Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Have a Nice Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
1343alex (2015)
Разпознаване и корекция
VeGan (2015)

Издание:

Джеймс Хадли Чейс. Приятна вечер

Издателство „Слънце“, София, 1995

Редактор основател: Стефан Кабакчиев (1909–1949)

Английска. Първо издание

Преводач: Мария Ганчева Парушева

Редактор: Антоанета Бежанска

Художник: Росен Йорданов Йорданов

Предпечатна подготовка-ПОЛИСТАР-София

Печат-АБАГАР ООД-В. Търново

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

В кисело настроение, детектив първа степен Том Лепски седеше зад бюрото си в полицейския участък на Парадайз Сити. Прелистваше сводката с престъпленията от предната нощ и нещо си мърмореше.

Настроението му беше кисело, защото се бе скарал с жена си, Керъл. В тези караници все той губеше и от това съвсем се вкисваше.

Лепски обичаше да се излежава. Все му се налагаше да търчи към полицейския участък, за да стигне навреме, но това не го притесняваше. А търченето бе изчислено до секунда.

Но най-обичаше да си похапва на закуска — три яйца, шунка на грил, препечен хляб, конфитюр и кафе. В седем и петнайсет Керъл се изтърколи от леглото, отиде в кухнята да приготви закуската му, в това време Лепски се избръсна, взе си душ и се облече.

Тази сутрин си бе облякъл ризата и тъкмо се бореше с панталоните, изведнъж се сепна. Не долавяше миризмата на печена шунка, нито се чуваше цвърченето на пържените яйца. Озадачен, вдигна ципа на панталоните си и тръгна към кухнята, но срещна Керъл на вратата на спалнята със сочно на вид парче шунка, забодено на вилица.

— Здрасти, скъпа — каза Лепски и спря. — Какво става със закуската ми?

— Без чиста риза… без закуска — отсече Керъл с властния си глас.

— Риза? — зяпна Лепски. — Какво общо може да има ризата с моята закуска?

— Не си облякъл чистата риза, която ти приготвих снощи.

Лепски издаде такъв звук, че и дива котка би се стреснала.

— Нищо й няма на проклетата ми риза! Хайде дай закуската.

— Тази риза е мръсна — натърти Керъл. — Изглежда, ти липсва елементарно самоуважение.

— Самоуважение? Какво общо може да има самоуважението с моята закуска?

— Лепски! Тази риза я носиш от три дни — каза Керъл бавно и отчетливо. — Не те ли е срам. Погрижих се да ти изгладя чиста риза. Облечи я!

— Нищо няма да стане, ако я понося още един ден. Хайде дай ми закуска!

— Няма да допусна, ти, детективът първа степен да приличаш на мърльо! Ако не облечеш чиста риза, няма да получиш закуска!

Лепски се поколеба. Времето минаваше. Беше гладен и като видя решимостта на Керъл, изпъшка, дръпна ризата-дразнител и наоколо се разлетяха копчета. Като видя, че слага другата риза, Керъл кимна и се оттегли в кухнята.

Пристигна в полицейския участък с десет минути закъснение. Макс Джакъби тъкмо се готвеше да се заяде с него, но като видя киселото му изражение, реши да си държи устата затворена.

— Кубинците! — изведнъж избухна Лепски. — Виж какви каши са забъркали снощи! — Той размаха към Джакъби сводката с престъпленията. — Всяка нощ без изключение тези гадове ни създават проблеми! Флорида започва да прилича на Чикаго по престъпленията.

— Е, да, но поне имаме работа — каза Джакъби.

Телефонът до Лепски иззвъня.

Той грабна слушалката и изрева:

— Лепски.

— Лари на телефона. Оня изрод, дето застреля двамата при обира на наема идва на себе си. Лекарят казва, че можем да говорим с него три минути. Искаш ли аз да говоря или ти ще дойдеш?

— Аз! — изкрещя Лепски. — Пристигам след десет минути. — Той трясна слушалката. — Хайде, Макс. Убиецът на касиера с наема идва на себе си. Да вървим!

По пътя към болницата, докато Лепски караше, Джакъби отбеляза:

— Много шик риза си облякъл, Том.

Лепски го погледна недоверчиво. Чудеше се дали не го занася.

— Наистина ли така мислиш?

— Съвсем наистина. Не мога да разбера как успяваш винаги да си с чиста риза.

Лепски го погледна самодоволно.

— Въпрос на самоуважение. В края на краищата аз съм шеф. Един шеф трябва да изглежда добре, да е спретнат. Та като говорим за ризи, Макс, този парцал, дето си го облякъл, е направо срам.

— Май си прав — Джакъби въздъхна, — обаче аз нямам такова чудесно момиче като Керъл да се грижи за мене.

Лепски се намръщи.

— Какво общо има тя с цялата работа? Вярно е, че прането е нейно задължение, но всеки уважаващ себе си човек трябва да си сменя ризите ежедневно. Трябва да обръщаш повече внимание.

— Да — въздъхна Джакъби. — Ще обръщам.

Доктор Джерълд Скинър, шеф на болницата в Парадайз Сити, ги посрещна в своя кабинет. Той бе слаб, висок, плешив и много зает.

— Разбрах, че вие двамата искате да говорите с оня кубинец. — Трябва да сте наясно, че той умира. Има благоприятни признаци, че ще дойде в съзнание, но дали ще говори свързано и ще му се разбира ли нещо, все още не се знае.

— Наистина ли ще хвърли топа? — попита Лепски, давайки си сметка, че той стреля по младия кубинец.

Скинър сви рамене.

— Предполагам, че така ще стане, но той все пак е млад. Може и да прескочи трапа. Състоянието му обаче не е цветущо. В интензивното може и да оживее — грижим се възможно най-добре.

Лепски изсумтя.

— Той уби двама души. Какво значение има.

Скинър го изгледа студено.

— За нас има значение — каза той. — Ние, лекарите, имаме репутацията на хора, които се стремят да спасят всеки човешки живот, независимо за кого става въпрос. Бих ви помолил максимално да съкратите разпита на този човек.

— Добре, докторе.

Скинър натисна копчето и влезе медицинската сестра.

— Заведете тези двама полицаи в стая номер шест — нареди той. — Желая ви приятен ден — кимна и отвори една дебела папка.

Лепски и Джакъби последваха сестрата стаята на Педро Сертес. До леглото му с безкрайно отегчение седеше детектив трети ранг Лари Стивънс. Кръглото му луничаво лице светна, когато видя Лепски.

— Този гад започна да издава някакви звуци — каза той и се изправи. — Ще имаш ли нещо против да ида да закуся?

— Върви, Лари. Остави го на мен.

Лепски седна на свободния стол до леглото. Джакъби си придърпа още един стол, седна и оптимистично извади тефтер и молив.

Лепски погледна мъжа на леглото и лицето му се сгърчи. Ако съществуваше предсмъртен отпечатък, той бе върху изострилото се, бледо лице на този кубинец.

Зачакаха.

Изминаха пет минути и Лепски започна да губи търпение. Той хвана горещата, отъняла китка на Педро и я разтърси.

Педро изстена и отвори очи.

— Как се чувстваш, синко? — повтори Лепски. Нежният му глас стресна Джакъби, който никога не бе чувал Лепски да говори така.

Педро изстена и затвори очи.

— Слушай, синко, кой си ти? — попита Лепски отчетливо. — Как се казваш?

Педро бавно отвори очи.

— Върви по дяволите — измърмори той и ги затвори.

— Синко, трябва да ти кажа нещо. Ти си много зле и докторът смята, че няма да оживееш. Съвсем скоро ще се превърнеш в неидентифициран труп, ако не ми кажеш как се казваш — изрече Лепски. — Така ли искаш да стане?

Педро отвори очи и се вторачи в Лепски.

— Неидентифициран труп — повтори Лепски с тъжна нотка в гласа, която накара Джакъби да се ококори. — То не е хубаво да се говори за такива работи, но много типове мрат из този град. Оня ден умря едно старо пиянде. Нямаше документи. Никой не го знаеше кой е. Опитахме се да намерим най-близките му роднини, но никой не се яви. Знаеш ли какво става, когато върху градската управа се изтърси неидентифициран труп? Погребенията са сериозен разход. Затова старият пияница бе увит в един найлон и го изхвърлиха в морето, на акулите.

Нали не искаш и с теб да стане същото, синко?

Като го чу, Джакъби зяпна. За малко да провали лъжата на Лепски и да го опровергае, но Лепски му намигна и той си замълча.

— Никой не иска да завърши земния си път като храна на акулите, нали така? — продължи Лепски. — Ако знаем кой си, ще можем да се обадим на семейството ти или на жена ти, ако си женен, така че ще те погребат както подобава. Нали не искаш да те хвърлят в морето?

Педро потрепери и по лицето му мина сянка на ужас. Знаейки, че кубинците са не само религиозни, но и суеверни, Лепски изчакваше.

След кратка пауза Лепски продължи:

— Така че, синко, помогни ни да те погребем прилично. — Той се наведе напред. — Как се казваш?

Педро задиша учестено.

— Акули? — изломоти той.

— Да, синко, нали знаеш, че в залива има гладни акули, които само чакат да си похапнат нещо.

По тялото на Педро премина тръпка.

— Казвам се Педро Сертес — прошепна той накрая.

Като продължаваше да говори нежно, Лепски попита:

— Къде живееш, Педро?

— Сийком, „Фиш роуд“ двайсет и седем — измънка Педро след дълго колебание.

— Имаш ли жена, Педро? Ще идем да поговорим с нея да ти приготви прилично погребение.

— Анита.

— Тя с какво се занимава, Педро? Къде работи?

— Работи… — Педро с мъка си поемаше въздух, затвори очи и лицето му се отпусна.

— Извикайте сестрата! — нареди рязко Лепски. — Този май ще хвърли топа.

Джакъби скочи на крака, но в този момент влезе сестрата.

— Свърши ви времето — каза тя рязко.

— Много е зле — рече Лепски.

Сестрата се приближи до леглото, опипа пулса на Педро и вдигна рамене.

— Едва ли ще изкара още дълго — определи тя с безразличие. — Вие си вървете. Аз трябва да се заема с него.

Като излязоха в коридора, Джакъби каза:

— Абе много лошо стана с тия акули, бе, приятел!

— Ама свърши работа, а? Сега към „Фиш Роуд“.

След десет минути двамата детективи разговаряха с кубинеца — портиер на олющения жилищен блок, където се намираше стаята на семейство Сертес.

Портиерът бе нисък, дебел, с черни мустачки и мънички, хитри очички.

— Педро Сертес? Разбира се, тук живее. Най-горния етаж, вляво.

— Жена му вкъщи ли си е?

— Не. На работа е.

— Къде работи?

Портиерът определено харесваше Анита. Беше му много симпатична. Не понасяше Педро, но Анита често му правеше компания през деня. На ченге нямаше да даде никаква информация за Анита. Лицето му изведнъж стана празно.

— Де да зная.

Лепски изсумтя.

— Трябва много бързо да я намеря. Спешно. Съпругът й умира. Искаме да я заведем при него.

Портиерът се ухили презрително.

— Някой от наште умира, а две ченгета идват на крака да му заведат жената. Порасна ни работата.

— Знаеш, или не знаеш къде работи тя? — излая Лепски.

— Казах вече. Не зная.

— По кое време се връща от работа?

Портиерът знаеше в колко си идва Анита, но нямаше намерение да го каже на ченге. Вдигна рамене.

— Откъде да зная. По-късничко. Не зная.

— Как изглежда?

Значи тия две ченгета, дето се правеха на толкоз умни, дори нямаха описанието на Анита, помисли си портиерът. Това беше добра новина.

— Ами как изглежда? Като всяка кубинка: мургава, дебела, вдига си косата нагоре. — Толкова можа да измисли, за да ги отдалечи от истинския портрет на Анита.

— На колко е години?

— Отде да зная? На двайсет, трийсет, някъде там.

Лепски изсумтя. Ясно беше, че няма да получи никаква полезна информация от този кубинец.

Обърна се към Джакъби и двамата излязоха на улицата.

— Тези проклети кубинци здраво се поддържат един друг — каза той. — Трябва да държим сградата под наблюдение. Ти се навъртай на около, Макс, а аз ще наредя на момчетата да дойдат да те сменят. Проверявай документите на всяка кубинка, която влезе в сградата.

— Много приятна задача рече Джакъби с горчивина.

Лепски изсумтя, качи се в колата и замина за полицейския участък.

След няколко минути портиерът излезе на улицата. Изнесе кофа за смет и я остави на тротоара. Веднага забеляза Джакъби, който се опитваше да си даде вид на заинтригуван от рибарските принадлежности, изложени на витрината на един магазин наблизо.

Портиерът се прибра. Остана прав и замислен известно време, след това повика сина си — тъмнокосо дванайсетгодишно момче с ведро лице.

— Нали знаеш корабчето на Мануел Торес, долу на пристана? — попита бащата.

— Разбира се, че го зная. Всички корабчета зная.

— Добре. Бързо иди там. Кажи на господин Торес, че са идвали ченгетата и са питали за госпожа Сертес. Кажи му, че държат сградата под наблюдение. Ясно ли е?

Момчето кимна, излезе на улицата, мина край Джакъби с хитра усмивка и се затича към пристанището.

* * *

Мария Уорънтън бе оставила такъв безпорядък в банята си, че Анита се забави доста. Тъкмо поемаше по дългия път към Сийком, когато раздрънканият Линкълн на Мануел спря до нея.

— Качвай се, Анита — каза той.

Анита отвори вратата и се намести в колата.

— Да не би нещо да не е наред с Педро? Да не се е влошило състоянието му? — попита тя с треперещ глас.

— Не, той е добре — Мануел включи на скорост и се спусна по една странична уличка, която водеше право на пристанището. — Не бива да се прибираш у вас. Ченгетата те търсят.

Анита ахна и закри лицето си с ръце.

— Ченгетата?

— Да. Не се разстройвай — каза Мануел. — Трябва да останеш на корабчето ми, докато дойде време да ходиш на работа. Не бива да излизаш по улиците. Доколкото разбирам, ченгетата нямат твое описание. Разпитали са вашия портиер, но той нищо не им е казал. Въпреки това смятам, че ще е по-безопасно да останеш на корабчето известно време. Така ще доуточним как ще действаме довечера.

— Но как са научили адреса ми? — чудеше се Анита. — Педро никога не би им го дал.

Мануел въобще не вярваше в това. Беше почти сигурен, че Педро е проговорил и въпреки, че явно е на път да умре, са успели да изкопчат името и адреса от него.

— Педро? Не, разбира се, че не. Някой доносник. И сред нашите хора има доносници — каза Мануел. — Не се тревожи. Всичко ще се оправи. — Той спря колата близо до корабчето си. — Сега ще измислим окончателния план.

В предната кабина намери Фуентес да лежи на койката. Той седна и се вторачи в Анита.

— Тази какво прави тук? — попита той.

— Лоша работа — каза тихо Мануел и седна на масата. — Ченгетата я търсят. Тя остава тук, докато дойде време да иде на работа.

Фуентес се опита да каже нещо, но Мануел му махна с ръка да млъкне.

— Седни, Анита.

Когато тя седна до масата, той продължи.

— Довечера в колко часа трябва да започнем операцията?

— Дванайсет и трийсет — каза Анита без колебание. — По това време никой не си е в апартамента. Хотелският детектив започва да патрулира в един часа. Персоналът ще е зает да приключва в кухнята. Това е най-подходящото време.

— Ти в колко часа свършваш работа?

— Малко след десет. Дайте ми лист и молив. Ще ви начертая как да стигнете до входа за персонала.

Мануел й подаде лист и молив и седна да наблюдава как чертае скицата. Докато тя бе заета с тази работа, той погледна към Фуентес и му кимна, за да му даде знак, че Анита добре знае какво прави.

Тя му подаде листа.

— Ясно ли ти е?

Мануел разглежда скицата в продължение на няколко минути, после кимна.

— Значи минаваме отзад, по „Ранч Роуд“. След това през игрището за голф, после по пътеката, която води към служебния вход?

— Да.

— Може ли да изникне някакъв проблем?

— Не, но трябва да внимавате да не ви забележат.

— И после?

— Точно в дванайсет и половина аз ще отворя служебния вход. Вие трябва да сте там и веднага да влезете. Наоколо няма да има никой. Ще ви заведа до асансьора в мазето и оттам ще се качим горе. Президентският апартамент, където са настанени Уорънтънови, си има отделен асансьор. Ще се качим по стълбите и ще отключим вратата.

— Ами ако са вътре?

— Никога не се връщат преди един и половина. Ще заключа вратата отвътре, а ние ще излезем на терасата и ще ги изчакаме там. Останалото оставям на вас.

Мануел размишляваше върху това, което тя му беше казала, но през цялото време имаше чувството, че Фуентес го наблюдава.

Накрая кимна:

— Звучи добре.

— Мануел, — рече тя. — Нали сме се разбрали, че мъжът ми идва с нас?

Последва продължителна пауза. Фуентес прекара пръсти през дългата си, мазна коса. Мануел бе приковал поглед в олющената маса, след това вдигна, глава и погледна Анита право в очите.

— Да — отвърна той. — Това е ясно от самото начало. Педро се оправя, но, ако дойде на кораба с нас, положението му може да се влоши, Анита. Той все още не е съвсем добре.

Анита замръзна.

— Ако не ми обещаеш, че той идва с нас, аз няма да ви отворя служебния вход — отсече тя твърдо.

— Разбирам чувствата ти. Ти си прекрасна жена, но нека разгледаме нещата по-подробно — каза Мануел, като се насили да й се усмихне съчувствено. — Имаме всичко, което ни е нужно, да окажем натиск — две бомби и Уорънтънови, но мъжът ти е все още много зле. След две седмици той би могъл да пътува, без опасност състоянието му много да се влоши, но сега, когато ченгетата те търсят, не можем да чакаме две седмици. Трябва да започнем изпълнението на плана си още тази вечер. Сега ще ида в болницата и ще говоря с моя приятел, за да разбера дали Педро може да бъде безопасно преместен. Ако той каже, че може, тогава няма да има никакъв проблем. Но ако каже, че за Педро е опасно да предприема дълго пътуване, тогава ще ти направя едно друго предложение.

Анита седеше втренчена, взряна в Мануел. Той усети някаква несигурност. Големите и черни очи го гледаха изпитателно.

— Какво друго предложение? — гласът и бе тих и пресипнал.

— В момента не е нужно да го обсъждаме Мануел се изправи. — Сега ще ида в болницата и ще поговоря с моя приятел. Надявам се, че няма да се наложи да мислим за друг вариант. Връщам се след час.

— Ще почакам — каза Анита. — Но искам да е ясно, че ако Педро не дойде с нас, няма да ви пусна да влезете в хотела.

— То е съвсем ясно. — И Мануел излезе от кабината, прекоси мостчето, качи се в колата си и потегли.

Фуентес гледаше Анита, без да откъсва очи от нея, а в погледа му просветваше омраза. Много му се щеше да извади ножа и да й пререже гърлото. Ако имаше късмет, един милион долара му бяха в кърпа вързани, но тая жена можеше да обърка цялата работа.

Анита въобще не го погледна. Тя се взираше в стиснатите си юмруци.

— Мануел е човек, дето държи на думата си — увери я Фуентес. — Трябва да направиш това, което ти казва. Бъди разумна.

Анита вдигна поглед. Изразът на лицето й накара Фуентес да се свие на мястото си.

— Ти си виновен за всичко! Ти замеси мъжа ми в това ужасно нещо! Ти му даде пистолета! Да не си посмял да приказваш! Господ да те убие!

Фуентес не гъкна. Тая жена е опасна, помисли си той. Каква ли лъжа ще измисли Мануел, за да я баламоса?

* * *

Когато Лепски уведоми сержант Джо Бийглър, че вече разполага с името на убиеца на касиера и че сега трябва да установи къде се намира съпругата му, Бийглър, докато си отпиваше от кафето, похвали Лепски, че си е свършил добре работата. Но когато Лепски допълни, че иска двама души, за да ги изпрати надолу по „Фиш Роуд“, да направят засада и да облекчат Джакъби, Бийглър изгледа Лепски така, сякаш му бе поискал тон злато.

— Нямам излишни двама души — отряза го Бийглър, след дълга пауза.

— Това е твой проблем. Искам да устроим засада. Не мога да открия къде работи тази жена, така че най-добрият начин да я пипнем, е щом се върне от работа — каза спокойно Лепски, сякаш обясняваше на бавноразвиващо се дете.

Бийглър отпи от кафето си.

— Знаеш ли какво щях да направя, ако бях един умен детектив първа степен? — запита го той. — Бих могъл да добавя, че не съм печен детектив първа степен, а много печен сержант. Слушай, ако исках да разбера къде работи някаква си кубинка, знаеш ли какво щях да направя?

Лепски разхлаби възела на връзката си. Когато Бийглър започнеше да се държи така покровителствено, кръвното му налягане се вдигаше до небето.

— Казвай — изръмжа той.

— Поради това, че съм много печен сержант, аз отговарям за този участък, когато шефът го няма. На твое място щях да отида в кметството и да проверя в офиса на имиграционните власти, където се пазят данни за всеки кубинец, или кубинка, които живеят в нашия град.

Лепски го изгледа зяпнал.

— Как не можах да се сетя досега, по дяволите!

— Ти няма откъде да го знаеш, но аз ги зная тези неща, защото съм много печен…

Но Лепски бе вече изчезнал. Той скочи в колата и отпрати към кметството.

На гърба на кметството, откри офиса на имиграционните власти, където дълга опашка от дрипави кубински бежанци чакаха да се регистрират.

Лепски нямаше време да изчаква някакви си кубинци. Разбута хората от опашката и с лакти си проби път до големия офис, където кубинците отговаряха на зададените им въпроси.

Като се добра до началото на опашката, той се изправи пред една млада жена, която седеше зад дълго гише и попълваше формуляр. Табелката отпред му подсказа, че това е госпожица Хепълуейт.

Огледа я и реши, че тя е нахакано и готино маце, което си знае добре работата.

— Госпожица Хепълуейт? — Той тикна значката си под носа й. — Детектив Лепски.

Тя не вдигна очи, а продължи да попълва формуляра. Откъде да знае Лепски, че сутринта бе имала разправии с някакво ченге за неправилно паркиране и отнесе глобата. Точно сега госпожица Хепълуейт, момиче с изключително силен характер, ненавиждаше всички ченгета.

Лепски почака, като нервно барабанеше с пръсти по гишето. Когато свърши да попълва картата, тя вдигна поглед, но сиво-сините й очи имаха каменно изражение.

— Заета съм — отряза тя. — Кой казваш, че си ти?

Лепски разхлаби връзката си.

— Детектив Лепски, градска полиция — пусна в ход той полицейския си тон и отново показа значката.

— Какво очаквате да направя? — попита тя. — Да коленича и да Ви се поклоня?

Тази кокона си знае цената, помисли си Лепски, като с усилие запази самообладание.

— Тук съм по полицейско разследване, госпожице Хепълуейт. Искам да разбера къде работи Анита Сертес, регистрирана на Фиш Роуд № 27, Сийком.

Тя го погледна враждебно.

— Защо?

Кръвното налягане на Лепски подскочи. Прииска му се да я метне върху гишето и да напляска задничето й.

— Полицейско разследване — повтори той. — Не трябва да си напрягаш мозъчето излишно, маце.

— Не ме наричай маце! Ще се оплача, че ме обиждаш.

На Лепски вече му писна.

— Аз пък ще те арестувам за създаване на пречки на полицията, маце. Разследвам двойно убийство. Искаш ли да дойдеш до полицейското управление, за да изясним нещата веднъж завинаги?

Госпожица Хепълуейт изгледа слабото сурово лице на Лепски и реши, че достатъчно му е ходила по нервите. Той изглеждаше така, сякаш наистина ще изпълни заплахата си. Последното, което госпожица Хепълуейт би искала, беше да я заведат в полицейското управление. Тя се предаде неохотно.

— Какво беше името?

Лепски й пусна усмивката на суровото, но справедливо ченге.

— Анита Сертес, Фиш Роуд № 27, Сийком.

— Разбирате, че имам много… — започна госпожица Хепълуейт, опитвайки се да запази стопяващото се чувство на собствено достойнство.

— Анита Сертес, Фиш Роуд № 27, Сийком излая Лепски.

— Сега ще проверя. — Бясна на себе си, че се остави да бъде унижена от това ченге, госпожица Хепълуейт се отправи към кантонерките с регистрите. Съзнателно се разтакаваше, докато Лепски барабанеше по гишето, а кубинците зяпаха и слухтяха.

Най-накрая се върна с една карта.

— Тази жена работи на непълен работен ден в хотел „Спениш Бей“ като камериерка — каза тя. — Работното й време е от десет до един и след това отново в осем вечерта.

Лепски й хвърли една цинична усмивка.

— Благодаря ти, маце. Пази се да не ми паднеш — и излезе.

Един дребничък и слаб кубинец, някъде по средата на опашката, прошепна на приятеля си:

— Запази ми мястото — напусна залата и отиде да търси градски телефон. Беше добър приятел на Анита Сертес. Имаше само един човек, който можеше да предаде новината, че полицията издирва Анита. Той се обади на Мануел Торес.

* * *

Джош Прескът, хотелският детектив на „Спениш Бей“ се подготвяше за нощно дежурство. След като си взе душ и се избръсна, започна да се облича. Съзнанието му бе обсебено от образа на тази фантастична, разкошна медицинска сестра. Беше ходил с десетки момичета, но нито една от тях не можеше да се сравнява с нея. Тази вечер имаха среща. От мисълта как отново ще я натиска в храстите, пулсът му заби учестено. Докато си оправяше връзката, звънецът на вратата иззвъня.

Лепски нахълта вътре.

— Здрасти, Джош!

— Какво искаш? — попита Прескът. — Готвя се за дежурство.

— И какво от това? — Лепски седна. — Интересува ме една кубинка, която работи в хотела. Анита Сертес. Говори ли ти нещо това име?

— Разбира се. Тя чисти апартаментите и е на непълен работен ден.

— Прочете ли за оня нещастник, който застреля касиера с наемите на Фиш Роуд?

Прескът кимна.

— Анита Сертес е съпругата на убиеца. Искам да говоря с нея.

— Тези проклети кубинци винаги се забъркват в някаква каша.

— Прав си. И аз така мисля. Значи работи от осем до десет. Тъй ли?

— Да.

— Тогава мога да дойда в хотела и да говоря с нея, нали?

Прескът се замисли за миг, след това поклати глава.

— Тя се грижи за апартамента на Уорънтън. Шефът ще излезе от кожата си, ако точно президентският апартамент не е почистен както трябва. Слушай, за да не се издъним, изчакай, докато тя свърши дежурство. Ще се погрижа да дойде в офиса ми точно в десет часа. Тогава ще можеш да си говориш с нея.

Лепски, който знаеше влиянието на Дюлак в града, повдигна рамене.

— Добре, Джош. Ще бъда в офиса ти точно в десет без пет.

— Ще ти я доведа на всяка цена — обеща Прескът.

Беше 18.30 часът.

Лепски усети глад. Керъл му бе заявила, че ще сготви някакво ново блюдо, но се заинати да му каже какво точно. Когато Керъл не говореше с часове по телефона или не прекарваше цели следобеди в пиене на кафе и размяна на последните клюки с приятелките си, тя изучаваше готварски книги. Винаги изнамираше да направи някакво ново сложно ядене, което неизбежно завършваше катастрофално.

Лепски живееше с надеждата, че един ден тя ще сготви нещо, което ще става за ядене, вместо да разчита на притопляните замразени храни от хладилника.

Когато отвори входната врата, плътно го обгърна миризма на загоряло ядене и в ушите му отекна гласът на Керъл, която ругаеше с всички сили.

Лепски се опита да изобрази на лицето си усмивка на влюбен и разбиращ съпруг, но всъщност така заприлича на човек, който току-що бе избягал от филм на ужасите. С чувство на примирение и обреченост, той влезе в задимената кухня.

* * *

Анита и Фуентес чакаха повече от три часа, Мануел да се върне на кораба. Тези три часа бяха най-тежките часове в живота на Фуентес.

В кабината бе задушно и горещо. Той непрекъснато пушеше, сновеше напред-назад, мърмореше си нещо под носа и през цялото време усещаше омразата на тая жена, невъзмутима като каменна статуя.

Мине се — не мине, й хвърляше по един стреснат поглед. Тя седеше неподвижна, втренчена в стиснатите си юмруци, а тежката й черна коса, паднала напред, почти скриваше лицето й.

Когато Фуентес чу тежките стъпки на Мануел по палубата, въздъхна с облекчение. Чак тогава Анита се размърда. Вдигна глава и погледна към вратата на кабината, но лицето й бе каменно.

Мануел влезе и затвори вратата. Веднага се приближи до масата и седна срещу Анита.

— Добри новини! — каза той. Обърна се към Фунтес, който седеше на леглото:

— Донеси ми едно питие, приятел.

Фуентес извади бутилка ром от някакво шкафче и напълни догоре една чаша.

— Анита, съжалявам, че толкова се забавих — продължи Мануел. — Приятелят ми в болницата беше зает. — Трябваше да почакам.

— Педро? — попита Анита дрезгаво.

— Да… Педро. — Мануел взе чашата от Фуентес и пресуши рома, въздъхна и остави чашата на масата. — Дълго чаках, но най-накрая успях да говоря с приятеля си. Обясних му ситуацията. Питах дали Педро ще може да понесе пътуване по море. Той каза, че стига нещата да са правилно организирани, Педро може да дойде с нас. Вече можел да става, да седи, можел да яде, но нещата трябва да са организирани както трябва.

Фуентес седеше на леглото и бършеше потното си лице. Той знаеше, че Мануел лъже, но поне лъжеше убедително.

— Какви неща? — попита Анита.

— Приятелят ми каза, че трябва да прекараме Педро от болницата до кораба с линейка. Щом той се озове на борда, ти ще можеш да се погрижиш за него. Не може и дума да става да го водим до хотела. Трябва да му спестим и най-малкото усилие.

Анита гледаше стиснатите си юмруци, дълбоко замислена.

Фуентес чувстваше как потта се стича по лицето му. Проклета кучка! Помисли си той. Тя стои между мен и един милион долара.

Мануел също наблюдаваше Анита, като си мислеше, че тя държи ключа към пет милиона долара. Беше ли успял да я заблуди с лъжите си?

Анита вдигна очи.

— Ще го пусне ли полицията до кораба? — попита, тя.

— Какво друго могат да направят? Притиснали сме ги в ъгъла — каза Мануел. — Няма грешка. Ще държим и Уорънтън. Заложили сме две бомби. Ще обясня на Дюлак, че мога да унищожа хотела му от борда на кораба, ако не докарат Педро тук.

Тя го погледна изпитателно.

— Но ще можеш ли наистина да го направиш?

— Да. Човекът, който направи бомбите, ми дължи живота си. Обясни ми, че бомбите могат да бъдат взривени с това дистанционно управление в радиус от три километра.

Без да помръдне, Анита продължи да го гледа изпитателно.

— Покажи ми това дистанционно управление. Мануел се размърда неуверено, но като я погледна и видя хладното й изражение, се изправи, отиде до едно чекмедже и извади черна кутия.

— Това е дистанционното — каза той. — Виж, тук има два бутона. Натискам горния и взривявам малката бомба. Натискам долния и взривявам голямата бомба. Ще го нося със себе си.

Анита изгледа черната кутия, не по-голяма от пакет цигари.

— Ще проработи ли?

— Да. Ще проработи.

Тя се отпусна и като се облегна назад, се усмихна на Мануел.

— Тогава довечера ще можем да отплаваме заедно с Педро за Хавана?

— Да.

Тя се пресегна и сложи ръка върху неговата.

— Мили приятелю. Прави са, когато казват, че си човек на честта и приятел на всеки от нашите. Благодаря ти.

Докосването на ръката й бе като от нажежено до червено желязо, но Мануел успя да запази самообладание. Пет милиона долара! Кой, по дяволите би предпочел да бъде известен като човек на честта, когато става дума за толкова много пари?

— Значи разбрано — рече той и почеса брадата си. — Ти ще отвориш вратата, ние ще отвлечем семейство Уорънтън, получаваме парите, а ти — твоя Педро.

— Разбрано — Анита го погледна право в очите. — Искам пистолет.

— Имам само два пистолета — каза Мануел след известна пауза. — Един за мен и другият за Фуентес. Вие двамата ще охранявате с него семейство Уорънтън. Който дежури, той ще държи пистолета.

Анита стоеше неподвижна. Под покривката на масата, ръката й поглади дръжката на ножа, скрит под черната й фланела. Ако нещата се объркат, щеше да й трябва. Ножът е безшумно оръжие. Тя се обърна към Фуентес, който я гледаше втренчено. Ах, как само ненавиждаше този тип!

— Нищо не разбирам от пистолети. Покажи ми пистолета, който може би ще трябва да използвам.

Мануел отиде до чекмеджето и от някаква найлонова торбичка извади 3.8 калибров пистолет.

— Не иска кой знае каква философия — той подаде пистолета на Анита. — Не е зареден. Дръж го с две ръце, прицелваш се и натискаш спусъка. Важното е да го държиш с две ръце.

Анита замислено разгледа пистолета, докато двамата мъже я наблюдаваха, след това се обърна настрани, хванала пистолета с две ръце и натисна спусъка. Рязкото изщракване на ударника я накара да подскочи.

— Да — каза тя и върна пистолета на Мануел. — Разбирам.

Мануел го прибра обратно в найлоновата торбичка, а торбичката в чекмеджето.

— Хайде да хапнем — предложи той. — Може да ни се наложи да останем в президентския апартамент два-три дни. По-добре да сме яли предварително.

Докато той приготвяше някаква печена риба, Анита седеше до масата, забила поглед в ръцете си.

Фуентес стана от койката и отиде до камбуза. Беше му писнало да наблюдава трагичното замислено изражение на Анита.

Мануел му намигна и притисна дебелите си пръсти до устните, давайки знак на Фуентес да не приказва.

Обядът премина в пълно мълчание. Докато Анита миеше чиниите, телефонът иззвъня. Мануел вдигна слушалката, изръмжа „Торес“, след това се заслуша. Най-накрая каза:

— Благодаря ти. Свършил си добра работа. Ще се погрижа за приятелите си — и затвори телефона.

Фуентес видя, че Мануел е доста загрижен. Суровото му лице беше замислено, той бавно се отпусна до масата и изтри потта от плешивата си глава.

Анита притича от кухничката.

— Лоши новини — рече Мануел.

Анита замръзна на мястото си и лицето й побледня.

— Педро?

— Не става дума за него. Нали непрекъснато ти повтарям, че Педро е добре? — каза рязко Мануел. — Стига си мислила за него!

— Няма за какво друго да мисля, освен за съпруга си. Коя е лошата новина?

— Ченгетата са разбрали, че работиш в хотела.

Анита примигна, и се отпусна бавно на стола.

— Какво ще стане сега?

— Не зная. Може би полицията ще заложи капан за теб. Ще искат да те разпитат. Най-вероятно ще говорят и със шефа ти, общо взето, положението е доста напечено.

Анита се замисли, а Мануел и Фуентес внимателно я наблюдаваха. И двамата се страхуваха, че в края на краищата, тази огромна сума пари ще си остане само мираж.

Анита вдигна очи. Мануел се чудеше на спокойното й изражение.

— Няма проблеми — каза тя. — В хотела не достига персонал. Аз съм единствената, която знае как да обслужва президентския апартамент. Поне и тази вечер хотелът не може да мине без мен. Разпитът ще се състои едва след като свърша работата си. А съм сигурна, че тогава ще бъде прекалено късно. — Тя се изправи. — Време е да тръгвам. Не се страхувам от полицията. Точно в дванайсет и половина довечера ще отворя служебния вход. Давам ви думата си.

Мануел я изгледа и се поотпусна.

— Ти си прекрасна и наистина смела жена. Ще бъдем там точно в дванайсет и половина.

— Значи сме се разбрали, че след ден-два, ще отплаваме за Хавана с Педро?

— Разбрано — отвърна Мануел с престорена усмивка.

Анита го изгледа право в очите.

— Имам ти доверие — каза тя. — Ти ще прибереш всичките пари. Аз искам само моя Педро.

Когато тя си отиде, настъпи дълга неловка тишина, пръв Фуентес я наруши:

— Тази жена ме плаши. Много е опасна. В никакъв случай не трябва да й се дава пистолет.

Мануел поклати глава.

— Разбира се, и дума да не става. — Той извади от страничния си джоб нещо като черен салам и го остави на масата. — Мисля си за това непрекъснато, откакто те оставих тук. Педро умира. Няма друго решение. Съжалявам, но ще трябва да държим ченгетата настрана от тази история. Анита очаква от мен да заплаша собственика на хотела, и той да убеди кмета да освободи съпруга й. Тя ще стои до мен, докато говоря с Дюлак. Ако го направя обаче, Дюлак ще алармира полицията. А това не бива да се допуска. Сигурен съм, че без Педро, ще пипнем мангизите. Напълно съм убеден, но ще трябва да неутрализираме Анита. — Той вдигна предмета с формата на салам. — Само едно леко чукване по главата и тя повече няма да ни създава проблеми. Няма да пострада. Зная колко силно трябва да замахна с торбичката с пясък. — Той извади от джоба си ролка лейкопласт. — Веднага след като ни пусне в президентския апартамент, ще я чукна леко по главата. След това ще я завържем, ще й запушим устата и ще я оставим на терасата. За съжаление, няма друг начин. Когато пипнем мангизите, ще я освободим. Ако тя приеме, че Педро е мъртъв и вече с нищо не може да му се помогне, ще я вземем със себе си, ще й дадем малко пари. Ако се държи като пълна глупачка, за съжаление ще трябва да я халосам още веднъж и да я зарежем. Дотогава ще имаме парите и Уорънтън като заложник. Какво може да направи тя или ченгетата? Просто няма друго решение.

По лицето на Фуентес се стичаше пот. Той гледаше тревожно към черната торбичка с пясък, която Мануел държеше.

Помисли си за времето, когато той, Мануел и Уорънтън като заложник ще плават с кораба за Хавана.

Зная много добре как да удрям с торбичка пясък.

Какво щеше да стане с него, щяха да го хвърлят на акулите ли?

Мануел го наблюдаваше внимателно.

— Какво те тревожи, приятелю? — попита той.

Приятел? Този човек на безчестието ме нарича приятел, помисли си Фунтес.

— Мисля си за парите — каза той, като се опита да изобрази усмивка. — Мисля си какво ли ще е да притежавам милион долара.

— Да — каза спокойно Мануел, — но първо ще трябва да пипнем парите. Не е ли така, приятел?

В заспалия мозък на Фунтес се появи една мисъл. Той ще има пистолет. Няма да сваля поглед от Мануел по време на пътувнето до Хавана. Когато наближат светлините на пристанището, ще застреля Мануел. Имаше достатъчно опит с кораби, за да акостира до пристана. На борда щеше да има пет милиона долара. След това ще застреля Уорънтън, ще зареже кораба на пристана и ще изчезне с този огромен откуп!

Трябва внимателно да обмисли всичко това още веднъж, но имаше още време.

Пет милиона долара!

Лицето му светна, докато казваше:

— Да, ти си прав. Първо трябва да докопаме мангизите.

* * *

Ед Хедън седеше на ъгловата маса в ресторанта за морски деликатеси, когато дойде Брейди.

Салонният управител се приближи до тях.

— Поръчай си кралски скариди с къри — посъветва го Хедън. — Много са вкусни.

Брейди рече, че кралските скариди с къри прекрасно го устройват. Хедън поръча още едно сухо мартини за себе си и уиски с лед за Брейди.

Веднага след като управителят се отдалечи, Хедън погледна въпросително Брейди.

— Какви са новините?

— Довечера ще направим големия удар — каза Брейди. — Изглежда сигурна работа. Първо сейфа, сетне диамантите на Уорънтън. А после какво ще правим?

— Ти изпипа ли всичко докрай?

— Казах ти: всичко е сигурно.

— И аз съм изпипал всичко до най-малките подробности — увери го Хедън. — Лу, довечера ще направим наистина голям удар.

Двама сервитьори дойдоха и сервираха кралските скариди. По изражението на лицето на Брейди, надвесил се над чинията, Хедън разбра, че по-нататъшните опити за делови разговор ще бъдат само губене на време.

Двамата мъже обядваха в пълно мълчание. От време на време, Брейди силно сумтеше от задоволство. Накрая, когато се наяде, той се отпусна назад, избърса устата си със салфетка и се усмихна.

— Това ядене бе дяволски добро, Ед.

— Не можеш ли да насочиш лакомия си мозък към работата? — попита Хедън.

— Нека си поръчаме ябълково суфле — каза Брейди. — Умирам си за ябълково суфле.

Хедън вдигна рамене и поръча две ябълкови суфлета. Докато ги чакаха, Брейди почисти зъбите си с клечка за зъби и тихо си затананика. Хедън едва успяваше да сдържа нетърпението си.

Чак след като сервираха кафето и коняка, можеше да се приказва с Брейди.

— Както ти казах, аз съм готов с моята част. Говорих с Кендрик. Той ще се заеме с цялата сделка. Сега, щом вече зная, че ще направим довечера големия удар, ще го предупредя да изпрати своя човек във вилата ти. След като пипнеш стоката, се връщаш във вилата. Човекът на Кендрик ще вземе плячката и с това свършват проблемите ти. Кендрик ме увери, че ще прибере стоката на такова място, където никой не може да я открие. Когато нещата се поуспокоят, ще продадем стоката. Може да минат два месеца, преди да си получим мангизите, но не повече.

Брейди направи гримаса.

— Ами ако Кендрик заяви, че никога не е виждал плячката? На този дебелак му нямам никакво доверие.

Хадън се усмихна мрачно.

— Имам достатъчно компромати за Кендрик, за да го изхвърля от бизнеса и да го пратя зад решетките. Бъди спокоен, ще си получим парите.

Брейди кимна.

— Добре. Щом ти го казваш, значи ще си получим парите.

— Веднага след като предадеш плячката, се връщаш в инвалидната количка. Ще останеш в хотела още два дена. Ще има проверка, но ченгетата изобщо няма да те заподозрат. Документите ти са перфектни. След два дена, напускаш. Съгласен ли си?

— Да. Разбирам. Кога ще си получа парите, Ед?

— Кеднрик ще внесе дела ти по твоята сметката в швейцарската банка до два месеца.

— А какво ще стане с парите за Баниън — петдесетте хиляди долара?

— Той също ще трябва да почака.

— Слушай, Ед — каза Брейди настойчиво. — Този човек наистина се нуждае от парите. Болен е, в последната фаза на неизлечим рак и има бавноразвиващо се дете, за което иска да се, погрижи. За да съм сигурен, че той ще даде максималното, на което е способен, искам да му обещая, че ще получи дела си веднага след като свърши работата. Ще дадеш ли парите?

— За какво толкова труд? Кой го е еня за някого си там? Ако искаш да му помогнеш, Лу, ти му плати — измърмори Хедън.

— Щях да го направя, ако можех, но изглежда, че никога няма да разполагам с достатъчно пари — каза Брейди. — Хайде, Ед. Какво са петдесет хиляди за теб? За да не развалим тоя сладък бизнес заради някакви си петдесет хиляди, искам да обещая на Баниън, че ще му платим веднага след като свършим работата и искам да изпълня обещанието си.

— За моя сметка?

— Ти ще получиш осем милиона, а може би и повече. За бога Ед, прояви малко човечност.

Хедън помисли, сетне вдигна рамене.

— О, за Бога. — Той се ухили на Брейди. — Ти си в състояние да продадеш и краставици на краставичаря, и брашно на мелничаря. Добре ако Баниън си свърши добре работата, ако ти пипнеш диамантите на Уорънтън, ако докопаш плячката от касетките, ще ти дам петдесет хиляди за Баниън.

Брейди се усмихна.

— Имаш думата ми, Ед. — Той бутна стола назад и се изправи. — Баниън ще свърши добра работа, както и аз. Благодаря за страхотния обяд. Довиждане — и той напусна ресторанта, качи се в колата и подкара обратно към хотел „Спениш Бей“.