Марк Твен
Приключенията на Том Сойер (28)

Глава 27

Преживелиците от този ден силно разтревожиха съня на Том през нощта. Четири пъти той докопваше съкровището и четири пъти то се изплъзваше от ръцете му, щом се събудеше и осъзнаеше жестоката действителност. Рано сутринта, докато лежеше и си припомняше подробностите от великото приключение, той забеляза, че те му се струват някак странно замъглени и далечни, сякаш са се случили в друг свят или много, много отдавна. После му хрумна, че и самото велико приключение е било само сън! Имаше един много силен довод в полза на това хрумване, а именно, тези купища злато и сребро просто не можеше да ги бъде! Досега той не бе виждал повече от петдесет долара накуп и като всички момчета на неговата възраст и от неговата черга си представяше, че всички онези приказки за „стотици“ и „хиляди“ бяха просто „за красота“ и че такива суми в действителност въобще не съществуват. Дори за миг не му бе минавало през ума, че някой наистина може да притежава сто долара суха пара. Ако представите му за скрито съкровище се подложеха на изследване, щеше да се окаже, че то се състои от шепа истински десетачета и куп мъгляви, великолепни, недостижими долари.

Но колкото повече мислеше за приключението, толкова по-ясно и отчетливо се очертаваха подробностите и не след дълго бе склонен да мисли, че в края на краищата не е било сън. С тази неяснота трябваше да се приключи. Той реши да хапне набързо и веднага да потърси Хък.

Хък седеше на планшира на една плоскодънна лодка, клатеше вяло крака във водата и изглеждаше ужасно кахърен. Том реши да остави Хък да подхване темата. Ако не заговореше за приключението, значи наистина е било само сън.

— Здрасти, Хък!

— И на тебе здрасти.

Минута мълчание.

— Том, ако бяхме оставили проклетите кирка и лопата при сухото дърво, сега парите да са наши! Их, как я оплескахме!

— Значи не е било сън… Не е сън! Но кой знае защо, много ми се ще да беше сън. Ама много, Хък!

— Кое не е сън?

— Онова, дето стана вчера. За малко да повярвам, че е сън.

— Какъв ти сън! Ако оная стълба не се беше срутила, щеше да видиш ти един сън! Насънувах се аз цяла нощ на сънища — и във всичките онзи испански дявол с превръзката на окото ме гонеше по петите, да пукне дано!

— Не, хайде да не пука още — нека първо го намерим и проследим парите!

— Никога няма да го намерим, Том. Такива пари могат да ти паднат само веднъж в живота — и ние ги изтървахме. Ама само като си помисля, че може пак да го видя, и ме втриса!

— И мен също, но все пак бих искал да го видя… и да го проследя до неговата бърлога номер две.

— Номер две… да, точно така беше. Мислих си аз за това, ама нищо не можах да измисля. Според теб какво ще да е?

— Отде да знам. Заплетена работа. Хък, да не би пък да е номер на къща?

— Може и да е!… Не, Том, не е това. И да е, не е в това забутано градче. Тука къщите нямат номера!

— Прав си. Чакай да помисля малко. Ами ако е номер на стая? В някоя странноприемница, нали се сещаш?

— Да, тъй ще да е! Тук има само две странноприемници. Бързо ще разберем.

— Стой тук, Хък, и ме чакай да се върна.

И Том хукна веднага. Той не обичаше да го виждат в компанията на Хък на обществени места. Нямаше го половин час. Разбра, че в по-добрата странноприемница стая номер две отдавна е заета от някакъв млад адвокат, който още живее там. В не толкова лъскавата странноприемница стая номер две се оказа пълна загадка. Малкият син на собственика каза, че през цялото време стояла заключена и че никога не бил виждал някой да влиза и да излиза от нея, освен нощем. Не знаеше защо е така. Беше му донякъде любопитно, но не чак толкова, колкото да му хрумне, че стаята е обитавана от призраци. Предната вечер бе забелязал вътре да свети.

— Това разбрах, Хък. Според мен това е точно номер две, който търсим.

— И аз така мисля, Том. Какво ще правиш сега?

— Чакай да помисля.

Том мисли дълго, а после каза:

— Виж сега какво: задната врата на тази стая номер две излиза на тясната уличка между странноприемницата и онази съборетина, стария склад за тухли. Ти събери колкото ключове докопаш, а пък аз ще задигна лелините и още в първата тъмна нощ ще отидем там да пробваме дали стават. И да ти напомня, отваряй си очите на четири за Индианеца Джо, защото той нали рече, че щял да намине към града да поогледа за сгоден случай да си отмъсти. Видиш ли го, тръгни подире му и ако той не отиде в този номер две, значи мястото не е това.

— Божке, не ща да го следя самичък!

— Ама то нали ще е през нощта! Може хич да не те види, пък и да те види, надали ще се усети.

— Е, ако е много тъмно, ще го проследя. Ама де да знам… знам ли. Ще пробвам.

— Ако е тъмно, и аз ще го проследя, Хък, иска ли питане! Ами ако реши, че няма да може да си отмъсти и тръгне за парите?

— Право казваш, Том, право казваш. Ще го проследя. Ще го проследя, каквото ще да става!

— Ето това е приказка! Само да не те хване бъз, Хък. Тогава и мен няма да ме е бъз!