Марк Твен
Приключенията на Том Сойер (4)

Глава 3

Том се представи на леля Поли, седнала до отворения прозорец в уютната задна стаичка, която беше едновременно спалня, трапезария и работен кабинет. Благоуханният летен въздух, тихият покой, ароматът на цветята и приспивното жужене на пчелите си казваха думата и тя клюмаше над плетката си, защото нямаше друга компания освен котката, задрямала в скута си. Очилата си за по-сигурно бяха вдигнати върху побелелите коси. Тя си мислеше, че Том, разбира се, отдавна е дезертирал и се зачуди, че така безстрашно се предава в нейна власт.

— Сега мога ли да отида да си поиграя, лельо? — попита той.

— Какво, готов ли си вече? Докъде си стигнал?

— Всичко е готово, лельо!

— Не ме лъжи, Том. Не понасям да ме лъжеш.

— Не лъжа, лельо — всичко е готово!

Леля Поли никак не повярва на твърденията му и излезе сама да провери. Щеше да е доволна, ако поне двайсет процента от казаното от Том се окажеше истина. И когато видя, че цялата ограда е варосана, и то не само варосана, а и старателно мината втори и трети път и дори долу на земята бе прокарана бяла ивица, тя изпадна в неописуемо удивление.

— Жива да не бях! — възкликна тя. — Длъжна съм да ти призная, Том — когато решиш, ти можеш да работиш! — Но после посмекчи похвалата: — Само че твърде рядко го решаваш, това също не може да се отрече. Е, добре, бягай да играеш, но не забравяй да се прибереш по някое време и да не е чак другата седмица, че инак ще те съдера от бой.

Величавият подвиг на Том дотолкова я бе поразил, че тя го заведе в килера, избра най-хубавата ябълка и му я поднесе, като я съпроводи и с нравоучителна лекция на тема колко по-ценна и сладка е наградата, заслужена праведно, с цената на добродетелен труд. И докато тя завършваше словоизлиянията си с подходящ, изразителен цитат от Евангелието, той успя да чопне една курабийка.

После изприпка навън и видя Сид, който тъкмо се качваше по външното стълбище към задните стаи на втория етаж. Пръснатите наоколо буци пръст се оказаха съвсем подръка на Том и преди да успее да мигне човек, те вече хвърчаха из въздуха и се сипеха върху Сид като градушка. Преди леля Поли да успее да се окопити и да се притече на помощ, шест-седем буци бяха улучили целта, а Том бе прескочил оградата и офейкал. Там имаше и порта, но той най-често нямаше никакво време да минава през нея. Сега, когато вече си го бе върнал на Сид, дето привлече вниманието на леля Поли върху черния конец и го вкара в беля, в душата му настъпи покой.

Том свърна в пресечката и влезе в калната уличка, която минаваше зад лелиния му краварник. Сега вече не го грозеше никаква опасност да бъде заловен и наказан и той се запъти с бърза крачка към градския площад, където вече се бяха събрали две роти войници, за да проведат сражение по предварителна уговорка. Том беше генералът на едната армия, а Джо Харпър, негов най-сърдечен приятел — на другата. Тези двама велики командири не се унижаваха да се бият лично помежду си — това прилягаше повече на дребните риби. Бяха седнали заедно на едно възвишение и ръководеха полевите операции чрез заповеди, давани на адютантите. След дълга и безжалостна битка армията на Том спечели славна победа. После преброиха убитите, размениха си пленниците, уговориха се за какво ще се бият следващия път и определиха деня на битката. След това армиите се строиха и се оттеглиха с маршова стъпка, а Том се запъти сам към къщи.

Докато минаваше край къщата, където живееше Джеф Тачър, съзря в градината някакво непознато момиченце — малко прелестно синеоко създание с руси коси, сплетени на две дълги плитки, с бяла лятна рокличка и бродирани гащички^[1]. Прясно увенчаният със слава герой бе сразен без нито един изстрел. Някоя си Ейми Лорънс веднага изчезна от сърцето му, без да остави дори спомен подире си. Той мислеше, че я обича до безумие, смяташе своята страст за обожание… а гледай ти, то било само едно нищо и никакво мимолетно увлечение! Месеци наред той се бе мъчил да я спечели; тя му бе признала любовта си едва преди седмица. За седем кратки дни той бе най-щастливото и най-гордото момче на света… и ето че само за миг тя изчезна от сърцето му като случайно отбила се непозната.

Скришом той боготвореше този нов ангел и накрая усети, че и тя го е забелязала. Тогава се престори, че дори не подозира за нейното присъствие и захвана да се перчи с всякакви нелепи момчешки номера, за да спечели нейната благосклонност. Доста дълго продължи с безразсъдните си чудачества, но по някое време, точно в разгара на едно опасно акробатично изпълнение, погледна настрани и видя, че тя се е запътила към къщата. Той се приближи до оградата и, дълбоко опечален, се облегна на нея с надеждата, че момиченцето ще се забави още мъничко… На стълбището тя се поспря, ала после дръпна вратата и щом стъпи на прага, Том изпусна тежка въздишка. Но лицето му мигом грейна — точно преди да влезе, тя хвърли една теменужка през оградата.

Том се затича и се спря на крачка от цветето. После затули очи с ръка и заоглежда улицата, сякаш току-що бе забелязал там нещо много интересно. След малко взе една сламка и се опита да я закрепи на носа си, отметнал назад глава. И докато залиташе насам-натам и се мъчеше да крепи сламката, той се приближаваше все повече и повече до теменужката. Най-сетне босият му крак стъпи върху нея, гъвкавите му пръсти я обхванаха и понесъл съкровището, той се отдалечи, подскачайки, и се скри зад близкия ъгъл. Но само за кратко — колкото да пъхне цветето под сакото си, до сърцето… или по-скоро до стомаха, защото не бе много сведущ в анатомията, нито пък му придиряше много.

После се върна и вися край оградата чак до мръкване, като продължи да се докарва, ала момичето така и не се показа повече. Утеха му бе надеждата, че тя е застанала близо до прозореца и наблюдава как той я ухажва. Най-сетне неохотно си тръгна, а бедната му глава бе изпълнена с мечтания.

По време на вечерята Том бе в такова приповдигнато настроение, че леля му се зачуди „какво ли го е прихванало това дете“. Той си отнесе едно солидно конско, задето бе замерял Сид с буци пръст, ала това като че никак не помрачи духа му. Дори се опита да открадне бучка захар направо под носа на леля си, за което го зашлевиха през ръцете, но каза само:

— Когато Сид си взема, лельо, ти не го закачаш!

— Да, ама Сид не ме тормози като теб! Ако не те следя, ти няма да спреш да бъркаш в захарницата!

След малко тя отиде в кухнята и Сид, щастлив от статута си на неприкосновен, посегна към захарницата, за да възтържествува окончателно над Том. Е, това вече не се търпеше. Ала захарницата се изплъзна от пръстите му, падна на пода и се счупи. Том пощуря от възторг. Дотолкова пощуря, че дори успя да сдържи езика си и нищичко не каза. Рече си, че и дума няма да обели дори когато леля му се върне, а ще си седи и ще си кротува, докато тя попита кой е направил тази пакост. А после щеше да си каже и нямаше да има по-хубаво нещо на света от това да види как примерното момченце, нейният галеник, ще си го отнесе. Бе така преизпълнен с ликуване, че едва се удържа, когато старата дама се завърна и се надвеси над клетите останки от захарницата, мятайки гневни мълнии над очилата. „Започва се!“ — рече си той, и в следващия миг… се просна на пода. Мощната десница се издигна отново, за да нанесе следващия удар, и тогава Том извика:

— Ама чакай, защо биеш мен? Сид я счупи!

Леля Поли се спря озадачено, а Том зачака жалостта си да го изцели. Но щом си възвърна дар слово, тя рече само:

— Хм! Е, убедена съм, че все е имало за какво да те перна. Сигурно докато не съм била тук, ти пак си сторил някоя безочлива пакост.

После съвестта я загриза и си се прииска да му каже нещо мило и ласкаво, но прецени, че това ще се изтълкува като самопризнание, че е сбъркала, а дисциплината забраняваше подобни неща. Затова си замълча и с натежало сърце се залови с нейните си работи. Том се цупеше в ъгъла и тъгуваше за неволите си. Знаеше, че вдън душата си леля му е готова да му падне на колене и съзнанието за това му доставяше мрачно удовлетворение. С нищо нямаше да се издаде, щеше да се прави, че не схваща нейните намеци. Усещаше как сегиз-тогиз тя му отправя нежен поглед през пелената от сълзи, но се правеше, че нищичко не забелязва. Представи си как лежи смъртно болен, а леля му се е навела над него и го умолява да пророни една-едничка думица на прошка, но той се извръща към стената и издъхва, без да я промълви. Ех, какво ли щеше да си е тогава? После си представи как го донасят мъртъв вкъщи от реката — къдрите му подгизнали, а изстрадалото му сърце най-сетне намерило покой. Как щеше да се хвърли върху него тя, как сълзите си щяха да се леят като порой, а устните си щяха да шептят молитви към Господа да си върне момченцето — тя никога, никога повече няма да го наказва несправедливо! Но той ще лежи бледен и студен, без никакви признаци на живот — клет страдалец, чиито теглила най-сетне са се свършили. Том дотолкова се разчувства от тези въображаеми скърби и печал, че не спря да преглъща и без малко щеше да се задави, а очите му плувнаха в сълзи и щом мигнеше, те преливаха, потичаха по лицето му и капеха от върха на носа му. Такава чудна наслада изпитваше от тегобите си, че не би позволил някакви си земни радости и досадни веселби да я омърсяват — тя бе свещена. Затова, когато след малко братовчедка му Мери влезе с танцова стъпка, преизпълнена с радост, че най-сетне се завръща у дома, след като бе векувала на село (всъщност бе гостувала там само една седмица), той стана и излезе през едната врата, навъсен като тъмен облак, а тя влезе през другата и донесе със себе си слънце и песен.

Той тръгна да броди далеч от обичайните сборища на момчетата, като търсеше затънтени кътчета, съзвучни с мрачния му дух. Един привързан на реката дълъг сал сякаш го зовеше — той приседна на ръба му и засъзерцава печалната водна шир, унесен в мечти колко прекрасно би било да се удави изведнъж, без нищо да усети, и да си спести всичкия тормоз, който природата бе изнамерила за давещите се. После се сети за цветето. Извади го, смачкано и повяхнало, и от това мрачното му блаженство още повече се усили. Зачуди се дали тя би го пожалила, ако научи? Щеше ли да плаче, щеше ли да си се иска да обвие ръце около шията му и да го утеши? Или и тя студено ще му обърне гръб като целия бездушен свят? Тази картина предизвика у него такива гърчове на сладко страдание, че той отново и отново я рисуваше в ума си и я преиначаваше както му хрумне, докато не я изчерпа до дъно. Най-сетне се надигна с въздишка и потъна в мрака.

Някъде към девет и половина–десет часът той излезе на безлюдната улица, където живееше Обожаемата непозната. Спря се за миг и се ослуша, ала нито звук не стигна до слуха му. През пердето на един прозорец на втория етаж мъждиво блещукаше свещ. Дали тя, пресветата и възвишената, бе там? Той се покатери на оградата, промъкна се безшумно през градината и застана под прозореца. Гледа го дълго и прочувствено, а после полегна по гръб на земята с ръце, скръстени на гърдите, стиснал клетото повяхнало цвете. Така щеше да издъхне той сред този леден и бездушен свят, без покрив над несретата си глава, без приятелска ръка, която да попие предсмъртната пот от челото му, без любящо лице, което да се склони състрадателно над него, когато настъпи предсмъртната агония. Ето какъв щеше да го види тя, щом надникнеше навън в радостното утро и… ах, дали би отронила сълзица поне над бедното му безжизнено тяло, дали би отронила въздишка поне, че един млад живот е бил тъй сурово разбит, тъй ненавременно прекършен?

Прозорецът се отвори и грачещият глас на прислужницата оскверни свещения покой и буен потоп заля останките на проснатия мъченик!

Героят скочи на крака, като се давеше и сумтеше. Във въздуха нещо профуча като снаряд, дочу се приглушена ругатня, последва звън на счупено стъкло и един дребничък, неясен силует прескочи оградата и се стрелна в мрака.

Не след дълго, докато Том, вече съблечен и готов за лягане, разглеждаше подгизналите си дрехи на светлината на лоена свещ, Сид се събуди. Но дори и смътно да му бе минало през ум да подметне някой и друг намек, той реши да си затрае, защото в очите на Том се четеше заплаха.

Том си легна, като си спести досадата от вечерни молитви, а Сид отбеляза наум този пропуск.