Джеймс Хадли Чейс
Приятна вечер (5)

Пета глава

Когато слънцето започна да потъва морето като ален огнен кръг и над кея се заспуска здрач, Мануел Торес се приближи към рибарската си шхуна. През рамото си бе преметнал платнена торба. Плешивата му глава приличаше на портокал в светлината на залязващото слънце.

Спираше от време на време да размени по някоя дума с другите кубинци, които безцелно се мотаеха, преди да се върнат в жалките къщи с надеждата, че жените им ще са приготвили нещо за ядене.

Върху лицето на Мануел се появи мрачно, студено изражение, докато прекосяваше мостчето, което водеше към шхуната. Той внимателно остави платнената торба, след това прибра мостчето. На път към шхуната беше огледал внимателно пътя отляво и отдясно. Нямаше и следа от детективи, които да го държат под око, не се виждаше дори униформено ченге.

Подсвирна, за да даде знак на Фуентес, че се прибира, сетне вдигна торбата прекоси палубата и влезе в предната кабина, която бе тъмна. Беше предупредил Фуентес да не пали лампите. Не се прибра цели шест часа и му стана жал за Фуентес, който седеше в сгъстяващия се мрак, съвсем сам. Но поне му бе оставил храна.

Той влезе в кабината, затвори вратата и след това запали лампата.

Фуентес, който лежеше на койката, се изправи.

— Не бързаш кой знае колко! — изсъска той. — Да не мислиш, че много ми харесва да седя тук и да чакам до безкрай.

— Приятелю, — каза тихо Мануел — въобще не е нужно да чакаш до безкрай. Ти не си затворник. Трябва просто да станеш и да си идеш. Никой няма да те спре, освен ченгетата.

Обезоръжен, Фуентес пак се отпусна на твърдата койка.

— Скапах се. Да не мислиш, че е огромно удоволствие да се свива човек в тая гореща кабина часове наред. Млъквам, Мануел. Зная, че правиш за мен всичко, което можеш, и съм ти благодарен.

Мануел отвори торбата.

— Тази вечер ще похапнем добре — каза той. — Спагети, пиле, сирене.

Фуентес внимателно се вгледа в лицето на Мануел, осветено от лампата. Мрачното му, замислено изражение го разтревожи.

— Да не би да има нещо? — попита той. Стана от койката и се приближи до масата, на която Мануел слагаше пакет спагети, консерви с доматен сос и сос чили, едно едро пиле.

— Първо ще ядем — отсече Мануел. — Гладен съм.

Въпреки, че не бе изпразнил торбата, той пристегна връзките й и я прибра внимателно в едно шкафче.

— Още нещо ли имаш вътре? — попита Фуентес.

— Бомбите — и повтори. — Но първо да ядем.

Той отиде в малката кухня. Сложи тенджера с вода на газовия котлон, след това включи електрическия грил и отвори консервите. Забоде пилето на въртящата се ос. Движенията му бяха методични, изражението му бе все така безрадостно.

Фуентес застана на вратата и нервно се вторачи в Мануел. Досега не го бе виждал толкова замислен, нито пък толкова мрачен, и от това нервността му нарасна.

— Проблеми ли има? — попита той след няколко минути.

— Да ядем. После ще говорим — рече пак Мануел и изсипа спагетите във врящата вода.

Фуентес се върна в кабината и сложи ножове и вилици на масата. После седна на койката и зачака.

След четирийсет минути двамата мъже седяха на масата и пред всеки имаше по половин печено пиле и купа спагети, поляти с доматен сос.

Мануел поглъщаше храната като вълк. Лицето му си оставаше изпънато в мрачна маска. Фуентес, неспокоен, ядеше бавно. Непрекъснато поглеждаше към Мануел, сетне отместваше поглед.

Накрая избухна:

— Мануел, приятелю! Какво е станало? Кажи ми, за бога! Той ще умре — каза Мануел, довършвайки пилето си.

Фуентес замръзна.

— Имаш предвид Педро?

— Че кой друг? Говорих с моя приятел от болницата. Вече няма никаква надежда. Просто е въпрос на време. Педро може да поживее една седмица, може би дори две, но все едно, че вече е умрял.

Фуентес, който можеше да мисли само за себе си, се отпусна.

— Значи бомбите не ни трябват? — Изпитваше ужас, че могат да го свържат с бомби. Значи имаме един проблем по-малко?

Мануел внимателно се взря в него. Очичките му приличаха на маслинки.

— Приятелю, ти въобще не разсъждаваш. Изглежда си забравил какво възнамеряваме да правим: Анита, ти и аз.

Фуентес го зяпна.

— Грешиш! Много добре зная какво планираме да направим! Ще се качим на последния етаж в президентския апартамент на хотела, ще вземем онези двамата като заложници, ще поискаме откуп и ще заминем за Хавана с пет милиона долара. Защо смяташ, че не разсъждавам?

— Как ще проникнем в апартамента на последния етаж?

Фуентес размаха ръце с досада.

— Всичко е уредено. Анита има дубликат от ключа. Защо казваш, че не разсъждавам?

— Сега, приятелю, ти не само не мислиш, но и не си спомняш — каза Мануел и си отряза парче сирене. — Забравил си, че Анита обеща да ни пусне в апартамента при едно условие. — Той се наведе напред и внимателно се взря във Фуентес. — Педро трябва да бъде освободен и да пътува с нас до Хавана.

Фуентес прокара пръсти през дългата си, мазна коса.

— Ама ти казваш, че той умирал.

— Сега, приятелю, ти започваш да разбираш проблема. Да, след около седмица Педро ще е мъртъв. Анита обича този мъж. Тя е готова на всичко, за да си го върне. — Мануел си отряза още едно парче сирене. — Жените трябва да бъдат разбирани. Аз ги разбирам. Нейният живот е свързан с Педро. Дал съм й дума, че ако тя ни пусне в апартамента на последния етаж, мъжът й ще бъде свободен и ще пътува с нас до Хавана. Направих всичко възможно, за да е сигурно, че те ще пуснат Педро. Имам две бомби, които ще предизвикат такова напрежение, че Педро ще бъде освободен. — Той затвори очи и Фуентес разбра, че станалото силно го измъчва.

Последва дълга пауза, през която Фуентес наблюдаваше Мануел с нарастващо нетърпение, но този едър мъж го плашеше и той нищо не каза.

— Дадох дума на Анита — продължи Мануел, загледан в грубите си ръце на масата. — Обещах й, че Педро ще пътува с нас, ако тя ни вкара в президентския апартамент. Такава беше сделката.

— Зная — каза Фуентес, — но Педро умира.

— Да. Няма съмнение. Така че не може да има сделка между нас с Анита.

Фуентес хвана главата си с ръце.

— Да не искаш да кажеш, че ще изпуснем пет милиона долара, защото една тъпа жена е толкова предана на този негодник, че няма да ни пусне в апартамента на последния етаж, ако разбере, че копелето умира? — кресна Фуентес.

— Точно това ти казвам. Ти не си от хората, които ще го разберат. Аз съм известен като човек, който държи на думата си. — Мануел замълча, взрян в празното пространство, след това продължи. — Тук става въпрос за пет милиона долара. Казват, че всеки човек си има цена. — Мануел избърса потта от лицето си. — Пет милиона долара! С толкова пари много врати, които иначе ще останат затворени за мен, биха се отворили.

— Забравяш моя дял — каза остро Фуентес. Черните, прилични на маслини очи на Мануел останаха безизразни, когато той кимна.

— Да, ти получаваш един милион. Значи четири милиона долара!

— Какво решаваш? — попита Фуентес, а мускулите по охраненото му лице затрепкаха.

— Ще трябва да я излъжа. Ако я излъжа, ще падна в собствените си очи. Да ми се наложи да излъжа един от моите хора е срамна работа. — Мануел стисна юмруци. — Ти мислиш само за пари. Това е нещо, което мога да разбера. Ти си беден човек. Ще трябва да я излъжа, а за мен то е голям удар.

С усилие Фуентес успя да запази самообладание. Искаше му се да изкрещи на Мануел да престане да се държи като тъпанар. На кой му пукаше за Анита? Какво представляваше тя, в крайна сметка? Едно нищо, също като онзи нещастник мъжът й! Но той се сдържа и нищо не каза. Досега никой не бе си позволявал да крещи на Мануел, без да получи юмрук в мутрата.

— Бомбите? — попита той след дълга пауза. — Ще имаме ли нужда от тях при това положение?

— Разбира се. Ще се наложи да разиграем тази лъжа. Тя не е глупава. Ще трябва да я лъжа много предпазливо. — Той се изправи. — Легни си приятелю. След половин час имам среща с Анита. Не бива да губим повече време. Ако Педро умре утре или вдругиден, Анита може да научи за смъртта му и тогава ще се простим с петте милиона. Тя трябва да ни пусне в апартамента вдругиден през нощта.

— Ще ни трябва и оръжие — каза Фуентес.

— Всичко е уредено. Всичко е уредено, но остава да се уреди и участието на Анита в операцията.

Половин час по-късно Мануел напусна шхуната и тръгна по кея, като носеше торбата с двете бомби. Стигна до жилището на Анита, качи се по стълбите и почука на вратата.

Анита рязко отвори. В ярката светлина, която падаше от тавана, Мануел видя, че тя изглежда направо зле. Под очите й имаше тъмни сенки и цялата сякаш се беше смалила.

— Добри новини — каза Мануел и влезе в малката дневна. Очите на Анита светнаха, докато затваряше вратата.

— Педро?

— Да, Педро. — Мануел остави торбата на масата. Дебелите му устни се разтеглиха в лъжовна усмивка. — Идвам от болницата. Приятелят ми там казва, че Педро е дошъл в съзнание и температурата му е спаднала. След два дни ще може да бъде преместен без никаква опасност.

Анита го зяпна.

— Не мога да повярвам! — прошепна тя. — Той беше толкова зле! Значи след два дни? Не, не е възможно!

— Антибиотиците правят чудеса — изрече Мануел, като се опитваше да избегне изпитателния поглед на Анита. — Моят приятел болницата разправя, че ченгетата опитали да разпитат мъжа ти. Той е добро момче, Анита! Трябва да се гордееш с него. Отказал е да говори каквото и да било. До момента те не знаят кой е той. Така те предпазва.

Лицето на Анита болезнено се сгърчи. Тя се обърна и изтича в малката спалня. Като слушаше риданията й, Мануел усети, че сърцето му се свива. Дали четири милиона долара щяха да изтрият този миг, когато той престана да се смята за човек, който винаги казва истина?

Изчака я с лице, потънало в пот, след това когато риданията заглъхнаха, се доближи до вратата и надникна в спалнята.

Анита стоеше на колене, главата и бе сведена в молитва — благодареше на бога за чудото и Мануел се извърна встрани с гримаса.

Десет минути по-късно, когато излезе от спалнята, Анита изглеждаше съвсем различно. Беше измила лицето си, беше се сресала и изражението й подсказваше на Мануел, че сега тя бе жената, която им бе нужна, за да ги пусне в апартамента.

— Бог чу молитвите ми — и с две ръце сграбчи дясната ръка на Мануел. — Непрекъснато се молих. Бог е чул молитвите ми! Сега трябва да върнем Педро у дома! И ти казваш, че той ще може да пътува след два дни, така ли?

— Да, но през тези два дни трябва да уредим доста неща — напомни й Мануел. — Първо бомбите. — Той се приближи до масата, отвори торбата и извади от нея черна кутийка с формата и размера на пакет цигари. — Това е малката бомба. Трябва да я скриеш във фоайето на хотела. — После извади от торбата още една черна кутия, четири пъти по-голяма от първата, опакована в целофан. Внимателно я остави на масата. — Това е голямата бомба, която ще разруши кухните. Надявам се да не се наложи да я използваме. — Сетне извади още една малка кутийка. — Това е детонаторът. Виждаш ли тези две копчета? Натискам горното копче и малката бомба експлодира. Натискам второто копче и избухва голямата бомба. Той ще бъде у мен. Бомбите ще останат при теб.

Анита направи крачка напред, без да откъсва поглед от двете кутии на масата. Мануел я наблюдаваше внимателно. Суровото й, решително изражение му вдъхна увереност.

— Ще скрия бомбите — каза тя. — Можеш да разчиташ на мен.

— Добре — отвърна Мануел. — Утре ще дойдем с Фуентес около полунощ. Тогава тримата ще идем в хотела. Нали все още си сигурна, че можеш да ни преведеш до президентския апартамент на последния етаж?

— Сигурна съм — натърти Анита.

— Тогава утре вечер, тук, в полунощ — Мануел тръгна към вратата.

Тя сложи ръка на рамото му.

— Имам ти пълно доверие. Ти си добър човек. На Фуентес му нямам вяра, но на теб… — тя го погледна право в очите. — Нашите хора казват, че ти си човек, който държи на думата си. Правя всичко това само заради Педро.

Мануел излезе в коридора.

— Всичко ще бъде наред — увери я той и в този момент усети, че се мрази, но вече го занимаваше единствено мисълта как четирите милиона долара ще променят бъдещето му. — Утре вечер — и тръгна по коридора, после по стълбите, а Анита продължи да гледа след него.

Тя затвори вратата и я заключи после прекоси стаята, отвори едно чекмедже и извади дългата кама, която Педро държеше вкъщи. Беше й обяснил, че има моменти, когато човек трябва да се защитава.

Извади камата от калъфа. Помисли си за Джош Прескът, нощния детектив на хотела. Той бе заплахата. Единственият човек, които можеше да й попречи да скрие бомбите.

Разгледа блестящото острие. За Педро беше готова на всичко — дори да убие.

Облече си черна фланела и черни панталони. Завърза ножа за колана си и дръпна надолу пуловера така, че да скрие камата. След това сложи двете бомби в найлонова торбичка.

Беше един часът и петнайсет минути след полунощ.

Тя излезе от къщи и тръгна по дългия път към хотел „Спениш Бей“.

* * *

Всеки човек си има слабост. И Джош Прескът, нощният детектив на хотел „Спениш Бей“, не правеше изключение. Той бе човек, при когото всичко е по график. Освен това твърде много си падаше по жените. Дори си признаваше, че е сексуален маниак.

Майк Баниън, който знаеше, че е опасен, беше изучил внимателно неговия график. В един след полунощ Прескът обхождаше коридорите на хотела. В един и четирийсет обикаляше фоайето и празните ресторанти. В два часа отиваше в кухните. В два и четирийсет и пет патрулираше из парка и около плувния басейн. Беше толкова точен, че човек можеше да си сверява часовника по него. Това бе едно от слабите места на Прескът. Баниън предаде тази информация на Брейди.

Така че в два и четирийсет и пет Маги се спусна в плувния басейн, сега пуст, и в ярките светлини на лампите над него, заплува като русалка. Прескът спря, за да я погледа.

Беше я зървал от време на време и бе решил, че е хубавичка кукла, но сега, застанал на брега на плувния басейн, като я гледаше как се носи почти гола в своите мини-бански, усети, че трудно би устоял на нейните прелести.

Маги, добре подготвена, му махна и заплува към стълбичката. Престори се, че не може да се качи по стъпалата и Прескът веднага се приближи, за да й подаде ръка.

Брейди, който наблюдаваше от храстите, кимна одобрително. Приближи се бързо и тихо до страничния вход на хотела, сигурен, че Прескът ще бъде много зает поне половин час.

Дори по това време на денонощието във фоайето имаше хора, повечето полупияни. Те шумно се сбогуваха, преди всеки да си иде в апартамента.

С русолява брадичка, облечен в смокинг, с карамфил на бутониерата, Брейди прекоси без колебание фоайето и се насочи към асансьорите. Никой не му обърна внимание. Той бе част от общата картина.

По това време вече асансьорите се движеха, без никой да ги обслужва. Влезе в един от тях и натисна копчето на последния етаж.

Четири минути по-късно бе отключил вратата на която пишеше „Служебен вход“ и се качи в асансьора за помещението със сейфа.

Трябваха му няколко минути, за да използва инструментите си и да пусне асансьора. Беше спокоен, защото знаеше, че двамата от охраната бяха събрали бижутата и скъпоценностите от обитателите на различните апартаменти, бяха ги прибрали в касетките и заключили в сейфа на хотела.

Запали лампата и внимателно разгледа трите ключалки на сейфа. Тук няма да има никакъв проблем, каза си той. Трябваше да си намери стоманена тел и да я извие леко. Тези ключалки бяха съвсем проста работа. Много повече го интересуваше противопожарния капак на тавана.

Освободи резето и капакът падна надолу. След това се изкачи по стълбата и излезе в лунната нощ. Безшумно, по котешки, се промъкна напред и точно под себе си видя терасата на президентския апартамент.

Долу, дискретно осветени, се виждаха шезлонги, няколко маси със стъклени плотове и великолепната гледка към плажа и океана.

От апартамента струеше светлина. Докато стоеше и гледаше, се появи една сянка и с бавни стъпки на терасата излезе Мария Уорънтън. Беше гола, само по диамантите. Брейди се сниши, за да я наблюдава, очите му се заслепиха от блясъка на диамантите, които горяха като пламъчета в лунната нощ.

Тогава на терасата излезе Уилбър Уорънтън. Носеше фотоапарат „Никон“ със светкавица.

Мария позираше край парапета, Уилбър я снимаше.

Като ги гледаше, Брейди си помисли, че му се иска да види снимките. Колко обичаха да се фукат богаташите! Тази жена има хубаво тяло и загорялата й кожа подчертава блясъка на диамантите, но въпреки това, Брейди реши, че тя няма класата на Маги.

— Тези ще станат хубави — каза Уилбър. — Хайде да си лягаме.

Брейди проследи Мария, която се откъсна от перилата, приближи до Уилбър и го прегърна.

— Ще спим до късно — гушна се в него тя. — Уморен ли си?

— Ами, денят беше доста натоварен. Тези диаманти ти стоят чудесно, но ти си по-чудесна от тях.

Те влязоха заедно в апартамента и изчезнаха от погледа му.

Брейди остана неподвижен, докато светлините угаснаха. После се спусна тихо на покрива, а оттам на терасата.

Големите стъклени врати на апартамента бяха широко отворени и той се усмихна наум. Щеше да е съвсем лесна работа. Като сянка се промъкна в голямата дневна.

Захвърлени небрежно на един от диваните, лежаха диамантите. Брейди се спря. Почти не вярваше на очите си. От спалнята струеше слаба светлина и той чу как Мария простена:

— Да, сега, скъпи. Бързо… сега! — възкликна тя.

Брейди се изкушаваше да грабне камъните, които струваха цяло състояние, но като си спомни, че Хедън иска и съдържанието на касетките от сейфа, решително се дръпна встрани.

Утре вечер! — помисли си той. Страхотен Удар!

Прехвърли се обратно на покрива на апартамента и оттам в помещението със сейфа. След това се качи в асансьора и слезе на предпоследния етаж. Заключи вратата с надпис „Служебен вход“ и доволен се спусна на първия етаж.

Беше два часът и петдесет минути. Надникна през перилата на стълбите и огледа фоайето на хотела. Имаше още няколко души, които разговаряха, но и те бавно се придвижваха към асансьорите.

Сигурен, че Маги продължава да баламосва хотелското ченге, Брейди спокойно се заспуска по стълбите. Имаше вид на някой от прибиращите се гости.

Пет минути по-късно вече беше във вилата. Двайсет минути след него Маги се прибра в спалнята.

— Пфу! — възкликна тя. — Какъв любовник! Свършихме работата в храстите.

Седнал на леглото, Брейди я гледаше възхитен.

— Страхотно маце си! Какво е положението за утре вечер?

Маги свали банския си.

— Уговорихме си среща. — Тя тръгна към банята. — Беше прекалено настойчив. Имаш ли нещо против да си легна, мили? Наистина съм изтощена.

Брейди се ухили.

— Ако някой е заслужил да си дремне, това си ти — каза той. — Утре вечер ще свършим работата.

— Наистина ли?

— Иди да си вземеш един душ. Утре вечер.

Докато се събличаше, той си мислеше за диамантите, захвърлени на леглото. Дали тая небрежна кучка щеше да ги захвърли пак и утре вечер? Дали щеше да е така лесно? Изведнъж със студена тръпка усети, че може би тази нощ бе пропуснал шанса на живота си.

* * *

Анита, облечена с черната фланела и черните панталони, незабелязано прекоси градината около хотела. Беше се насочила към служебния вход и затова й се наложи да заобиколи плувния басейн.

Спря, когато видя Джош Прескът под лампите край басейна, сърцето й подскочи. Тогава забеляза, че се е навел, за да помогне на Маги да излезе от водата. Видя как Маги излъчва секс с цялото си същество. Наблюдава ги известно време как си приказват, след това Маги хвана Прескът за ръката и го отведе в цъфналите храсти.

Без да се безпокои повече, че Прескът може да я залови, Анита бързо изтича до служебния вход. С дубликата от ключа си отвори и влезе в тъмния коридор, който водеше към кухните.

Отвори вратата и надникна. Чу тракане на чинии и прибори и предположи, че двамата сервитьори подготвят подносите за закуска, но къде беше Доминик, третият готвач?

Тя се промъкна в полутъмната кухня и погледна към осветения офис на главния готвач. Видя Доминик да чете, седнал зад бюрото.

С бързи стъпки стигна до склада. Вдигна капака на сандъка с брашно и с гребката направи дупка в средата. Постави голямата бомба, натисна я леко и задъхана я зарови в брашното. Внимателно заглади повърхността, припряно избърса ръцете си в една кърпа до сандъка и ловко се измъкна от склада.

Тъкмо прекосяваше дългата кухня, когато телефонът в стаята на главния готвач иззвъня. Тя се затича безшумно и стигна до вратата в момента, в който единият от сервитьорите влезе в помещението. Той не погледна към нея, а забърза към офиса на главния готвач.

Чу Доминик да казва:

— Печена шунка с яйца за апартамент номер шест… — и тичешком се спусна по коридора, през служебния изход и оттам — в душната нощ навън.

Колко ли щеше да се забави Прескът, преди да се върне в хотела?

Тя бързо заобиколи сградата и изтича по стълбите пред парадния вход. Фоайето бе пусто. Нощният портиер не се виждаше никъде. Тя влезе, огледа се трескаво наоколо къде да скрие малката бомба. В единия край на фоайето видя огромна дървена статуя, изобразяваща мексиканка.

Жан Дюлак я бе открил в едно затънтено село в Мексико. С огромните си познания в областта на антикварните предмети той разпозна, че работата е от периода на Кортес и я купи. Сега тя стоеше на лично място във фоайето.

Анита притича до нея. Намери вдлъбнатина между гърдите на жената. Малката бомба направо лепна за вдлъбнатината, сякаш бе направена за това място.

Един завален мъжки глас каза.

— Тя е хубавица, маце, но ти си по-хубава.

Сърцето на Анита затупа бързо-бързо. Ръката й се вкопчи в дръжката на камата, скрита под фланелката й.

Някакъв дебел, белокос мъж седеше в дълбоко кресло и я наблюдаваше. Лицето му бе зачервено и изглеждаше полузаспало.

— Ти откъде се взе? — попита той.

Потискайки паниката си, Анита каза:

— Аз съм от чистачките.

— Хубава си. Аз май трябва да си лягам. — Той с мъка се надигна от стола и тръгна към нея с несигурна крачка. Явно беше, че е много пиян.

Тя се промуши край него и се втурна към изхода на хотела.

— Хей! Не бягай! — викна и мъжът. — Какво ще кажеш за една целувчица?

Но тя вече се бе спуснала по стълбите и тичаше в нощта, тъй както никога дотогава не бе тичала. Когато стигна до портата на парка и се спусна по булеварда, чу познат глас.

— Анита!

Спря се и погледна назад.

От сенките излезе един очукан Линкълн и спря до нея.

В него ухилен седеше Мануел.

— Чаках те — каза той. — Всичко наред ли е?

— Да, — потрепери тя. — Обещах, че ще го направя и го направих!

— Качвай се — рече Мануел и отвори предната врата. — Страхотна жена си!

Тя заобиколи колата и седна до него.

— Педро? Имаш ли още новини? — попита тя.

Мануел я потупа по коляното.

— Идвам направо от болницата — излъга той. — Всичко върви много добре. Говори се, че вдругиден щели да преместят мъжа ти в болницата на затвора. Той отказва да им съобщи каквото и да било. Мисли само как да те предпази. Чудесен младеж, а и ти си фантастична девойка.

— Наистина ли толкова се е подобрило състоянието му?

— Казвам ти това, което е. Сега ми разкажи за бомбите.

Докато я караше обратно към дома й, Мануел изслуша какво е направила с двете бомби. Гласът й бе неуверен, а по лицето й се стичаха сълзи на облекчение. Той я слушаше и кимаше одобрително, но едновременно с това го измъчваше съвестта, задето я мами.

Но през цялото бреме си мислеше: пет милиона долара! Колко неща можеше да направи с такава сума! Мислеше си и за Фуентес. Да дадат на един толкова кух, ненужен човек един милион долара, бе направо безсмислено. Не, пет милиона е по-добре от четири милиона. Когато му дойдеше времето, щеше да се отърве от Фуентес — един бърз удар и в морето. Ще бъде съвсем лесно.

Като спря пред дома на Анита, той я потупа по ръката.

— Ще свършим работата утре вечер. Ще дойдем около полунощ и тук ще обмислим плановете за последен път. Ясно?

Тя сграбчи ръката му в двете си ръце.

— Да. Утре вечер. — Замълча, след това продължи. — Приятелю, аз ти имам доверие. Известен си като човек на думата. За мен парите нямат никакво значение. Искам само мъжа си Педро. Имам ти пълно доверие.

Мануел усети, че към устата му се надига горчилка. Преглътна и лицето му се сгърчи, докато я тупаше по ръката.

— Разчитай на мен — рече й той, но не можа да я погледне в очите. — Съпругът ти ще си дойде при теб. Значи утре вечер, в полунощ.

— Да те пази бог — каза тя, вдигна ръката му и притисна устни към грапавата, корава кожа.

— Върви да спиш — отдръпна ръката си Мануел. — До утре вечер.

Проследи я как се качва по стълбите към входа. Пак плачеше.

Той потрепери и избърса ръката си, за да изтрие следата от устните й. Дълго остана седнал в колата, загледан навън през прашното стъкло, изпълнен с омраза към себе си, но при мисълта, че ще има пет милиона долара, повдигна отчаяно широките си рамене, включи на скорост и потегли.

* * *

Следващата сутрин в прохладната дневна на вилата, Лу Брейди седеше в инвалидния си стол, дегизиран като старец и оформяше с пила една малка стоманена пластинка.

Майк го наблюдаваше от другия край на стаята.

Маги бе отишла да поплува в басейна. Предната вечер тя бе казала на Брейди за дъщерята на Майк, Криси, и тъй като беше харесал този едър сержант от запаса, Брейди се бе трогнал до дъното на душата си.

В стаята цареше тишина. Чуваше се само лекото стържене на пилата. От време на време Брейди поглеждаше към Майк, сетне извръщаше очи.

Майк наруши мълчанието:

— Ти явно си разбираш от работата. За какво ще е това нещо?

Брейди остави пилата и поразкърши пръстите си.

— Това парченце стомана, Майк, ще отвори сейфа. Мисля, че съм добър професионалист. — Той запали цигара. — Довечера ще свършим работата. Смятам, че ще мине гладко. Маги ми каза за дъщеря ти. Много съжалявам. Ще си получиш парите, Майк. С малко късмет ще стане съвсем просто. Притесняваш ли се?

Майк поклати глава.

— Не. Щом ти казваш, че няма да има проблем, защо да се притеснявам? И аз като Маги ти имам пълно доверие. — В този момент една пронизваща болка го прободе така, че той направо подскочи. Опита да скрие агонията, изписала се на лицето му, но Брейди, който го гледаше в момента, усети тази вътрешна борба.

— Болен си, нали, Майк? — рече той. — Виж, ние работим заедно. Аз много те харесвам. Имаме сериозна работа, която трябва да се свърши. Ако нещо се изпорти, всички ще идем в пандиза. Всеки от нас си има задача. Маги трябва да се погрижи за ченгето на хотела. Ти трябва да неутрализираш всеки, който се появи неочаквано, аз трябва да отворя сейфа и да взема диамантите на Уорънтън. Ние сме екип. Да си говорим откровено, Майк. Ти си болен, нали?

Майк се загледа в големите си ръце, след това погледна към Брейди.

— След шест месеца ще съм мъртъв — каза той. — Затова съм се хванал с това. Имам злокачествен рак.

Брейди усети, че по дланите му избива пот.

Злокачествен рак! Той изпитваше ужас от смъртта. Този едър, дисциплиниран мъж му обясняваше, че голямото му дисциплинирано тяло ще бъде в ковчег след шест месеца, и въпреки всичко, в очите на Майк се четеше някакво спокойствие.

— Пет пари не давам какво ще стане с мен — каза той. — Изживях живота си добре. Просто нещата са такива, но се тревожа за дъщеря си. Не се безпокой. Имам нужда от пари. Няма да ви проваля.

Брейди се наведе напред, вперил поглед в Майк.

— Довечера, Майк. Да предположим, че те хванат болките в момента, когато имам най-голяма нужда от теб? За бога, да си говорим направо. Ако смяташ, че няма да успееш да се справиш със задачата, можем да се откажем. Ще се измъкнем оттук. Не искам да свърша в затвора. Не искам и Маги да свърши в затвора. За бога, Майк, да си говорим откровено.

Майк го погледна право в очите.

— Няма да ви проваля — каза той бавно и отчетливо. — Ще свърша работата, за която ме наехте. Имам обезболяващи хапчета. Мразя хапчетата, но довечера ще взема. Давам ти дума, че ще направя това, което се очаква от мен.

И Брейди, втренчен в този едър мъж, който го гледаше, без да откъсне очи от него, разбра, че му вярва безрезервно.

— Добре, Майк, — рече той. — Няма защо да те убеждавам колко съжалявам. Честна дума! Добре, щом ти го казваш, зная, че ще свършиш работата.

В следващия момент влезе Маги, увита в хавлия.

— Умирам от глад! — възкликна тя. — Кога ще ядем?

— Маги, скъпа, — обърна се към нея Брейди. — Можеш да се натъпчеш на вечеря. Тая нощ се махаме оттук и няма да има нужда да плащаме сметката. Тръгваме си.

Маги изцвили от възторг.

— Искаш да кажеш, че мога да ям каквото си поискам?

— Точно това искам да кажа — увери я Брейди. — Можеш да си поръчаш цялото меню. Сега да пийнем.

Докато Маги приготвяше само два джина мартини, защото Майк отказа да пие, Брейди преповтори плана на операцията.

— Щом Маги завлече ченгето на хотела в храсталака, действаме. Имам всичко необходимо. Оставете нещата на мен. Първо, изпразваме касетките със скъпоценности, след това се прехвърляме на терасата на президентския апартамент. Ако Уорънтънови не спят, ти изстрелваш по една стреличка и ги приспиваш. Вземаме диамантите и излизаме. В цялата работа няма нищо сложно. Операцията започва в момента, в който Маги се заеме с ченгето — около два и четирийсет и пет. По това време има малко хора, а повечето от тях са полупияни. Връщаме се тук, изчакваме Маги, вземаме Ролса и изчезваме. След вечеря ще се видя с шефа. Той ще определи мястото на срещата. Всичко ще бъде изяснено, преди да започнем операцията.

Маги отпи от питието си.

— О, скъпи, ще ми бъде тъжно да си тръгна от това прекрасно местенце. Толкова ми беше добре тук.

— Има и други места — каза Брейди. Погледна часовника си. — Мисля, че е време за вечеря.

Маги плясна с ръце.

— Да вървим! Умирам от глад!

— Кога ли пък не умираш? — измърмори Брейди. — А ти, Майк?

Като се бореше с още една пронизваща болка, Майк се насили да се усмихне.

— Аз май ще остана тук. Вие се забавлявайте!

— Искаш да кажеш, че няма да ядеш? — извика Маги и очите й щяха да изскочат от орбитите.

— Маги! — сряза я Брейди. — Избутай ме до ресторанта! Не всички са прасета като теб!

Стресната, Маги хвана инвалидната количка и с няколко маневри я избута навън от вилата.

— Представи си само! Такава прекрасна безплатна храна и той не проявява интерес! — и засили количката към открития ресторант на терасата.

— По-бавно — скастри я Брейди. — Да не мислиш, че си на автомобилно състезание?

Маги неохотно го послуша.

— Гладна съм, скъпи — проплака тя.

— Стига си повтаряла едно и също! — ядоса се Брейди. Реши да не й казва, че Майк е един умиращ човек. Знаеше, че е безнадеждно сантиментална. Ако научеше, че ще е мъртъв след няколко месеца, щеше да избухне в плач и да излезе от строя за цялата операция.

Докато Маги правеше маневри с количката, за да я закара до открития ресторант на терасата, се приближи управителят. Брейди се отпусна.

Човек или печели, или губи, мислеше си той, докато Маги насочваше количката към тяхната ъглова маса.

Осем милиона долара!

Голям удар!

Той бе огледал апартамента. Знаеше, че ще може да отвори сейфа и касетките със скъпоценностите на тези богаташи. Беше сигурен, че ще вземе диамантите на Уорънтън. Работата изглеждаше добре опечена. Имаше пълно доверие в Майк, въпреки болките му. Беше сигурен, че Маги непременно ще отвлече вниманието на хотелското ченге.

Осем милиона долара!

Бяха му в кърпа вързани!

При тези мисли усети, че огладнява. Пое кожената папка от управителя и погледна комплексното меню — пет блюда.

— Ще го поръчаме цялото — каза той. — И бутилка от най-хубавото ви вино.

Маги нададе тържествуващ писък и стресна старците, които вече се хранеха.

* * *

По изгрев слънце Мануел Торес работеше на шхуната си. В предната кабина Фуентес лежеше на койката и слушаше шумовете от движенията на Мануел.

Фуентес се страхуваше да се покаже на палубата, затова се потеше в малката кабина, чудеше се дали на пристанището има ченге, което да патрулира и проклинаше Мануел, че го е изоставил. Чак следобед Мануел слезе в кабината.

— Какво прави досега, дявол да те вземе? — изръмжа Фуентес. — Аз лежа тук, в тая отвратителна жега…

— Да, приятелю — каза Мануел. — Мъчно ми е за теб, но много скоро ще отпътуваме за дома. Имай търпение.

Той влезе в кухничката. Фуентес се приближи до него:

— Какво става? — попита той. — Още колко ще трябва да стоя тук?

Мануел сложи на котлона тенджера с вода и пусна в нея малко сол.

— Шхуната ми е готова за отплаване — рече той. — Довечера ще свършим работата. Срещаме се с Анита у тях в полунощ. Уточняваме подробностите. — Когато водата завря, той изсипа в нея спагетите. — След няколко дни тръгваме за Хавана с пет милиона долара на борда. Вземаме Уорънтънови като заложници. Никой няма да посмее да ни спре.

Фуентес дълбоко си пое дъх. Изведнъж усети, че му светва пред очите. Добре направи, че се обърна за помощ към този човек! Разбира се, че с шхуната! А той си бе въобразил, че ще отвлекат самолет! Много по-сигурно е с шхуната! Ако тоя богаташ им беше заложник, никой нямаше да посмее да ги спре. Планът е без грешка!

— Велик си, Мануел! — възкликна той. — Идеята ти е великолепна!

Мануел започна да реже домати и лук.

— Върви — каза той. — Трябва да обмисля много неща, а аз мисля по-добре, когато съм сам.

Фуентес, който си знаеше, че мисленето не му се отдава особено, отиде в кабината. Мануел каза, че след няколко дни ще са на път за Хавана с пет милиона долара. Мануел е известен като човек, дето държи на думата си. Щом кажеше нещо, то ставаше. Всички кубинци от малката им колония го твърдяха. Те все повтаряха: „Мануел Торес е човек, който си държи на думата. Като обещае нещо, прави го“.

Фуентес седеше на койката с ръце, пъхнати между коленете. След няколко дни щеше да има един милион долара! При самата мисъл за такава огромна сума, му се завиваше свят.

Милион долара!

Какво ли щеше да направи с тази сума? Може да си купи ферма? Поклати глава. Не, работата в една ферма за захарна тръстика е много тежка. Фуентес напусна родното си място, защото вече не можеше да понася ежедневното сечене на захарна тръстика. Може би корабче? Можеше да си събере екипаж и заедно да ходят за риба. Представи си как като Мануел ще има рибарски кораб, но той нямаше да работи като Мануел. Щеше да си наеме хора, които да вършат цялата работа.

Седна и се замисли.

Един милион долара!

Не, разсъждавам като селянин, рече си той. Тръстика! Риба! Смехории! Ще си намери момиче. Когато човек има милион долара, момичета лесно се намират. Ще си купи барче. Момичето ще го върти, а той ще бъде важният собственик, ще се мотае наоколо, ще разговаря, ще се среща с приятели. Да, такъв ще е животът му в бъдеще!

Мануел дойде в кабината и остави на масата голяма купа със спагети.

— Да ядем, — каза той.

Чак когато се нахраниха и Мануел се поотпусна, чак тогава започна да говори.

— Искам да знаеш, приятелю, — започна той и се взря втренчено във Фуентес, — че тази операция си има своите проблеми.

Фуентес, който бе решил, че щом нещата са в ръцете на Мануел, няма да има проблеми — замръзна.

— Проблеми? Какви проблеми? — запита той нервно.

Мануел запали цигара и опря огромните си длани на масата. Загледан в мръсната стена зад Фуентес, сякаш Фуентес не съществуваше, той говореше на себе си.

— Ще проникнем в апартамента с дубликата от ключа — каза той. — Това е първата стъпка. След това ще пипнем тези двамата богаташи, ще завържем жената и ще накараме мъжа да се обади по телефона на баща си в Тексас. Баща му ще събере пет милиона долара. То ще отнеме малко повечко време. Парите трябва да са в брой, в банкноти от по сто долара. Туй значи приятелю, че ще бъдат много банкноти. Ще го предупредим да не смее да се обажда в полицията. При положение, че е толкова богат, аз съм сигурен, че няма да има проблем. Ще му обясня, че ще заминем с кораб и синът му ще дойде с нас като заложник. Когато пристигнем в Хавана или някъде другаде, синът му ще бъде освободен. Ти ще си вземеш своя дял. Аз ще отплавам нанякъде с останалите пари. На мен всичко това ми се струва съвсем приемливо. Никаква полиция. Никакви проблеми. — Той замълча и прикова поглед върху Фуентес. — Съгласен ли си?

Фуентес се раздвижи неспокойно.

— Да, но ти току-що каза, че има проблеми. — Той прекара ръка по потното си лице. — Сега пък ми казваш, че нямало проблеми. Нищо не разбирам.

— Приятелю, ти бързо забравяш. — Нашият голям проблем е жената на Педро.

Фуентес го зяпна.

— Да, но какво е една жена? Ако ни създава трудности, ще й прережем гърлото.

Мануел поклати глава.

— Тогава ще се намесят ченгетата. Ти въобще не мислиш. Не бива да убиваме никого. Така, според моя план, няма да се намесят никакви ченгета. Бащата ни дава парите и ние изчезваме. Никакви ченгета. Ако убием Анита, какво ще правим с тялото? Заминаваме с оня богаташ и предупреждаваме жена му да мълчи, защото в противен случай ще го убием. Никой няма да разбере какво става. Качваме се на корабчето и отплаваме, но ако убием Анита, здравата ще я закъсаме. Разбираш ли?

Мудният мозък на Фуентес се опитваше да попие това, което Мануел му казва, но той през цялото време бе зает с плановете какво да прави с милиона, който скоро щеше да е налице. Насили се да размисли, ала без да ще, една хитра усмивка светна на лицето му.

— Да не мислиш, че е чак такъв проблем? — попита той. — Всички се качваме на корабчето, после излизаме в открито море. Там й прерязвам гърлото. Ще нахраним акулите с нея.

Мануел се наведе напред и започна да чука с пръст по масата при всяка изречена дума, сякаш й поставяше ударение.

— Това да не ти е някоя обикновена жена? Как ще я качим на кораба, ако мъжът й умира и дори вече може да е мъртъв?

Фуентес се отказа. Това бе нещо, с което флегматичният му мозък не можеше да се справи.

— И какво ще правим? — попита той. — Казваш, че не мога да я убия. Казваш, че тя няма да тръгне без тоя тъпанар мъжа й. Какво ще правим тогава?

Мануел кимна.

— Това е проблемът. Докато не го реша, няма да има никакви пари за никой от нас. — Той сви юмруци и ги стовари на масата. — Трябва да реша този проблем!

Фуентес се облегна назад. Не беше по силите му. Седеше и чакаше.

Мануел сякаш отново заговори на себе си, загледан в стената зад Фуентес.

— Ще трябва да я лъжа. Да лъжа, да лъжа, да лъжа. Трябва да пипна тези пари. Те ще променят живота ми изцяло! Ще трябва да я лъжа! Трябва да я накарам да повярва, че съпругът й ще бъде при нея. Ще трябва да й говоря съвсем успокоително, докато я накарам да се качи на кораба ми. Да, прав си, приятелю, ако тя започне да ни създава трудности, като разбере, че мъжът й няма да дойде, тогава ще я оставя на теб. — Той покри с ръце плешивата си глава и изстена. Моите хора ми имат доверие. Тя ми има доверие. Като направя това нещо, ще престана да бъда човекът, който държи на думата си. А от години всички ме познават като такъв.

Докато го слушаше, изведнъж дребнавият сметкаджийски ум на Фуентес роди страшна мисъл.

Ако тоя човек, дето уж си държи на думата можеше да забрави дадената дума и да измами един от своите, тогава доколко можеше да се разчита, че самият той ще получи милиона дето човекът на мъжката дума му бе обещал?

Да предположим, че се качат на кораба с петте милиона долара и Мануел му каже да пререже гърлото на Анита? Ще спре ли всичко дотам? Дали тоя човек няма да реши, че е по-добре да има пет милиона вместо четири? Дали нямаше изведнъж да го фрасне по главата и да нахрани и с него акулите?

Усети, че през тялото му преминава тръпка на ужас.

Мануел не гледаше към него. В момента той се взираше в огромните си ръце.

— Това е единственият изход. Ще трябва да я лъжа — измърмори той. — Дано ми прости господ.