Марк Твен
Приключенията на Том Сойер (21)

Глава 20

Когато леля Поли целуна Том, в целувката си имаше нещо такова, че тя разсея тъгите му и отново му стана леко и весело. Той тръгна към училището и му провървя — в началото на Медоу Лейн засече Беки Тачър. Настроението на Том винаги определяше и действията му. Без да се колебае нито миг, той изтича при нея и каза:

— Беки, днес аз се държах ужасно противно и много съжалявам! Никога, никога повече няма да правя така, докато съм жив! Моля те, нека се сдобрим!

Момичето спря и го погледна презрително в очите:

— Ще ви бъда признателна, ако не ме занимавате със себе си, господин Томас Сойер. Никога повече няма да ви проговоря.

После вирна глава и отмина. Том така се стъписа, че дори не му дойде наум да си изтърси: „На кого ли му дреме, важна госпожичке?“, и когато най-сетне се окопити, вече беше късно. Затова не каза нищо, но бе побеснял от ярост. Мотаеше се из училищния двор и си мечтаеше тя да е момче и си представяше как, ако тя беше момче, щеше да я направи на пух и прах. Точно тогава тя му се изпречи на пътя и той си подхвърли ехидна забележка. Тя не му остана длъжна и с това те скъсаха окончателно. На възмутената Беки си се струваше, че няма търпение да започне часът — така жадуваше да види как ще набият Том за изцапания учебник. Подигравките на Том бяха пропъдили и последните остатъци от намерението си да издаде Алфред Темпъл.

Горкото момиче, де да знаеше каква беда я чака! Учителят, господин Добинс, вече бе човек на средна възраст, но все още таеше несбъднати стремежи. На младини най-свидната му мечта бе да стане лекар, но бедността му отреди скромния дял на учител в малко градче. Всеки ден той изваждаше от бюрото си една тайнствена книга и докато учениците си учеха уроците, той увлечено я четеше. Държеше книгата под ключ. Нямаше хлапак в училище, който да не си умира да надникне вътре, но сгоден случай все не идваше. Всяко момче и всяко момиче си имаше някаква теория що за книга е това, но една с една не съвпадаше, а нямаше как да се доберат до истината, заключена в чекмеджето. И ето, когато Беки минаваше покрай писалището, което се намираше близо до вратата, тя забеляза, че ключът е пъхнат в ключалката! Това бе безценен миг. Тя се огледа — беше съвсем сама. В следващия миг книгата вече беше в ръцете си. На корицата пишеше „Анатомия“ от професор еди кой си. Това нищичко не си говореше, затова тя отвори книгата и веднага попадна на илюстрацията на първа страница — красива оцветена рисунка на чисто гол човек. В този миг върху страницата падна сянка — Том Сойер се появи на вратата и съзря рисунката. Беки сграбчи книгата и я затвори, но за зла беда скъса страницата с рисунката по средата. Тя бутна книгата в чекмеджето, врътна ключа и избухна в плач от срам и от яд.

— Какъв подлец си ти, Том Сойер — да се промъкваш зад гърба на хората и да надничаш какво разглеждат!

— Аз откъде да знам, че разглеждаш нещо?

— Как не те е срам, Том Сойер! Знам, че ще ме издадеш — и тогава какво ще правя, ох, какво ще правя?! Ще ме набият, а никога досега не са ме били в училище! — Тя тропна с краче и додаде: — Бъди подлец, щом искаш! Но знам, че и на тебе ще ти се случи нещо, ти само почакай и ще видиш! Отвратителен си, отвратителен, отвратителен! — и тя отново се обля в сълзи и изхвръкна от стаята.

Том стоеше и не помръдваше, съвсем шашардисан от яростната си атака. След малко си рече: „Ама че чудачки и глупачки са това момичетата! Никога не била яла бой в училище! Чудо голямо! Че какво толкова е един бой? Ама такива са си момичетата — ужасно разглезени страхопъзли! То се знае, че аз няма да издам тази малка глупачка на стария Добинс, защото мога да си си го върна и по друг начин, а не така подло. Но какво от това? Старият Добинс ще попита кой е скъсал книгата му и никой няма да си признае. И тогава той ще направи същото, както прави винаги — ще почне да разпитва наред и когато стигне до виновника, ще го познае, без да има нужда той да си признава! Лицата на момичетата винаги ги издават — те нямат никакъв кураж! Тя ще си изяде боя. Ще си изпати Беки Тачър, пък и няма как да се измъкне! — Том поразмишлява още малко над това и додаде: — Пада си се, щом толкова си се иска и мен да ме види на същия хал… нека види какво е!“

И Том се присъедини към тълпата ученици, които играеха на двора на гоненица. След малко дойде учителят и занятията започнаха. Том учението нещо не го влечеше. Всеки път, когато погледнеше крадешком редицата на момичетата, изражението на Беки го тревожеше. Като се има предвид нейното държание, на него никак не му се искаше да я съжалява, ала въпреки това му беше жал. Не можеше да предизвика у себе си никакво подобаващо злорадство. Не след дълго той откри изцапания учебник и собствените му грижи и несгоди всецяло завладяха мислите му. Беки се отърси от печалния си унес и прояви жив интерес към ставащото. Според нея Том нямаше как да се измъкне от затруднението, като отрича, че е излял мастилото върху учебника — и излезе права. Отричането като че единствено влошаваше положението му. Беки си мислеше, че това ще я зарадва и се опитваше да си втълпи, че наистина е така, но осъзна, че изобщо не е убедена. И когато се стигна до най-лошото, тя усети порив да стане и да издаде Алфред Темпъл, но се насили да остане на мястото си — защото, рече си тя, „той със сигурност ще ме издаде, че аз съм скъсала картинката. Няма гък да кажа, ако ще и животът му да зависи от това!“

Том си отнесе боя с пръчка и се върна на мястото си, ала никак не бе съкрушен, защото си мислеше, че като нищо може да е бутнал мастилницата, без да иска, върху учебника, докато са се гонели из класната стая. Беше отричал за едната чест и защото така беше прието и накрая не се бе признал за виновен само заради принципа.

Измина цял час. Учителят клюмаше на своя трон, а от жуженето на кълвящите учебниците ученици самият въздух навяваше сън. Най-сетне господин Добинс се протегна, прозя се, отключи чекмеджето и бръкна за книгата, но сякаш се зачуди дали да я вади или не. Повечето ученици го гледаха съвсем равнодушно, но сред тях имаше двама, които следяха движенията му нащрек. Господин Добинс поопипа разсеяно книгата, после я извади и се нагласи на стола да чете! Том стрелна Беки с поглед. Изражението си бе беззащитно и безпомощно — приличаше на зайче, в чиято глава е прицелено дуло на пушка. Той начаса забрави за караницата им. Бързо трябваше да се направи нещо! Още в същия миг! Но неизбежността на предстоящото сковаваше изобретателността му… Прекрасно! Озари го вдъхновение! Той ще изтича, ще грабне книгата, ще изхвърчи през вратата и ще офейка. Но само за един кратък миг неговата решителност се разколеба и шансът бе безвъзвратно загубен — учителят отвори книгата. Де да можеше Том да си върне пропиляната възможност! Но вече беше твърде късно. „Нищо вече не може да помогне на Беки“ — рече си той. В следващия миг учителят вдигна глава и огледа учениците. Този поглед накара всички да сведат очи. Имаше нещо в него, което накара дори и невинните да затреперят от страх. Настана мълчание — толкова продължително, че можеше да се преброи до десет. Гневът му все повече нарастваше. И тогава той проговори:

— Кой скъса тази книга?

Ни гък. Игла да изпуснеш, щеше да се чуе. Мълчанието продължаваше. Учителят се вглеждаше в лицата едно след друго и търсеше признаци на вина.

— Бенджамин Роджърс, ти ли скъса тази книга?

Отричане. И пак мълчание.

— Джоузеф Харпър, ти ли беше?

Отново отричане. Докато това изтезание се точеше, тревогата на Том ставаше все по-силна. Учителят огледа редиците на момчетата, позамисли се и се обърна към момичетата.

— Ейми Лоурънс?

Тя поклати глава.

— Грейси Милър?

Същият знак.

— Сюзън Харпър, ти ли беше?

Пак отрицание. Следващото момиче беше Беки Тачър. Том трепереше от глава до пети от вълнение и от чувство за безизходица.

— Ребека Тачър. — Том погледна лицето си, то бе пребледняло от страх. — Ти ли скъса… Не, погледни ме в очите. — Тя вдигна умолително ръце. — Ти ли скъса тази книга?

Една мисъл се стрелна като светкавица в ума на Том. Той скочи на крака и се провикна:

— Аз бях!

Цялото училище се облещи слисано срещу извършилия такова невероятно безумие. Том постоя, докато събере разпръснатите си мисли, и когато пристъпи напред, за да си получи наказанието, удивлението, благодарността, обожанието, които грееха в очите на клетата Беки, бяха достойна награда, заради която би понесъл и сто боя с пръчка! Вдъхновен от величието на собствената си постъпка, той изтърпя, без да гъкне, най-безмилостния пердах, нанасян някога от господин Добинс, и посрещна с безразличие и допълнителното жестоко наказание — да остане в училище два часа след занятията, защото знаеше коя ще го чака навън, докато пленничеството му свърши, и нямаше да смята двата скучни часа за загубени.

Същата нощ, щом си легна, Том започна да крои как да си отмъсти на Алфред Темпъл. Потънала в срам и разкаяние, Беки му бе разказала всичко, без да пропуска и собственото си предателство. Но скоро дори и жаждата за мъст отстъпи пред по-приятните размишления и когато Том най-сетне заспа, последните думи на Беки продължаваха да звучат мечтателно в ушите му:

— Том, как можеш да бъдеш толкова благороден!