Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Adventures of Tom Sawyer, (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 108 гласа)

Информация

Сканиране
Дарко

Източник: http://bezmonitor.com

История

  1. — Добавяне

Глава 15

Няколко минути по-късно Том газеше в плитчината към илинойския бряг. Преди водата да му стигне до кръста, вече бе изминал половината път. Течението беше силно и му пречеше да гази, затова той уверено заплува към брега, до който оставаха стотина метра. Загребваше косо срещу течението, но то го влечеше надолу по-бързо, отколкото очакваше. Все пак най-сетне доплува до брега и тръгна покрай него, докато не намери удобно ниско място и излезе от водата. Бръкна в джоба си, убеди се, че кората си е на мястото и пое през гората покрай брега. Дрехите му бяха вир вода и оставяха вадички подире му. Малко преди десет часа той излезе на едно открито място срещу града и видя парахода, спрял в сянката на дърветата до високия бряг. Всичко бе притихнало под блещукащите звезди. Той се промъкна надолу по брега, като се озърташе на четири очи, плъзна се във водата, преплува няколко метра и се качи в лодката, привързана към кърмата на парахода. После легна на дъното си под напречните седалки и зачака задъхан.

След малко прозвъня пукната камбана и един глас изкомандва: „Отплаваме!“. След минута-две носът на лодката щръкна над вълните, вдигнати от колелата на парахода, и пътешествието започна. Том се радваше, че е успял, защото знаеше, че това е последният рейс на парахода за тази вечер. След дванайсет-петнайсет проточили се минути колелата спряха, Том се прехвърли през борда и заплува в мрака към брега. Преди да излезе на брега, преплува петдесетина метра надолу по течението, за да не се натъкне на случайни минувачи.

После побягна по най-безлюдните улички и не след дълго се намери при задния двор на леля Поли. Прескочи оградата, промъкна се до пристройката и надзърна през прозореца на всекидневната, който светеше. Вътре седяха леля Поли, Сид, Мери и майката на Джо Харпър и разговаряха. Бяха насядали покрай леглото, а леглото беше между тях и вратата. Том се приближи до вратата и започна внимателно да вдига резето. После бутна полека вратата и тя изскърца. Продължи да бута предпазливо, като се сепваше при всяко скърцане, докато прецени, че би могъл за пропълзи вътре на колене. Мушна глава през вратата и се прокрадна.

— От какво затрептя така пламъчето на свещта? — зачуди се леля Поли. Том забърза. — Сигурно вратата се е отворила. Ами че да! Като се почнаха разни странни работи, та нямат свършване. Сид, върви да я затвориш.

Том успя да се шмугне под леглото тъкмо навреме. Полежа, докато дишането му се успокои, а после пропълзя толкова близо, че почти можеше да докосне крака на леля си.

— Но, както казах — заговори леля Поли, — той иначе не беше лош, само дето не слушаше. Беше луда глава, вършеше пакости, щурееше като младо жребче, ама лошо никога на никого не е искал да стори. Такова добро сърце имаше! — и тя се разплака.

— И моят Джо беше същият — все измисляше разни дяволии. Дай му на него пакости да върши, но нямаше по-самопожертвувателно и по-добро момче от него. Да ми прости Господ — като се сетя, че го пребих заради оная сметана, а хич не се сетих, че сама я изхвърлих, защото се беше вкиснала! Никога вече няма да го видя тук, на този свят — никога, никога, никога, ох, горкото ми онеправдано момченце! — и госпожа Харпър зарида така, като че си се късаше сърцето.

— Надявам се, че на Том му е по-добре там, където е сега — обади се Сид. — Но ако тук бе слушал малко повече…

— Сид! — Том усети сърдития поглед на старицата, макар да не го виждаше. — Думица да не си казал срещу моя Том сега, когато вече го няма на този свят! Господ ще се погрижи за него, господинчо, ти няма какво да се тревожиш! О, госпожо Харпър, не зная как ще свикна с мисълта, че вече го няма! Не знам, просто не мога! Той ми беше такава утеха, макар така да мъчеше старото ми сърце…

— Бог дал, Бог взел… Да се слави името Господне! Но каква мъка… ох, каква мъка! Ами че съвсем скоро, едва миналата събота, моят Джо хвърли бомбичка право под носа ми и аз така го блъснах, че чак го съборих на земята! Отде да зная, че толкова скоро… о, да можеше това да се повтори, щях да го прегърна и да го благословя…

— Да, да, да, много добре ви разбирам, госпожо Харпър, чудесно ви разбирам! Вчера по обяд моят Том взе, че напои котака с пенкилер и онова ми ти зверче едва не срути къщата до основи! И аз, да ми прости Господ, го чукнах по главата с напръстника — горкото момченце, така да си загине! Но мъките му вече се свършиха. А последните думи, които го чух да изрича, бяха упреци…

Този спомен бе твърде тежък за старицата и тя съвсем се съкруши. Том също бе започнал да подсмърча, макар да му беше мъчно най-вече за самия него. Чу, че Мери плаче и от време на време вметва по някоя блага дума за него и накрая мнението му за себе си се издигна до непознати досега висоти. Ала скръбта на леля му го трогна толкова много, че той копнееше да изскочи изпод леглото и тя да се побърка от радост. Театралното великолепие на този жест много блазнеше душата му, но той устоя на порива и не помръдна от мястото си.

Продължи да слуша и по доловените откъслечни думи разбра, че отначало са смятали, че момчетата са се удавили, докато плуват. После се разбрало, че малкият сал го няма. Накрая някои от момчетата се досетили, че изчезналите са обещали „скоро нещо да се разчуе“ из градчето. Умните глави свързали едното с другото и стигнали до заключението, че момчетата са отплавали със сала и скоро ще се появят в съседното градче надолу по реката. Но по обяд намерили сала, забит в брега на Мисури на пет-шест мили надолу от града и всяка надежда угаснала. Удавили са се, няма как иначе — инак гладът би ги подгонил към къщи преди падането на нощта, ако не и по-рано. Бяха убедени, че сигурно са се удавили в течението по средата на реката, защото инак момчетата бяха добри плувци и щяха да успеят да доплуват до брега. Сега бе сряда вечерта. Ако до неделя телата им не се намереха, значи вече нямаше никаква надежда и в неделната сутрин щяха да ги опеят. Том изтръпна.

Госпожа Харпър, разридана, пожела лека нощ и се накани да си тръгва. И тогава внезапен порив хвърли двете безутешни жени в прегръдките една на друга и те плакаха, докато им поолекне, а после се разделиха. Докато пожелаваше лека нощ на Сид и Мери, леля Поли се разнежи повече от всякога. Сид подсмръкна два-три пъти, а Мери се разплака от душа.

Леля Поли коленичи и започна да се моли за Том така трогателно, така горещо, с такава безмерна обич, преливаща в думите си и старческия си глас, че преди да свърши молитвата, Том отново се обля в сълзи.

Дълго след като тя си легна, той трябваше да лежи, без да мърда, защото от време на време тя надаваше сърцераздирателни възклицания и се мяташе неспокойно в леглото. Най-сетне тя притихна — само сегиз-тогиз простенваше в съня си. Момчето се измъкна изпод леглото, изправи се полека, затули с длан свещта и се загледа в леля си. Сърцето му преливаше от жалост към нея. Той извади кората от чинар и я остави до свещта. Но после се присети за нещо и се разколеба. Лицето му се озари от щастливо хрумване и той припряно мушна кората обратно в джоба си. После се наведе, целуна съсухрените устни, прокрадна се навън и пусна резето.

Стигна обратно до пристанището — там нямаше жива душа и той храбро се качи на парахода, защото знаеше, че в момента там няма никой освен пазача, а той имаше навика да се прибира вътре и да заспива като труп. Отвърза лодката от кърмата, плъзна се в нея и загреба предпазливо нагоре по течението. След като измина около миля нагоре по реката, започна да гребе напреки на реката и налегна здравата греблата. Пристана до брега безупречно — бе свикнал да го прави. Много му се искаше да плени лодката, защото би могла да мине за кораб, т.е. за плячка, достойна за пират, но знаеше, че ще претърсят до шушка всичко за нея и това можеше да ги насочи по тяхната следа. Затова слезе на брега и потъна в гората.

Седна и дълго си почива, като се мъчеше да не заспи, а после се помъкна изтощен към лагера. Нощта преваляше. Когато стигна плитчината, слънцето отдавна бе изгряло. Почина си и чак когато слънчевите лъчи позлатиха голямата река в цялото си великолепие, скочи във водата. Малко по-късно, цял вир-вода, стигна лагера и чу как Джо казва:

— Не, Хък, Том няма да ни подведе, той ще се върне! Няма да дезертира. Той знае, че това е позор за един пират — гордостта не би му позволила да го стори! Нещо си е наумил, но чудя се какво ли?

— Да, ама тия работи са вече наши!

— Почти, Хък, но не съвсем. Тука пише, че са наши, ако не се върне за закуска.

— Ето го и него! — възкликна Том и влезе величествено в лагера. Това имаше грандиозен драматичен ефект.

Не след дълго бе приготвена обилна закуска от бекон и риба и момчетата се заловиха да я нагъват, а междувременно Том им разказа приключенията си (като доста ги поукраси). Когато разказът свърши, те се бяха възгордели и надули до немай къде. После Том се скри в едно засенчено потайно местенце и спа до обяд, а другите двама пирати се подготвиха за риболов и изследователски походи.