Делиян Маринов
Пътуване през спомени (23)

Двадесет и първа глава
Осъзнаващи

Ветеранът беше посрещнат от съратниците си с в горичката с мрачен възторг. Слугите на Тъмния Господар го очакваха с нетърпение, защото Скар беше техният ключ към предстоящите кръвопролития.

— Съберете се! — извика офицерът на армията жадни за битка бойци.

Скар се покачи върху насип камъни и се извиси с цял ръст над подчинените си. Когато всички се скупчиха около Скар, той реши да ги удостои с няколко думи, преди да ги хвърли в последната им битка. Не че слугите на Мрачния Лорд имаха нужда от мотивиращи речи, тъй като те не влияеха на тъмната им природа. Но Скар възвръщаше човешкото в себе си и счете за нужно да каже някакво мотивиращо слово.

— Тази вечер ще окъпем Храма в кръв!

Кръвожадните воини, започналили да се превръщат в някога-живи, нададоха одобрително ръмжене. Звуците, които бойците издаваха, бяха свирепи, неудържими и чудовищни. За миг ветеранът си помисли, че защитниците на Храма нямат шанс срещу толкова ужасяващ враг. За щастие, доблестните мъже, които бранеха Любов, бяха предупредени и знаеха сценария, по който щеше да протече битката.

— През изминалите часове успях да вляза в Храма, тъй като стражите не бяха достатъчно бдителни. Там се срещнах с организатора на отбраната и го подкупих. Защитниците ще ни пуснат в Храма и ще ни позволят да избием жреците на Камъка.

Полуживите се умълчаха. Някой от тях се провикна:

— Защо ни е нужно да сключваме пакт с хората. Можем да изколим всички!

— Така е — отвърна му Скар. — И ще го направим. Но първо се налага да проникнем в сградата. Както виждате, стените й са високи и от здрав мрамор.

— Искаш да кажеш, че след като стражите ни пуснат и проникнем в Храма, ще ни позволиш да избием и тях.

— Именно — извика Скар, — но има и още нещо. В момента зад стените на Храма на Изцелението се намира Великия Мъдрец.

Някога-живите заръмжаха отново.

— Ще го убием и ще занесем главата му на Мрачния Господар като трофей.

Воините избухнаха в победоносни възгласи. Създанията бяха върнали уважението си към своя офицер. Той щеше да ги поведе на най-кръвожадната и славна битка.

— Време е да тръгваме. Помнете само едно — рече Скар, привличайки отново вниманието им, — не атакувайте преди да ви наредя!

Възобновената вяра в пълководеца правеше съществата лоялни. За тях Скар беше толкова необходим, колкото и Мрачния Господар.

Ветеранът поведе армията си някога-живи към Храма на Изцелението Любов, където предстоеше най-голямото падение на нечестивите.

 

Попър беше изключително напрегнат, защото всеки момент се очакваше някога-живите да изкочат на пътя и да ги нападнат. Младият му колега обаче беше още по-нервен и постоянно го обсипваше с въпроси.

— Смяташ ли, че онзи изрод ще удържи на думата си и че няма да се възползва от доверчивостта ни?

— Щом Великия Мъдрец му е повярвал и е отсъдил да действаме според плана, значи така трябва бъде.

— И ти му вярваш?! — възкликна младият страж. — Не чуваш ли какво се говори из Кралството? Че Великия Мъдрец разширява все повече и повече правомощията си. Че контролира дори самия Крал.

— И така да е, на мен ми е все едно. Аз съм войник. Изпълнявам заповеди. А ти не си достатъчно зрял, за да даваш такива. Затова по-добре си мълчи и следвай плана! — отговори му Попър.

— Кралството пада заради такива като теб! Консервативни типове, които изпълняват нареждания, без да се бунтуват и да отстояват своето!

За разлика от разпенения младеж, по-възрастният Страж държеше тона си спокоен:

— Кралството пада заради арогантни пишлемета като тебе. Мислите си, че можете да промените света и затова го разрушавате до основи. След това скимтите, че не знаете как да си построите нов!

Момчето, явно засрамено от думите на по-възрастния си колега, замълча и погледна с обида земята в краката си. Попър му хвърли съжалителен поглед и реши да го успокои, защото осъзнаваше, че младежът е изнервен заради първото си сражение.

— Горе главата, синко! Има ситуации, в които трябва да следваме сценария, най-вече защото не можем да предложим по-добър. Дори да не следваме плана, който Великия Мъдрец и началникът на защитата изготвиха заедно с мерзавеца, какво по-добро бихме могли да предложим, замисли ли се?

Момчето мълчеше. Изглежда, не беше разсъждавало по въпроса.

— Ти си войник. А след малко ще станеш истински войник. Защото ще си направил точно това, което се очаква от войниците. Те изпълняват заповеди…

— А не мога ли поне веднъж да послушам сърцето си? — попита младокът.

— Слушай сърцето си, когато си у вас с любимата. Когато си на служба, най-много да се прецакаш. Аз съм страж от много години. Ако бях слушал сърцето си по време на служба, щях да бъда или изгонен от работа или хвърлен в някоя яма.

Момчето кимна и обърна решителен поглед към пътя. Думите на Попър го бяха вдъхновили.

В същия момент планът се задейства. Нашествениците се проточваха в бавен траурен марш.

Охранителите на Храма трябваше да ги пуснат, а след това да запечатат портите.

Ами ако Скар ги беше измамил?

Попър и младият му колега щяха да са първите мъртъвци за деня.

 

От една достатъчно висока кула Ехоу наблюдаваше с ужас мудно, но сигурно настъпващите бойци. Магистъра по магия се взираше през лупите на бинокъла си в най-предната редица на нечистивата армия. Водеше ги Скар — неговият брат. Ехоу можеше да види решителното изражение на ветерана. Слугите на Мрачния Лорд вече се намираха почти при входа на сградата. Беше дошло време Ехоу Хоумс да действа. Имаше нужната енергия и концентрация. Колкото по-скоро постигнеше целта си, толкова по-скоро щеше да се освободи завинаги от хилядите, изпълнени с кошмари нощи, в които брат му се връщаше, за да го убие.

Ехоу изучаваше лицата на някога-живите. В тях нямаше живот, нито милост. Някои имаха гладки черепи, други бяха в процес на разлагане. Но всички до един крачеха уверено, предвкусващи агонията на човеците.

Младият страж опита да не се разтреперва от страх, но мисълта, че тези създания са далеч по-умели бойци от него, го ужасяваше. Младежът срещна погледа на полуживият предводител — мъжът, който по-рано го беше излъгал, представяйки се за полицай, търсещ лечение в храма, но и мъжът, на когото дължеше живота си.

Гледайки подминаващите го чудовищни създания, младокът осъзна, че всеки човек в храма дължи живота си на този странник.

След което стражът обърна поглед към Попър, чието лице беше като изсечена монета. Младежът искаше да прилича на по-възрастния си колега — доблестен и неустрашим страж.

 

Скар и воините му вече бяха проникнали в храма. Някога-живите му се подчиняваха безпрекословно. Бойците имаха невероятна дисциплина. Движеха се в строго определен ред и не докоснаха дори с пръст стражите на входа. Ветеранът се замисли колко полезни щяха да бъдат тези същества, ако служеха на доброто, ако се биеха за справедлива кауза.

„Но какво всъщност е справедливостта?“ — запита се Скар. — „Не е ли тя просто въпрос на гледна точка. Добри, зли — всички сме еднакви — просто хора, преследващи собствените си цели и гледни точки. А когато срещнем някого с противоположно на нашето възприятие, той автоматично се превръща в наш враг…“

Изведнъж полуживият усети безкрайна тъга. На света нямаше абсолютно добро или абсолютно зло.

Всички те — някога-живи, жрици, защитници, политици и дипломати, водеха най-голямата си битка не другаде, ами в самите себе си. И там някъде, дълбоко в умовете и сърцата си, избираха страна и плащаха съответната цена. Но каквото и да изберяха, рано или късно опитваха от всичко. Защото това беше изначалната природа на нещата. Защото това беше животът. И най-добрият начин да го изживее човек е, когато изпита горчивината на нещата.

„Тогава къде беше щастието?“ — запита се Скар, докато навлизаше с бойците си във вътрешния двор на храма. — „Не е ли точно там, където човек е осъзнал горчивината на нещата и е решил да отдаде значимото на сладките неща в живота…“

Някога-живите спряха по команда на Скар. Бяха изпълнили целия двор, а в коридорите, обримчващи двора, се спотайваха защитниците, скрити зад дебелите сводове и арки.

Скар се усмихна — беше осъзнал, че единственият начин човек да стигне до сладката страна на живота е да свикне с горчилката дотолкова, че тя да не му прави впечатление.

Така беше направил самият Скар. Беше носил белега на злото в себе си, беше живял с него само за да му напомня, че трябва да се обърне към доброто и да извърви пътя на изкуплението с увереност. Защото Лилиен, неговата любима, го беше оценила. Беше го оценил и Великия Мъдрец, който се предполагаше, че е най-големият му враг.

Скар даде предварително уречената команда, насочена не към неговите бойци, а към защитниците на Храма.

Когато видя високо вдигнатия юмрук на предводителя на нашествениците, отговорникът по отбраната даде гръмката си заповед за атака. Десетки смели и достойни мъже започнаха да изскачат от укритията си. Някога-живите бяха изумени от внезапния развой на събитията и се обърнаха въпросително към Скар. Ветеранът им отговори по неочакван начин. Извадил двуострия си меч, той съсече най-близко стоящия до него нечистив боец. Главата на създанието литна високо във въздуха. Без да губи време, ветеранът се нахвърли върху друг от своите.

Запленен от силата, която злодеянието вливаше в есенцията на съществуването му, Скар беше във вихъра си. Защитниците бяха добре инструктирани как да водят схватката и някога-живите започнаха да дават сериозни жертви.

Разбрали вече, че собственият им офицер ги е предал, създанията се изпълниха с неистова ярост. И когато моментът на изненадата беше отминал, те отвърнаха на нападащите ги хора както подобава. Скоро писъците на посечени и наръгани мъже изпълниха целия храм. Слугите на Мрачния Господар бяха по-опитни от повечето стражи, някои от които водеха сражение за първи път.

Младите доблестни сърца на защитниците обаче препускаха в такта на битката. Те нямаше да побягнат и да се предадат. Някога-живите също не можеха да отстъпят, защото портите на Храма бяха залостени, а в гръб ги притиснаха Попър и неговият по-неопитен другар, вдигнали високо мечове и с бойни песни на уста. Стражите от входа бяха твърдо решени да се хвърлят в боя на помощ на събратята си и дори да загинеха, щяха да са спокойни, че не са извършили предателство, ами са се били до край.

Пукотевицата от яростната битка беше повече от красноречива. Ехоу и Стийл изкочиха от главния корпус на храма и застинаха на място. Пред тях се разстилаха стъпалата към вътрешния двор, където някога-живите се биеха със защитниците.

Постепенно войските на Мрачния Господар взеха превес над мъжете от Храма. Около бойното поле обикаляха жрици, опитващи се да помогнат на ранените воини, но безуспешно. Някога-живите посичаха всеки, който се изправеше на пътя им. Сражението щеше много скоро да свърши. И то в полза на нашествениците.

Ехоу огледа тясното бойно поле и веднага фокусира Скар. В главата на магът започна да се оформя матрицата на заклинанието, с което щеше да го убие. В този миг беше силно изблъскан от Ллойд.

— Какво по дяволите чакаш? — попита го дипломатът. — Нападай съществата!

— Не ми се меси! — извика Ехоу и също блъсна Ллойд. От силния удар Ллойд се стовари на земята. Когато се опита да се надигне, с ужас установи, че кракът му е лошо изкълчен. Дипломатът беше в напреднала възраст и не можеше да намери сили да се изправи. Той просто седеше на стъпалата и наблюдаваше сражението. И тогава видя Скар. Ветеранът беше заел страната на защитниците на Храма и се биеше ожесточено срещу доскорошните си другари. Сърцето на Ллойд се изпълваше с топлина. Ето че Скар беше оправдал доверието на Великия Мъдрец и наистина беше предал Мрачния си Господар. В същия миг вниманието на Ллойд се насочи към стоящия до него Ехоу. Магистъра по магия вдигна ръцете си срещу Скар и занарежда словата на Магията на Душите, която щеше да унищожи полуживия.

 

Скар посичаше със завидна лекота. Сякаш сърцето му, което вече не биеше в него, пееше песента на свободата. Щеше да даде всичко от себе си, за да помогне на стражите на Храма. Това беше неговият момент на триумф. Но в един миг всичко се промени. Скар усети онази ужасяваща магическа енергия, която беше убила Обелиск на Кралския път. Сега обаче тя беше насочена срещу ветерана. Изведнъж Скар беше изпълнен от невероятна немощ и със сетни сили той се обърна и видя мага, застанал срещу него с протегнати напред ръце. Магията изсмукваше цялото съществуване на Скар. Ветеранът изтърва меча си и падна на колене. Ако някой решеше, можеше много лесно да го посече. Ала някога-живите създания се заотдръпваха от него, защото също усетиха мощта на заклинанието. Слугите на Мрачния Господар се страхуваха от заклинателя, стоящ на стъпалата, защото бяха видели с каква лекота беше убил техния събрат на Кралския път. А и в сградата имаше достатъчно хора за убиване. Нашествениците изгубиха интереса си към Скар, оставяйки го да се гърчи в заливащите го вълни от магическа енергия.

Измина около минута, в която ветеранът се бореше със заклинанието. Знаеше, че то ще го смачка, само ако го допусне. Магията на Душите влияеше на хора със слаба воля. Същото важеше и за волята на полуживите. Ала Скар беше силен духом и отхвърляше заклинанието. Макар и да го омаломощаваше физически, магията не можеше да пръсне душата му. И той знаеше, че Ехоу Хоумс — неговият брат — също знае това. За радост на Скар, брат му въобще не беше добър магьосник. В сблъсъка им нямаше да има победител. Не и ако някой не се намесеше.

— Убий го! Отиди и го убий! — изкрещя Магистъра по магия, като не изпускаше концентрацията си от заклинанието, хвърлено върху брат му. Стийл извади меча си. Макар и добър боец, в момента ветеранът беше безпомощен срещу физическа атака. Зеленоокият войн щеше да го убие.

Скар продължаваше да се бори с Магията на Душите и засега успяваше да я надвие. Препускаше из всички онези спомени, които му даваха увереността, че не е злодей. Спомняше си Лилиен, която вярваше в него и го обичаше. Спомняше си добрите години като наемник, преди да се отдаде на похот и злодеяния. Започна да си спомня един по един епизодите от живота си. В името на всичко, в което беше вярвал, Скар нямаше да се предаде.

Изведнъж падналият на колене воин забеляза с периферното си зрение приближаващия се Стийл. Срещу воина полуживият нямаше как да се защити, не и в момента. Тогава разбра, че краят му е настъпил…

 

Битката се беше изместила от двора на Храма към вътрешните помещения. Защитниците, останали много малко на брой, бяха разцепени на групички и се защитаваха със сетни сили срещу вилнеещите някога-живи. Създанията успяха да проникнат в помещенията, където се укриваха жриците. За всички тях — невинни служители в Храма на изцелението Любов, настъпи клане. Стените бяха окъпани в кръв, а подовете чернееха от трупове. Попър и другарят му се бяха присъединили към една група от петима стражи, които бранеха входа на учебния корпус на младите лечители. Мъжете бяха зверски изморени, но не даваха отпор и се биеха по двойки. В залата, която защитаваха, бяха събрани всички студенти по медицина, практикуващи знанията си в Храма. Надушили, че в помещението се крият порядъчен брой жертви, група от четирима някога-живи се опитваше да проникне. Битката беше яростна. Първата двойка, охраняваща залата, беше посечена. Следващата двойка пазачи, които заеха местата им, бяха младокът и Попър.

Младежът беше успял да отсече главите на две от съществата, докато се сражаваха в двора. Адреналинът кънтеше в главата му. С един добре преценен замах стражът осакати още един от нападателите си, а със следващия си удар го обезглави. И тогава чу вика на агония, долетял от някъде ляво. Младежът се обърна и видя Попър, който се свличаше на земята. Противникът му го беше пронизал в стомаха. По-възрастният страж се строполи с усмивка. Беше се борил до края. Младият страж извика предизвикателно и се нахвърли върху убиеца на другаря си. Не след дълго торсът на съществото се търкаляше по пода. Потънал в необуздана ярост, защитникът продължи бясното въртене на меча си, връхлитайки останалите нашественици. За броени секунди главите на съществата излетяха от раменете им. Младежът коленичи до Попър и се разрида над изстиващото му тяло. Останалите мъже отдадоха чест на загиналия си другар и поздравиха младока за проявената смелост.

— Последвайте ме в Храма! — кресна със се сила младият страж, след като нахлу в помещението при студентите. — Елате с нас! Вземете мечовете на загиналите защитници, независимо от това дали можете да ги владеете, или не. Защитете Кралството си!

Словата на стражът успяха да трогнат останалите младежи и те тръгнаха след него. Всички задружно трябваше да дадат отпор на мрачните войски, които нямаше да проявят милост.

 

В същия момент Ехоу със задоволство гледаше безпомощното и сгърчено тяло на брат си. Стийл стоеше в очакване до коленичилата фигура, сразена от заклинанието. Магистъра усети опиянение и… щастие. Щеше да елиминира Скар и така никой никога нямаше да разкрие убийството на майка им или незаконното усвояване на фамилните богатства, с които магът си беше купил дипломата и привилегиите да бъде Магистър по магия. Ехоу чувстваше невероятен триумф. Животът му досега не беше лош, но щеше да става още по-хубав. Заклинателят не съжаляваше за нищо. Той не разбираше какво значи да съжаляваш. Не дължеше извинение никому за делата, които е вършил и които тепърва щеше да извърши. След броени секунди Стийл щеше да отсече главата на брат му, а в сърцето си Ехоу усещаше единствено мрачно удоволствие.

Но хубавото усещане трая само миг. След това магът усети невероятна болка, взривила се в гръдния му кош. Изведнъж Ехоу се откъсна от заклинанието си и усети как в гърдите му, до дръжката си, е забит кинжал. Само миг и Ехоу Хоумс безславно се сгромоляса на земята…

Ллойд се отдалечи бавно от трупа на Магистъра. В последния решителен момент дипломатът беше успял да се изправи на крака, да извади кинжала от вътрешния си джоб и да наръга заклинателя. Макар че беше служил дълги години в наемнически отряд, дипломатът не беше убивал досега. Но мъжът вярваше, че убийството, което извърши, е оправдано. Сега обаче трябваше да напусне бързо бойното поле, да отиде в експерименталната зала и да намери Великия Мъдрец, който също щеше да се включи в битката.

 

Всичко се случи за броени секунди. Скар очакваше острието на Стийл да сложи край на живота му, когато изведнъж усети, че магията е свалена. Ветеранът успя да реагира веднага и се претърколи така, че мечът на зеленоокия воин срещна само въздуха. В целия хаос от тела и оръжия полуживият успя да намери меча си и го вдигна в момента, в който Стийл го връхлиташе за втори път. Двете остриета се отблъснаха със силен звън. Противниците се изгледаха. Бяха достойни. Но победителят от схватката щеше да е един. Стийл направи лъжливо движение встрани и успя така да се извърти, че да удари Скар в рамото. Полуживият обаче не усети болка. Ветеранът се възползва от краткото объркване на Стийл, който явно беше забравил срещу какво се бие и успя да го изрита в десния крак. Изгубил опората си, зеленоокият воин получи наръгване в хълбока. Скар извади меча си и отскочи назад. Жертвата му беше повалена. Ветеранът се доближи, готов за последен съсичащ удар, когато до ушите му достигна гръмкия смях на Стийл.

— Нима фактът, че ще умреш, те весели толкова? — попита го Скар, вдигайки меча си над главата му.

— Всички някога ще умрем. Ето защо се смея. Дали ще загина в тази битка, или в старческото си легло, смъртта е еднаква… — гласът му запазваше саркастичната си нотка дори в самия край.

Ветеранът си позволи да огледа наоколо. Дворът беше изпълнен с труповете… В Храма цареше тишина. В този миг Скар не знаеше кой е победил и въобще дали можеше да има победител в такава безмилостна сеч.

— Убий ме сега и няма да разбереш къде е скъпата ти Лилиен! — изхриптя Стийл, свит на земята, постепенно губещ кръвта си. Скар се вгледа в зелените очи на противника и си спомни:

 

 

„… Проблясваща в черно кама, с орнаментирана змия. И зелени пронизващи очи, които го гледат как умира с прерязано гърло…“

* * *

Скар си спомни, че лежащият пред него мъж е същият, който го беше издебнал и убил. Тогава у ветерана избухна и последното стаено пламъче гняв. Скар вдигна меча си, падна на колене до тялото на Стийл и го намушка. И пак и пак, и пак. Чак когато се увери, че тялото му е разфасовано, ветеранът се осъзна и прехвърли в главата си последните думи на Стийл.

„Убий ме сега и няма да разбереш къде е скъпата ти Лилиен!“.

„Лилиен…“ — последната мисъл на Скар, преди мракът на отчаянието да го окъпе, последван от загубата на съзнание.