Джеймс Хадли Чейс
Вече е все едно… (2)

Втора глава

Морган се оказа напълно прав. Цялата постановка беше елементарна. Дъфи седеше и чакаше в галерията с органа и чувстваше, че на душата му е леко. Малкият фотоапарат висеше на ремък около врата му, а осветлението в стаята не предизвикваше у него никакви опасения. „Май ще изкарам някоя пара“ — каза си той. Балконът беше разположен точно така, както го беше описал Морган. От него се откриваше цялостен изглед към помещението долу. Беше донякъде закрит от тежки тъмнопурпурни завеси. Дъфи се беше залостил отвътре и благодарение на половинката скоч, която бе донесъл със себе си, нервите му бяха спокойни, така че беше в състояние да се заеме с професионална вещина с работата си.

Той приготви апарата, като го нагласи на голяма бленда и на умерено голяма скорост. После седна и зачака. Морган го беше закарал до неговия апартамент, за да си вземе нещата, а след това го беше завел до черния вход за галерията. Онзи явно беше планирал грижливо цялата операция и всичко вървеше като по вода. Беше се споразумял с Дъфи да се срещнат в бара на хотел „Принсес“ и бе готов да го чака, докато дойде.

Уилям се вгледа преценяващо в помещението отдолу. „Разкошна бърлога!“ — каза си. Декорацията беше в пурпурночервено и кремаво. Бледокремавият килим на пода и широките кожени кресла — наполовина кремави, наполовина пурпурни — придаваха на стаята шикозен, модерен вид. Дъфи си помисли, че не би се отказал да притежава едно такова жилище.

Хвърли поглед към часовника си. Наближаваше полунощ. Прииска му се да запуши, но си рече, че ще бъде прекалено рисковано. Запита се колко ли дълго ще му се наложи да чака. Точно тогава вратата под него се отвори и една жена влезе забързано. Тя прекоси хола и изчезна през една друга врата. Движеше се толкова бързо, че Дъфи въобще не можа да види как изглежда. Той внимателно се просна на пода и, легнал в цял ръст, се подпря на лакти, поставяйки фотоапарата на „огневия рубеж“. Откри, че може да го насочва през пролуките на балкона, съвсем спокоен, че е напълно скрит за всякакви погледи отдолу. Настани се удобно и извади шишето уиски от джоба си, за да не се забива в тялото му. Сетне се отпусна и зачака.

Изниза се четвърт час. Той започна да става неспокоен, но изведнъж чу приглушеното зумтене на електрически звънец. Изтръпна и погледна очаквателно към вратата. Жената излезе и се запъти през стаята. Този път можа да я разгледа. „Леле Боже!“ — възкликна мислено. Тя беше висока и стройна. Светлозеленият халат от тежка коприна, в който се бе преоблякла, силно подчертаваше фигурата й. Дъфи имаше набито око. Възхити се от кожата й, бяла и нежна, и си каза, че жена с очи, големи като нейните, е истинска заплаха за слабите мъже. Почувства как самият той се размеква пред нея. Алените й устни бяха като обещание за страст и Уилям си помисли, че червеникавозлатистата коса е единственият достоен венец за това извънредно красиво създание. Рече си, че Морган проявява добър вкус по отношение на жените, но в същото време се озадачи как такава дама е била в състояние да предпочете него. Ни най-малко не се изненада от това, че го е разкарала.

Проследи я с поглед как отива до вратата, а когато отново се върна в помещението, по петите й вървеше някакъв мъж. Дъфи с любопитство се взря в него. Онзи беше дребен и крехък, с тъмна чуплива коса. Изглеждаше нервен, а лицето му бе необикновено бледо. Жената приседна върху подлакътника на креслото, съвсем близо до лампиона. Дъфи забеляза, че светлината пада директно върху нея. Нагласи апарата на фокус и полекичка натисна спусъка. Обтураторът се хлъзна с тихо щракане и той дръпна дъговидното лостче за презареждане.

— Чу ли нещо? — попита с глух глас мъжът долу.

Когато тя заговори, думите и стигнаха до Дъфи в някаква понижена тоналност. Притежаваше дълбок гръден глас, с онзи едва доловим дрезгав оттенък, който грабва вниманието на повечето мъже.

— Парите са у мен — каза тя. Произнесе го с презрение и човечецът се сгърчи като червей под втренчения й поглед. — Донесе ли стоката?

— Първо парите — отвърна той. — Побързайте, госпожо! За мене не е много здравословно да се появявам тук.

Жената отново го изгледа, след което се обърна към масата и издърпа едно чекмедже. Дъфи видя как тя извади дебела пачка зелени банкноти. Натисна отново спусъка. Плахото щракване на обтуратора прокънтя като гръмотевица в ушите му. Хората долу не усетиха нищо. Зърна дамата да предава сумата, после мъжът на свой ред й връчи малко пакетче. Дъфи снимаше с фотоапарата и бързо превърташе механизма за презареждане, погълнат от онова, което се разиграваше под него. По някое време отпусна обектива, доволен, че се е сдобил с това, което искаше. Пресметна, че разполага най-малко с двадесет снимки и повечето от тях щяха да станат хубави. Изчисли, че до сутринта ще стане собственик поне на пет хиляди долара, и потърси уискито опипом. Продължаваше да държи под око двойката в помещението, но не се случи нищо вълнуващо и той реши, че една глътка ще му дойде добре. Опитваше се подсъзнателно да си припомни откъде познава дребосъка в стаята долу. Беше го виждал някъде, но в момента не можеше да се сети за мястото.

Човекът си тръгна. Вървеше към вратата с рамото напред като рак, внимателно наблюдавайки червенокосата жена. Тя го съпроводи извън полезрението на Дъфи и след кратко забавяне се върна отново. Уилям я следеше с очи. Отпусна се в едно от креслата. Зеленият пеньоар се разтвори и той успя да зърне дългите й бели крака. Надигна се полека, за да може да вижда по-добре. Тази мадама беше истинско захарче. Запита се дали беше облечена с нещо под халата. Мисълта го извади от равновесие и той едва не си прекърши врата, докато се опитваше да обгърне с поглед колкото се може повече от тялото й. Изпита отчаяние, че щеше да я остави съвсем сама, но Морган и парите го очакваха. Помисли си, че с такава жена доникъде не би стигнал без пари, а за да се сдобие с тях, трябваше да я зареже. Стана безшумно на крака и направи крачка назад. Нещо твърдо го мушна в гърба.

— Поеми си малко въздух, шаран такъв! — каза някакъв глас в ухото му.

При нормално стечение на обстоятелствата нервите на Дъфи бяха много здрави, но сега сърцето му едва не се пръсна. Почувства как дългите му крайници се разтрепериха от уплаха и бързо вдигна ръце.

— Спокойно! — продължи гласът. — Не прави никакви опити!

Дъфи съвсем бавно извърна глава и погледна през рамо. Зад него стоеше някакъв широкоплещест мъжага с ниско нахлупена черна мека шапка. Въпреки обичайния си непукизъм Дъфи усети късите косми по задната част на врата му да настръхват. В суровото бледо лице зад гърба му имаше нещо крайно отблъскващо. Изпита същото чувство, което човек има, когато преобърне някой отдавна изгнил пън във високата трева и ненадейно се натъкне на гадориите, скрити под него. Суетнята на бръмбарите и мравките, кафеникавите, безжизнени стръкове трева, бялата гъбеста плесен и особено дългият белезникав плужек, който с пълзене бяга от слънчевата светлина. Чу как долу се затвори врата и предположи, че жената е излязла от стаята. Продължавайки да държи ръцете си вдигнати, Дъфи рече:

— За Бога, откъде те намериха такъв?

Очите на мъжа бяха почти затворени, но светлината в помещението беше достатъчна за Уилям, за да забележи, че са подли и жестоки. Онзи грубо го ръгна с револвера.

— Стой мирно! — повтори. Гласът му беше хрипкав като на човек, който прекалява с пушенето. Протегна ръка и дръпна фотоапарата, висящ на шията на Дъфи. Каишката се скъса, повличайки главата му рязко напред.

— Ей! — каза с тревога Уилям. — Да не си решил да ми щипнеш оборудването?

— Млъквай! — изръмжа другият насреща му.

Дива ярост започна да изгаря Дъфи.

— Значи нагласена работа, а? — изсумтя той. — Мистър Кучисин Морган си иска картинките безплатно, така ли?

— Ако не спреш да плещиш, ще ти надупча червата — изхъхри оня. — Какво, по дяволите, си въобразяваш, че правиш тук?

Дъфи понечи да сниши ръце, но револверът отново се заби в него.

— Слушай — каза той. — Аз просто си върша работата. Та като сме на въпроса, какво би рекъл ти за себе си?

През цялото време, докато говореше, той се чудеше дали този главорез няма да го застреля. Започна да си мисли, че е изпаднал в доста неприятно положение.

— Предлагам да се поразходим малко — отвърна другият. В тона му имаше заплаха, но той направи крачка назад, отделяйки оръжието от тялото на Дъфи. Уилям изобщо не се поколеба. Пое дълбоко дъх и рязко ритна назад с пета. Надяваше се да улучи крака на мъжа, като евентуално му счупи пищяла. Но изстреляният му назад крайник срещна празно пространство и преди да успее да се подпре, той се прекатури през ниския парапет на балкона и се сгромоляса на пода на стаята.

Приземи се на ръце, омекотявайки падането с леко плъзване по килима. Остана за миг зашеметен, после седна.

Вратата се отвори и Дъфи вдигна поглед предпазливо, като се чудеше дали мозъкът му не се е откъснал от залавните си места. Червенокосата стоеше на прага. Тя кръстоса ръце пред гърдите си и изпищя. Задъхан, кратък вик, от който му се дощя да я вземе в прегръдките си и да я утеши. Вероятно не по същия начин, по който една майка би приласкала обиденото си дете, но нещо подобно. Щом забеляза двадесет и пет калибровия пистолет в ръката й, той промени намерението си.

Жените с патлаци го изнервяха. Никога не би повярвал, че умеят да си служат безопасно с тях. И преди мадама беше насочвала оръжие към него. Уилям си спомни за онази изключително сърдита блондинка, която беше побесняла до такава степен заради него, че бе натиснала спусъка малко по-рязко. От мисълта за това го изби лека пот и той притихна на пода, за да не даде на жената какъвто и да било повод за паника.

Очите й бяха разширени и уплашени, а червените устни бяха разтворени и откриваха бели, равни зъби. Дъфи си рече, че е много красива.

— Кой… кой сте вие? — заекна от напрежение тя.

— И аз се питам същото, госпожо — отвърна й, като подпираше главата си с ръце.

— Какво правите тук?

Дъфи хвърли поглед към нея през сплетените си пръсти.

— Имате ли нещо против да махнете това пушкало? Току-що паднах от балкона и нервите ми отказват да издържат всякакви нови дразнители.

— Ще ми кажете ли какво правите тук? — Тя възвръщаше самообладанието си и гласът й беше уверен.

— Не бъдете груба, за Бога — помоли той. — Вижте първо онзи бандит горе, преди да се държите по този начин.

Жената отново доби уплашен вид.

— Има ли там още някой?

Дъфи рязко се изсмя.

— Така смятам — отвърна, като разтриваше внимателно тила си. — Оня тип просто ме хвърли долу, та би трябвало да съм наясно.

Тя припряно направи стъпка назад и погледна нагоре към галерията, сетне поклати глава.

— Там няма никой.

Дъфи простена.

— Този „никой“ ми задигна фотоапарата — каза отегчено. — Ще възразите ли, ако се изправя? Тук става течение, което не ми понася особено.

— Мисля, че е по-добре да останете на мястото си. — твърдо отвърна тя. Държеше пистолета със сигурна ръка, докато посягаше към телефона.

— Не го правете! — възкликна Дъфи разтревожено. — Няма да се обадите на ченгетата, нали?

— Нима трябва да постъпя другояче?! — попита червенокосата и ръката й се поколеба върху слушалката.

— Чуйте, мисис Морган, ще ви обясня всичко. Станало е огромно недоразумение! — каза Уилям. После се замисли и добави: — И друг път съм слушал гърмежи. Господи! Май съвсем загубих ума и дума…

Тя отпусна оръжието от изумление.

— Защо ме наричате така? — попита живо.

Дъфи леко изтръпна.

— Вие не сте ли мисис Морган?

— Не, разбира се.

Той с мъка стана на крака и размаха ръце към нея, когато тя рязко вдигна пистолета.

— О’кей, о’кей, зарежи това! — каза й загубил търпение. — Касае се за нещо важно. Коя сте вие?

Жената тропна с крак по пода:

— Какво става?

— Ще ти кажа какво става — гневно отвърна Дъфи. — Хванаха ме за канарче. Трябва да чуеш цялата истина. И така, сладурче, аз съм Уилям Дъфи от „Трибюн“. Един тип, който се представи кат Морган ми пробута баснята, че си му била съпруга и че те изнудвали. Поиска от мене да направя снимки на негодника, дето те притискал. Повярвах на тази щуротия, качих се горе, където кацат кокошките, и щракнах няколко фотографии с тебе и с оня юнак, на когото бутна мангизите. Но точно когато посягах да си взема шапката и си казвах, че съм свършил добра работа, изскочи някакъв гангстер, отмъкна ми апарата и ме пусна да си падна на врата. Ти ми заявяваш, че не си мисис Морган. В твой собствен интерес е да ми кажеш коя си.

Тя зяпна насреща му, после рече:

— Струва ми се, че си смахнат!

— Понапрегни си мозъка! — Дъфи започваше да става нетърпелив. — Нима не разбираш, че си загазила? На Морган му беше необходима снимката ти с онзи тип и той се сдоби с нея. Задай си въпроса защо.

Червенокосата продължаваше да го гледа втренчено и да клати глава.

— Не разбирам… Не вярвам, че…

С едно-единствено незабележимо движение той се плъзна към нея и изби пистолета.

— За Бога! — каза й грубо. — Ще ме изслушаш ли? Кой беше човекът, на когото даде парите?

Неговата настойчивост й подейства и тя заговори енергично:

— Не знам. Мисля, че името му е Кетли…

Дъфи отстъпи назад.

— Кетли… Ама разбира се! По дяволите! Май взех да оглупявам. Кетли… — Започна да обикаля около нея. — Какво общо имаш с плъх като Кетли, дявол да го вземе?

Веждите й се сключиха.

— Ще престанеш ли да ми задаваш въпроси? — поде тя.

— Виж какво, малката — приближи се Дъфи. В тона му имаше жлъчна нотка. — От репутацията на Кетли се разнася зловоние в този град. Всички го познават. Кетли сводникът. Кетли смотанякът. Кетли подлизуркото. Казвам ти, че за дами от твоята класа той е направо смърт. Ти… ти допусна да бъдеш фотографирана с него… а някой взе снимките. Това без значение ли е за тебе?

— Но… — тя млъкна и Уилям забеляза, че беше пребледняла.

— Да! Започна да разсъждаваш. Сядай и разправяй по-живо. Дай го сбито, че ме чака работа.

Жената неочаквано се извърна към него с преливащи от ярост очи.

— Ти си виновен! — нахвърли се върху му тя. — Ако не беше ти…

— Престани! — тросна й се Дъфи. — Ще успея да си прибера обратно снимките. Но преди да го направя, ще трябва да ми отвориш очите за страшно много неща.

Избликът на гняв бе утихнал почти в същия миг, в който бе започнал. Тя вяло се отпусна върху широкото канапе, взе пистолета и го подхвърли върху масата. Дъфи леко потръпна. Жените ставаха дяволски опасни, когато се наложеше да си служат с патлаци. Хвърли бърз поглед и видя, че предпазителят беше все още спуснат.

— Хайде, хайде! Да се заловим най-сетне с тази история — каза той, като приседна на ръба на масата. — Как се казваш?

— Анабел Инглиш — отвърна тя, сплитайки ръце в скута си.

— С какво се занимаваш? Да не би да си просто една малка сладурана, която се размотава в търсене на развлечения?

Тя кимна. Дъфи си запали цигара.

— Да-а, сигурен съм, че е така, и се обзалагам, че добре си прекарваш. Оня Кетли какъв ти се пада?

Лицето й пламна и я обзе колебание.

— Аз… аз го бях помолила да събере материал за… за престъпния свят… — Анабел направи пауза. Цветът на лицето й беше станал тъмночервен.

Дъфи изпъшка.

— За Бога, само не ми разправяй, че пишеш книга или нещо подобно… — каза умолително. — „Възгледите на една дама от висшето общество върху престъпността“?

— Мислех, че ще е увлекателно — рече му. — Разказва се за търговията с бели роби…

Той вдигна ръце.

— Значи си си въобразила, че ще напишеш книга за търговията с бели роби, така ли? — попита я, като засмука дим в белите си дробове и започна да го изпуска през ноздрите. — И е трябвало да избереш най-отявления негодник в града, за да ти помогне. Е, смятам, че ще бъде по-добре да си промениш творческия замисъл и да напишеш книга за изнудвачеството. В това организирано мошеничество ти е отредено почетно място и ако не си внимателна, ще платиш скъпо.

Тя бързо вдигна поглед с обидено изражение на лицето.

— Какво трябва да направя?

Дъфи се смъкна от масата.

— На първо време нищо. Ще си взема обратно фотоапарата. Това ще е началото.

Той отиде до телефона.

— Хвърли едно око в указателя и виж дали ще успееш да откриеш там името на Даниъл Морган — каза й, завъртайки шайбата. Анабел стана и взе да рови из книгата. Докато чакаше да вдигнат отсреща, Уилям плъзна поглед по наведеното й над масата тяло. „Анабел Инглиш“ — рече си наум. — „Едно великолепно име и една симпатична малка афера.“

В ухото му се вряза остър металически глас:

— „Трибюн“. Кой отдел търсите?

— Здрасти, Мейбъл! — каза той. — Там ли е Сам?

— Задръж така, ще те свържа.

Мак’Гайър вдигна слушалката.

— Здравей, приятелю! — рече. На Дъфи му се стори, че е малко на градус.

— Слушай, старче — каза му със заредена с нетърпение интонация. — Много е важно! Можеш ли да дойдеш веднага в хотел „Принсес“?

Мак’Гайър простена.

— Ох, за какъв ме смяташ? Прибирам се вкъщи. Чуй, палавнико, а какво ще каже Алис? Не съм се свъртял у дома цяла седмица.

Дъфи беше сигурен, че Мак’Гайър е пиян.

— Аз ще се оправя с Алис — отвърна. — Тръгвай и гледай да си бърз. — Той затвори, когато другият започна отново да протестира.

— Има десетина Даниъл Моргановци в указателя — обади се Анабел Инглиш.

— Добре — отговори Дъфи. — Ще го намеря — приближи се към нея. — Забрави вече тази история… Остави я на мене. Утре ще ти позвъня и ще ти съобщя как е минало всичко. — Той замълча, вгледан в нейните синьо-сиви очи. — Съвсем сама ли живееш тук?

Тя кимна.

— Освободих прислужницата за цялата вечер. Не желаех да вижда Кетли.

— Не се ли страхуваш?

— Защо да се страхувам? — погледна учудено Анабел.

Дъфи сви рамене.

— Ами просто си помислих, че… — Той изведнъж се ухили насреща й — Да се върна ли при тебе, ако открия проклетия фотоапарат?

Нейните очи му се усмихнаха, но физиономията й остана напълно сериозна, докато клатеше глава.

— Няма да бъда сама…

— Кой е приятелят ти?

Тя бавно тръгна към вратата. Уилям наблюдаваше как гладките й мускули се движат под зеления халат. Разбра, че отдолу няма нищо. Анабел погледна през рамо.

— Смятам, че сега е най-добре да си вървиш — рече му. — Чувала съм, че на вас, вестникарите, ви хрумвали странни идеи, когато останете насаме с някое момиче.

Дъфи се огледа за шапката си и я забеляза близо до канапето.

— И какво от това? — отвърна, докато се насочваше към вратата. Двамата стояха съвсем плътно, фиксирайки се взаимно. — От какво, по дяволите, трябва да се оплаква едно маце, ако някой си поиска? Нима не му правят комплимент по този начин, а? Мога само да предполагам как биха се чувствали жените, ако не постъпвахме така от време на време!

Тя отвори вратата и той мина покрай нея. Спря се на прага и я изгледа отново.

— Ами лека нощ, сладурче! — каза й, ухилен широко. — Приятни сънища… Ще свърша това-онова заради тебе.

Докато притваряше полека вратата, Анабел не откъсна очи от неговите. После, когато почти я беше затворила, тя се облегна напред.

— Дъфи ли каза, че ти е името?

— Да!

— И само толкова ли?

— Бил Дъфи, ако не възразяваш.

— Хубаво име! — подпря се на рамката на вратата, която притисна закръгленото й бедро.

Дъфи стоеше и се настройваше на „къси вълни“.

— Това е старинно фамилно име — скромно рече той и се засмя.

— Така ли? — повдигна вежди тя.

Уилям пристъпи към нея и се облегна на стената, докосвайки рамото й.

— Ние от рода Дъфи си падаме по червенокосите — каза.

Брадичката й се вирна. Устните й приканваха неговите.

— Така ли? — повтори Анабел.

Устите им се сляха. Една дълга зелена ръка се плъзна около врата му и притегли главата му надолу. Тя не затвори очите си и когато надзърна в тях, на Дъфи му се прииска да се отскубне, само че го държаха здраво. Те вещаеха буря, изпълнени с диво желание. Стоеше, притиснал устни към нейните, слисан от свирепата й пламенност. Внезапно зъбите й се забиха в неговата горна устна. Болката го прониза и той грубо я отблъсна, като изпсува сърдито. Анабел остана втренчена в него. Червеникавозлатистата й коса беше разрошена, а очите й се бяха разширили потъмнели като градоносен облак от страстта. Направи крачка назад и тръшна вратата под носа му.

Дъфи не помръдваше, внимателно бършейки устата си с носната кърпа. „Някой ден тази кукла ще си позволи да стигне докрай — рече си — и тогава направо ще изяде някого.“

Отиде бавно до асансьора и натисна копчето. Устната му започваше вече да се подува. Застана пред решетката и зачака качването на кабината. „Боже мой — възкликна мислено. — Каква ужасна нощ!“

Докато асансьорната клетка плавно се издигаше, той съзря проснато върху нея обезобразеното тяло на някакъв мъж. Проследи с поглед покрива на кабината, който безшумно мина покрай него, понесъл зловещия си товар, после тя спря на етажа — празна.

Уилям замря, усещайки как цялото му тяло започва да се облива в пот. „Леле, леле!“ беше единственото, което успя да каже, след което се върна при вратата на апартамента и заудря по нея.