Марк Твен
Приключенията на Том Сойер (12)

Глава 11

Малко преди дванайсет часа страшната вест вдигна цялото градче на крак. Нямаше нужда от телеграф, който в онези времена не бяха и сънували — историята вървеше от уста на уста, от група на група, от къща на къща с почти телеграфна бързина. Разбира се, същия следобед директорът пусна учениците да си ходят — целият град би го помислил за странен, ако не бе го направил.

Близо до убития бе намерен окървавен нож и някой разпозна, че е ножът на Мъф Потър — така разправяха. Разправяха и че някакъв окъснял гражданин заварил Потър да се мие в потока към два часа през нощта и че щом Потър го видял, веднага офейкал. Всичко това беше подозрително, особено миенето, защото Потър нямаше такъв навик. Освен това приказваха, че претършували целия град за „убиеца“ (обществото не протака много-много с проучването на уликите и издаването на присъдата), но никъде не го открили. Пратили конни съгледвачи по всички пътища във всички посоки, а шерифът „бил убеден“, че до мръкнало ще заловят престъпника.

Целият град се беше упътил към гробището. Сърдечните терзания на Том се разсеяха и той се присъедини към шествието — не защото хиляди пъти не би предпочел да бъде навсякъде другаде, но не и там, а защото някаква страховита, непонятна сила го теглеше нататък. Щом пристигна на ужасното място, той се провря през тълпата и видя зловещото зрелище. Струваше му се, че от предното му идване тук бе изминала цяла вечност. Някой го ощипа по ръката. Той се обърна и срещна погледа на Хъкълбери. И двамата мигом извърнаха очи и се зачудиха дали някой е забелязал как са се спогледали. Но всички приказваха и вниманието им бе приковано от страшната гледка.

„Клетият!“, „Горкият, толкова млад!“, „Това да им е за урок на крадците на трупове!“, „Мъф Потър ще увисне на бесилото, ако го хванат“ — такива неща се приказваха, а свещеникът каза:

— Господ го е осъдил. Тук има пръст Божи.

Том се разтрепера от глава до пети — бе съзрял каменното лице на Индианеца Джо. В този миг тълпата се разлюля и започна да се блъска. Разнесоха се викове: „Това е той! Ето го! Самият той идва насам!“

— Кой? Кой? — креснаха двайсетина гласове.

— Мъф Потър!

— Я гледай! Спря!… Вижте го, обръща се! Не го оставяйте да избяга!

Хората, накачили се по клоните на дърветата над главата на Том, казаха, че не се опитвал да избяга, а само изглеждал разколебан и смутен.

Каква адска безочливост! — заяви един от зяпачите. — Сигурно е искал да поогледа на спокойствие делото си и не е очаквал да има компания!

Тълпата се раздели пред шерифа, важно повел Потър за лакътя. Лицето на клетника бе изпито, погледът му издаваше колко го е страх. Щом застана пред убития, той се разтрепера като паралитик, скри лице в шепите си и избухна в плач.

— Не съм аз, приятели — изхълца той. — Кълна се в честта си, не съм аз!

— Че кой те обвинява? — изкрещя глас.

Изстрелът като че попадна в целта. Потър вдигна глава и се огледа с покъртителна безнадеждност в очите. Мярна Индианеца Джо и възкликна:

— О, Индианецо Джо, нали ми обеща, че никога няма да…

— Този нож твой ли е? — и шерифът му натика ножа в лицето.

Потър щеше да падне, ако не бяха го подхванали и настанили на земята. После промълви:

— Нещо ми казваше, че ако не се върна тук и не намеря… — Той потръпна, махна безсилно с ръка и продължи: — Кажи им, Джо, кажи им — вече няма какво да губя…

А после Хъкълбери и Том се облещиха, загубили ума и дума, докато слушаха как коравосърдечният лъжец най-спокойно разказва. Те очакваха всеки миг пратен от Бога гръм от ясно небе да се стовари върху главата му и се зачудиха защо ли гръмотевицата се бави толкова. А когато той свърши и си остана жив и здрав, колебливият им порив да нарушат клетвата си и да спасят живота на набедения убиец се изпари, защото беше ясно, че този мерзавец е продал душата си на дявола, а забъркаш ли се с дявола, загинал си.

— Защо не се махна? За какво ти трябваше да се връщаш? — подвикна някой.

— Не можах… не можах! — изстена Потър. — Исках да избягам, но сякаш не можех да отида никъде другаде освен тук!

Няколко минути по-късно Индианеца Джо все така спокойно повтори показанията си пред следователя под клетва. Когато момчетата видяха, че гръм така и не го порази, съвсем се убедиха, че Джо е продал душата си на дявола. За тях сега той стана най-зловещото и най-интересното нещо, което бяха виждали, и те не можеха да откъснат омагьосаните си погледи от лицето му.

Наум решиха да го следят нощем при всеки сгоден случай с надеждата да зърнат ужасяващия му господар.

Индианеца Джо помогна да вдигнат трупа на убития и да го сложат в една каруца, за да го откарат. Тълпата потръпна и из нея се зашушна, че раната е прокървила! Момчетата решиха, че това щастливо обстоятелство ще насочи подозренията в правилна посока, но бяха разочаровани — не един от гражданите забеляза:

— Прокърви, когато беше на три крачки от Мъф Потър!

Страшната тайна и угризенията на съвестта цяла седмица след това измъчваха Том и не му даваха да спи. Една сутрин на закуска Сид рече:

— Том, ти толкова много се въртиш насън и бълнуваш, че заради теб не мога да заспя!

Том пребледня и сведе очи.

— Лош признак — рече сериозно леля Поли. — Том, какво ти тежи?

— Нищо. За нищо не се сещам. — Но ръцете на Том така се разтрепераха, че той си разля кафето.

— И само какви ги приказваш… — продължи Сид. — Снощи каза „Кръв, кръв — това е кръв!“. И го повтори сума ти пъти. Освен това каза „Не ме измъчвайте така, ще кажа!“. Какво да кажеш? Какво такова нещо ще казваш?

Всичко пред очите на Том заплува. Няма как да разберем какво би се случило, ала за щастие лицето на леля Поли изгуби угрижения си израз и без да иска, тя избави Том от затруднението, като каза:

— Ох! Значи е заради онова ужасно убийство. И аз почти всяка нощ го сънувам. Понякога даже сънувам, че аз съм го убила!

Мери каза, че и с нея става същото. Сид като че прие обяснението. Том се измъкна веднага щом успя да си измисли някакъв що-годе приемлив предлог. След това цяла седмица се оплаква от зъбобол и всяка вечер стягаше брадата си с кърпа. Той дори не подозираше, че нощем Сид го наблюдава и редовно разхлабва превръзката, подпира се на лакът и слуша бълнуванията му, а после отново му стяга превръзката. Постепенно обаче душевните му тревоги утихнаха, а зъбоболът му втръсна и биде зарязан. И да бе успял Сид да разбере нещо от несвързаното ломотене на Том, той си траеше.

На Том му се струваше, че съучениците му никога няма да престанат да водят следствия над умрели котки и така непрекъснато да му припомнят за неговите тревоги. Сид забеляза, че при тези разследвания Том никога не иска да бъде следователят, макар обичайно да бе тарторът във всяко ново начинание. Забеляза и че Том никога не искаше да е свидетел, което също беше странно. Не пропусна и това, че Том проявяваше подчертано отвращение към тези игри и все гледаше да ги избягва. Сид се чудеше, но не казваше нищо. В крайна сметка дори и на следствията им мина модата и те престанаха да мъчат съвестта на Том.

През това време на мъки и тегоби Том кажи-речи всеки ден дебнеше за сгоден момент да отиде при малкото зарешетено прозорче на затвора и да пуска контрабанда на „убиеца“ разни дребни лакомства — каквото успееше да чопне. Затворът беше една невзрачна тухлена барака на края на града, сред едно мочурище. Нямаше пари за пазач, а и без това твърде рядко затваряха някого там. Тези малки дарове помагаха много за успокояването на съвестта на Том.

Гражданите имаха силното желание да намажат Индианеца Джо с катран, да го овъргалят в пера и да го прекарат вързан през града заради кражбата на трупове, но той всяваше такъв страх, че никой не се нае да свърши тази работа и затова я зарязаха. И двата пъти, когато го разпитваха, той прояви предпазливостта да започне показанията си с боя, без да признава за обира на гроба преди това, и затова отсъдиха, че най-мъдро би било засега случаят да не се разглежда в съда.