Георги Коновски
Идеалният свят (8)

7.

Ъптон Грей заемаше целия кабинет…

Грамаден, шкембелия, с голямо, сега намръщено лице… Усещаше се, че живее като властелин на света…

И на хората…

Поне така ме гледаше — отгоре… Едно — че и седнал беше висок колкото аз изправен, второ…

Второто се усещаше…

— Мистър Саркиз, — каза той бавно, цедейки думите като евреин, изстискващ лимон — Предложението ви е добро. Да, харесва ми… Мисля, че не е скъпа офертата. А и смятам да платя за два апартамента. Зет ми — Маркус Бийвър, е известен продуцент, чели сте за него… А, и сте се срещали по приемите, сега се сетих… Аз не си падам много по тия обществени комуникирания, но наистина той ми е споменавал за вас… Така че го познавате, предполагам, че имате впечатления…

Бийвър? Среден на ръст, разговорлив, с вечно движещи се ръце? Познавач на музиката — факт. Последно го видях в Литъл Хол, на концерта на оня индийски пианист. Загледах се — заинтересува ме каква ще е реакцията на продуцента, държащ в ръцете си едва ли не половината шоу бизнес на континента…

А той се беше отпуснал, през полусмъкнатите клепачи вперил поглед към сцената, внимателно слушащ и… Наистина — изживяващ музиката…

Че какво? Нормално… И аз въртя какви ли не бизнес мероприятия, но у дома предпочитам да чета и да гледам филми — далеч от делника…

Бийвър също имаше свой свят. При това много, много далече от бизнеса…

— Да, мистър Грей, това е чудесна идея…

Ъптон Грей раздвижи бавно устни:

— Няма да искам отстъпка заради купуването на два апартамента… Но — има по-важен въпрос…

— А именно? — придвижих се напред и почти опрях коляно в неговите стърчащи нагоре греди…

— Ръководството… В шахтата…

— Дома, мистър Грей, в Дома…

— Добре, в Дома… Там ще сме 12 семейства. И охрана. И обслужващ персонал…

— Така е…

— Кой ще ръководи цялото това общество?

Очаквах подобен въпрос. Големите бизнес играчи не обичат да имат треньори или ментори…

— Америка все още е страна на свободата…

Грей се намръщи:

— Ух, с тия шаблони… Избухва война, ние сме се спасили, чакаме улягане на страстите и радиацията… Кой ще ръководи? Кой ще каже кога може да се излезе навън? Кой ще реши какво ще има за обяд утре?

И да не беше истина, отговорът ми звучеше добре.

— Комитет. Ще има комитет от трима души, които ще вземат важни решения на базата на предложенията на останалите. Вашият апартамент ще си е ваш — там друг няма да има думата. Дори да се убива вътре… Но, ако се съзре опасност за обществото — комитетът ще се намеси…

— Комитет… После диктатура… И диктатор… — видимо мистър Грей беше с добро историческо образование…

— Няма как да стане, мистър Грей… Имаме охрана, има ме и мен…

— Точно от вас се боя, мистър Саркиз, извинете за прямотата… Вие сте умен, вие познавате Дома като петте си пръста, вие можете…

— Нищо няма да мога, мистър Грей… Именно, защото и аз се смятам за умен, разбирам, че един човек няма шанс да оцелее. Нужно е общество. Нужна е взаимопомощ. Нужни са още хора… Иначе щях сам да се настаня в Дома и да оцелям сам, заедно с екипа ми…

Мистър Грей се замисли. Наистина — защо ще му е на човек диктатура в един празен, разрушен свят? Ще може да оцелее някак си, вярно. Обаче — сам… Докога? А в Дома — хора, специалисти, обособен кръг от тези, които спомагат за запазване на човешкото…

Властта е хубаво нещо — но не властта в затворено помещение, сред мразещи те…

Нещо такова си мислеше Ъптон Грей…

И усещаше, че диктатурата не е възможен риск…

Разбирах го — въпреки затвореното му в маската лице…

— Добре — стана той — Значи се разбираме — два апартамента, автономност, пълна свобода… Чекът на ваше име ли да е?