Делиян Маринов
Пътуване през спомени (16)

Четиринадесета глава
Възнаграждаващи

„… Тъмницата беше точно такава, каквато всяка тъмница би трябвало да бъде — мрачна и отблъскваща. Въпреки че килията помещаваше два дървени нара, човек трудно би помислил за дрямка на подобно място. Не и когато на идния ден му предстоеше екзекуция. Скар делеше тясното помещение с няколко плъха и една свила се на кълбо фигура. Младежът стоеше прилепил ухо до вратата и от време на време надничаше през малката решетъчна пролука в горната й част. По дългия коридор отекваха стъпките на неуморно кръстосващия тъмничар. Килията на Скар беше в дъното на целия подземен затвор и тъмничарят никога не си правеше труда да стигне до нея. До Скар достигаше обаче подигравателният смях на пазачът, който се забавляваше искрено със злочестата участ на арестантите.

— Зарежи това, момче! — чу се тих глас от ъгъла на килията. — Няма да чуеш нищо интересно. Всичко е едно и също. А и всичко става безсмислено, когато времето ти изтича…

Човекът, който говореше на Скар се изкашля, след което се засмя разсеяно. Скар беше разбрал от стражите, които го доведоха, че съкилийникът му е възрастен контрабандист, държащ множество канали за внос на незаконни стоки в земите на Ефес. Престъпването на законите на лорд Лунуниен не оставаше ненаказано.

На Скар му предстоеше екзекуция.

А в последните му часове живот, малко преди зазоряване, компанията му споделяха няколко цвъркащи животинки, хъркащият трафикант и дълбоката омраза към света, изпълнен с несправедливости…“

* * *

… Скар отвори очи. Намираше се в същата онази килия, която видя в спомените си. С тази разлика, че този път беше сам в помещението. Надигна се от затворническото легло и се огледа наоколо. Вратата липсваше.

В този момент ветеранът не беше пленник.

Поне не физически. И още преди да предприеме каквото и да било, той осъзна, че неговият всевиждащ надзирател, Тъмния Господар, го призоваваше.

Зовът изпълваше съзнанието му и ветеранът не можеше да му се противопостави.

„Значи се върна към действителността, верни мой слуга?“ — в главата му прозвуча добре познатият Глас. Тонът му беше властен и не търпеше възражения.

„Доста неща се случиха от последния път, в който разговаряхме. За малко дори щеше да ме разочароваш…“ — гласът не беше гневен, а хладно констатиращ. Скар не се почувства обвинен. Поне засега.

„Вероятно си спомняш това място. Усещам, че си объркан. Тръгни към тронната зала. Тъй като сега аз съм Лорд на този замък, а не след дълго и Лорд на цялото Кралство, те призовавам като мой послушник. Яви се при мен!“

Скар усещаше колебание зад самоуверените слова на господаря си. Може би силата на Мрачния Лорд отслабваше и той се боеше да не загуби влиянието си над поданиците.

„Ела при мен, за да посрещнеш съдбата си!“

Гласът замлъкна.

Полуживият знаеше, че са го спасили в битката с кралските рицари. Също така знаеше, че в момента се намира на територията на Ефес — замъкът, по чиито стени и картини пробягваха толкова много спомени…

 

 

„… Опрял гръб на вратата на килията си, Скар почти беше задремал. Стремеше се да застане възможно най-далеч от накачуления с тлъсти плъхове нар. В унеса му го навестиха кошмарни спомени. Прогонването му от замъка преди няколко месеца, неуспешните му опити да започне отначало живота си и най-вече завръщането му по тези земи… Той правеше всичко заради нея. Момичето, което обичаше и което копнееше завинаги да държи в обятията си.

Но сега Скар беше безсилен. Младежът попаднал зад решетките, след като мъжът, с когото пътувал, му обещал да го вкара незабелязано в замъка. Впоследствие спътникът на Скар се оказал обикновен измамник, който издавайки на лорд Лунуниен плановете на наивника, напълнил кесиите си със злато.

Суровият баща на Лилиен разполагаше с достатъчно власт да накаже жестоко Скар. Лордът веднъж вече му беше обещавал бавна и мъчителна смърт, ако младежът дръзнеше да се завърне във Ефес.

Оставаше близо час до зазоряване. Палачите будуваха заедно с осъдените на смърт, защото бяха нетърпеливи да започнат изтезанията си.

Скар щеше да бъде убит като куче.

Важното е, че поне беше успял да я зърне. За миг. Тя рисуваше поредния си шедьовър, който щеше да украси някоя от дворцовите зали. Толкова отдадена… Така прелестна… Скар копнееше да я прегърне. Да усети топлината и кукленската деликатност на тялото й. Но неговата спътница беше друга. Тя го чакаше на ешафода…“

* * *

Скар вървеше по дългия коридор, без да си дава сметка за стенанията, които се носеха от затворническите килии. Полуживият не усещаше миризмата на смърт. Той самият беше смъртта.

 

 

„… Тя беше дошла за него. Беше отключила килията му. Лилиен открехна масивната дървена врата, след това го прикани с внимателен жест. От колана й висяха връзка ключове. Как ли е успяла да ги вземе? И къде ли се е дянал надзирателят? Скар не можеше да си позволи да губи повече време в размисли. Промъкна се през пролуката и застъпва предпазливо.

Младежът следваше дребната фигура на Лилиен, която осветяваше мрачния коридор с пламтяща свещ в ръка. Момчето насмалко да се спъне в просналото се туловище на надзирателя, под което се събираше тъмночервена локвичка. Лилиен не каза нищо, но Скар знаеше какво се е принудила да стори тя.

Беше рискувала прекалено много, идвайки да го спаси. Беше се превърнала в убийца.

Бегълците стигнаха до другия край на коридора, където момичето се спря и безмълвно посочи към стената. Със свободната си ръка Лилиен натисна няколко от камъните и те лесно поддадоха. Двамата се озоваха пред тясна стълбица, която ги отведе до малка площадка. Килиите се намираха под самия дворец. Лилиен беше превела Скар през таен проход, криещ се зад нейна картина.

Дворцовите помещения бяха винаги добре осветени, което не помогна на спящите стражи да забележат двамата нарушители. Пазителите на реда в замъка блажено похъркваха на една маса, а до главите им се търкаляха пресушени бокали. Скар подуши въздуха и долови лек билков аромат. Опиянението погали сетивата му, но воинът тръсна глава и забърза напред. Изглежда мъжете бяха упоени. Лилиен беше рискувала толкова много! За него…

Двойката се озова в една от крайните градини на замъка. Бяха сами…

Толкова близо до свободата си…“

* * *

… Улисан в спомена, Скар беше поел като в транс по същия този таен коридор от другата страна на картината.

Полуживият се огледа. Едно време свежа и пъстра, понастоящем градината тънеше в разруха. Изящните статуи бяха съборени и изпотрошени. Набегът, извършен от Скар седмици по-рано, беше унищожил някогашната красота на двореца. Царящото опустошение напълно съответстваше на злата природа на Нумориус и нечистата сила на Камъка.

Скар вече се намираше извън замъка. Имаше възможност да избяга от Господаря си. Полуживият се замисли къде ли можеше да отиде. Възможно ли беше да се откъсне от мрачната власт, която държеше в плен душата му? Повелителя на Камъка щеше веднага да усети липсата на ценния си воин. Господаря щеше да използва цялата си сила, за да подчини изменника. А защо не… и да го унищожи?

Не. Моментът не беше подходящ. Скар не можеше да избяга. Но можеше да издаде плановете на Мрачния Господар на хората, срещу които магьосникът воюваше. Ала първо се налагаше да научи кои са те.

Ветеранът се запъти по посока на главния вход на замъка.

Една частица от някогашната му човешка същност го подтикна да разшири ноздри. Хладният вятър донесе мириса на въглен, примесен с бледия аромат на върба…

 

 

„… Вятърът поклащаше близките върбови клони, които шумоляха тихо, почти сакрално — самотните звуци, приютяващи жадните целувки. Двамата толкова време бяха чакали да настъпи отново този миг, в който ще бъдат заедно.

— Не те пускам за нищо на света… — прошепна Скар.

Свила се в силните му обятия, Лилиен стоеше притихнала. Ръцете му я бяха сграбчили. Малко грубо, но тя харесваше тази негова непохватност. Непохватността беше част от чара му.

— Хайде да избягаме!

— Не е толкова лесно… — Лилиен неочаквано се отскубна от прегръдката му и го погледна.

Утрото настъпваше и първите слънчеви лъчи озариха източната част на замъка. Мъждивата сутрешна светлина правеше лицето на момичето още по-красиво. Кестенявата й коса започваше да добива златист цвят. Скар се пресегна към нея, но девойката отстъпи.

— Тръгвай! Всеки момент ще се усетят и ще започнат да претърсват околността.

— Няма ли да тръгнеш с мен? — младежът беше в потрес.

Тя го погледна тъжно. Криеше нещо и Скар веднага позна. Резките промени в настроението й я издаваха.

— Тръгни в тази посока — упъти го с жестове Лилиен. — Има едно място, където територията на замъка е оградена само с жив плет. Там ще намериш дисаги с провизии и екипировка. Не се бави.

Скар изглеждаше разочарован. Не се интересуваше от никакъв багаж. Искаше да вземе единствено нея.

— Защо? Искам да ми обясниш…

Лилиен сведе поглед и прокара леко пръсти по корема си, сякаш го галеше.

— Не мога да пътувам в момента. Ще съм бавна и баща ми ще ни хване.

— Не разбирам! Но защо… — рече недоумяващо Скар, но спря в началото на изречението си, защото осъзна. — … Откога знаеш?

Утрото беше настъпило окончателно. Птиците започваха дневните си песни, а откъм замъка се чуваше типичната гълчава от пробуждащи се и шетащи хора.

— Няма значение — отвърна му тя и започна бавно да се отдалечава в посока на замъка. — Ти избра най-неподходящия момент да се върнеш за мен. Аз просто не мога да дойда с теб.

— Не! Не, не е възможно… Защо по дяволите?! — Скар изпусна нервите си и тръгна към нея.

Изпаднал в ярост, младежът започна да я дърпа към себе си, а тя се опитваше да му се отскубне.

— Нима спря да ме обичаш? Не ме ли искаш?… — параноята му беше взела връх.

Съсредоточен напълно в Лилиен, Скар така и не разбра кога няколко въоръжени до зъби мъже ги наобиколиха. Един го удари в тила, сваляйки го на земята. Друг го изрита силно в главата.

Благодарение на адреналина, бушуващ догоре в главата му, младият воин не загуби съзнание. Скар пъргаво се изтърколи и с пределни сили се нахвърли върху нападателите. Неочакваната съпротива на младежа свари воините неподготвени. Единият от тях въобще не успя да се защити. Скар, чиито ръце бяха особено силни, го повали и можа да счупи врата му, тъй като на главата на войника нямаше шлем.

Измъкнал меча на жертвата си, Скар се окопити и се обърна по посока на Лилиен и другите мъже. Двама войници я бяха хванали, така че да не може да помръдне. Третият мъж, в който Скар разпозна измъкналия се нападател от преди малко, застана пред момичето с извадено оръжие.

— Какво става? — попита смаяно Скар.

Зад стражите младежът различи властната фигура на лорд Лунуниен. Владетелят на замъка пристъпи с величествена походка към дъщеря си и погледна Скар с омраза.

— Знаех си, че дъщеря ми ще предприеме подобна постъпка. Ето защо се подготвих предварително.

Иззад мъжете, държащи ужасената Лилиен, се подаде муцуната на контрабандиста. И Скар разбра всичко. Беше повече от явно, че лорд Лунуниен нарочно е поставил този мъж с хитро лице в една килия с младежа. Така невестулката е можела да следи Скар и да сигнализира, ако момчето успееше да избяга.

Трябваше да се сетят с Лилиен за това по-рано, когато оставиха килията отключена.

— Какво ще правиш? Мислиш си, че можеш да избягаш? Хората ми са блокирали всеки път за бягство.

Вместо да отговори, Скар връхлетя обезумял върху лорда, който очакваше всичко, но не и такава внезапна атака. Това, което спаси лорд Лунуниен от разсичане, беше реакцията на единия от стражите, застанал на пътя на острието. Войникът падна посечен, защото оръжието успя да проникне през ризницата и да покоси тялото под нея.

Настъпи суматоха. Лорд Лунуниен се отдръпна уплашен встрани, но не успя да запази равновесие и падна. Останалите стражи пуснаха изпадналото в шок момиче и нападнаха обезумелия младеж. Започна яростна схватка, в която Скар връхлиташе с такава сила и гняв противниците си, че те не можеха да сварят да го атакуват и преминаха в защита.

Заслепен от омразата си, Скар не осъзнаваше, че тялото му е незащитено от ризница и че може да бъде лесно наранен. Но това не го спираше — той беше готов да убие всички, които стояха между него и любимата му.

В същия миг контрабандистът реши, че не е лоялен никому и сграбчи Лилиен за косата, опитвайки се да я отведе извън сражението като заложница. Върнала се на себе си, тя се съпротивляваше, но без успех. Жилавият мургав мъж я държеше в желязна хватка и бавно се отдалечаваше. Тогава тя започна да крещи.

— Мълчи или ще ти прережа гърлото!… — заръмжа грубиянинът и извади от ботуша си кинжал, който опря в меката й шия.

Чул виковете на Лилиен, лорд Лунуниен също дойде на себе си и с пребледняло лице се насочи към предалия го контрабандист:

— Остави я. Ще ти платя колкото е нужно, но пусни дъщеря ми!

Скар, успял да повали един от противниците си, изгуби интерес към другия и се обърна към мургавия насилник на любимата си.

— Ще си платиш, кучи сине!… — извика Скар и се хвърли към злосторника.

Контрабандистът беше разбрал на какво е способно момчето и се вцепени от страх. Разполагаше с няколко секунди, в които не можеше да мисли хладнокръвно. Затова само освободи ръцете си от Лилиен и я блъсна в близките мраморни плочи, красящи градината. Не очакваща силния тласък, тя не можа да се предпази и след удара в твърдия камък загуби съзнание.

Лорд Лунуниен веднага побягна към нея. Лицето му беше почервеняло от плач. Дъщеря му лежеше по корем върху хладния мрамор.

В същото време Скар беше успял да притисне контрабандиста, който стоеше на колене и молеше за прошка. Обезумелият младеж отсече главата на мъжа с бърз замах, а бликналата като ручей кръв го опръска целия.

Скар побягна към мястото, което по-рано Лилиен му беше посочила за бягство.

Той искаше да избяга от този проклет замък, от тези проклети хора. От миналото си. И от себе си…“

* * *

… Върнал се към настоящето, Скар нямаше време да си обяснява този спомен от миналото. Но споменът го беше залял със своя ужас.

Ветеранът се намираше пред така наречената тронна зала. Коридорите и помещенията, през които беше вървял в унес, бяха празни и мрачни. Окачените по тях картини бяха единствената декорация наоколо. Скар се спря пред онази от тях, която стоеше до самите великолепни порти на главната зала. Изглежда пожарите, вилнели в замъка, не бяха достигнали картината, защото формите, които тя изобразяваше, се виждаха ясно. Ветеранът успя да различни контурите на патладжан, който сякаш беше обстрелван от геометрични фигури. Картината вся смут в разсъдъка му.

Някога полуживият познаваше това изкуство. Значението му. Познаваше и тъй скъпия нему творец, изработил това фино произведение.

Скар разтвори портите, върху които беше изсечен гербът на Ефес — два кръстосани меча, в чиито дръжки бяха вградени аметисти.

Полуживият пристъпи в тронната зала. Тя беше напълно осветена, но не от обичайните свещници или факли, а от Камъка.

Неговите зелени лъчи препускаха из цялото помещение и разкриваха и най-скритите кътчета на залата. Скар различи стоящия в центъра Мрачен Господар, застанал в цялото си великолепие и снажност. Лордът беше заобиколен от безброй полуживи, сред които ветеранът мярна напълно възстановените Призрак и Обелиск.

Скар пристъпи към Мрачния Господар. Имаше някаква тържественост в цялата сцена. Полуживите воини бяха строени церемониално, а Повелителя беше протегнал ръката си напред. Пред Нумориус беше застинал на едно коляно огромният Забрава, чиито бойни секири лежаха в нозете му.

Повехналите лица се извърнаха към Скар. Оглеждаха го с искрено любопитство. Ветеранът съшо успя да ги огледа. Някои се бяха превърнали в скелети като Призрак. Кожата им беше окапала или на места висяща. Броните им бяха белязани от множество резкй и дупки. Забелязваха се и слуги, които все още имаха човешки вид, но лицата им бяха сбръчкани, придобили сивкав или зеленикав оттенък. Като че самата кожа едва се държеше на тях.

Едно нещо ги обединяваше — мощта, която излъчваха. Бяха обляни от аурата, от светлината на Камъка на Живота. Заедно бяха почти непобедими.

Скар пристъпи към Тъмния Господар и несъзнателно падна на едно коляно по подобие на Забрава. Ветеранът се разоръжи и свали почти цялата си екипировка. След което хвърли поглед на варварина до себе си. Забрава беше изцяло гол. Впечатление правеха неимоверно силните му мускули, покрити с гнила и капеща кожа. Той беше загубил всяка човешка черта в себе си. Оставайки без дрехи, Скар почувства леко притеснение, защото кожата му, макар и леко потъмняла, беше все така розовееща. Ветеранът все още беше в първия си етап на полужив, докато мнозинството присъстващи в залата бяха навлезли във втората фаза — на някога-хора. Тя се характеризираше с пълно покорство и изпълнителност.

За тях надежда няма, мислеше си Скар, който отчасти успяваше да подчини разсъдъка си.

Предстоеше да стане ясно кой ще е личният офицер на Мрачния Господар. Вероятно този, който се беше справил най-добре с възложената задача. Най-лоялният и могъщият.

И тогава Гласът заговори навред.

„Сега, когато всички сте тук и сме на прага на новата кампания, която ще увековечи превъзходството ни над света на хората, ви събрах отново, защото всяко велико дело изисква велика саможертва!“

Речта на Лорда отекваше в главите на поданиците му като звън от камбана. Те до един приветстваха думите му.

„Както знаете, вие сте дело на могъщата магия на камъка, която овладях. Вие дължите новото си и по-съвършено съществуване именно на мен и моите усилия“

Последва кратка премерена пауза.

„Вие сте мои деца. Ще ми служите ли вечно и безпогрешно?“

Полуживите нададоха одобрителни възгласи, опиянени от думите на господаря си и от светлината, струяща от зеления камък.

Скар също се намираше под властта на окуражителните и магнетични слова, но имаше една малка частица в него, която го караше да се съмнява и да мисли трезво.

Забеляза, че фигурата на Нумориус изглеждаше така внушителна, защото беше подсилена от светлината, идваща от жезъла му. На коленичилия воин му се стори, че вижда и някаква глава на птица, подаваща се съвсем деликатно изпод черното наметало на Тъмния Лорд.

„Вие се появихте след първия успешен ритуал по прераждане и досега ми служихте вярно. Но ето, че имаме нужда от още събратя, които да застанат рамо до рамо с нас в похода срещу Кралството на хората. Затова много скоро ще предприема подготовка по втори ритуал“ — тонът, с който Повелителя им говореше, беше непоколебим.

„Съвсем скоро ще бъдем непобедим легион!“ — заканата му предизвика нова вълна ентусиазирани възгласи сред полуживите.

„За да завърша обаче ритуала, се нуждая от пълните си сили и концентрация. Така че временно ще отсъствам от мислите ви. Разбира се, това не значи, че ще ви изоставя…“ — при тези думи Скар фокусира още по-силно вниманието си.

„По този повод реших да назнача офицер за армията си. Нещо като мой заместник, който ще предвожда следващия поход срещу Храма на Изцелението…“ — докато разкриваше плановете си, Мрачния Повелител застана между двамата покорно коленичили воини.

Залата притихна в очакване. Много от полуживите бяха убедени, че избраникът на Господаря им ще бъде именно Забрава.

Огромният варварин, наподобяващ канара, беше особено застрашителен, докато размахваше секирите си. Той беше изпълнил мисията си безупречно. Форгивънс, Храма на Изцелението, вече принадлежеше на Нумориус. Храмът беше разположен в най-северната точка на Кралството, в близост до замъка Тетива, намиращ се на границата със земите на варварите. Точно на това място Мрачния Господар щеше да проведе следващия ритуал, тъй като мястото притежаваше нужното количество чиста магическа енергия.

Другата причина, поради която Забрава беше по-подходящ за офицер, бе, че отрядът, който оглавяваше при специалната си задача, нямаше особени поражения. Изпълнявайки задачата си по-бързо от плануваното, Забрава и воинските му части бяха предизвикали сума ти кървави мелета.

Още повече, че варваринът и екипът му се бяха появили в ключов момент. Те спасиха Скар и двамата му оцелели воини.

Преимуществото на Забрава над неговия опонент беше пълно. Поради което всички останаха искрено учудени, когато Мрачния Повелител се обърна към Скар.

„Стани, робе! От сега нататък те провъзгласявам за свой личен наместник, докато отсъствам. Ще бъдеш също и предводител на армията ми“

Не един или двама от полуживите ахнаха. Забрава трепереше от гняв. С изключително усилие на волята си той надигна глава и погледна Нумориус в очите.

— Това е коварство. Как можа да избереш този некадърник пред мен? Та той едва не се провали!

Мрачния Повелител огледа изпитателно негодуващия си подчинен, след което се приближи към него и му удари плесница.

„Как смееш да оспорваш решението на своя Господар. Засрами се!“

Изведнъж Забрава почувства невероятна немощ. Варваринът усещаше цялата тежест на тялото си. Повелителя му го беше лишил за момент от силата на Камъка. Широкоплещият воин усети всяка слабост, за която организмът му можеше да сигнализира. Нумориус беше направил така, че всеки присъстващ полужив да почувства и разбере частица от страданието на Забрава. Като урок за непокорство.

След няколко минути Тъмния Господар прекрати мъките на слугата си.

„Най-голямата болка изтърпяваме със съзнанието, а не с тялото си. Затова наказвам Забрава, като го изключвам от войската си. От този момент до мига, в който приключа със следващия ритуал, Забрава ще изпълнява длъжността на мой личен охранител“

Съкрушеният варварин не можеше да каже нищо. Той стоеше с поглед, зареян някъде далеч в пространството. Естествено, след като се съвземеше, полуживият щеше да усети как чувствата на омраза и завист го изпълват. Чувства, които Нумориус приветстваше в подчинения си. Така Забрава щеше да стане по-силен и по-ефективен. Това беше дарът на Мрачния Господар към покорно служещия му воин, справил се безупречно с поетия ангажимент.

Скар все още отказваше да повярва, че Повелителя му го нагърбва с такава отговорност. Но това в известна степен го устройваше. Ветеранът щеше да предвожда войските от свирепи полуживи бойци и щеше да измени на нищо неподозиращия Нумориус.

В мига, в който тези мисли покълнаха в съзнанието му, Скар реши да ги смачка и забута в най-тъмния му ъгъл. Воинът усети невероятен прилив на енергия.

Беше помазан лично от Повелителя на Камъка, но в същото време беше успял да запази искра от бунт в себе си. Това можеше да се смята за победа.

Ако въобще имаше какво да извоюва накрая.