Георги Коновски
Идеалният свят (22)

21.

Това не беше проблем…

Това беше проява на дребничък детайл от проблема…

Очаквах го — но не толкова скоро. И не от тези малчовци…

А проблемът, големият, огромният проблем — заплахата за моя идеален свят — беше налице…

Промяната…

Разбирате ли — ние бяхме акционерно дружество. Събрах 12 човека с една цел, с една идея. Хора, можещи да финансират постигането на целта. И да получат дивидентите от вложенията — живота си. Както и този на своите близки…

Само че войната ликвидира познатия свят…

Заедно с него и законите, правилата, манталитета му…

Нямаше го вече светът на капитализма, който още великият Маркс е описал…

А именно — целта в живота са парите. Колкото повече — толкова по-голям е успехът ти…

И законите са подчинени на това твое постижение…

Ако един бедняк пресече на червено — ще го глобят, че може и в затвора да отработи някоя и друга седмица…

Ако богаташ го направи (макар и трудно — защо да ходи пеша?) — веднага се намесва допълнителни фактори. Адвокати, медии, обществена защита на успелия, на можещия, на работодателя…

Плюс невидимата, неизричана, незаписана презумпция за невиновност…

Колкото повече пари — толкова повече власт… Навред…

Да, хората бяха равни пред закона…

По закон…

Само че един се изправяше пред него сам и гол, друг дори не се виждаше зад стената от нужни люде…

Ние купихме шахтата, подготвихме я, построихме още няколко обекта — предполагаемо нужни ни в новия свят…

И поехме властта над всичко това…

Обаче, младежите бяха решили подсъзнателно — няма го старият свят, играта започва наново…

Без предварителни условия и бонуси…

Всички сме заедно — всички сме равни…

Защо тогава те да не поемат властта?

По-млади са, някои са силни физически, други са напористи…

Нима и тук ще чакат бащите и дедите си, та после — някога, евентуално, може би — да поемат юздите от треперещите им отслабнали ръце…

Поради което след емоциите започнаха да буйстват алкохолните пари…

Е, бунтът беше бързо потушен…

То — бунт и нямаше сериозно…

Проба…

Мимолетно изразяване на тийнейджърски мерак…

Основан върху пясъчната хаотична основа на самочувствието, външната лекота на чуждата работа, желанието да се прескочи пътя, който трябва да се измине сам и пеша…

Почти месец обсъждахме с намаляващ интерес станалото…

Младите постепенно се примириха със ситуацията. Дори май започна да им харесва…

Поне така мислеха останалите…

Факт е, че бяха кротки, послушни… И не само няколкото „бунтовници“ …

Особено тихи бяха пред мен… Едва ли не се привеждаха в поклон при среща…

Малко преувеличено…

Трябваше да помисля по въпроса. И да поставя задача пред Крейг…

За този месец изстреляхме още два пъти ракети. Първият път беше отново онази, която веднъж обиколи Земята. Имаха капацитет за пет обиколки, преди да се заловим с основен ремонт…

Но тя измина само пътя до някогашна Бразилия и там някъде се изгуби. На записите се виждаше ясно — територията на страната ни, на южните държави, на островите в Карибско море…

Просто не ставаха за живот…

Нито жив организъм. Нито движение дори. Даже морето се плискаше бавно, някак си на умиране…

А над Бразилия изведнъж отдолу се надигнаха няколко огнени стрели, две се пръснаха като фойерверки, а после екранът угасна…

Гледах внимателно записа, гледаха го и моите хора, изгледаха го Бойл и Гатлинг-младши…

Всички бяхме на едно мнение — това е резултат от човешка дейност. Някой — или някои — се беше спасил нейде там, в неголямата, но висока планина. И бранеше леговището си от всички. Не се интересуваше приятел или враг идва. Просто стреляше…

Отбелязах си го и реших, че в бъдеще време ще взема мерки. Ако хората там не искат да ни приемат, ако са решили да запазят останките на стария мъртъв свят…

Но дотогава имах друга работа…

Изключително важна…