Джеймс Хадли Чейс
Вече е все едно… (5)

Пета глава

— Ама че тип! — прозвуча някакъв глас.

Дъфи повдигна с усилие подутия клепач на едното си око и се опита да види кой говори. Над него се беше надвесила фигура с неясни очертания. Помисли си, че може би е отново Джо, затова си затвори окото и притихна.

— Бил!

„Не е Джо“ — рече си. Звучеше като гласът на Мак’Гайър Дъфи мъчително изправи глава. — Като че ли малко закъсня — немощно простена той.

— Боже мой! — възкликна Мак’Гайър искрено. — Какво си направил?

Уилям леко се извърна към стената. Никак не му беше до интелигентни разговори.

— Остави ме на мира! — каза отпаднало.

Мак’Гайър беше толкова разстроен и объркан, че просто стоеше и зяпаше Дъфи. После обгърна с поглед стаята и забеляза преобърнатите мебели, кървавата неразбория и изцапаните с червено стени.

— Какво е ставало тук? Господи! Всичко изглежда така, сякаш съвсем скоро се е разиграла истинска касапница.

— Мене ме клаха — процеди през стиснати зъби Уилям.

Мак’Гайър му хвърли още един поглед, след което хукна към банята. Намери малка купа и кърпа. Напълни купата с хладка вода и се върна при Дъфи.

— Хайде, старче — рече му. — Да ти пооправим малко фасадата.

— По-добре иди да глътнеш някое хапче — с мъка отвърна Дъфи.

— Хайде, хайде! — Сам остави купата на земята и пусна кърпата във водата. Изстиска я и започна да бърше лицето на Уилям с непохватна състрадателност. Беше нежен с него като жена.

— Хей, внимавай с носа ми, плъх такъв! — неочаквано рече Дъфи.

— Нали не възнамеряваш да го наричаш така за в бъдеще, а? — пошегува се Мак’Гайър.

След като почисти засъхналата кръв, той занесе купата в банята и смени водата. Дълбоко в него се разгаряше изпепеляваща омраза срещу онези, които бяха постъпили така с Дъфи. Сам беше от хората, които завързват малко приятелства, но спреше ли се на някого, оставаше с него докрай. На пръв поглед беше непостоянен и голям майтапчия, но обявеше ли някого за свой приятел, той можеше да боде като кактус и се превръщаше в боец. Двамата с Дъфи се бяха блъскали кратко време заедно за „Трибюн“. Бяха се спречквали, бяха се занасяли помежду си, бяха си погаждали номера, но ако някой друг си позволеше подобно нещо, те се възправяха като един и пращаха досадника по дяволите.

Мак’Гайър напълни отново съда с вода и се върна при Уилям.

— За Бога, ти май съвсем се шашна — измърмори Дъфи от дивана.

— Сега пък какво?

— Слушай, тъпчо, вместо да се преструваш на Фло Найтингейл^[1], какво те спъва, по дяволите, та не ми дадеш да пийна нещо?

Сам остави купата върху масата.

— Прав си — рече. — Тази история ме извади от равновесие. — Отиде до количката с напитките и наля два големи скоча.

Понечи да поднесе чашата към устата на Дъфи, но той грубо я изтръгна от ръката му.

— В името Божие! — възнегодува Уилям. — Мислиш ли, че не мога и сам?

И двамата се почувстваха по-добре, след като пийнаха.

— Да не би да те е подредила така някоя жена, която си довел у дома си? — попита Мак’Гайър.

Дъфи сложи чашата на пода и съвсем бавно се надигна. Притисна с ръце слабините си и устата му се разкриви. Сам го проследи с безпокойство.

— Добре ли си?

— Да, добре съм — отвърна Дъфи. — Всичко е наред.

— Браво, храбрецо! Но поне за момент можеш да се отпуснеш. Защо не се облегнеш?

Уилям спусна краката си от дивана и се изправи. В момента, в който те поеха тежестта му, тялото му се прегъна на две. Щеше да падне по очи, ако Мак’Гайър не беше го хванал за ръката.

— Като че ли съм се поразмекнал — рече Дъфи, с избила по лицето пот.

Сам го заведе обратно при дивана и го сложи да седне.

— Стига глупости! — взе да губи търпение той. — Лягай или ще ти загрея ушите!

Уилям се отпусна по гръб. Направи го с удоволствие. Мак’Гайър му сипа още едно уиски и едва тогава той почувства как силите му започват да се възвръщат.

— Надявам се, че ще ми кажеш какво се е случило?

— Разбира се. Налетях на трима главорези, които ме обработиха.

Сам поклати глава.

— Искаш ли да се обадя на ченгетата?

— Случаят не е като за тях.

— О’кей, тогава какво?

— Колко е часът?

— Наближава десет.

Дъфи простена.

— Каква ужасна нощ преживях — каза, подпирайки главата си с ръце.

Мак’Гайър отиде при телефона и набра някакъв номер. Уилям го наблюдаваше с любопитство. Чу как връзката се осъществи с леко щракване, сетне Сам рече:

— Аз съм, скъпа! — Направи кратка пауза и продължи. — Този умопобъркан загубеняк се е накиснал в някаква каша. Да го видиш само! Исусе Христе! Изглежда ужасно. Аха, някой го е пребил. Ами мисля, че не е в състояние да се погрижи сам за себе си, така че веднага ще ти го доведа. Ще му приготвиш леглото за гости, нали? — После прекара доста време в слушане, като най-накрая рече: — Идвам веднага! — И затвори.

— Ако си въобразяваш, че ще ме вържеш за жена си… — възбудено заговори Дъфи.

— Млъквай! — сряза го Мак’Гайър. — Ще правиш каквото ти се каже. Слушай, среднощен побойнико, все ми е едно дали ще ходиш самичък, или ще те влача за ушите.

— Добре де, ще дойда.

На Сам му се отвори доста работа, докато го замъкне у тях, но успя да се справи. Шофьорът на таксито, който ги откара, прояви изключително внимание към Уилям. Той помогна на Мак’Гайър да го измъкне от колата и да го качи по стълбите пред входа. После се спря и започна да клати глава.

Това леко ядоса Сам.

— Хайде, хайде! — каза му той. — Не си ли виждал и друг път закъсал човек?

— Не е закъсал — отвърна таксиметровият шофьор, разглеждайки Дъфи. — Някой просто се е шибал с него.

Мак’Гайър тресна вратата в лицето му.

На третия етаж Алис ги чакаше в коридора. Беше стройно мургаво момиче със свободно падаща черна коса, която подчертаваше маслинения цвят на кожата й и й придаваше едва доловим облик на чужденка. Нейните големи очи, блестящи жизнерадостно, сега гледаха втренчено и уплашено.

Независимо колко зле биваше Дъфи, Алис винаги успяваше да му оправи настроението. Щом го зърна, тя бързо закри устата си с ръка. Кожата й леко побледня, така че доби почти оттенъка на стрида в осветения от слънцето коридор. Очите й се напълниха със сълзи, но това трая само докато чувствата й имаха превес.

— Бил Дъфи! — рече тя. — Как можа?

— Истинско агресивно пиянде, нали? — включи се Мак’Гайър.

Уилям направи опит да се усмихне, но гримасата бе толкова мъчителна за него и за околните, че той побърза да си възвърне сериозността.

— Това е нищо — пошегува се. — Трябваше да ме видите, когато приспах Демпси.

— Не е на себе си — каза Алис, като го улови за ръката. — Вкарай го бързо вътре, Сам!

— С удоволствие — отвърна Мак’Гайър — По начина, по който се подпира на мене, човек би помислил, че е ранен.

Те въведоха Уилям в малкия апартамент. Той представляваше четиристайно жилище-кутийка, светло и комфортно. Навсякъде се чувстваше ръката на Алис. Чистотата, приятно ухаещите цветя, блясъкът на лакираните дъски издаваха женско присъствие. Дъфи със съжаление разходи поглед из дневната. Всеки път, когато я видеше, го обземаше тих копнеж. Никога не беше го държал в тайна. Ако Мак’Гайър не беше се оженил за Алис, би го сторил той. Между тримата съществуваше здрава връзка.

След като Сам го съблече и го положи върху хладните чаршафи, Уилям се отпусна и болката, която измъчваше тялото му, започна постепенно да стихва. В следващата секунда се появи Алис. Оправи възглавницата му, засуети се около него с шишенце парфюм и на Дъфи му стана приятно.

Мак’Гайър погледна часовника си.

— Остави този скот да поспи — каза й той. — Аз трябва да отивам на работа. Стой по-далече от него. Ако започне да става нахален, повикай полиция. — После стрелна Дъфи с очи и рече: — Дремни, старче! По-късно ще си побъбрим двамката.

— Ще ти отмъкна жената — отвърна му Уилям.

Алис и Сам си размениха погледи. Дъфи ги наблюдаваше с подутите си очи. Помисли си, че са чудесна двойка. Замижа за миг, после установи, че е прекалено трудно отново да отлепи клепачи.

Алис погледна към него.

— Бедничкият! Какво ли му се е случило? — каза тя със съвсем тих глас.

Мак’Гайър я прегърна и двамата излязоха заедно от стаята.

— Спомена, че трима гангстери се нахвърлили върху него — поясни той, когато вече бяха в дневната. — Нека се наспи добре, след това ще чуем подробностите. Довечера ще се върна рано.

— Сам! — Гласът на Дъфи звучеше настойчиво.

Мак’Гайър се върна в спалнята.

— Заспивай, дървена главо! — скара му се той.

— Слушай, Сам! — надигна се Уилям. — Искам да изровиш всичко, което успееш, за едно маце, дето се казва Анабел Инглиш, и за един тип на име Даниъл Морган, както и за хората, работещи за него. Събери пълни подробности за тях. Не пропускай нищо. Узнай също каквото можеш и за Кетли, търговеца на наркотици. Свърши това и ще ми олекне.

Мак’Гайър извади бележник и записа набързо имената.

— Добре — рече той. — Прозвуча ми налудничаво, но се пръскам от любопитство и ще ти доставя сведенията. А ти междувременно го давай по-кротко.

Когато се върна вечерта, Дъфи продължаваше да спи.

— Прекара целия ден в същото състояние — посрещна го Алис.

— Прекрасно, това е най-хубавото, което би могло да му се случи. Предлагам да похапнем, след което той вероятно ще бъде в състояние да говори.

Докато Алис сервираше, Уилям се събуди. Навлече някакъв халат и се показа в хола. Изглеждаше много по-зле, отколкото се чувстваше.

— Веднага се връщай в леглото, Бил! — скара му се тя.

— Бих искал вие двамата да не се заяждате с мене — отвърна Дъфи, настанявайки се в един фотьойл. — Добре съм. Ей, Сам, какво ще кажеш за едно питие?

Съпрузите се спогледаха безпомощно.

— Безнадежден къркач — констатира с покруса Сам. — Иди по-добре да си легнеш.

Дъфи поклати глава.

— Хубаво е да сте по-внимателни, гълъбчета — рече им. — Току-що приключих с една малка тренировка за сила и мога да стана опасен.

Мак’Гайър реши спора като извади бутилка ром, изстисквачка, няколко лимона и шише абсент. Залови се с приготвянето на „Бакарди круста“.

— Направи коктейлите големи и силни — обади се Дъфи. — Имам нужда да обърна погледа тази вечер.

Алис надникна от вратата на кухнята.

— Цял ден го чакам този момент — включи се тя.

— Съпругата ми е ужасна алкохоличка — рече Сам.

— На мене ли го разправяш? — Уилям стана и се огледа в огледалото. Хвърли един поглед, намръщи се и седна отново. — Спомням си, още преди да се запознаеш с нея, когато веднъж така се беше подквасила, че трябваше да я удържат десетина полицаи.

Сам наля питиетата.

— Това е стара история — отвърна. — Нямаш представа каква е станала сега. Дай й няколко глътки ром и ще ти трябва цяла армия, за да я озаптиш.

Алис влезе.

— Ако вие двамата, хаймани такива, сте приключили с ръфането на доброто ми име, заповядайте на вечеря.

Те я последваха в кухнята. Дъфи вървеше бавно, внимавайки да не закачи нещо, а Мак’Гайър носеше огромния шейкър в ръце.

Седнаха на масата. Дъфи установи, че яденето е трудна работа, но се представи добре. Разговаряха на общи теми до края на вечерята. Алис и Сам изгаряха от любопитство, но оставиха Уилям да си събере акъла. След като се нахраниха, тримата минаха обратно в хола. Алис се настани на подлакътника на креслото на Дъфи, а Мак’Гайър застана пред празната камина.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — заговори Уилям. — Мисля, че ще е за предпочитане, ако започна отначало, а впоследствие ще се спрем на разните там „защо“ и „как“.

Разказа им всичко. Как се беше запознал с Морган, какво го беше накарал да направи онзи, как беше отишъл в сградата и беше щракнал снимките, как му бяха откраднали фотоапарата, как беше намерил Кетли в асансьорната шахта, как се беше отървал от трупа и накрая как се беше срещнал с тримата бандити. Описа им цялата ситуация.

Когато свърши, се възцари дълго мълчание. После Мак’Гайър рече:

— Този път си се захванал с нещо голямо.

— Не само съм се захванал, но и смятам да го довърша.

Алис прокара своите дълги пръсти през косата си.

— Знам, че няма полза да казвам каквото и да било, но не мислиш ли, че си сторил достатъчно?

Дъфи внимателно докосна с пръсти лицето си. Очите му изведнъж бяха станали много сурови.

— Никой няма право да ме подреди така, без да си получи заслуженото — глухо произнесе той.

Алис стана от облегалката и се приближи до камината. Вгледа се в Дъфи. Големите й очи бяха тъжни.

— Всички мъже сте еднакви — рече. В гласа й имаше едва доловима нотка на горчивина. — Всички сте корави типове, които се прибират у дома насинени!

Уилям хвърли поглед към Сам.

— Предлагам да забравим това за момент… Кажи ми какво научи за Анабел Инглиш?

Мак’Гайър започна да пълни лулата си.

— Тази мадама ще си има неприятности през някой от близките дни — каза той, докато търсеше опипом клечка кибрит. Алис взе една кутия от полицата и му я подаде. — В скоро време ще я заколят като сукалче и ще цъфне в хладилника на моргата.

— Трябват ми факти, а не извадки от „Тру“! — рече Дъфи.

— Добре. Накратко, тя е дъщеря на Едуин Инглиш. Предполагам, че си се досетил?

Уилям се облещи.

— Не — отвърна сериозно. — Би трябвало да ми мине през ума, но не е.

— Политика Едуин Инглиш ли имаш предвид? — попита Алис.

Сам кимна отсечено.

— Да — потвърди той. — Анабел е злият дух на семейството. Инглиш се е обявил против упадъка на нравите, знаеш всичко за шумотевицата, която вдига. Дъщеричката е най-големият му проблем. Струва ми се, че тя направо разпъва на кръст клетия старец. Преди около три години се споразумели да живеят поотделно. Той я настанил в разкошен апартамент и й дал голяма издръжка, при условие че ще се държи прилично и няма да създава прецеденти, които да го излагат пред неговите избиратели.

— Гади ми се при мисълта, че бих могъл да се кандидатирам по линия на борбата с порока с подобна щерка — вметна Дъфи.

— Прав си — кимна Мак’Гайър. — Това нежно създание е нещо нимфо… как беше там, забравих думата. Искам да кажа, че е луда по всичко, което може да се открие в едни мъжки гащи.

— Да не твърдиш, че е нимфоманка? — обади се Алис. — Не е ли малко пресилено?

— Пресилено ли? — намеси се Дъфи. — Я кажи… — Той замълча, после промени решението си и добави: — Няма значение. Хич не е пресилено. Продължавай, Сам.

— Старият е вечно под пара, да не би тя да избие нанякъде и да опетни името на семейството. Другите политици просто се молят отрочето да сгафи някъде. Всички те мразят Инглиш като самия дявол. Мозъкът на този тип е толкова мъничък, че се разцентрова всеки път, когато той го използва.

— Нещо друго?

Сам вдигна рамене.

— Куп потулени скандали, които няма да са ти от голяма полза — отвърна му. — Инглиш е платил много пари през последните две години, за да я предпази от автоголовете й и от вестниците. Анабел обикаля всички долнопробни нощни клубове в града. Картотекирана е за участие в порнофилми „за лична употреба“. Имала е трима-четирима любовници, които са били замесени в съмнителни афери. И така нататък… Непослушно малко момиченце.

Дъфи се умърлуши.

— Като че ли го предугаждах по някакъв начин — отрони той.

— Сега, когато знаеш вече всичко — каза тихо Алис, — нали не възнамеряваш да правиш повече каквото и да било?

— Ти си чудесно момиче. — Уилям стана и се приближи до нея. — Не можеш ли да престанеш да се тревожиш? Не ми пука колко е пропаднала въпросната мадама. Тази проклета история я забърках аз. Бях пълен мухльо и направих снимките, но мисля, че трябва да си ги взема обратно.

Алис въздъхна.

— Жените, които не струват и пукнат цент, изглежда, винаги получават помощ от мъжете — констатира тя. — Предполагам, че е много лесно да заблудиш един истински добър мъж.

Дъфи и Сам се спогледаха.

— Стига, Алис — рече Мак’Гайър — Познаваш Бил. Само ни губиш времето.

Алис се усмихна насила.

— Съжалявам — каза и седна в креслото на Дъфи. Той пристъпи и се отпусна върху подлакътника.

— Какво имаш за Морган?

Сам издуха облак дим.

— За Морган ли? Той е предпазлива птица и е труден за „улавяне“. Около него се беше вдигнал шум във връзка с една верига от нощни клубове. По моя преценка е задкулисен бос и контролира бизнеса с порока в големи мащаби. Във всеки случай за него не открих нищо друго, освен слухове. В полицейското управление го познават, но досега никога не са го заковавали в нещо конкретно. Продължават обаче да се надяват. Има много пари, шири се в огромна къща и разполага с опасна шайка, която работи за него.

— Предполагам, че щом има такова житие-битие, Морган няма да се откаже от снимките на онова маце. Те биха му дали достатъчно мощ, за да отклони Инглиш от затваряне на вертепите му. — Погледът на Дъфи стана замислен.

Сам кимна.

— Напълно вярно — каза. — Морган би се чувствал отлично, ако може да държи Инглиш в шах.

— Ами Кетли? Узна ли нещо ново за него? — попита Уилям.

Мак’Гайър вдигна рамене.

— Не е много онова, което не ти е известно за него — отвърна той. — Знаеш с какво се е занимавал. Наркотици, жени, търговия с бели роби. Но през последните месеци Кетли е правел купища мангизи. Никой не знае откъде са се вземали. Маса работа е свършил, откакто го познаваме. Действа, или по-точно действал е с размах. При ченгетата няма нито ред сведения за него, но от време на време са го държали под око.

— Дали ще липсва на някого?

Сам сви рамене.

— Не, освен ако някой, който го е считал за близък, не се загрижи и не подшушне на полицията. Но това е малко вероятно.

Дъфи помръкна още повече.

— Прекрасно си се справил със задачата си — рече най-сетне той. — Онова което не разбирам, е къде ще се дяна, след като се махна оттук?

— Аз бих кротувал известно време — отговори Мак’Гайър.

Дъфи поклати глава.

— Трябва да се докопам до фотографиите — каза. — При това бързо.

— Смяташ ли, че Морган ги е взел? — обади се Алис.

— Не. Не ги е прибрал той. Тези, които ме пребиха, бяха от неговата банда. Струва ми се, че някой непознат е надушил „партито“ и се е самопоканил. Злото ще спи под камък само докато Кетли си кротува в гробницата. Подаде ли се носът му навън, балонът веднага ще се спука.

— Не рискуваш ли да се превърнеш в съучастник? — попита Алис, набръчквайки чело.

— Мисля, че съм бил и в по-лоши ситуации от обвинение в съучастничество… — отвърна Дъфи.

Сам се изправи и започна да трупа на камара чиниите в кухнята. Алис отиде да му помогне. Уилям седна в креслото и се замисли. Цялото му тяло представляваше стаена болка, но той не позволи на съзнанието си да се занимава с нея. Дълбоко в него тлееше непримирим гняв. Освирепял спрямо Морган, жадуващ да си отмъсти на тримата гангстери и решен да си върне обратно фотосите, Уилям се сети за Анабел. Стана и се запъти към телефона. Направи справка в указателя и набра номера й.

Веднага разпозна гласа.

— Обажда се Дъфи — каза той.

— У тебе ли са? — Интонацията й издаваше нетърпение.

— Слушай, малката — заговори Уилям тихо и припряно. — Въобще не можеш да си представиш какво се случи снощи.

— Какво е станало?

— От една страна, Морган не разполага със снимките. От друга, копнее за тях с цялото си сърце. Когато се прибрах, ме чакаха трима юначаги и ме бъхтеха до припадък, понеже нямаше как да им дам фотоапарата.

Тя замълча за момент.

— Но кой го е взел? — запита най-сетне.

— Не знам — призна той. — Това е заговор срещу твоето татенце. Защо, по дяволите, не ми каза коя си?

— Е, и коя съм?

— Ти си дъщерята на Едуин Инглиш.

— Предпочитам да се представям като Анабел Инглиш.

Дъфи се засмя. Беше безпомощен.

— Прегледах досието ти, бебчо. Не е особено възбуждащо.

— Така ли мислиш? — Тонът й беше леден. — Надявах се, че ще ме оцениш по достойнство.

— На мнение съм, че за известно време трябва да станеш много внимателна — отвърна й. — Просто мирувай и недей да предприемаш нищо. Не би било зле да напуснеш града за малко.

— А-а, не! — Анабел беше категорична. — Това няма да го направя.

— Добре, но бъди предпазлива занапред.

— Кога ще те видя?

Дъфи се усмихна, но без да изпитва никакво веселие.

— По-скоро, отколкото допускаш — приглушено каза той и затвори.