлебче. Чак когато писията пристигна и й бе сервирана най-церемониално, Маги леко надникна в сребърния поднос и лицето й светна. Писията беше залята обилно със сос от гъста сметана с вино и украсена с трюфели на филийки, ситно нарязан омар и пържени стриди.

Брейди твърдо отказа на управителя да започнат със салата от кралски скариди, а когато сервитьорът на вината им предложи бяло вино, чиято цена накара Брейди да потрепери, той поиска да му донесат вода.

— Ако продължаваш да се тъпчеш с хляб — рече Брейди, когато сервитьорът на вината се отдалечи, — ще надебелееш.

— Гладна съм — изплака Маги, — но това ми изглежда добре — и тя атакува писията.

Докато се хранеше, Брейди започна да оглежда хората на другите маси.

— Ед беше прав — промърмори той. — Скъпоценностите на тези дърти крави струват купища пари. Погледни тази стара гъска вляво от теб. Браслетът й сигурно струва поне сто хиляди.

— Мислех, че не обичам риба — каза Маги, съсредоточена върху чинията си, — но това е направо фантастично.

Изведнъж около входа на ресторанта настана суетня. Управителят се спусна нататък, следван от двама от сателитите си.

Влязоха Уилбър и Мария.

Мария изглеждаше великолепно. Висока, с надменно изражение, а бижутата, които носеше, бяха изключителни произведения на изкуството. Нейните искрящи диаманти засрамваха всички диаманти в ресторанта.

— Боже господи! — измърмори Брейди. — Погледни само! Каква жена! Погледни тази диамантена яка! Струва поне два милиона! Какви браслети! Три милиона! Обеците! Тя сигурно носи диаманти за шест милиона долара!

Маги бе заета — топеше рибения сос с хапка хляб. Тя вдигна поглед, видя Мария, която в този момент мина край масата им, и натъпка хляба в устата си.

— Басирам се, че тая е голяма кучка — избоботи тя с пълна уста, — но съм готова всичко да дам само и само да имам такава рокля — и тя се пресегна за още едно хлебче.

Брейди не я слушаше. Той смяташе наум. Тези диаманти можеха да донесат поне пет милиона. Трябваше да разбере коя е жената.

В същия момент към тях се приближи помощник управителят.

— Надявам се, че писията ви е харесала, сър — усмихна се той.

— Много беше хубава.

Може би малко сирене или пък десерт?

— Десерт — каза Маги решително.

— Разбира се, госпожо. — Щракнаха пръсти и се появиха четири триетажни колички, целите отрупани с възможно най-екзотичните и вкусни пасти, торти, кейкове и желета.

Брейди продължаваше да гледа диамантите на Мария и мислите му следваха съвсем друга посока. Той се върна на земята чак, когато помощник управителят го попита:

— А вие какво ще желаете, господине?

Брейди замръзна и се вторачи в чинията на Маги, отрупана с толкова много сладкиши, че той започна да примигва. Маги бе казала тихичко на сервиращия келнер:

— По малко от всичко.

Тя се молеше Брейди да е достатъчно отнесен и да не чуе, че й сервираха по малко от всичко.

— Само кафе — рече Брейди. — Кажете ми, кои са тези двамата, които току-що влязоха?

Помощник управителят се усмихна широко.

— Господин и госпожа Уилбър Уорънтън, сър.

— Стори ми се, че ги познах — излъга Брейди. — Тук ли са отседнали?

Помощник управителят пак се усмихна широко.

— Карат медения си месец. Да, отседнали са тук и ще останат още десетина дни.

— Хубава двойка — отсъди Брейди.

Един сервитьор донесе кафето и с дълбок поклон управителят се оттегли към друга маса.

— Трябва ли да се държиш като истинско прасе? — попита Брейди и хвърли ядовит поглед към Маги. — Това тук ще струва поне петнайсет долара.

— Струва си парите — каза Маги и вдигна поглед към тавана. Тя поднесе на Брейди парченце торта с ром, забодено на вилицата й. — Опитай, скъпи, направо е божествено!

— Яж и мълчи! — сряза я той.

Докато разбъркваше кафето си, Брейди взе да рови в енциклопедичната си памет, натъпкана с безброй имена. Преди време си бе поставил задачата да научи имената на свръхбогатите притежатели на произведения на изкуството. Бяха му необходими само няколко секунди, за да се ориентира кой е Уилбър Уорънтън. Този красавец бе син на Сайлъс Уорънтън, тексаски нефтен магнат, милиардер. Нищо чудно, че тая надменна кучка носеше диаманти, струващи цяло състояние.

Брейди потри брадата си, а мозъкът му трескаво работеше. Ако можеха да пипнат диамантите, щеше да е по-добре, отколкото да отварят сейфа на хотела. Въпреки че навремето планът на Хедън му се беше сторил приемлив, Брейди вече не бе така уверен. Всичко зависеше от това, къде се намира сейфът. Можеше да се окаже на недостъпно място.

Отново заразглежда святкащите диаманти в другия край на салона и усети внезапен алчен порив да ги притежава. Трябваше да говори с Хедън, но преди всичко трябваше да разбере къде се намира апартаментът на Уорънтън. След това трябваше да научи дали тя използва сейфа на хотела. Има много надменни жени, които не биха си дали труда всяка нощ да прибират диамантите си в сейфа на хотела, уверени, че те ще са на сигурно място и в апартаментите им. Може би Мария Уорънтън бе от тях.

Той още разсъждаваше по тези въпроси, когато Маги остави вилицата си и въздъхна доволно.

Брейди я погледна намръщено.

— Може би ще пожелаеш още нещо, Маги — каза той саркастично. — Още малко тортичка?

Маги широко отвори очи.

— Наистина е прекрасна. Може би само…

— Нищо повече няма да поръчваш! — сряза я Брейди. — Връщаме се във вилата.

Маги се закиска.

— Да, господарю мой — тя се изправи и се отдалечи с количката на Брейди.

Помощник управителят бързо се появи.

— Мога ли да ви помогна?

— Не може! — отсече Брейди. — Лека ти нощ!

Под погледите на повечето посетители на ресторанта, Маги избута количката край масата на Уорънтън, където Мария гледаше сребърна купа с черен хайвер върху начукан лед, сякаш беше нещо отвратително, после с въздишка Маги продължи с количката към фоайето, оттам мина по наклонената рампа към вилата им.

— Хайвер! — простена тя. — Никога не съм вкусвала!

— Тогава си спести пари и си купи — каза Брейди.

— Миличък, ти изглежда си в лошо настроение.

— Мисля! Мълчи!

Като се върнаха във вилата и дръпнаха завесите, Брейди стана от инвалидната количка, наля си голяма доза уиски и седна в един удобен фотьойл.

— Маги! На работа! Събличай тази престилка, сложи си една обикновена рокля и тръгвай да събира информация. Намери Майк. Искам да говоря с него.

След десет минути Маги напусна вилата, облечена в прилепнала синя рокля, която очертаваше фигурата й в най-малки подробности.

Минаха двайсет минути, през които Брейди чака и размишлява, когато влезе Майк, все още облечен в шофьорската си униформа.

Брейди го огледа. Помисли си, че това е мъж от един съвсем различен свят: суров, дисциплиниран войник и Брейди с изненада осъзна, че всъщност му завижда.

— Влез, Майк. Налей си едно питие. — Той махна с ръка към бутилките на масата.

— Не, благодаря. — Майк затвори вратата, взе си един стол и седна точно срещу Брейди. — Маги каза, че искате да се явя.

— Как се настани?

— Добре. Помещенията за прислугата са много добри. В другия край на парка има ресторант за обслужващия персонал. Току-що вечерях там. Седнах до един от охраната, който тъкмо бе приключил смяната си. Той забеляза, че съм бил в армията. Казва се Дейв Пътнам, и той сержант от запаса като мен. Доста е разговорлив. Другият от охраната тъкмо си тръгваше, когато пристигнах. Той е по-стар от Пътнам и двамата не се погаждат много. Пътнам много се зарадва, че можем да си правим компания.

— Добре — каза Брейди. — Гледай да ви върви приказката, Майк. Искам да разбера повече за една двойка, която видях в ресторанта: господин и госпожа Уорънтън. Тя носеше диаманти, които биха донесли голяма печалба. Опитай се да разбереш дали, преди да си легне, предава диамантите си на охраната да й ги пази в хотелския сейф. Не избързвай, Майк, имаме няколко дни на разположение. Просто си приказвайте с този пазач и в един момент спомени Уорънтън. Кажи, че шефът ти ги познава. Искам внимателно да огледаш двете хотелски ченгета. Доколкото разбирам са костеливи орехи.

Майк кимна. Болката го измъчваше.

— Добре. Пътнам спомена, че ще се появи по-късно довечера. Пак ще си поприказвам с него. — Той се изправи, потискайки болката си. — Ще ида да подишам малко чист въздух. Довиждане — и той се запъти към вратата.

Брейди го проследи с поглед. Изведнъж се почувства напрегнат. Да не би нещо да не беше в ред с този едър, суров на вид военен? — помисли си той. Хлътналите очи, опнатата, жълтеникава кожа, а освен това забеляза ситни капчици пот да избиват по челото на Майк.

Може би беше само една лека треска. Знаеше, че Майк е бил във Виетнам. Сигурно е нещо дребно, което бързо ще мине.

Брейди намръщено се почеса по тила, а мислите му се прехвърлиха върху диамантите на Уорънтън.

* * *

Мануел Торес затвори вратата на кабината, бутна масата встрани и вдигна капака на пода. Посегна и помогна на Фуентес да се измъкне от вонящото на риба скривалище.

Фуентес трепереше от страх.

— Какво стана?

— Блъфирах — каза Мануел. — Обаче цялата работа няма да издържи дълго. Можеш ли да плуваш?

Очите на Фуентес се ококориха.

— Да плувам? Мога.

— Може да ти се наложи. С това ченге трудно ще се оправим. Познавам го. Почакай — и Мануел изгаси лампата. Плъзна се от кабината като сянка. Скрит зад една мачта успя да огледа кея. Детективът Джакъби седеше на едно от стълбчетата за привързване на лодките и гледаше право към рибарската шхуна. Ясно, каза си Мануел. Незабелязано се върна в кабината.

— Плувай, приятел — рече той. — След час ще дойдат с разрешително за обиск и ще претършуват шхуната милиметър по милиметър.

— Накъде да плувам? — попита Фуентес с пресипнал глас.

— Не отивай далече. Третата лодка от пристанището. Собственикът е мой добър приятел. Кажи му, че аз те изпращам. По-късно, щом видиш, че прозорчето на кабината не свети, можеш да се върнеш. Няма да има никакъв проблем.

След като Лепски се обади по телефона, на Бийглър му беше нужен повече от час, за да получи заповед за обиск и да изпрати двама детективи в рибарската шхуна на Мануел. Както бе предвидил Мануел, шхуната бе претърсена най-основно. Ако Фуентес се намираше на борда, със сигурност щяха да го открият.

Когато претърсването завърши, Мануел хвърли на Лепски една презрителна усмивка.

— Надявам се, господин Ченге, сега вече сте се убедили, че казвам истината. Моят приятел Фуентес е щастлив със семейството си в Хавана.

Лепски го погледна ядосано и с тежки стъпки мина по мостчето.

Мануел остана на палубата и проследи с поглед четиримата детективи, които се качиха в колите си. Когато си отидоха, влезе в кабината и загаси лампата.

Половин час по-късно помогна на Фуентес да се качи на корабчето.

— Няма да ни безпокоят повече — каза Мануел — Изсуши се и лягай да спиш.

* * *

Малко след полунощ трескавата работа в кухнята на хотел „Спениш Бей“ започна постепенно да замира. Главният готвач и помощникът му си отидоха. Последните блюда бяха вече сервирани. Остана само третият готвач. Той щеше да дежури до пет и половина сутринта, в случай, че тези, които се връщаха от нощните клубове и казиното, пожелаеха шунка с яйца, бъркани яйца и наденички или пържола на скара и кафе.

В един и половина хората от миялната също си бяха отишли, оставяйки след себе си кухнята в безупречен вид. Третият готвач и двама сервитьори останаха, за да обслужват глезените клиенти.

Третият готвач се казваше Доминик Дезел. Беше тридесетгодишен. Мургав, съвсем не грозен, той се измъчваше от ниския си ръст. Повече от всичко на света му се искаше да е като брат си, в момента готвач в двузвезден ресторант в Париж. Брат му приличаше на баща им, гигант на ръст, докато Доминик приличаше на майката, която бе почти джудже.

Доминик беше готвач на сосове в един хотел в Париж. Дюлак си караше отпуската и търсеше таланти. Остана силно впечатлен от соса, който му сервираха с неговия riz de veau. Поговори с Доминик и го убеди да дойде в хотел „Спениш Бей“ като, трети готвач.

Заплащането и условията на живот много се харесаха на Доминик и той бе истински щастлив, че може да царства в кухнята от полунощ до пет и половина сутринта. В този час рядко се нуждаеха от неговите услуги. Седеше в офиса на главния готвач, четеше рецептурници и планираше да отвори свой ресторант, когато събере достатъчно капитал. От време на време се обаждаха по телефона и той бързо отиваше в кухнята, за да приготви по нещо.

Тази нощ бе спокойно. Двамата сервитьори дремеха в стаята за почивка, далече от офиса на главния готвач. Доминик, с крака на бюрото, си мислеше за Франция, за семейството си и правеше планове как ще се върне, когато събере достатъчно пари.

Беше два и половина. Анита Сертес влезе в кухнята като призрак. Боса, мълчалива, тя затвори вратата и се ослуша.

Щом приключи със задълженията си в апартамента на последния етаж, тя се скри в женската съблекалня в мазето на хотела. По-надолу по коридора се намираха кухните. Тя се заключи в една тоалетна и, седнала на капака, чака дълго, дълго. В два и двайсет и пет излезе от съблекалнята и се ослуша. Беше съвсем тихо. Помисли си за нощния детектив, който бродеше из хотела.

Този човек, Джош Прескът, можеше да е навсякъде. Бивш полицай, той приемаше съвсем сериозно задължението си да се грижи за сигурността на хотела. Тя научи това от персонала. Беше попречил да се измъкват разни неща от хотела и персоналът го мразеше. Не се държеше като обикновените хотелски ченгета, които се мотаят наоколо, пушат и чакат нещо да се случи. Джош Прескът бе непрекъснато нащрек, все си създаваше работа. Нощем бродеше по коридорите, обикаляше пустите ресторанти, оглеждаше кухните и инспектираше терасите и басейните. Сновеше навсякъде — едър, набит мъжага с русолява коса и студени очи на роден полицай.

Анита се ослуша и се огледа в огромната, едва-едва осветена кухня: печките, фурните, светещите медни тенджери и тигани, окачени по стените, умивалниците, големите машини за миене на чинии. Къде щеше да е най-сигурно да постави бомбата? В продължение на няколко минути облегнала гръб на вратата на кухнята, тя се оглеждаше, чудеше и пак се оглеждаше.

Никъде не виждаше сигурно скривалище. С туптящо сърце прекоси обширната кухня отиде до килера, където на полиците стояха наредени буркани с консерви и запаси, а до стената бяха сандъците за продукти и хладилниците за сирена и масла. Може би тук щеше да се намери подходящо скривалище. Отвори един сандък, на който пишеше БРАШНО. В него сигурно има поне петдесет килограма брашно, помисли си тя. Тъкмо се взираше в гладката бяла повърхност на брашното, когато чу някой да прекосява кухнята и да се приближава към килера. Бързо затвори капака на сандъка и трескаво се огледа за подходящо място да се скрие, но нямаше къде. Дали беше Прескът? Веднага си помисли за Педро. Ако Прескът я намери, щяха да я уволнят!

Може дори да иде в затвора! Тогава няма да има начин да освободи Педро!

Изправи снага и излезе от килера, насреща й зяпна Доминик.

— Анита! Какво правиш тук? — попита той.

Тя се насили да се усмихне и тръгна към него.

— Тебе търся — каза тя.

От доста отдавна Доминик си мечтаеше за тази набита, черноока кубинка. От време на време тя му позволяваше да пъха ръка под полата й, като в замяна получаваше остатъците от храна за безработния си съпруг. Закръглените й, твърди бедра го възбуждаха. Бе прекарал много часове мислейки за момента, когато тя ще е негова. И ето я сега, в два и половина през нощта, му казва, че го търси. Толкова голямо бе желанието му да я има, че дори не си зададе въпроса какво прави тя по това време в хотела. Мислеше си само, че щом тя го търси, това може да означава само едно.

Сграбчи я и я притегли към себе си. Ръцете му се плъзнаха по гърба й. Повдигна полата й и пръстите му се вкопчиха в стегнатите й бедра.

Анита затвори очи. От пръстите му, впити в нея, направо й се гадеше. Помисли си: Педро, мили мой, това е заради теб. Прости ми! Правя го заради теб.

— Ела в офиса ми — каза Доминик със задавен глас. — Ще бъде хубаво. Ще се любим по най-прекрасен начин.

Той сложи ръка около кръста й и я поведе през кухнята към офиса на главния готвач. Докато вървеше с него, Анита беше уверена, че е намерила сигурно скривалище за бомбата. Сега просто трябваше да държи този мъж в ръцете си, като му дава по малко, но само по малко.

Влязоха в офиса и Доминик затвори вратата.

— Легни на бюрото. Трябва да бързаме — изрече той.

Анита се откъсна от него.

— Не! Не по този начин!

Запотен, с туптящо сърце, Доминик не откъсваше поглед от нея.

— Легни на бюрото! Зная, че ме желаеш! Това е единственият бърз начин. Легни на бюрото!

— Не! Трябва да намерим легло — каза Анита и го отблъсна.

В момента, в който Доминик започна да я убеждава, телефонът на бюрото иззвъня.

Този звук подейства на Доминик като плесница. Всичките му похотливи желания изчезнаха. Даде си сметка какво прави. С тази глупост, ще си провали кариерата! Вгледа се в Анита и сега тя му се стори само една мургава, не особено привлекателна кубинка, а според него кубинците нищо не струваха. Сигурно е бил луд, когато пожела това момиче, което сега отстъпваше назад с огромни, изплашени очи.

Той грабна телефонната слушалка.

— Бъркани яйца, наденички и кафе за двама — нареди мъжки глас. Говореше завалено и на Доминик му стана ясно, че е пиян. — Седми апартамент. — И трясна слушалката.

Доминик махна към една врата в далечния ъгъл на офиса.

— Върви си! Бързо! — и излезе.

Трепереща и благодарна, че няма да се наложи да се подчинява на похотливите намерения на този мъж, Анита отвори вратата и се озова на една бетонирана пътека, която водеше до ресторанта за обслужващия персонал. Пътят й бе познат — напряко зад вилите, към главното шосе за Сийком.

С обувки в ръце, тя безшумно се затича в мрака.

* * *

Минаха два дни. През това време полицията продължи да издирва Фуентес и накрая реши, че той наистина е заминал за Хавана.

Педро Сертес продължаваше да е в безсъзнание в интензивното отделение. До леглото му седеше отегчен детектив.

Анита поддържаше връзка с Мануел Торес. Тя продължаваше да изпълнява задълженията си в хотела. Мануел я предупреди да не приближава рибарската му шхуна. Предната вечер се срещнаха в един бар край кея. Тя му каза, че бомбата може да се скрие в сандъка с брашно и след като поразмисли малко, Мануел кимна одобрително. Бомбите не бяха пристигнали още, но Мануел беше говорил е приятеля си и онзи го увери, че пристигат на следващия ден. Мануел й каза че Педро ще оживее.

През тези два дни и Маги, и Майк успяха да получат информацията, която трябваше на Бреиди. Той реши да говори с Ед Хедън, отседнал в „Белвю“ втория хотел след „Спениш Бей“.

Бяха си уредили среща. Хедън резервира маса един тих, скъп рибен ресторант, недалеч от яхт-клуба.

Брейди излезе от вилата без дегизировката си на старец. Беше облечен в ежедневен костюм и шапка. По това време в хотел „Спениш Бей“ бе много оживено. Брейди не се страхуваше, че някои ще го забележи да излиза от вилата. Той забърза по пътеката, която водеше към стоянката за таксита.

Намери Хедън, седнал на усамотена маса да гризе черни маслини с едно двойно мартини пред себе си.

Поздравиха се и Хедън поръча на Брейди пиене. Управителят пристигна с менюто.

— Опитай задушената риба — каза Хедън. — Много е хубава.

Поръчаха задушена риба с миди, след това салонният управител се отдалечи и Хедън попита:

— Как се оформят нещата?

Брейди отпи от своето уиски с лед и пресегна да си вземе маслинка.

— Маги напредва. Служителят на рецепцията й е в кърпа вързан. Проблемът е да открие сейфа на хотела. Казах й да не бърза. Тоя от рецепцията ще й каже всичко, но трябва да сме внимателни. Противникът е доста силен. Майк обикаля наоколо. Вече е в приятелски връзки с един от охраната. Вторият е малко по-сложен. Двете хотелски ченгета са професионали. Майк се запозна с тях. Каза ми, че с такива трябва много да се внимава. Нощното ченге непрекъснато слухти.

Сервитьорът донесе задушеното и двамата мъже започнаха да се хранят. Хедън рече:

— От това, което ми казваш, Лу, нямам чувството, че сте постигнали кой знае какъв напредък. Аз финансирам цялата работа. Всеки тъп ден, прекаран в тоя хотел ми струва много пари. — Брейди поднесе една мида към устата си.

— Не е нужно да ми напомняш, Ед. Като гледам цените, сърцето ми се къса. — Но се ухили. — Не забравяй, каквото вложиш, това ще получиш.

Хедън го погледна намръщено.

— Какво трябва да означава това?

Брейди пак напълни устата си, задъвка и кимна одобрително.

— Много хубава помия, Ед.

— Я зарежи празните приказки! — просъска Хедън. — Имаш ли нещо, или не?

— Разбира се, че имам. — Брейди отново натъпка устата си. — Името Сайлъс Уорънтън да ти говори нещо?

Хедън присви очи.

— Та кой не знае Сайлъс Уорънтън? Накъде биеш?

Брейди продължи да яде. Той накара Хедън да изчака няколко минути, преди да остави вилицата си.

— Синът на Уорънтън, заедно с булката си, женени съвсем отскоро, карат медения си месец в президентския апартамент на хотела. Тя е отрупана с диаманти.

Хедън изпусна вилицата си в чинията.

— Уорънтън е в „Спениш Бей“?

Брейди се ухили.

— Нали това ти разправям, Ед. Тя с диамантите си.

Хедън отмести чинията си встрани. Не му се ядеше повече.

— Тия диаманти, Лу, сигурно ще струват поне осем милиона долара — каза той. — Колие, гривни и обеци, нали така?

Брейди кимна.

— Точно такива носеше в ресторанта.

— Хвърлил съм им око още от времето, когато чух че старият тъпак, Гомез, баща й, ги е купил сватбен подарък. Чух, че бил платил десет милиона. Това са специално подбрани камъни наистина нещо уникално, но чак десет милион не струват. Продължавай.

— Младото семейство Уорънтън ще остане в хотела още десетина дни. — Брейди направи пауза, хапна, след това продължи. — Виж какво, Ед зная, че първоначалната идея беше да отворим сейфа на хотела и да пипнем около пет милиона. Идеята ми изглеждаше добра, до този момент не съм успял да намеря сейфа. Зная, че срещу себе си имаме жесток противник — служба за охрана плюс хотелски ченгета. Започвам да се чудя дали няма да е по-сигурно, да се насочим към диамантите на Уорънтън и се откажем от сейфа.

Хедън отново се зае със задушеното си.

— Продължавай, Лу — каза той. — Слушам те.

— Когато ми изпрати Майк Баниън, ти явно си избрал много подходящ човек — рече Бреиди. — Не само е точен стрелец, у него има и онова дето го има само у бившите военни. — Той поклати глава. — Аз просто му завиждам. Хвърли му един поглед и веднага ще видиш, че това е човек, на който може да се разчита. — Брейди пак млъкна, за да продължи да яде. — Но нещо ме тревожи, Ед. Не мога да разбера защо човек като него ще става престъпник. Просто не разбирам.

Хедън махна нервно с ръка.

— Защо въобще говорим за него? Брат му, който е много повече престъпник и от теб, гарантира за него. Това стига. Защо да усложняваме нещата? Да не искаш да кажеш, че не си доволен от представянето на Майк Баниън?

— Не. Толкова е добър, че направо е трудно да повярва човек. Нищо подобно не казвам. Просто съм озадачен. И освен това не ми харесва как изглежда. Има вид на болен.

Хедън вдигна рамене.

— Брат му ми каза, че Майк има голяма нужда от пари. Така че, щом работи добре, защо да се тревожим?

Брейди довърши задушеното.

— Сигурно имаш право.

— И защо въобще се занимаваме с него. Мен не ме интересува Баниън. Интересуват ме диамантите.

— Работя по въпроса. Казах на Майк какво трябва да зная и снощи той дойде с новините. А мен ме интересуваше дали тази госпожа Уорънтън оставя диамантите си всяка вечер в сейфа на хотела. Тоест дали ги прибира в касетката, която хотелът дава на всеки клиент и след това заключва в хотелския сейф. Човекът от охраната казал на Майк, че не го използва. Тя е от онези дръзки кучки, дето си мислят, че като живеят в хотел, бижутата им са на сигурно място и не си правят труда да ги предават късно нощем на охраната срещу разписка. Човекът от охраната разправял на Майк, че когато пазачът я предупредил за огромния риск, който поема, последвала страхотна сцена. Той й подчертал, че хотелът няма да носи отговорност, ако бижутата й изчезнат. Отвърнала му да върви по дяволите. След това й се обадил Дюлак и още веднъж подчертал, че тя поема голям риск. Озъбила му се, че е негово задължение да осигури апартамента й. Той го сторил. Ако човек пожелае някаква услуга в хотел „Спениш Бей“, получава я. — Брейди замълча, после продължи. — Така че бил инсталиран скрит сейф. И Дюлак, и госпожа Уорънтън си въобразяват, че диамантите са на сигурно място. — Брейди се ухили. — Сейфове ли? За мен те не са проблем. Мога да ги пипна тези диаманти, Ед, ако проявяваш интерес.

Хедън даде знак на салонния управител и той веднага се приближи до масата.

— Орехов пай — поръча Хедън. — Ти какво ще искаш?

— За мен ябълков пай — каза Брейди, облегна се назад и започна да си чисти зъбите.

Гледаше Хедън, който се бе вторачил в покривката на масата. Знаеше, че Хедън мисли и затова замълча. Когато десертът бе сервиран, Хедън рече:

— Проблемът ще бъде да се пласират диамантите, но смятам, че ще се уреди. Единственият човек, който може да поеме такава сделка е Клод Кендрик. Утре ще говоря с него.

Брейди атакува своя ябълков пай. Беше доволен, че Хедън не постави под никакво съмнение способностите му да донесе диамантите.

Хедън ядеше пая си съвсем бавно, а веждите му бяха сключени — явно се бе съсредоточил. Брейди, който добре познаваше признаците, се отпусна, за да се наслаждава на пая си.

Когато всеки от тях довърши десерта си, сервираха кафето заедно с балонести чаши с бренди. Хедън каза припряно:

— И си се почудил дали няма да е по-безопасно да се насочим към диамантите на Уорънтън, отколкото да атакуваме сейфа на хотела.

Брейди рязко вдигна глава към него.

— Има смисъл, нали?

— В повечето неща, които ти казваш, Лу, има смисъл — съгласи се Хедън. — Твоят проблем е, че не можеш да мислиш в голям мащаб.

— За мен осем милиона са достатъчно голям мащаб — ухили се Брейди хитро.

— Тринайсет милиона, може би, петнайсет милиона изглеждат по-голям мащаб, нали така?

Брейди отпи от брендито си.

— Искаш да кажеш да спипаме диамантите и едновременно с това да атакуваме сейфа на хотела?

— Не казвам, че ще го направим, но нека да огледаме нещата по-внимателно. Открий къде се намира сейфът. И когато разбереш, пак ще поговорим. Междувременно аз ще се видя с Кендрик за диамантите на Уорънтън. Дай да се поразмърдаме малко, Лу. Какво ще кажеш да се срещнем отново утре вечер по същото време? Аз ще имам новини за теб, ти ще имаш новини за мен. Става ли?

Брейди се поколеба, след това кимна.

— Ще говоря с Маги — рече той, ръкува се с него и като остави Хедън да плати сметката, излезе с бързи стъпки навън.

* * *

От един час Маги разговаряше с Майк Баниън. Седяха в удобния салон на вилата, след като и двамата бяха вечеряли в ресторанта за персонала.

Маги определено харесваше Майк. Напомняше й за баща й, който беше сержант в армията, преди да бъде безславно уволнен заради присвояване в особено големи размери. Сега бе мъртъв, убит в разразил се скандал, и Маги често се сещаше за него. Когато не беше пиян, изпитваше привързаност към Маги, както и тя към него. Тя не се разбираше много-много с майка си, така че когато убиха баща й, единствената й мисъл бе да напусне дома. На тринайсет години успя да съблазни директора на училището. Той отиде в затвора, а нея дадоха в поправителен дом. Избяга оттам и попадна на богат стар развратник, който си падаше по малки момиченца. От него научи много и сексуалната и техника стана наистина впечатляваща. Шест години работи като проститутка на телефонно повикване, но това не я промени.

Брейди често си мислеше, че тя е типичен пример за развратница със златно сърце. У нея имаше топлина и съчувствие, които мъжете лесно усещаха. Беше свикнала мъжете да споделят проблемите си с нея и винаги ги изслушваше, потупваше ги, усмихваше им се и ги оставяше да се разтоварят.

Скоро Майк й разказа за дъщеря си Криси. Седяха заедно и чакаха Брейди да се върне от срещата си с Хедън, а Маги разказа на Майк за баща си.

— Ти ми напомняш за него — продължи тя. — Не по външен вид, а по начина, по който говориш. Военните говорят по един и същи начин.

— Предполагам — каза Майк. — Знаеш ли, Маги не съм извършил никакво престъпление в живота си.

Маги се засмя.

— И аз се почудих. Тоя бизнес съвсем не ме интересува, но ме интересува Лу. За него бих направила всичко. Какво те накара да работиш с нас, Майк?

И така й разказа за Криси. Докато го слушаше, Маги толкова се трогна, че очите й се напълниха със сълзи.

— Колко ужасно! — възкликна тя, когато Майк й обясни, че парите, които щеше да получи от Брейди ще гарантират грижите за Криси до смъртта й. — Искаш да кажеш, че бедното същество ще умре след петнайсет години?

Майк кимна.

— Но това е ужасно! — Маги избърса една сълза. — Майк, ти си великолепен баща!

— Обичам я — каза тихо Майк. — Едничката ми мисъл е да я осигуря. Това е единствената причина, за да се хвана с тази работа. — Той погледна към Маги. — Дали ще излезе нещо?

— Ще излезе — увери го Маги. — Лу е без грешка! Да не мислиш, че искам да вляза в затвора? — Тя направи гримаса. — Каква мисъл само! Но Лу ми обеща, че всичко ще мине добре и аз няма да ида в затвора, така че без съмнение всичко ще бъде наред, Майк. Не се тревожи.

— Лу всъщност не е старец, нали? Когато стане от инвалидната количка, движи се като младеж.

— Той е по-млад от теб, Майк. Просто е голям артист. Не се тревожи.

В този момент чуха, че Брейди влиза във вилата и се насочва право към спалнята.

Когато мина покрай вратата на дневната, той извика:

— Маги, трябваш ми!

Маги се изправи и изтича в спалнята, като затвори вратата след себе си. Брейди седеше пред тоалетката и бързо се дегизираше. Нямаше намерение да се остави Майк да го види как изглежда в действителност. Чувстваше се доста неспокоен по отношение на Майк. Ако нещо се провали и Майк попадне в ръцете на полицията, той може да им даде описание на Брейди без дегизировката, а това не биваше да става.

— Здрасти, скъпи — поздрави Маги и се приближи до него.

Той й махна да стои настрана — беше твърдо решен да се превърне в старец.

— На работа, бебчо! Този мъж от рецепцията Клод Превин. Как вървят нещата с него?

В гласа му имаше нещо, което стресна Маги.

— Да не би нещо да не е в ред, скъпи?

— Стига си плямпала — каза Брейди, докато си лепеше мустака.

— Толкова се е запалил по мен, че всеки момент ще избухне в пламъци — Засмя се Маги. — Сега не е на смяна, нали?

— Не е.

— Можеш ли да му се обадиш?

Маги примигна.

— Имаш предвид сега?

— Разбира се, че имам предвид сега. Не се дръж като празноглава кукла.

— О, Лу защо си толкова раздразнен! — притесни се Маги. — Не зная дали ще мога да вляза във връзка с него. Имам телефонния му номер.

— Къде живее?

— Не ми е казал.

Брейди нервно пое въздух.

— Обади му се! — Той завърши лепенето на мустаците си и започна да състарява кожата на лицето си. — Сега внимавай. Отиваш при него, намираш го където и да е, и го чукаш до пълно оглупяване. Ясно ли е? Когато си го размекнала достатъчно, разбираш къде е сейфът на хотела.

Очите на Маги се разшириха.

— Това как ще стане, скъпи?

— Кажи му, че пациентът ти е голям ексцентрик. Че очаква да получи ценни бижута, които възнамерява да даде на дъщеря си. Иска да знае каква е охранителната система на хотела и мястото на сейфа. Ще иска да инспектира сейфа. Кажи му, че те е страх от него и не искаш да си изгубиш работата. Кажи, че ти създава огромни трудности. Разбираш ли ме?

Маги се замисли за няколко секунди. Брейди сякаш чуваше как цъка мозъкът й.

— Но, Лу, скъпи, не мога ли да му кажа всичко това утре сутринта, когато застъпи на смяна, без да спя с него?

— Не! Когато разбием сейфа, ченгетата ще почнат да задават въпроси. Не искам да бъдеш замесена в тази работа. Превин ще предпочете да си мълчи вместо да признае, че го е ударил на живот с теб.

Маги размисли по въпроса, след това се усмихна:

— Винаги съм знаела, че си ми умник, Лу.

Брейди посочи телефона.

— Обади му се.

* * *

Следващата вечер, когато Брейди влезе в ресторанта за морски деликатеси, Ед Хедън вече седеше на една ъглова маса, гризеше черни маслини, с двойно мартини пред себе си.

В момента, в който Брейди седна, към тях се приближи салонният управител.

— Вземи си „Пиле по мерилендски“ — предложи Хедън. — Много е хубаво.

Хедън поръча уиски с лед за Брейди и то пристигна, докато двамата мъже седяха и чакаха мълчаливо.

Брейди отпи от питието и започна:

— Ти каза да действаме, Ед. И действаме.

— Точно както трябва — ухили се Хедън. — Страхотни партньори сме.

Докато сервитьорът се суетеше наоколо, носеше хлебчета и масло, двамата мъже отново замълчаха. Чак когато им сервираха пилето и сервитьорът си отиде, чак тогава Хедън попита:

— Открили сте къде е сейфът?

Брейди си отряза парче пилешки гърди, топна го в купичката с лютив сос и го поднесе към устата си. Сдъвка го, кимна и каза:

— Великолепно!

Хедън не познаваше човек, който да обръща такова внимание на храната като Брейди. Въпреки, че беше съвсем слаб, Брейди обожаваше хубавата храна. Хедън потисна нетърпението си. След като Брейди яде в продължение на пет минути така, сякаш не беше ял цяла седмица, Хедън повтори въпроса си.

— Сейфът?

— Остави ме две минути — каза Брейди, и разряза пилешкото бутче. — Знаеш ли, Ед? — Говореше с пълна уста. — Когато бях дете, гладувах. Сериозно говоря. Късмет беше, ако получех по едно парче плесенясал хляб на ден. Майка ми умря от недояждане. Храната е най-хубавото нещо в живота.

Хедън изгуби търпение.

— Лу! Проклетият сейф! — в гласа му нещо проскърца и Брейди се сепна така, че остави вилицата.

— Маги успя да го изкопчи от онзи тъпанар. Не можеш да се сетиш къде се намира сейфът. Човек би помислил, че е някъде около рецепцията или дори в мазето. Нали?

Хедън изръмжа:

— Къде е?

— На последния етаж, до президентския апартамент. Какво ще кажеш, а?

Хедън смля тази информация, после се ухили.

— Чудесно. Разказвай още.

— Маги свали оня от рецепцията. Разтягала му локуми за това колко е ексцентричен пациентът й. Маги си знае работата, така че Превин бил изцеден докрай. Успяла да уреди той да ни заведе до сейфа, за да мога аз да го огледам. Има един специален асансьор до последния етаж, който води право в помещението със сейфа. Уорънтънови дори не знаят, че помещението със сейфа е на техния етаж. Виж как стават нещата: всяка нощ, преди да си легнат, гости те се обаждат на охраната и предават касетките с ценностите си срещу разписка. Касетките са номерирани и се качват до сейфа със специалния асансьор. Тази услуга се извършва между единайсет вечерта и два след полунощ. След това услугата не се предлага повече. Превин — служителят от рецепцията — треперещ от желание пак да вкара Маги в леглото си, ми позволи да хвърля един поглед. Това е абсолютно против правилата на хотела, но Маги го е подлудила със сексуални обещания за още една нощ. Сейфът изглежда доста специален, но той е моя работа. Истинският проблем е, когато отворим сейфа, как да извадим всички касетки, да ги свалим от последния етаж и да ги изнесем от хотела. По този въпрос трябва да се помисли по-сериозно.

Хедън кимна.

— Ще помисля. — Той продължи да яде, докато размишляваше, после каза: — Срещнах се с Кендрик. Той може да поеме диамантите на Уорънтън. Предлага пет милиона. Значи ще получи за тях шест. Но не е съвсем сигурен какво да се прави с касетките. Ще трябва да се отворят и съдържанието им да бъде оценено. Това ще отнеме време, а ще се вдигне и голям шум. И Кендрик ще е първият заподозрян. Разбирам добре опасенията му. Може би ще трябва да намеря друг канал за касетките.

Брейди направи гримаса.

— Може би ще е по-добре да забравим за касетките и да се съсредоточим само върху диамантите на Уорънтън.

— Ако сейфът се намираше на всяко друго място, а не на последния етаж, тогава сигурно щях да се съглася с теб, Лу. Но в случая това е дар от боговете. Просто трябва още по-внимателно да обмислим нещата. Диамантите на Уорънтън, заедно със съдържанието на касетките, ще донесат на всеки от нас по нещо като осем милиона.

Брейди се замисли. Осем милиона! Какво ли не може да се направи с такава сума!

— Разкажи ми по-подробно за помещението на сейфа и този асансьор — продължи Хедън, забелязал как очите на Брейди светнаха алчно.

— Асансьорът е разположен на предпоследния етаж. Изкачва се един етаж — последния. Вратата на асансьора на предпоследния етаж е прикрита зад врата, на която пише „Служебен вход“. Превин отключи тази врата и Маги избута количката ми в асансьора. Там има ключалка вместо копче. Превин имаше ключ. Пъхна ключа, в ключалката и го завъртя. Така асансьорът се издигна един етаж и ние излязохме в помещението със сейфа. То няма нито врати, нито прозорци, но забелязах, че на тавана има капак, който вероятно представлява спасителен изход при пожар.

Хедън довърши пилето си.

— Добре, Лу, помисли по въпроса. Ти успя ли да разгледаш някоя от касетките?

— Разбира се. Превин ми показа една. Ключалката е съвсем проста работа.

— Ако в сейфа има двайсет касетки, колко време ще ти е нужно, за да ги отвориш всичките?

— Половин час — отвърна бързо Брейди.

— Тогава да предположим, че първо пипнете диамантите на Уорънтън, а след това проникнете в сейфа, отворите всички касетки и изпразните съдържанието им в една торба, затворите касетките, поставите ги по местата им и после отново затворите сейфа. Какво ще кажеш да действате така?

Брейди заразнищва предложението в главата си.

— Ще трябва да се обмисли и да се организира, Ед, но това е идея. Дай ми ден-два да си помисля, а, Ед?

— Ще трябва да поговоря с Кендрик още веднъж — каза Хедън. — Да, вдругиден вечерта. Тогава ще оформим всичко. Става ли?

— Вдругиден вечерта, тук — уточни Брейди, после добави: — Какво ще кажеш за едно парче от оня ябълков пай, дето го ядох онази вечер? Хубав беше.