Джеймс Хадли Чейс
Вече е все едно… (8)

Осма глава

Когато Сам отвори вратата и ги зърна, очите му направиха късо съединение.

Дъфи влезе в стаята, промушвайки се покрай него. Олга се подвоуми, сетне последва Дъфи. Сам затвори вратата и остана на мястото си, като се почесваше по главата. Беше облечен в зелена пижама и жълт халат.

— Не му обръщай внимание — рече Уилям. — Не е толкова женствен, колкото изглежда.

Олга стрелна Мак’Гайър с уплашен поглед, но не каза нищо.

— Представи ме, пиян плъх такъв — обади се Сам.

— Мис Шан, това е Сам Мак’Гайър.

Тя продължаваше да мълчи.

Алис излезе от спалнята, плътно завита в пеньоара си. Дъфи направи крачка към нея.

— Това е Олга Шан — каза той. — Намира се в беда, така че я доведох тук.

— О, разбира се! — Алис хвана ръката на Олга. — Бил може да спи на дивана, а вие ще бъдете в неговата стая.

— Но няма ли?… — понечи да попита тя.

Уилям сложи ябълковата ракия на масата.

— Чакай малко — прекъсна я той. — Знам, че единственото нещо, за което копнееш, е да се наспиш добре, но трябва да отговориш на скромния ми въпрос, преди да се оттеглиш.

Олга се извърна към него.

— Кой беше оня тип, който се опита да прояви „твърдост“ спрямо тебе?

— Макс Уейдмър. Работеше заедно с Кетли.

Дъфи кимна.

— О’кей! Слагай я да си ляга, Алис, и бъди любезна с нея.

Докато тя я извеждаше от стаята, Олга рече:

— Ами лицето му?! Къде са го били така?

— Интересуваше се за тебе — рязко вдигна глава Сам.

— Знаеш ли къде се навърта този Уейдмър?

Мак’Гайър се намръщи.

— Сега пък какво си наумил? — попита той.

— Действай! — Лицето на Дъфи беше решително.

Сам отиде до телефона и завъртя шайбата. Докато се обаждаше, Уилям прескочи до банята и си изми лицето и ръцете. Мак’Гайър се появи след секунда.

— Наел е стая в хотел „Лексингхем“.

— Благодаря — отвърна Дъфи и отново се върна в хола.

Сам влезе с объркан вид.

— Какво се е запалило този път?

— Ще ми услужиш ли с твоето пушкало? — помоли го Уилям.

— Ей, за Бога! Да не смяташ да се мотаеш насам-натам въоръжен?

— Стига си опявал! Предстои ми работа. Хайде, дай ми патлака! Трябва да вървя…

Мак’Гайър въздъхна и започна да съблича халата си.

— Добре — съгласи се той. — Но ще дойда с тебе.

Дъфи докосна ръката му.

— Не — рече му. — В този град може да се случи какво ли не. Нужно е да останеш и да наблюдаваш историята отстрани.

Сам присви очи.

— За какво е всичко това? — попита настойчиво.

— Уейдмър се опита да извие врата на тази мадама. Опасява се, че знае прекалено много. Предполагам, че би могъл да пробва да я спипа тук. Ето затова няма да мърдаш никъде.

Мак’Гайър се ококори.

— И ти искаш да ми вземеш пистолета? — рече той. — Ами аз?

— Размърдай се! — каза нетърпеливо Дъфи. — Дай ми оръжието, преди да ме е подхванала Алис. Ако пийнеш достатъчно от онази огнена вода, въобще няма да ти е необходимо.

Сам отиде до масичката в антрето и се върна с тридесет и осем калибров автоматичен пистолет. Уилям го хвана, провери пълнителя, сетне го затъкна в колана на панталона си. Нагласи краищата на жилетката си така, че да скриват дръжката.

— Може да позакъснея — оповести той.

Алис се появи точно когато Дъфи излизаше навън в коридора. Зърна го само за миг.

— Накъде се запъти нашият щурав приятел този път? — запита тя.

Мак’Гайър припряно свали бутилката с ракия.

— Хукна да докара поредната мацка — отвърна ядосан. — Кани се да натъпче цялото проклето жилище с жени…

Алис докосна ръката му.

— Успокой се — рече. — Просто трябва да се наспиш.

Тя не забеляза тревогата в неговите очи, когато я последва в спалнята.

Отвън на улицата Дъфи спря едно такси. Даде на шофьора инструкциите си, след което се качи. Мина му през ума, че прекарва целия си живот по разни таксита…

Пътуването трая дълго и вече преваляше дванадесет, когато онзи спря пред една олющена сграда. Уилям му плати и се заизкачва по входното стълбище. Постройката приличаше повече на пансион, отколкото на хотел. Видя цяла редица пощенски кутии и се зае да ги проучва внимателно. Върху четвъртата се мъдреше името на Уейдмър. Натисна най-горния звънец, максимално отдалечен от този на Уейдмър. Секунда по-късно чу как езичето на вратата щракна и влезе вътре. Антрето беше осветено само от малка газова горелка, чиято светлина едва стигаше човек да намери с пипане пътя за нагоре.

Откри стаята на Макс на втория етаж. Сложи ръка върху дръжката на пистолета и натисна бравата. С изненада установи, че вратата поддава. Озърна се предпазливо наляво и надясно, после извади оръжието и безшумно пристъпи в тъмното помещение. Застина в мрака, ослушвайки се. Не се долавяше никакъв звук, с изключение на тиктакащия някъде в стаята часовник. Продължи да стои неподвижно със затаен дъх и напрегнат слух. Накрая, доволен, че в помещението няма никой, драсна клечка кибрит и запали газовата горелка.

То беше просторно, но претъпкано с мизерни мебели. В отсрещния край имаше легло. Дъфи рязко вдигна пистолета. Някакъв човек лежеше по очи напреко на завивките. Беше Уейдмър. Уилям прекоси стаята, насочил оръжието. Само че Макс беше мъртъв. Досети се още преди да го докосне. Преобърна го и дъхът му изведнъж секна: на шията на Уейдмър зееше огромна рана. „Някой добросъвестно си е свършил работата“ — помисли си Дъфи. Пусна тялото и го остави да падне тежко върху леглото.

Остана няколко минути на място, напрегнал ума си до пръсване. След това започна систематично претърсване на стаята. Допускаше, че ще е безполезно, но все пак го предприе, фотоапаратът не се виждаше никъде. Натъкна се на нещо, което го накара да примигне от изненада. От дъното на едно чекмедже изрови голяма лъскава фотография. Първоначално му се стори, че бе на някоя кинозвезда, но после разпозна Анабел Инглиш.

— Мили Боже! — възкликна той.

Диагонално на снимката с едър разкрачен почерк бе написано: „На скъпия Макс от Анабел!“

Дъфи сгъна фотографията и я прибра в джоба си. Сетне пъхна пистолета отново в панталона и безшумно се изниза от помещението.

Озовал се пак на улицата, той махна на поредното такси и даде адреса на Анабел. Докато седеше облегнат на твърдата седалка на колата, очите му леко се притвориха от умора, но устата му си остана напрегната и решителна. „Този път ще хвана бика направо за рогата!“ — каза си Уилям.

С ключа, който беше получил от Морган, той отвори вратата към балкона с органа и тихо пое нагоре по спираловидната стълба. Когато стигна галерията, забеляза, че холът бе ярко осветен, въпреки че не се виждаше жива душа. Прехвърли крак през балкона и меко се приземи на пода.

От отсрещния край на стаята долиташе шум от течаща вода. Реши, че Анабел сигурно се къпе. Тръгна спокойно на обиколка из всекидневната, отваряйки и затваряйки чекмеджетата. Когато дойде ред на шкафа с напитките, се наложи да коленичи, за да надникне вътре. В дъното, зад шпалир от бутилки с шери, намери своя фотоапарат. Извади го и старателно го провери. Първото нещо, което забеляза, бе, че филмът е изваден. Сложи апарата в джоба си и внимателно затвори вратичките на шкафа.

Водата в банята беше спряла да тече и в апартамента се беше възцарила тягостна тишина. Той отиде до вратата, леко завъртя дръжката и влезе.

Анабел лежеше във ваната със затворени очи и пушеше. Мина му през ума, че изглежда великолепно. Притвори много нежно вратата и облегна гръб на рамката.

Тя отвори очи и го погледна. Изненадата й се изрази единствено в начина, по който цигарата се изплъзна от нейните устни. Тя цопна във водата с недоволно съскане и като заплува по повърхността й, акостира при крака на Анабел. Лепна се за него и заприлича на някакъв причудлив белег по рождение. Дъфи я наблюдаваше с интерес.

Стъпалото й се раздвижи и предизвика вълнички.

— Това се казва пяна, нали?! — обади се той. Пристъпи и седна на столчето, което стоеше съвсем близо до ваната. Оттам ясно се виждаше малкото петно от натъртване, където я беше ударил.

— Измитай се оттук! — прошепна Анабел.

— Трябва да проведем един кратък разговор — отвърна Дъфи.

Той извади от джоба си фотоапарата и й го показа. След това измъкна снимката и също й я показа. Жената лежеше, без да помръдва, със забулен от омраза поглед.

— Вече знам кой е убил Кетли — рече Уилям. — Досетих се, че го е очистил онзи, у когото е апаратът. Необходимо беше само да открия играчката, за да разнищя тази история. Ти май твърде нескопосно изигра козовете си, а?

— Махай се оттук, кучи син такъв! — каза тя.

На устните на Дъфи се появи жестока усмивка.

— Изляза ли аз, ще влязат ченгетата… — подметна.

Анабел рязко седна във ваната, яростно разплисквайки вода през ръбовете й.

— Не можеш да ми припишеш това — извика тя. Нейният задъхан глас звучеше истерично. — Намери Кетли и ще разбереш…

Веждите на Уилям се повдигнаха.

— Значи си го преместила, така ли? — попита той.

Видя как ръката й започна леко да пълзи към едно прозрачно шише, което стоеше на полицата малко над нея. Забеляза, че съдържаше амоняк. Измъкна пистолета от колана си и го насочи към нея.

— С удоволствие бих ти оформил още един пъп произнесе тихо Дъфи. — Само се опитай и ще те надупча като панаирджийска свирка.

Ръката на Анабел отново се отпусна във водата. Той се изправи.

— Излез оттам — подкани я. — Има доста неща, за които се налага да си побъбрим.

Тя прекрачи навън от ваната и грабна една хавлия, с която припряно се уви. Очите й бяха станали като главички на карфици.

— Давам ти пет минути да се оправиш, след което кротко да цъфнеш отвън. Недей да пробваш никакви трикове. Ще оставя вратата отворена… — рече Уилям.

Излезе заднишком от банята.

— Пусни пистолета! — нареди някакъв непознат глас.

Дъфи замръзна неподвижно.

— Хайде, остави пушкалото на пода! — командваше гласът. — Не се обръщай, преди да си се отървал от него!

Уилям полека сложи оръжието на земята до краката си и извърна глава. Съвсем близо до него беше застанал Мърей Глисън. Неговото грубо сивкаво лице беше безизразно. В ръката си стискаше „Люгер“.

— Знае прекалено много — каза Анабел.

— Така изглежда — кимна Глисън. После добави: Побързай! Искам да ми помогнеш да се справя с това приятелче.

Дъфи стоеше неподвижно с наполовина вдигнати ръце и се проклинаше, че бе проявил такава небрежност. Малкият бележник му пареше в джоба. По всичко личеше, че се бе забъркал в извънредно опасна афера.

— Отдалечи се от пистолета! — заповяда Глисън.

Уилям бавно се обърна.

— Ще имаш ли нещо против, ако поседна? — попита, отправяйки се към едно кресло. — Предчувствам, че ще ми е необходим известен отдих.

Онзи го проследи с поглед.

— Не прави никакви опити… — предупреди го.

Дъфи си взе цигара от кутията на масата и щракна запалката. Настани се, опрял ръце върху подлакътниците на креслото. Каза си, че Глисън е малко нервен. Ъгълчето на устата му потрепваше от лек спазъм.

— Предишния път също насочи патлак към мене… — припомни му Уилям.

— Нямах късмет. Прекъснаха ни. — Глисън седна на ъгъла на масата и провеси дългите си тесни ходила.

Анабел излезе от банята и се приближи до Мърей. Лицето й беше много ожесточено, но очите й бяха уплашени.

Дъфи й хвърли един поглед и рече:

— Сега какво?

— Искам бележника! — отсече Глисън.

— Разбира се — кимна Уилям. — Напълно понятно е. И тогава ти казах, че е в пощата.

— Лъже! — намеси се задъхано Анабел.

— Така ли мислиш? — сви рамене той. — Задай си въпроса как би постъпила самата ти? Предположих, че е важен, така че го пъхнах в плик и го изпратих на един адрес в Канада. Дотрябва ли ми, само ще драсна няколко реда…

Очите на Глисън се смалиха.

— Може би ще те убедим да ги напишеш.

— Какво искаш да кажеш? — Дъфи угаси цигарата в пепелника.

— Имаме си начини…

— Дръж се като разумен човек. Не си в състояние да ме изплашиш. Смяташ ли, че ще съумееш да направиш нещо, което би ме накарало да се разделя с вещ, скъпа за мене? Ако държиш да притежаваш въпросния бележник, говори делово.

Глисън отпусна едва доловимо цевта на „Люгера“. Тя беше насочена към жилетката на Уилям.

— Колко? — попита той.

— Да не си полудял? — рече Анабел.

— Остави ме да уредя работата — намръщи се насреща й Мърей.

Дъфи съсредоточено изучаваше ноктите си.

— Ти на колко го оценяваш? — отвърна най-сетне.

Другият се подсмихна, демонстрирайки зъбите си.

— Бих платил петстотин долара за тефтерчето подметна небрежно.

Дъфи тежко се изправи.

— О’кей — каза той. — Щом струва само толкова за тебе, защо да се тормозим?

Глисън рязко вдигна оръжието.

— Сядай долу! — Гласът му прозвуча изненадващо остро.

Уилям просто го измери с очи.

— Осъзнай се, въшльо — рече му спокойно. — Не ме държиш с нищо. От това желязо вече няма никаква полза.

— Застреляй го! — настоя с тихо съскане Анабел.

Дъфи я прониза с поглед.

— По дяволите! — изруга. — Писна ми от тебе, кръвожадна малка мръснице!

Глисън стана, явно разколебан, физиономията му издаваше объркване.

— Тръгвам си — обърна се към него Уилям. — Ако искаш да си получиш бележника, позвъни ми. Има ме в указателя.

— Почакай — каза онзи.

Дъфи поклати глава и тръгна към вратата:

— Нищо няма да постигнеш, ако стреляш. Без моя помощ няма да се добереш до бележника.

Ръката на Глисън се отпусна до тялото му.

— Добре, пет бона… — произнесе с мъка той.

Дъфи отново поклати глава, отваряйки вратата.

— Недей да прибързваш — отвърна му. — Обмисли всичко на спокойствие. Аз ще изчакам.

Дръпна вратата зад себе си и закрачи към асансьора. Изведнъж се почувства много уморен и мозъкът му отказа да мисли. Бутна решетката, влезе в кабината и натисна партерния бутон.

Навън даде знак на едно жълто такси и не след дълго вече изкачваше за пореден път стълбите към апартамента на Мак’Гайър Отключи си и пристъпи навътре. Часовникът върху полицата на камината сочеше два без четвърт. Хвърли шапката си на дивана и посегна към ябълковата ракия, която все още си стоеше на масата. Усети шишето олекнало — беше почти празно. Направи лека гримаса. След това пресуши бутилката и пак я остави върху масата. Спря дъха си за секунда, сетне доволно изду бузи. Питието си го биваше.

Остана напълно неподвижен и се ослуша. В жилището беше съвсем тихо, като се изключи глухият тътен от хъркането на Сам. Запали цигара и запрати кибритената клечка в камината, но като се сети за Алис, отиде, вдигна я и внимателно я пусна в пепелника.

С усещането, че краката му са се превърнали в гумени от умора, той прекоси разстоянието до стаята за гости и полека открехна вратата. Вътре беше тъмно. Успя да долови тихото дишане на Олга.

Стигна до леглото с предпазливо опипване и щракна малката нощна лампа. После безшумно седна.

Олга се сепна, стисна юмруци, а устните й очертаха едно голямо „О“. Дъфи нежно сложи ръка на устата й.

— Всичко е наред — прошепна той. — Успокой се.

Тя се вгледа в него и се отпусна назад.

— Изкара ми акъла — рече му.

— Тихо! — каза Уилям. — Не искам да се събудят и другите…

Олга стрелна с очи часовника, след което отново спря поглед върху него.

— Толкова е късно… Какво има?

— Случиха се някои неща — отвърна Дъфи. — Трябва да говоря с тебе. Даваш си сметка в какво си се забъркала, нали? Макс са го очистили. Някой „гост“ му е прерязал гърлото.

Зениците й силно се разшириха.

— Да не искаш да кажеш, че?…

— Ще започна от самото начало. После ти ще запълниш празнотите. — Той полегна назад, опрян на лакът. Нараненото му лице се беше изопнало от изтощение. Тя неочаквано изпита лек прилив на състрадание към него.

— Събуй си обувките и легни до мен.

Уилям поклати глава.

— Ще заспя — рече. — Слушай сега. Има една червенокоса лейди на име Анабел Инглиш. Тя е дъщеря на Едуин Инглиш, политика. Смахната и зла. Този тип Уейдмър е бил едно от гаджетата й. Анабел е въртяла разни далавери с Кетли. Негодникът се е отбил при нея и тя го е блъснала в асансьорната шахта. Дотук добре… Преди да продължим нататък, трябва да ми разкажеш всичко, което знаеш за Кетли.

— Той беше замесен в едрия бизнес с наркотици заговори с нисък глас Олга. — Започна като дребна риба, продаваше „прашец“ и вземаше изкуствен „процент“. Това беше по времето, когато се запознах с него. По-късно гешефтът се разрасна и Кетли се зае да трупа пари. Уейдмър му беше шеф. Голямата клечка беше Глисън. На Кетли му писна да получава заповеди и той открадна списъка с клиентите…

— Стоп! — гласът на Дъфи прокънтя така, като че ли щракнаха стоманените челюсти на капан. Той извади малкия бележник от джоба си и го сложи на завивката пред нея. — Това ли е списъкът?

Смаяната физиономия на Олга му отговори утвърдително.

— Значи това е… — рече Уилям. Прекара палец през страниците на тефтерчето. — Ами да, онези приятелчета не могат да оперират без този поменик… Консуматорите сигурно се тръшкат от наркотичен глад. Затвори очи и се опита да мисли.

— Как… как се сдоби с него? — запита тя.

Дъфи отвори очи.

— Улов от бърлогата на Кетли. Анабел се юрна да го търси и аз й го отнех. Така нещата стават съвсем прозрачни. Божичко! Действали са наистина с размах. Виж само кои са имената, дявол да го вземе!

Олга го хвана за ръката.

— Ще измъкнат бележника от тебе — каза тя с прокрадващ се в очите й страх. — Той означава за тях милиони.

Дъфи се изви на една страна и се взря в нея. Измореният му поглед „обискира“ лицето й.

— Знаеш ли — поде бавно той, — преди години често си мечтаех да попадна в подобно положение. Да имам възможността да задигна един милион долара от шайка гангстери. Ето че шансът е налице. Ще скарам двама, за да спечели третият — тоест аз.

— Какво имаш предвид?

— Ако разберат, че си пропяла, ще ти видят сметката. Харесваш ми, скъпа. Ще се включиш ли на моя страна?

— По какъв начин? — Очите на Олга възвърнаха своята проницателност.

— Има един тип, Морган — каза Уилям. — Не си чувала за него. Не ми е съвсем ясно откъде смуче, като изключим, че притежава нюх към лесните пари.

— Морган ли? — погледна го озадачена тя.

Набързо и без излишни подробности той й разказа за Морган и за тримата бандити.

— Възнамеряваха да изнудят Анабел. Напълно достатъчно е да се публикува някоя снимка на Кетли и Анабел, за да бъде изваден от равновесие старият Инглиш. Предположих, че работата е по-дебела. Господи! Държах се като неин благодетел с мисълта, че са убили Кетли, за да го припишат на нея. Всъщност тя собственоръчно е затрила този плъх, а аз бях пълен балама, че й помогнах да се отърве от трупа. Както и да е, това си е неин проблем. Ще продам бележника на онзи, който предложи най-високата цена.

— Какво би накарало Морган да го купи? — попита Олга.

Дъфи се ухили.

— Размърдай си мозъка — отвърна. — Цялата тази компания е червива от мангизи. — Той потупа тефтерчето. — Биха дали мило и драго, за да потулят скандала. Как ще се чувстват, ако се разчуе, че са ползвали опиати?

Тя се облегна назад в леглото и се замисли. След известно време рече:

— Струва ми се, че си попаднал на голяма работа…

Уилям прибра бележника.

— Права си, че съм напипал нещо — призна той. Пък и защо не? Защо, по дяволите, да не изкарам малко пари от тези боклуци? Защо да не го направиш и ти?

— Колко ще бъдат парите? — поинтересува се Олга.

— Петдесет бона, сто бона… От тоя род.

Тя отново легна по гръб и прекара ръка през гъстите си коси. Дъфи си каза, че е наистина с много красива женичка.

— Доста неща бихме могли да направим с толкова пари, нали? — напевно произнесе Олга.

Той погали ръката й.

— Да, доста неща… — съгласи се. Хвърли поглед към часовника и с мъка се изправи. — Ще дремна малко. Очертава се работа.

Тя улови ръката му.

— Имаш толкова изтерзан вид!

Уилям скалъпи някаква усмивка.

— Откровена си като самата смърт, сестричке.

Виждаше я пред себе си, очите й силно блестяха и гърдите й рязко се повдигаха и отпускаха под завивките.

— Мога да те накарам да се почувстваш по-добре… Ще дойдеш ли? — каза тя, вперила поглед в неговия.

Дъфи отново приседна на кревата.

— Ти си прекрасна! — възхити й се той. — Не тази вечер. Утре ще се изнесем оттук. — Замълча, после посочи с глава към съседната стая. — Те са свестни хора. Не би било честно спрямо тях… Утре!

Погали лицето й.

— Алис няма грешка, какво ще кажеш? — отстъпи от леглото Дъфи. — Двамата не бива да научават. За тази история ще знаем само ние.

Тя го проследи с поглед докато излезе от стаята, после угаси лампата. Дълго лежа в тъмнината, преди да заспи.