Делиян Маринов
Пътуване през спомени (8)

Шеста глава
Триумфиращи

Напоените с отрова стрели срещаха плътта на враговете си безпогрешно, но в същото време и безрезултатно. Антъниъс, който ръководеше рехавите редици на защитниците, бе застинал и се взираше в напредващата група вражески войни с искрено изумление.

За първи път през цялата си военна кариера опитният стрелец, по ранг — командир, виждаше подобно нещо. Първата му мисъл бе, че мъжете, атакуващи замъка са взели някакъв антидот, който блокира ефекта на силната отрова, с чието производство бе добре известно Ефесово. Но това, което накара мозъкът на Антъниъс да изключи напълно, бе, че въпреки десетките стрели, висящи от различни стратегически места от телата им, войните, приближаваха замъка с неприкрити вражески намерения. Те продължаваха с бавното си, но сигурно настъпление към главния, слабо укрепен вход.

Като всеки уважаващ себе си ръководител на защитен отряд в благороднически замък, Антъниъс бе изпратил опитен дипломат, който да говори с неочаквано появилите се врагове. В отговор, те го бяха убили безмилостно, дори без да му позволят да се представи. Ето защо, предводителят на защитниците бе наредил да открият огън от бойниците на замъка.

Гледката на несломимите противници действаше твърде обезкуражаващо на войниците зад крепостните стени и повечето вече сваляха лъковете си и побягваха.

— Спрете, групирайте се. Битката още не е започнала… — Антъниъс крещеше на поверените му хора, докато вървеше към все по-засилващата се суматоха.

— Но сър, те са непобедими! — осмели се да изкаже страховете си на глас един от по-младите стрелци, без да сваля поглед от приближаващите се към портата врагове.

— Продължавайте, по дяволите! Къде е лордът, къде е войсковата част на замъка?… — Командирът на стрелците се сепна, когато прозрението за предварително подготвения план го настигна.

Продължавайки да проклина ненадейно и незаслужено надвисналата заплаха, слабата организация и целия свят, най-вече за собствения си предстоящ провал, Антъниъс се затича към основния корпус на замъка, където трябваше да подготви семейството на лорда и прислугата за евакуация…

В същото време силно го глождеше мисълта, че трябва се погрижи единствено за себе си, защото в крайна сметка, благородниците не се интересуваха от обикновените стражи на замъка, било те и командири. Благородниците презираха Антъниъс и колегите му по оръжие.

Потънал в мрачните си мисли, опитният командир дори не чу писъците на първите паднали при главната порта войни, тъй като бе навлязъл дълбоко в тайните изходи на замъка. Потънал в егоизма си, Антъниъс дори не помисли, че все пак съществува някаква възможност да спаси семейството на благородника.

Полуживите бяха превзели почти изцяло Ефесово, ако не се броеше главната библиотека на града, където се бяха струпали последните защитници, подсилени от оцелелите войни, дошли прекалено късно от замъка.

Градът гореше. Забрава и огромният му отряд от опитни войни не щадяха нито къщите, построени в красив и съвременен архитектурен стил, нито богатите базари, нито пищните градини, които жителите на Ефесово отглеждаха, предани на любовта си към билките и цветята. Полуживите палеха сградите, изтръгваха дърветата от корените им, оцветяваха добре поддържаните и украсени с различни фрески паметници по улиците и алеите на града с кръвта на жителите му. Много скоро гражданите на Ефесово, настървили се да опазят любимите си имот и град и грабнали различни оръжия от старинни семейни реликви до подръчни инструменти и земеделски оръдия, обърнаха настървението си в панически бяг. Това усложняваше още повече и без това слабо организираните войници, заели се със защитата на Ефесово.

Забрава бе покрит изцяло с вражеска кръв. Това не му правеше впечатление. Цялото му внимание беше насочено към битката и нуждата от удовлетворителен краен резултат. Тъй като множеството рани, които му бяха нанесли донякъде опитните противници, не му причиняваха болка, концентрацията му беше съвършена.

Предстоеше последната схватка в центъра на Ефесово, където полуживите щяха да изринат малкото останали защитници. Исполинът бе разделил войните си във всички части на Ефесово, за да безчинстват и унищожават на воля. С това той целеше две неща. Първо, да обърка врага, че щом отрядът му е разделен на части, ще бъде по-лесен за побеждаване. Второ, за да стесни обръча около самия център, където накрая всички щяха да се срещнат и нанесат окончателната си смъртоносна атака.

Самият Забрава нямаше как да почувства умора — тялото му не изпитваше нужда от почивка. За сметка на това, грамадният варварин бе усетил отслабване в магията, идващата от Господаря му. Дори споменът за зелената светлина не можеше да му даде нужната енергия, с която да продължи командването. Имаше нужда от спомен. Преди да нареди на полуживите си подчинени от отряда да се впуснат към враговете, начисляващи грубо петдесетина мечоносци и копиеносци, той даде заповед на хората си да спрат и да се прегрупират.

От улицата, идваща от пазарите в Ефесово, се зададе малка група от полуживи — Левият фланг, както ги бе нарекъл Забрава. Бяха значително оредели, но огромният воал от тъмен пушек, който ги придружаваше, означаваше само едно — бяха се справили отлично със задачата си да прочистят поверената им част от града.

Погледът на исполина се насочи към алеята, идваща от западната част на града в посока кметството. От там трябваше да се зададе Десният фланг и така полуживите да притиснат напълно и без това отчаяните до крайност защитници на Ефесово.

Макар и лишено от живот, лицето на Забрава доби искрено учудено изражение, когато от там се зададе конник в блестящи доспехи, водещ група от стотина човека, въоръжени с вили, лопати, брадви и дори с крака от мебели и най-различни вещи, удобни за мятане. Ето, че все пак някой бе успял да мобилизира местните хора. Конникът се открояваше ярко не само от жалката пасмина парцаливи граждани, които водеше, но и от самите войници, скупчени на главния площад. Мъжът изглеждаше величествено, най-вече заради великолепния си шлем с връх, измайсторен във формата на два кръстосани меча. Това бе младши лорд Фредерик, член на семейството на лорд Лунуниен. Лордът бе отдал целия си живот и сърце в служба на родните си земи, защото Ефесово по право му принадлежеше.

„Благородник! Този определено ще ми е за десерт!“ — помисли си Забрава, но погледът му внезапно бе отклонен към някаква каруца, движеща се в края на колоната от пешаци, които следваха уверено водача си. Върху каруцата бяха натрупани на камара множество глави и телата им — една голяма част от полуживите, които Забрава бе командвал.

Благородният конник не можеше да позволи на тази внезапно появила се измет да руши безнаказано мястото, което той и хората му наричаха свой дом. Още при първия си досег с вражеските войски, той бе осъзнал, че те не са обикновени хора, а създания, сътворени от някаква мрачна и непозната магия. Опитен войн и интелигентен тактик, бъдещият владетел на Ефес бе прозрял, че единственият начин да победят странния неприятел е като го осакатяват, а не като го мушкат или пробождат. Ето защо, мобилизирал малкото останали честолюбиви граждани, Фредерик бе разбил Десния Фланг на полуживите и дори бе скупчил безчувствените им тела в една каруца, мислейки си, че това би подействало морализиращо за собствените му хора. Младият лорд бе напълно убеден, че врагът не изпитва милост, нито пък някаква друга емоция, различна от удоволствието, което сеенето на смърт предоставяше.

— Подредете се в полуобръч! Ще им е трудно да се разгърнат напълно на площада… — Фредерик изкрещя заповедта си към защитниците, събрали се пред библиотеката и очакващи последната атака.

Видели войн с висок ранг и благородническа титла, повечето се заредиха с нови сили и започнаха да мислят за открита победа, а не само някаква си славна смърт.

— Сечете и не щадете, защото милостта отдавна е напуснала тази земя. Тези дяволски изчадия унищожиха домовете и изклаха семействата ви. Бийте се единствено в името на отмъщението и омразата! — думите му прогърмяха в цялата околност.

Запленени от тях и окуражени от появата на водач, защитниците на Ефесово загърбиха бойните формации и се нахвърлиха върху полуживите. Численото превъзходство, внезапната надежда и най-вече силната жажда за реванш ги ръководеха. Самият младши лорд Фредерик, опиянен от предстоящата битка, бе забравил напълно за здравия разум, който в по-различна ситуация би му нашепнал, че неговото семейство в замъкът също биха могли да бъде в опасност.

Забрава, съсредоточен върху новата, при това реална заплаха, въобще не обръщаше внимание на падащите около него трупове. Развръзката на тази финална битка зависеше от смъртта на новодошлия конник. Тя щеше да бъде безмилостна. Самият Забрава, обаче, усети неимоверна слабост — за момент магията на Мрачния Господар го бе отпуснала от хватката си и исполинът почувства бремето на някогашното си живо тяло.

През това време благородният конник, насочил се право към него и разпознал го като водача на нашествениците, се възползва от тези мигове на объркване и се опита да го прегази с жребеца си. Връхлитащата сила на яздитното животно би повалило и прегазило почти всеки човек, бил той брониран или не. Огромното тяло на варварина, обаче, бе буквално изваяно — напрегнато стегната, мускулната му маса образуваше непоклатима скала.

Сблъсквайки се, дорестият жребец и варваринът едновременно се сринаха и претърколиха на мраморният паваж, украсяващ центъра на града. Първи се изправи Забрава, чието тяло не бе пострадало от сътресението, което мощният сблъсък по принцип би причинил. Исполинът се сепна за миг, защото секирата му бе излетяла някъде, но щом успя да фокусира все още лежащия конник, му се нахвърли с голи ръце. Самият младши лорд Фредерик се опитваше да извади ръката си, затисната заедно със стоманения му меч под още топлото тяло на мъртвия кон. Осъзна се едва когато връхлитащият изпълни полезрението му. Забрава се стовари с цялата си тежест върху лежащия войн. Единствено здравата екипировка спаси тялото му от премазване. Полуживият нямаше как да прекърши врата на противника си, тъй като огромният, орнаментиран благороднически шлем, прилепнал върху главата, предпазваше и шията.

Изведнъж погледът на Забрава се замъгли. Концентрацията върху жертвата му се разсея. Тъкмо когато се опитваше да свали тежкия шлем, притиснал тялото на жертвата, няколко бронирани войни от защитниците, видели заплахата за водача си, му се нахвърлиха. С прецизно движение единият от тях промуши в стомаха незащитеното тяло на Забрава. Исполинът не изпита болка, но за сметка на това го осени друго, непознато чувство — чувството на липса. Някой бе отсякъл лявата му ръка, но наполовина. Ако беше жив, варваринът би припаднал от ужаса, породен от неописуемата болка на отсечен крайник, но все пак той бе лишен от тази слабост. Усещането, което получи, бе на липса, а после на безпомощност. Новопоявилите се войни щяха да го довършат в отчаяния си опит да спасят капитана, а магията на Мрачния Господар отслабваше и почти се губеше.

Тогава, с все още здравата си и силна ръка, Забрава успя да счупи забралото на шлема на конника. И в този момент спомените нахлуха в главата му…

 

 

„Площадът бе претъпкан с хора. Жителите на Ефесово обичаха управниците си в лицето на лорда и подчинената му аристокрация и затова с желание бяха дошли на предварително обявената церемония. Когато повишаваха някого, бил той военен или аристократ, в по-висок ръководен чин, лорд Лунуниен предпочиташе това да се случва не на закрито в замъка, а в града, пред очите на всички. Поласкано от уважението, което му оказваха, населението на Ефесово и околностите откликваше на всяка официална церемония.

На висок и украсен с цветя подиум в центъра на града, непосредствено пред библиотеката, стояха лорд Лунуниен, почетната му стража и съветниците. На платформа, с едно ниво по-ниска от тази на лорда, беше разположена свитата на младши лорд Фредерик, който се явяваше официален съпруг на дъщерята на лорда и съответно — бъдещ претендент за престола на замъка. Свитата на младия лорд бе отделена в дясната част на платформата. Лявата беше празна. Там се очакваше да се появят военните началници на замъка, заедно с тези на стражата.

Денят беше безоблачен и ясен — идеален за предстоящата церемония, на която Лордът щеше официално да приеме в служба новия Началник-страж и да го представи пред всички жители на града и околията.

За да бъде някой произведен в чин Началник-страж и ръководител на цялостната защита и охрана на замъка Ефес, се искаше повече, отколкото за назначаването на командир на войската на Лорда. Това беше така, защото титлата бе втора по степен, след тази на самия владетел на замъка. Предаването на властта от един Главен Страж към друг ставаше или когато този, който освобождаваше мястото, посочваше онзи, който ще наследи поста му, или когато самият Лорд отлъчи настоящия водач на стражите и назначи еднолично нов, както се беше случило в конкретния случай, тъй като досегашният Главен Страж бе загинал при неизяснени обстоятелства в Гората на Странстванията, а Ефес имаше нужда от нов.

За много от злите езици, чиито думи пропълзяваха във всяко кътче на Ефесово, назначаването на почти непознатия варварин за главен ръководител на стражата не бе честно спрямо другите доблестни кандидати за поста, но обикновено мнението на гражданите беше под това на васала, колкото и любов или омраза да таяха помежду си. Ето защо, никой не се възпротиви на решението на лорд Лунуниен да вземе под крилото си този чужд за жителите на Ефесово човек, идващ от негостоприемни земи.

Самият Забрава крачеше с искрено задоволство в посока на церемониалния подиум, очакващ с нетърпение назначението си. По време на войната на Силвернада със северните варварски племена, исполинът бе решил само да предаде собственото си племе и вожд и да дезертира във войските на кралството, където да се окаже добър информатор и съюзник, тъй като познаваше и охотно издаваше всички тайни биваци и стратегии на варварите. Успял да открадне и не малко скъпоценности от народа си, грамадният войн бе в състояние да си купи благородническа титла или, както в конкретния случай, да се издигне сред аристокрацията на хора, с които трябваше да воюва, за да отстоява дълга си. Такъв, обаче, той нямаше. Особено, когато желанието за власт и възможности замъгляваха разсъдъка му.

Церемонията беше изискана, в средата на ниската платформа трябваше да излязат младшият лорд Фредерик и бъдещият Началник-страж, където след приветствени думи, представителят на благородническата фамилия щеше да закачи на исполина златна значка с формата на два кръстосани меча. След това Забрава щеше да бъде официално приет като новия Началник-страж.

И макар на церемонията да присъстваха множество наблюдаващи бдителни хора, никой не обърна внимание на заговорническите поглед и усмивка, които Фредерик и Забрава си размениха. А нещото, което дори най-заклетите клюкари в благородническия двор не знаеха, бе, че личната хазна на младия аристократ бе препълнена със злато и скъпоценности. Един приличен подкуп, който варваринът бе платил, за да получи безчестивото лоби на благородника…“

 

 

„— Отдръпнете се, отдръпнете се, Капитанът на стражата умира!

Навсякъде около Скар цареше истинска суматоха. Гласове — и гневни, и скръбни — заливаха цялото му съзнание. Макар да бе надянал страдалческата маска на съкрушен човек, младият войн ликуваше вътрешно. Намираше се в главното кухненско помещение на замъка. Залата, която се обитаваше най-вече от слуги и готвачи, сега бе претъпкана с най-различни хора — от членове на благородническото семейство до войници и прислуга. Цялото гъмжило от хора допълнително усложняваше това, което лорд Лунуниен и приближението му се опитваха да направят.

Умиращият Забрава беше положен върху една маса, приспособена като носилка. Импровизацията беше слаба, тъй като самата маса беше тежка и дори най-силните сред подчинените на Лорда и главния Страж не можеха да я носят дълго и продължително, без да спрат поне за няколко минути отдих. Тежкото тяло на силния варварин допълнително увеличаваше товара им. Младши лорд Фредерик бе един от хората, носещ предсмъртното ложе на досегашния главен Страж.

Движеха се изключително бавно, заради постоянно пречкащите им се любопитни хора. Дори присъствието на Лорда на замъка не ги смущаваше, тъй като това бе огромна сензация, случваща се за първи път в Ефес. Отравянето на хора с висок чин не бе новост в Силвернада, но това отравяне не бе от обичайните, тъй като всички бяха дълбоко респектирани от Забрава, грижил се изключително стриктно за замъка и реда в него.

— Отдръпнете се, дявол ви взел! — крещеше като обезумял Лорд Лунуниен, чието спокойствие отдавна го бе напуснало. — Отдръпнете се!

Скар предвидливо се беше слял с тълпата, желаещ да проследи докрай последните опити на Лорда и подчинените му да спасят главния Страж, превърнали се по-скоро в погребална процесия. Амбициозният войн вътрешно триумфираше.

— Скар! — забелязал го в тълпата, лорд Лунуниен го повика с жест. Младежът се приближи към лорда, подсилвайки още повече фалшивата си жалостна физиономия.

— Какво желаете, предводителю?

— Тъй като се придвижваме трудно, няма да успеем да стигнем навреме до долните нива на трапезарията… — дори през сълзи и гняв, гласът на Лорд Лунуниен продължаваше да излъчва сериозност и увереност. — В последното крило на трапезарията, където съхраняваме хранителни припаси и билки, ще намериш мощен антидот, който би могъл да ни даде минимален шанс да спасим Главния Страж. Проправи си път през тълпата и отиди да вземеш антидота. На теб имаме доверие — винаги си бил сред най-близките хора на многоуважавания Забрава.

Скар кимна и без да задава излишни въпроси, се устреми към главния килер на замъка. Нещата нямаше как да се развият по-добре. О, да! Щеше да намери антидота, но за голямо съжаление на всички останали, нямаше да успее да се върне навреме, за да спаси изстиващото тяло на умиращият варварин.“

* * *

Главните готвачи и техните по-млади чираци се бяха укрили в килера, мислейки си, че нападателите на замъка ще се насочат към хазната на замъка и стаите на благородниците. Полуживите обаче не бяха нападнали Ефес, защото търсеха скъпоценности и богатства. Единственото, което искаха да откраднат, бе живота на обитателите му.

Скар наблюдаваше безизразно струпания на куп кухненски персонал на замъка. Той и малкият му отряд бяха успели изключително бързо да елиминират повечето защитници на крепостта и в момента само я пречистваха. Опитният предводител на отряда полуживи ги бе разделил на групички от по двама-трима като самият той беше постоянно в движение, за да следи как върви чистката.

Отправил се към кухните на Ефес, ветеранът бе връхлетян от поредните спомени, които го подсилваха неимоверно. Присъствието на Мрачния Господар и мекият скверен допир на магията му изпълваха цялото тяло на Скар. Войнът се чувстваше неописуемо силен и знаеше, че вече е личният фаворит на Мрачния Предводител.

„Водачо!“ — познат съскащ глас извади война от мислите му.

„Водачо!“ — това беше нещо ново за Скар — доказателство за огромния респект, който подчинените бяха започнали да изпитват към него, независимо, че се подчиняваха единствено на Мрачния. Ветеранът се обърна по посока на зовящия го глас и с мъка успя да фокусира в сенките Призрак. Тялото на скаута беше още по-изсъхнало, но все пак притежаваше огромна ловкост и жилавост. Лицето му представляваше бледа зеленикава кожа, максимално опъната върху вече открояващите се черти на черепа. Там, където трябваше да са очите на полуживия, сега се намираха две пламтящи зелени точки, отразили по изключително зловещ начин нечестивите емоции на война, умел в промъкванията и тихите убийства.

— Довърши ги, Призрак! Пирувай с кръвта и слабостта на враговете ни.

Скаутът кимна с усмивка, която отразяваше мрачно удовлетворение. Макар че бяха изгубили възможността да чувстват каквито и да било емоции, на полуживите вече им бе върнат споменът за тях.

Скар обърна гръб на притихналите в предсмъртен ужас хора. Вече не бяха негова грижа. Единственото, което го интересуваше, беше да служи на Мрачния Предводител. Сега трябваше да намери Мегидо, зает с прочистването на казармите.

Намери го в една стая, твърде пищно украсена с множество статуи и гоблени — интериор, нетипичен за човек, който през по-голямата част от времето си служи като войн. Това не беше само стая на подчинен. Помещението бе пригодено специално за нуждите и вкуса на Главния предводител на защитниците на замъка.

Мегидо бе доста нисък, но за сметка на това достатъчно набит, а тялото му излъчваше необикновена сила, най-вече заради силните рамене и масивния гръб. Когато видя водача на отряда, широкоплещият полужив войн, въоръжен с бойна брадва и боздуган, отдаде чест по маниер, закодиран в съзнанието му на боец.

— Избихте ли всички? Къде са останалите от отряда? — безплътната форма на гласа на Скар отекваше в стаята и коридора. Дори ехото не смееше да му отвърне.

— Срещахме огромна съпротива, но да — казармите, както и личните покои на повечето командири в момента са боядисани с кръвта им. Изгубих своите, но за сметка на това се погрижих да не остане враг, който се укрива или опитва да се измъкне.

Скар прие рапорта без да обръща особено внимание на факта, че част от подчинените в отряда му бяха завинаги обезвредени. Всъщност той дори не обърна внимание на Мегидо, който напусна стаята, решил да направи последна обиколка в казармите. Ветеранът си спомняше това място, както и подчинения си полужив…

 

 

„… Стаята на вече почти покойния Главен Страж бе осветена от бледа лунна светлина, плахо нахлуваща през малките прозорчета. Приживе Забрава бе имал слабост към различните благороднически прищевки, повечето от които съвсем безполезни. Затова цялата му стая тънеше в охолство и лукс — самият варварин предпочиташе да отделя повече време на колекцията си от стъклени фигури на мистични животни и войни, отколкото на собствения си меч. За сметка на това, Забрава държеше изключително строго подчинените си и не позволяваше стаите на войните му, дори на най-приближените, да се обзавеждат пищно и пребогато.

Слабата светлина, едва нахлуваща в помещението, беше достатъчна, за да открои силуетите на две бронирани фигури.

Скар и Мегидо си бяха стиснали ръцете и се смееха, без да се страхуват, че някой може да ги чуе. Повечето хора, живеещи и служещи в замъка, присъстваха на погребението на мъртвия варварин. Мегидо бе съучастник на Скар в убийството и трябваше да се погрижи за последната част от плана им. Впоследствие обаче младият инициатор на убийството бе напуснал погребалната церемония, видимо по-разстроен от останалите. Беше невероятен актьор и владееше тялото си.

Ето че самият Скар бе решил да провери лично дали Мегидо ще изпълни заръката му. Макар че поквареното му сърце не знаеше що е съвест и чест, неговият главен мъчител бе постоянното съмнение и недоверие към всичко и всички.

Сега обаче амбицираният войн си позволи да прогони съмненията. Мегидо, славещ се с изключителните си умения в фалшификацията на документи и почерци, бе изпълнил брилянтно последната част от заговора, за което бе получил огромен подкуп и обещание за повишаване в чин.

На леглото на вече покойния предводител на стражата лежеше предсмъртното му писмо, в което посочваше бъдещия си наследник…“

* * *

Останал с една ръка, Забрава се бореше с противниците си. Спомените за нечестивите деяния му вдъхна нови сили и възвърнаха свирепостта му.

Войните, впуснали се на помощ на издъхващия младши лорд Фредерик, сега лежаха безжизнени до него. Самият благороден рицар все още таеше крехък пламък на живот у себе си, но не за дълго, защото огромната десница на исполина се сключи безжалостно около крехкия му врат. В последните си мигове лорд Фредерик дори не си беше дал сметка за безразсъдния нападателен акт, който бе предприел по-рано, заслепен от желанието си за слава, както и за многото, които щяха да загинат, заради него. Някои от тях — особено близки.

Изправящата се фигура на едноръкия Забрава, покрит изцяло с кръвта на своите жертви, бе достатъчен повод за повечето и без това малодушни защитници да хвърлят оръжията си и да побегнат директно към горящите сгради на града. Всяка друга смърт беше за предпочитане пред оръжията и най-вече — лицата на полуживите.

Години по-късно Ефесово бе наречен Градът на Предсмъртните стонове, а земите около него останаха завинаги черни и опожарени не заради бушувалите с месеци пожари, а заради предателството. Защото земята, както раждаше своите деца, така и чувстваше, когато те се отвръщат от нея.