Едуард Петишка
Старогръцки митове и легенди (6)

Пентей

Царят на Тива, Пентей, бил син на дъщерята на Кадъм и на един от петимата воини, които останали живи, след като поникнали зъбите на дракона. В него течала кръвта на войнстващия му баща. Обичал да гледа само добре въоръжени воини. От всички хора най̀ обичал тези, които умеели да хвърлят копието най-далеч, а от всички неща най-много харесвал меча, върху който кръвта никога не засъхвала. Най-приятната музика за него била дрънченето на оръжие. На нищо останало не обръщал внимание. Той познавал радостта, но само радостта от боя; познавал веселието, но само веселието на войните; и предпочитал свободата, но само тази, получена с оръжие в ръка на чужда територия. Не признавал боговете, презирал пророчествата и се доверявал само на оръжието и на силните ръце.

Но в тази мрачна страна — страна на войни и насилие, се появил със своята свита веселият бог на радостта, веселието и виното. Наричали го Дионис (Бакхус). Той отишъл в близката гора с колесница, теглена от тигри, обкръжен от тълпи мъже и жени, които пеели песни и славели с танци радостта от живота. Между тях подскачали сатири — същества с човешка глава и остри уши. Със своите кози крака и копита те танцували в такта на веселите песни.

Жените на Тива с разпуснати коси тръгнали след Дионис и неговите другари към гората. Мъжете, накичени с венци от бръшлян, също напуснали града и тръгнали с Дионис, за да прославят живота.

Когато Пентей узнал за това, избухнал гневно. Не можел да разбере как така мъжете могат да забравят оръжието и да тръгнат с Дионис. За него той не бил никакъв бог, а само обикновен мошеник, който не умеел да борави с оръжие, да язди кон и да влиза в бой. Пентей ненавиждал веселието, а песните и танците считал за женски работи. „Каква прослава на живота — казвал той, — животът има цена само тогава, когато е спечелен в победен бой.“

Той извикал своите слуги и им наредил:

— Идете веднага в гората! Някой си Дионис иска да спечели град Тива с помощта на песни и танци. Щеше да ми бъде по-приятно, ако някой я спечелеше с оръжие в ръка. Доведете ми този Дионис окован във вериги!

Уплашили се старите хора, които чули това, а слепият прорицател Тирезий предупреждавал своя обезумял цар да внимава. Пентей обаче не отстъпил. Неговият гняв избухнал с такава сила, сякаш бързотечен горски поток преминавал през препятствия от камъни, които срещал по пътя си.

Не след дълго слугите се върнали, като мъкнели след себе си непознат мъж с ръце, завързани на гърба.

— Това ли е Дионис? — развикал се Пентей.

— Не успяхме да намерим Дионис — оправдавали се слугите, — водим само един от тези, които го придружаваха.

— Който и да си — решил Пентей, — ти трябва да умреш за назидание на останалите. Само че преди това трябва да ми кажеш защо си чествал Дионис.

— Аз съм Актей — започнал без страх своя разказ младият мъж, — баща ми не ми остави нито земя, нито бикове. Бях беден рибар, прехранвах се от морето. Така че баща ми ми остави само тази вода. Обаче аз не исках да ловя риба само на един и същи бряг. Започнах да плавам по моретата, научих се да управлявам кораби и станах моряк. Един ден спряхме в непознато пристанище, за да се снабдим с прясна вода. Аз слязох на брега и огледах местността наоколо. Видях един моряк да води към нашия кораб непознато красиво момче. Момчето се поклащаше така, сякаш беше опиянено от вино или умираше за сън. Облеклото и лицето му бяха толкова необикновени, та веднага си помислих, че то е някакъв бог. Останалите моряци ми се присмяха, като казаха, че това момче ще бъде продадено като роб. За такава плячка, рекоха ми те, ще се вземат много пари. Започнах да се карам с тях, а от кавгата и виковете ни момчето на палубата се събуди. Отвори очи и попита:

„Къде съм? Къде ме водите?“

„А ти къде би искал да те заведем? — присмиваха му се моряците. — Само кажи къде и ние точно там ще те откараме“.

„Отведете ме на остров Наксос — отговори им момчето, — там е моят дом“.

Тогава насочих кораба в посоката, където се намираше остров Наксос. Но останалите моряци ме отстраниха и насочиха кораба в противоположната посока. Те не пожелаха да изпълнят своето обещание и обрекоха момчето на робство.

Аз ги молех да не нарушават даденото обещание. Те се смееха и казваха да се грижа по-добре за себе си, а за кормилото ще се погрижат самите те. Момчето беше разбрало, че посоката е друга, и с плач ги умоляваше да го отведат на остров Наксос. Обаче плачът и молбите сякаш задвижваха веслата по-далеч от неговия дом.

Изведнъж стана чудо. Кълна ти се, царю, че казвам истината. Корабът спря, като че ли беше закотвен, моряците едва удържаха веслата. Спуснаха платната и отново започнаха да гребат, така че от тях се лееше пот. Чудех се какво може да се е случило и започнах да виждам, че от вълните излизат леторасли от бръшлян и като змии се увиват около веслата и пълзят нагоре по тях. След като те обраснаха, целият кораб се покри с листа. На носа стоеше момчето в цялото си величие, обкичено с венци от лозови листа, заобиколено от тигри и пантери. Това беше самият бог Дионис.

Аз погледнах към моряците и видях, че телата им започват да потъмняват, ръцете им — да се скъсяват, и върху кожата им да израстват люспи. Пред очите ми се превърнаха в делфини, а гладките им тела се изхлъзгаха от палубата едно след друго в морските вълни. От двадесет моряци, които бяхме на кораба, останах сам на палубата и зачаках да се променя, моите ръце да се превърнат в хриле и морето да ме прибере. Но Дионис ме погледна с усмивка и ме помоли да поема кормилото. Насочихме се към Наксос и там аз останах на служба при него.

— Достатъчно — казал Пентей. — Достатъчно си ми разказвал приказки. Отивай веднага в затвора, за да бъдеш изтезаван.

Стражите го отвели в затвора и отишли да приготвят уредите за мъчения. Обаче докато се подготвяли, вратите на затвора се отворили и невидими ръце освободили затворника от оковите. Когато стражата се върнала за своята жертва, килията била празна.

С Дионис тръгнала и царицата майка и други жени от двореца. Ядосаният Пентей тръгнал след тях. Със собствените си ръце искал да накаже Дионисовите привърженици. По пътя се случило нещо, което го подлудило. На хоризонта се виждали две слънца, а когато се огледал зад себе си, видял два града, а не един. Дървета, ливади, скали — всичко се движело пред очите му. Слушал смеха на тези, които се веселели с Дионис, но не можел да се ориентира точно къде се намират те. Достигнал до висок бор, с разтреперани ръце се хванал за клоните и започнал да се катери нагоре. Мислел, че оттам ще има по-добър изглед.

Във въздуха се разнесъл висок глас:

— Вижте, там, върху бора, е нашият най-голям неприятел.

Цялата Дионисова дружина погледнала нагоре. Опиянени от виното и омагьосани от Дионис, те не познали своя цар и мислели, че в клоните се крие някакъв хищник. Започнали да хвърлят камъни и клони, докато оголили корените на бора и той паднал върху земята заедно с цар Пентей.

Тогава всички се нахвърлили с тояги върху него, като че ли царят бил див звяр. И царицата майка, омаяна от Дионис, също хвърляла камъни по своя син.

Така загинал цар Пентей, но хората не тъгували за него. Те се върнали към своя начин на живот и се хващали за меча само тогава, когато трябвало да се отбраняват.